Джон Сол
Дом за разплата (29)

Двадесет и девета глава

Тя е нашата дъщеря, Шеп! Моя и твоя! Ти я създаде, когато ме изнасили! Думите прокънтяха в главата на Сара. Двамата с Ник се бяха сгушили на пода до вратата, която водеше от склада за въглища към главното помещение на мазето.

Тя е нашата дъщеря… В мига, в който Сара чу тези думи, бясната какофония, вилнееща из старата сграда, изведнъж изгуби своята значимост.

Какво искаше да каже Бетина? Защо го каза?

— Сара? — прошепна Ник. — На всяка цена трябва да намерим Бетина.

Гласът му я върна рязко в настоящето и тя усети, че той я държи за треперещата й ръка. Но когато се опита да се изправи, краката й съвсем омекнаха и едва се удържа да не изкрещи от болката в хълбока.

Ник й помогна да запази равновесие, а след като бесният вой от преди няколко секунди утихна, отвори бавно вратата към останалата част от зимника.

В мига, в който излязоха от склада за въглища, в мазето настъпи пълна тишина.

Всичко си беше на място.

Все едно нищо не се беше случило.

Но и всичко се беше променило.

Без да пуска ръката й, Ник поведе Сара нагоре по стръмните стъпала към кухнята. Тя изглеждаше точно като преди и единственият звук, който стигаше до слуха им, бе воят на вятъра навън и тихият ромон на снежинките по прозорците.

— Бетина? — провикна се Сара. — Добре ли си? Къде си? Отговор не последва.

Спогледаха се, прекосиха трапезарията и от преддверието отидоха в някогашния кабинет.

Бетина седеше върху изтъркания викториански диван, прегърнала се с ръце, с кучетата до нея. Лицето й беше бяло и цялата трепереше.

— Добре ли си? — приближи я Сара.

Бетина кимна с облято в сълзи лице и Сара дойде още по-наблизо.

— Наистина ли си моята майка? — попита тихичко, та думите й прошумоляха като лек повей на вятъра.

Бетина кимна повторно:

— Не мога да си обясня как не се досетих още като те видях за пръв път. А трябваше. Особено след като забелязах какъв талант притежаваш. — Широко разтворените й уплашени очи се взряха в тези на Сара. — Нямаше как да те задържа. Нали разбираш какво ми беше? Принудих се… принудих се да те дам за осиновяване. Аз… аз…

Не можа да довърши изречението, а зарови лице в дланите си и се разхлипа.

Сара приседна до нея и я хвана за едната ръка.

Бетина си пое въздух и пак вдигна очи.

— Прости ми, Сара — прошепна. След това се обърна към Ник: — Бях…

Отново се запъна, но успя да продължи:

— Баща ти, Ник. Хвана ме насаме един ден и… — Нова пауза. — Мъчех се да избягам… — прошепна по-скоро на себе си.

— Дърпах се, блъсках го…

— Не сте виновна — каза с леко разтреперан глас Ник. — Никой не може да избяга от баща ми, ако самият той не го пусне. Той просто… просто… — Гласът му се пречупи, момчето млъкна за миг, след това се сдоби с нова сила: — Него нали вече го няма? И няма да се върне, нали?

— Съмнявам се — завъртя глава Бетина.

— А знаете ли защо? — попита Ник. — Искам да кажа: знаете ли го къде отиде?

Веждите на Бетина се сключиха неуверено:

— Не съм убедена, че си е отишъл завинаги — каза, подбирайки внимателно думите си. — Според мен е някъде наблизо, но не виждам как ще се върне тук. — Сара и Ник се спогледаха притеснено, а Бетина продължи: — Вие двамата, според мен, няма от какво да се боите. Но подозирам, че някои хора имат от какво да се боят, и баща ти, изглежда, е един от тях, Ник. Днешното му идване тук е за пръв път от… от онзи случай. И предполагам, че в тази къща витае нещо — някакъв дух, или сила, или… — И сви безпомощно рамене. — И аз не знам какво е. Но имам чувството, че то разбира хората и им дава заслуженото.

Ник също се премести на дивана от другата страна на Бетина. Пайуакет моментално скочи в скута му, нагласи се и взе да мърка, а Бетина прегърна Сара и я притисна към себе си.

— А ти как си?

