Джон Сол
Дом за разплата (26)

Двадесет и шеста глава

— Откъде си сигурна, че Тифани изобщо те е видяла? — спореше Ник и си проправяше с все сила път през храсталаците. С всяка изминала минута ставаше все по-студено и колкото и снежинки да се задържаха в клонака на дърветата, достатъчно успяваха и да минат, та забръскалият ги на излизане от „Шътърс“ снежец се беше превърнал в нормален снеговалеж.

— Много добре ме видя тя — рече Сара мрачно, в тон с обзелите я мисли. — Двамата с Конър бяха на задната седалка и тя гледаше право в мен. На всичко отгоре усети, че и аз съм я видяла.

— Е, и? — възрази Ник. — Да не мислиш, че ще вземе да разправя на майка си как си я сварила да се натиска с Конър Уест?

— Нямаш представа на какво е способна Тифани — каза Сара и спря за една-две секунди да си поеме дъх и да й поотмине болката в хълбока. — Ще се прибере преди мен и ще съчини някаква история. След което те ще се обадят на Кейт Уилямс и тя ще ме прати кой знае къде. — Болният й крак изведнъж поддаде и тя инстинктивно се хвана за Ник, за да не падне. — Просто не знам какво да правя.

— Първата ни работа е да се измъкнем оттук — отвърна Ник. — Главният път е нататък — посочи надясно от себе си, — но ако баща ми е тръгнал насам, точно по него ще мине. А Конър и Тифани са на стария път. Ако продължим направо, ще стигнем до временната отбивка, която свързва двата пътя. А тя ще ни отведе право в града. Малко заобикаля, но вероятността да се засечем с някого по нея е много малка.

— Окей — въздъхна Сара, но усети, че куца много повече, отколкото преди. — Дано поне няма изкачвания.

— Все по равно върви — успокои я Ник. И наистина, след няколко минути излязоха от гората и стъпиха на тесен черен път, покрит вече с тънка корица сняг. По северната страна на пътя минаваше подпорна стена, а двата му банкета се скосяваха към остатъците от някогашните отводнителни канавки. — Ти измисли ли какви обяснения ще дадеш на Гарви?

Но преди Сара да успее да му отговори, фарове прорязаха тъмнината зад гърба им и дългите им сенки се източиха пред тях по пътя.

— Пази се! — викна Ник и се втурна надясно. Но като извърна глава, забеляза, че Сара е побягнала на противоположната страна, където канавката беше много по-плитка и каменната подпорна стена не предлагаше никаква защита.

— Насам, Сара! — изкрещя Ник в опит да надвика воя на приближаващата кола.

* * *

Като чу гласа на Ник, Сара се обърна и го видя как й маха бясно, щръкнал от кръста нагоре от насрещната канавка.

Ами сега?

От нейната страна канавката беше толкова плитка, че надали щеше да я скрие, дори ако залегнеше в нея. Погледна към приближаващите се по пътя фарове, времето забави своя ход и тя си спомни за една друга нощ. Нощ, която сякаш принадлежеше на някакъв друг неин живот…

Изведнъж пак беше яхнала колелото си и въртеше педалите с всичка сила, тръгнала да търси баща си.

И пак пред нея блестяха фарове и се приближаваха.

Точно като сега.

Понечи да свърне към канавката, но усети, че няма да й стигне времето и…

— Сара! — изкрещя Ник, изскочи от насрещната канавка и тръгна да пресича пътя.

Сара обаче стоеше като парализирана от силата на спомените, замръзнала насред пътя.

Усети как всичко ще се повтори. Затвори очи вцепенена, безсилна да направи каквото и да било, за да се спаси.

* * *

— Не мога да го повярвам! — виеше Тифани, вперила очи през предното стъкло. — Пак тя! Пак тая гадна Сара!

— Къде? — попита Конър и включи на по-високи обороти чистачките. — Не може да бъде!