Сара се поколеба, после кимна:

— Добре съм. Аз… аз обичам семейството си. Искам да кажа, че обичах мама и не съм спряла да обичам и татко. И то истински. Мама беше страхотно добра, а и татко също, независимо какво приказват за него. Обаче… — Тук Сара се позапъна, а в очите й блеснаха сълзи: — Не знам… откакто те срещнах и дойдох тук, при теб, почнах да се чувствам… не знам как да го кажа… да се чувствам другояче. Като че мястото ми е тук. — И най-после погледна Бетина в очите: — И сигурно е така, как мислиш?

Бетина я прегърна и с другата си ръка:

— Несъмнено — прошепна.

— И какво ще стане сега? — попита Ник. — Имам предвид, какво ще стане с всички нас?

— Нямам представа — сви рамене Бетина. Но за пръв път от години насам не изпитвам никакъв страх. Ни най-малко. — Изгледа първо Ник, после и Сара. — Според мен и вие няма от какво да се боите. — Вятърът отвън внезапно изви и осветлението примига, угасна, но толкова бързо се възстанови, че те почти не го забелязаха. — Видяхте ли? — рече Бетина и се пресегна да стисне ръката на Ник. — Къщата се грижи за нас.

Тримата останаха да седят смълчани в стария дом, насред бушуващата навън виелица, в очакване на онова, което им предстои, свързани взаимно от миналото и свързани взаимно от съдбата.

А освен това, обвързани и от нещо друго, което, изглежда, никога нямаше напълно да проумеят.

* * *

Дан Уест спря на паркинга на клиниката, но не слезе веднага от колата. Остана да седи неподвижен, да си наложи да влезе наново в ролята си на шеф на уоруикската полиция. Не успяваше. За разлика от всички други вечери, когато му се налагаше да изслушва чужди показания, днес щеше да стане дума за сина му — за собствения му син, — така че Тифани Гарви да му мисли какви ще ги приказва. Не изключваше възможността самата Тифани да е причинила катастрофата: един Бог знае какви ги е вършела, докато Конър се е мъчел да кара внимателно по онзи тесен черен път сред снежната буря.

И какво е можел да направи Конър в такъв случай? Да я отблъсне ли? Макар и едва навършил годините за шофьорска книжка, Конър си беше мъжкар, а кой мъжкар ще отстрани една женска, когато иска да му…

Тя е виновна! Това е истината: тя е причинила смъртта на сина му, а сега кой знае какво ще измисли, за да отърве кожата си.

Вдигна яката на палтото си, слезе от колата и тръгна право срещу бръснещия вятър, който брулеше лицето и ръцете му. Свил се против студа, Уест стигна забързан до входа за спешни случаи и влезе в клиниката през голямата плъзгаща се врата.

В чакалнята Мич Гарви, с Анджи и Зак от двете му страни, бяха коленичили в единия ъгъл и се молеха. Е, ако предположенията му се окажеха верни, щяха да имат сериозен повод за молитвите си!

Още с влизането му Мич рипна на нозе, съзрял гневния му поглед.

— Окей! Къде е тя? — изстреля въпроса си Уест.

— Там — посочи с глава Мич завесата. — В момента лекарят е при нея.

Дан Уест се извърна към сестрата на рецепцията, която се беше изправила:

— Сега ще кажа на доктор Нелсън, че си дошъл, Дан — рече и се пъхна зад завесата.

Само след миг я дръпна настрана и даде знак на Дан да се приближи. Тифани Гарви лежеше на подвижна носилка с изпонаранено и подуто лице. Рон Нелсън, завършил гимназията заедно с Дан Уест, преди да замине да следва в колеж, а след това — и медицина, не откъсваше очи от датчиците.

— Здрасти, Рон — каза Дан, впил поглед в раненото момиче. — Ще мога ли да й задам някой и друг въпрос?

— Да я питаш може — рече Нелсън. — Но така, както ту е в съзнание, ту не е, не знам доколко тя ще може да ти отговори. Опитай все пак.

Усетил застаналите зад гърба му Мич и Анджи Гарви, Дан се приближи към главата на болната.

— Тифани? Чуваш ли ме, Тифани?

Тя открехна клепачи, опита се за секунда-две да фокусира, после пак ги отпусна.

— На успокоителни ли е? — обърна се Дан към лекаря. Нямаше смисъл да я разпитва, ако са я наблъскали със седативи — щеше да му наговори само куп безсмислици.

— Изключено — успокои го Нелсън. — При контузии на главата първо трябва да се убедим, че знаем какво точно й има, и чак тогава.