— Нали ти казах, че я видях! — не млъкваше Тифани. — Искаш ли да я уплашим?

Конър обаче изобщо не я слушаше. Беше се надвесил над волана и се взираше през стъклото. — И Лудия Ник е с нея — прошепна не толкова на Тифани, колкото на себе си.

А Тифани захихика при споходилата я мисъл:

— Направи се, че се каниш да ги сгазиш!

Но мисълта на Конър Уест беше изпреварила нейната.

— Малко ще им е — отвърна, а в паметта му изплува образа на умиращото му куче. Настъпи докрай газта, включи дългите светлини и насочи автомобила право срещу Сара Крейн и Ник Дънигън.

* * *

— Конър! — изкрещя Ник срещу внезапно ускорилата хода си кола. И грабна ръката на Сара. — Бягай!

Допирът на Ник мигновено върна Сара в настоящето: фаровете на бащиния й пикап избледняха, но онези на приближаващата лека кола ставаха все по-мощни и осветяваха нощта като някакъв величествен…

Пожар!

И в съзнанието й изникна нов спомен — от картината, която беше нарисувала по време на престоя на Ник в болницата. И видя съвсем ясно пламъците й на фона на тукашното нощно небе.

В същия миг в главата на Ник изпищя единият от гласовете и в мозъка му избухна споменът за халюцинацията, която бе получил в болницата.

Пламъци!

Навсякъде само пламъци.

Но тези тук не бяха обикновени пламъци, а такива, които той можеше да контролира, да използва — по същия начин, по който бе използвал и онова оръжие-фантом срещу налитащото на Сара куче на Конър Уест.

И вдигна ръка по същия начин, по който я вдигна и тогава…

* * *

В мига, в който Тифани осъзна какво се кани да направи Конър, смехът замръзна върху устните й.

— Недей! — изпищя и се опита да дръпне волана, та колата да не налети на Сара и Ник. Но в мига, в който докосна кормилото, стана нещо неочаквано.

Целият път пламна.

И то не как да е, а избухна в буйни пламъци, каквито Тифани през живота си не беше виждала. Като че попадна в самия ад. И онова нейно „недей“ се проточи в изпълнен с истински ужас писък.

При вида на връхлитащите пламъци Конър свали десния си крак от газта и се изправи върху спирачките.

Колата се завъртя около себе си.

Тифани посегна да се хване за дръжката на вратата, за да не залитне върху Конър, но от въртенето вратата зейна и Тифани усети как излетя навън. Падна върху черния път и се изтъркаля в канавката до подпорната стена.

Конър завъртя волана на обратната страна, за да прекъсне въртенето, но колата попадна в канавката, блъсна се в подпорната стена, върна се на пътя, завъртя се около оста си и се спря по средата му.

Застанали ръка за ръка на ръба на пътя, Ник и Сара видяха как само на пет метра от тях пламъците все още се надигаха от платното, сякаш самият път гореше, но изобщо не усещаха топлината им.

Нито топлина, нито страх.

И тогава колата на Конър Уест избухна.

Тифани сгуши главата си и я закри с ръце. Усети за миг как я срязаха парчета стъкло от двете разлетели се врати и как я плисна горящ бензин. Изправи се и се опита да се добере до някакво укритие, но в този миг съзря очите на Конър Уест.

Той седеше пристегнат от колана на мястото си зад волана, облещил се насреща й през отвора на пръсналото се на парчета предно стъкло. Чу писъка му, когато обзелият автомобила огън взе да го поглъща.

Само след секунда лицето му взе да почернява, писъците му утихнаха и…

Мозъкът на Тифани блокира при вида на всичко, което ставаше пред очите й, тя падна, изтърколи се в канавката и остана да лежи там неподвижна.