Дан кимна.

— Тифани? Аз съм Дан Уест. Бащата на Конър. Можеш ли да ми кажеш какво стана тази вечер? — Миглите й потрепнаха и челото й леко се смръщи, но не му отговори. — За нещастния случай на пътя те питам — настоя Дан. — Помниш ли какво стана?

Най-после Тифани успя да отвори очи, примига, после ги присви срещу силната светлина. И видя баща си, застанал до краката й.

— Опитаха се да ни убият — изрече със слаб и прегракнал глас. Помъчи се да се изкашля, но не успя съвсем, след което повтори казаното: — Опитаха се да ни убият.

— Кои? — попита Дан. Какви ги приказва това момиче? Нали Харви Милър твърдеше, че нямало замесена друга кола?

— Сара — изохка Тифани. — Сара Крейн и Ник Дънигън.

Дан Уест присви очи. Какво пък са търсели Сара Крейн и синът на Дънигън точно там? Има ли някой, който да не знае какво правят там дечурлигата? Та нали и те с Андреа ходеха там, преди да се оженят. Но чак пък онова куцото и оня, дето всички знаеха, че е откачен? Момичето явно говореше врели-некипели.

Лъже. За да опази себе си.

— Добре де, Тифани. — Дан полагаше максимални усилия да не издаде нито подозренията си, нито нарастващия му гняв. — По какъв начин са могли тия двамата да искат да ви убият, а?

Погледът на Тифани срещна този на шерифа:

— В-видяха ни при езерото — запъна се. — П-после са ни… проследили… и… запалиха… пътя.

Дан буквално побесня. Тая съвсем е превъртяла. Как така ще запалят пътя?

Станалото — станало. С всяка изминала секунда — той се убеждаваше, че му е ясно какво точно е станало. Но тая хлапачка толкова ли не може да измисли нещо по-убедително? Само че като я погледна, тя не отбягна погледа му, както правят младите, когато се мъчат да те излъжат. Едва на много по-голяма възраст се научаваха да мамят, без да им трепне окото.

— Наистина. Запалиха пътя. Ако не ми вярвате, питайте Конър.

Като чу името на сина си, Дан се сепна, а Тифани мигновено разчете реакцията му и очите й се разшириха:

— О, не — прошепна. — О, божичко… не… — Очите й се напълниха със сълзи, та дори обзетият от бяс Дан проумя, че не само не е знаела за смъртта на Конър, а и наистина е разчитала той да потвърди думите й.

— Достатъчно — намеси се Рон Нелсън, готов да застане между пациентката си и шерифа.

Дан кимна, погледна още веднъж — най-проницателно — Тифани, която вече ридаеше в обятията на майка си, и излезе през завесата в чакалнята.

Бесът му вече бе придобил размерите на цунами и усети как кръвта му закипя, като си спомни какво разправяха не само Конър, но и Сара и Ник, след разпарянето на корема на кучето му. Историята с кучето можеше и да им се е разминала, но ако Сара Крейн и Ник Дънигън са били причина за смъртта на Конър — жестоко ще си платят. Дан ще им го гарантира, та ако ще това да е последното нещо, което ще направи на този свят.

— Знаех си аз! — изсъска Анджи Гарви в следващата секунда, когато и тя излезе в чакалнята, следвана от своя съпруг. — Знаех си, че онова момиче е изчадие на дявола! Че е инструмент на Сатаната! И не само тя!

Дан вече вървеше към патрулката.

— Стой при сестра си — заповяда Анджи на Зак и затегли Мич за ръката по петите на Дан Уест. — Тръгвай с мен.

Издърпа го през виелицата до служебната кола на Дан, отвори задната врата и седна.

— И двамата са у Бетина Филипс, Дан — обяви, цялата разтреперана от яд. — Убедена съм. И ще трябва да предприемеш нещо по отношение на тази жена. Тя всички ще ни съсипе! Но защо? Какво толкова сме й направили, за Бога?

Но Дан я слушаше само с половин ухо. Самият той беше сигурен, че Сара и Ник са точно там — в „Шътърс“. Включи на скорост и потегли с мръсна газ. Чистачките едва насмогваха на снега по предното стъкло, но Дан не вдигаше подметка от педала за газта, с всяка секунда ставаше все по-бесен, та когато стигнаха до началото на автомобилната алея, извеждаща по хълма до „Шътърс“, вече не беше шерифът на Уоруик.

Беше баща, тръгнал да мъсти за смъртта на сина си.

Лично той ще убие Ник и Сара.

Още тази вечер.

И никой няма да го вини.

Секунди по-късно, или поне така му се стори, колата вече се носеше лудо нагоре по хълма.

Дан наби спирачките и фаровете му очертаха масивната сграда, изглеждаща още по-внушителна сред вихрещия се сняг. Слезе от колата и се запъти към входната врата, с Анджи и Мич по петите му.

За всички тях бе настъпил часът за разплата.

* * *

Не успя и да посегне към чукалото, когато тежката дъбова врата се отвори и вятърът моментално навя сняг във фоайето и в просторната галерия зад него. Осветлението се засили, после помръкна и отнякъде дълбоко в старата каменна постройка се разнесе тътен, но тъй тих, че шерифът почти не му обърна внимание.

Тласкан от изгарящия го гняв, Дан влезе заедно с вихрещия се сняг. Очите му пареха от студа, зрението му беше размазано, а ушите му почти бяха оглушали от бурята.

— Бетина Филипс! — изрева Дан. — Знам, че си тук и че ония деца са при теб!

Чу приглушен вик зад гърба си, но не можа да разчлени думите, както и не виждаше ясно вътрешността на къщата. Направи още една крачка напред и изведнъж чу кучешки вой — воят на голямо куче, който заглушаваше воя на вятъра. После щипещата мъгла около него се проясни и той го видя.

Кинг! Неговият Кинг! А само на няколко крачки зад него беше Конър, който му крещеше: „Давай, Кинг! Дръж!“ За миг Дан успя да мерне и Ник Дънигън и Сара Крейн, но после всичко се промени и кучето — собственото му куче — се нахвърли върху самия него! С разтворена паст, с оголени зъби, от които се стичаха лиги, кучето летеше право насреща му. Дан направи по инстинкт крачка назад и чу как някаква врата се затвори с трясък зад гърба му.

— Какво ти стана? — чу истеричния глас на Анджи Гарви. — Защо…

Но Дан Уест беше престанал да я слуша. Цялото му внимание беше съсредоточено в кучето, приготвило се да скочи в последна атака. С тази разлика, че към Дан се носеше не немската овчарка, която беше отгледал от бебе, а ротвайлер, и то — най-големият ротвайлер, който Дан беше виждал през живота си.

И бесът на Дан мигновено се превърна в първичен страх.

Очите им се срещнаха и двамата се пронизаха взаимно с погледи.

Спокойно, рече си Дан. Това насреща ти е куче — най-обикновено куче.

Макар отсега да му беше ясно, че не е обикновено куче, а звяр, излъчващ сатанинска злоба, с пламнали от жестокост очи и с неземен вой, който изригваше от гърлото му. Животното се бе снишило за своя последен скок. С крайчеца на окото си Дан мярна отворена врата. Без да се замисли накъде може да води, се извърна и хукна през нея. Усети във врата си дъха на звяра и чу как челюстите му изщракаха там, където се беше намирало лицето му само преди частица от секундата.

Дан се хвърли през вратата и с падането си се извърна да я затвори зад себе си.

Ръката му докосна дръжката и всички мускули в тялото му се свиха едновременно, сякаш го бе ударил ток с напрежение хиляда волта.

Вратата остана отворена и атакуващият звяр летеше към него.

Дан вдигна ръка да опази лицето си и само след миг усети как прогарящата го болка се разнесе от дланта към рамото му, а тежестта на огромното животно го отхвърли назад.

Вратата се затвори с все сила, без никой да я докосне. Поне Дан не видя такова нещо. Изпищя, опита се да измъкне ръката си от челюстите на звяра, но захапката му беше мощна, та на Дан му се наложи да се бие с помощта на двата си крака и едната си свободна ръка.

Ударите му обаче попадаха в някакво празно пространство. Усещаше, че го е захапало чудовище, което виждаше, чуваше и усещаше, но изобщо не можеше да го докосне.

В един момент животното го пусна и той рухна на пода, но само след миг пак изви от болка, когато челюстите го стиснаха за гърлото и взеха да разкъсват плътта.

— Помощ! — писна Дан. — Помогнете, за Бога! Махнете го от мен!

Но никой от никъде не реагира.

Само някъде далеч от вътрешността на къщата се чу безкрайният вой на вятъра, пригласящ на ръмжането на ротвайлера, който разкъсваше тялото на Дан Уест: отпра едната му ръка от ябълката й, после взе да рови из червата му.

Тялото на Дан потръпваше, той направи нов опит да извика, но ларинксът му беше вече откъснат, та гърлото му не можа да издаде никакъв звук. Бавно го обви сива мъгла, която погълна всички шумове, дори и болката от разкъсването на тялото му.

Мъгла, която Дан Уест се молеше никога да не се вдигне.

* * *

Анджи Гарви гледаше безгласно стаята, в която Дан Уест избяга.

Избяга, а след това и изчезна.

За част от секундата — толкова кратка, че Анджи не беше сигурна, че изобщо се е случило — й се стори, че вратата се затръшна, но сега, като я гледаше, все още си стоеше отворена. И единственото живо същество в стаята беше кученцето — един от домашните любимци на Бетина, — което джафкаше напосоки.

И нищо друго.

Ами Дан Уест къде отиде?

Извърна се и се озова лице в лице с Бетина, застанала между Сара и Ник пред вратата на нещо като библиотека или работен кабинет. Не че имаше значение точно каква беше стаята — по-важно беше какво става в нея.

— Къде е той? — изгледа тя кръвнишки Бетина. — Какво направихте на Дан?

— Нищо не съм… — понечи да каже Бетина, но Анджи я сряза:

— Всички те знаят, че си вещица. — И се приближи заплашително към Бетина. — На всички им е известно…

— Млъкни! — викна Сара с разтреперан от яд глас. — Бетина не е никаква вещица, нито е олицетворение на злото или което и да било от всички неща, в които я обвинявате. Тя е моята майка! — Изненадана сякаш от собствените си думи, Сара млъкна за миг. После ги повтори, значително по-тихо:

— Тя е моята майка. — Сълзи блеснаха в очите й. — Добра е, нежна е, и аз я обичам.

Сега и Мич Гарви пристъпи напред и из къщата наново се разнесе почти недоловим за слуха тътен.

— Ти, малката, внимавай в приказките си, когато говориш на жена ми. И ти си същия боклук като баща си: уби Конър и насмалко да убиеш и Тифани.

Мич се приближи още повече към Сара, но на пътя му се изпречи Ник Дънигън:

— Да не си посмял да я пипнеш — каза тихо, но със самоувереност, каквато и самият той не бе чувал дотогава от себе си. Дори окото му не трепна от страх пред Мич Гарви. — Ти нищо не разбираш. Не знаеш нищо нито за тази къща, нито за нас. Така че се махай оттук. Нищо лошо не сме сторили.

Очите на Мич се присвиха от нарастващата му злоба. Тоя пък какво иска? Откога и Ник Дънигън е почнал да го командва?

— Ти пък за какво се мислиш бе? — изгледа той момчето с оня леден поглед, с който смразяваше и най-недисциплинираните затворници. Те поне бяха до един наясно какво следва след този му поглед; сега предстоеше и на Ник Дънигън да научи. Мич сви дясната си ръка в юмрук и направи крачка към Ник.

— Недей — предупреди го тихичко Ник.

Но беше закъснял. Юмрукът на Мич вече летеше към челюстта на Ник Дънигън.

И в същия миг наелектризиралият къщата тътен избухна в мощен гръм и Мич усети как подът под нозете му се огъна. Размаха ръце във въздуха да се задържи прав, но не успя и рухна.

Бетина придърпа Сара и Ник към себе си, а Анджи Гарви се облещи към падналия си мъж.

Мич като че ли бе обзет от някакъв демон: тръшкаше се по пода и водеше битка с враг, който тя нито виждаше, нито чуваше. Гледаше го онемяла как пролази към кабинета, сякаш искаше да се спаси от невидимия си нападател. В мига, в който мина през вратата, тя се затръшна и Анджи се сдоби с ужасното чувство, че повече никога няма да види Мич.

* * *

В стаята беше адски горещо — Мич не помнеше да е изпитвал друг път подобна жега. Пак се напъна да се изправи, но дори твърдият под се оказа хлъзгав и той отново падна. Протегна ръце да не се удари, но когато ги допря о пода, все едно пипна с тях нагорещено желязо.

И чак тогава ги видя.

Мравките — огнените мравки — милионите мравки, покрили целия под така плътно, че килимът под тях изобщо не се виждаше.

Отвори уста да изпищи, но мравките моментално изпълниха устата му, покриха целия му език, зажилиха отвътре бузите му, спуснаха се като пламък по гърлото му и само след секунда му стана ясно, че повече никога няма да може да пищи. Пак се замята, но от мравките отърване нямаше: лазеха по стените, по мебелите, прииждаха на пълчища изпод вратата към преддверието. Нямаше ги май само в огнището, та Мич взе да си проправя път нататък, но тялото му гореше не само от жегата, но и от отровата. Лазеше по пода и усещаше как силите му се изцеждат докрай в нагорещената стая.

Най-после се добра дотам, придърпа се с ръце и се озова в самата горивна камера. Главата му плуваше, мравките го лазеха навсякъде, жегата…

Наоколо му избухнаха пламъци и за част от секундата Мич Гарви съзря слаб лъч надежда. Дори мравките нямаше да издържат на този огън. Но само след миг видя с отеклите си почти до затваряне очи как дрехите му пламнаха и осъзна истината.

Онова, което гореше, беше самият той, собственото му тяло. Усети как ноздрите му се изпълниха със сладникавия аромат на горяща плът.

Отвори уста да поеме глътка въздух, но дробовете му вече горяха и му беше невъзможно да диша.

Умираше. Съзнаваше, че умира и си даваше сметка, че с нищо не може да го предотврати, а на всичко отгоре знаеше с ужасна сигурност къде точно отива.

Запътил се беше към ада, където щеше да гори вечно така, както гореше в момента, и болката нямаше никога да престане, нямаше да може да избяга от нея, и тя щеше да трае вечно, вечно, вечно…

* * *

— Отдръпни се! — заповяда нечий глас.

Глас? Как може да чува глас? Та нали е в ада и гори…

— Назад! — изкомандва гласът. — Не чуваш ли?

Мич Гарви отвори очи, но видя единствено сив камък. Ръцете му продължаваха да се мятат, но поне мравки вече нямаше.

И тялото му гореше, но пламъци не се виждаха.

После чу дрънчене на метал о метал — същото дрънчене, което чуваше всеки ден, когато отваряше вратите на килиите.

Звукът на ключ.

И на отключваща се брава.

Мич впери поглед в тежката дъбова врата, чиито талпи бяха съединени с дебели ленти ковано желязо и която след секунда взе да се отваря.

Влязоха двама с дебел пожарникарски шланг.

— Нали ти казахме да престанеш да се самонараняваш? — скара му се единият.

На Мич му се зави свят. Къде е? Как стигна дотук?

Какво става? После огледа себе си.

Кръв капеше от ръцете му там, където се беше мъчил да махне мравките.

Ноздрите му вече бяха изпълнени не с вонята на опърлена плът, а с много по-гадна воня, от което изведнъж му стана ясно, че е напълнил гащите.

Огледа двамата новодошли, после протегна към тях трепереща, умоляваща ръка:

— Моля ви се — прошепна с глас, който стържеше по износените от пищене гласови струни. — Помогнете ми. Моля ви се. Помогнете ми.

— Ама разбира се, че ще ти помогнем бе, лудо копеле такова — каза единият. После двамата стиснаха здраво дръжките около дюзата и единият кимна.

Мич усети как отлетя назад от удара на плътната струя ледена вода и се пльосна на пода. А щом отвори уста да моли за милост, двамата насочиха маркуча право в устата му и той усети как водата започва да влиза насила в гърлото му.

Ще се удави!

Ей сега ще се удави и то — точно тук, дето тия двамата го приковават безмилостно към пода с воден поток.

Той обаче изведнъж спря.

— Е, сега ще кротува поне до довечера — рече единият от надзирателите.

Мич се отъркаля в локвата, а онези затвориха и пак заключиха килията. Накрая успя да събере силици да долази до вратата, да се надигне и да надникне през зарешетеното прозорче, но от там видя единствено присвяткващия пламък на старовремски газен фенер. По някое време успя да отмести поглед от светлината и да огледа дългия тесен коридор с още от същите лампи, монтирани достатъчно нагъсто, че да го изпълват с полумрак.

А между лампите имаше други врати — и те със зарешетени прозорчета като неговата.

От една-две от тях му се стори, че го гледат луди погледи.

От останалите — нищо.

Нищичко, освен, от време на време, по някой писък или безнадежден стон.

Мич се отпусна върху мокрия под, а писъците и охканията на бъдещето му продължиха да отекват из коридорите на ада, от който — ясно му беше вече — нямаше никога да излезе.