* * *

Сара стоеше вкаменена на мястото си, заслушана в агонизиращите писъци на Конър, които постепенно се изгубиха в прогарящата белите дробове и гърлото му жега. Едва когато ревът на пожара надделя над писъците и обгърна колата на Конър, Сара, стиснала ръката на Ник, залитна назад, за да е по-далеч от пламъците, по-далеч от кошмарната гледка.

— Бягай — прошепна Ник и взе да дърпа Сара настрана от ада, в който се беше превърнала колата на Конър. — С нищо не можем да им помогнем.

Сара понечи да възрази, но при вида на нарастващите пламъци осъзна колко прав е Ник.

Каквото и да беше станало — каквото и да беше причинило експлозията на колата на Конър — нищо повече не можеха да направят в момента. И все пак, преди да влезе след Ник в гората, Сара хвърли последен поглед.

Какво се случи?

Как можеше да си обясни случилото се?

Пламъците, които двамата с Ник видяха, не бяха истински. Нямаше как да са истински.

Но не бяха и въображаеми. Защото и Конър явно ги беше видял. И не само ги видя, ами се и уплаши от тях, затова се опита да обърне колата преди да я погълне огънят.

Но успя само да я завърти и да я блъсне в каменния зид и…

И да загине в огъня, причинен от удара на колата.

Треперещата Сара се остави Ник да я влачи навътре в гората.

* * *

Слабото зарево, идващо някъде отляво, почти не смути съзнанието на Мич Гарви. Макар телом да управляваше пикапа си по пътя от поправителното заведение — път, който така подробно познаваше, че и със затворени очи можеше да го мине — духом си беше вече у дома, опънал се на дивана с бира в едната ръка и дистанционното на новия телевизор в другата.

Но когато заревото изведнъж избухна в кула от пламъци, Мич се стресна, моментално спря пикапа встрани от пътя, излезе и се помъчи да се ориентира къде точно се намира. Дали пък да не се направи, че не го е видял? В тая посока няма никакви къщи. Сигурно нищо сериозно не се е случило. Я да си се прибере у дома, където Анджи го чака с готовата вечеря и да се кротне пред телевизионния екран. Мисълта му обаче го напусна в същия миг, в който се появи. Не може човек да види пожар и току-така да си тръгне. Поне Мич не можеше. Откакто се помнеше, умираше за пожари. Единствена Анджи можеше да възбуди у него чувства, равносилни на гледката на горяща къща и на бучащите пламъци, поглъщащи вещи, които никога не си беше представял, че са изобщо запалими. Та и сега, при вида на пламъците, усети как вълнението го обзе.

Но къде гори, всъщност?

И какво гори?

Огледа се и забеляза наблизо километричен камък.

Оставаха му още три километра до Уоруик, а като вземеше предвид откъде минаваше пътя му през следващите два, веднага изчисли къде е пожарът.

Някъде около стария временен път.

Е, Анджи, вечерята и телевизията ще почакат малко.

Веднага след старото затворническо гробище Мич свърна наляво по „Фокс Холоу Роуд“, покрит със слой девствен сняг. Превключи чистачките на високи обороти и намали ход. При този обилен снеговалеж само това му липсваше — да се набута в канавката.

Пресегна се за мобилния телефон, който при шофиране винаги държеше на дясната седалка, и набра 911.

— По спешност ли звъните? — попита го операторката, след като вдигна на второто позвъняване.

— Казвам се Мич Гарви. Движех се по главното шосе на път към дома, когато забелязах, че на север нещо гори. Току-що свърнах по „Фокс Холоу Роуд“ и имам чувството, че е леко в източна посока.

— Къща ли е?

— Няма начин. В тоя район няма къщи. Според мен е на стария черен път. Кола най-вероятно.

— Веднага пращам пожарна.

Мич прекъсна разговора и с приближаване към излаза за временния път намали ход, после сви надясно по тясното платно, което вече беше покрито със сняг. Въздъхна ядно: градската управа от години се канеше да го превърне в пътека за джогинг и велосипедисти, но нещата така си и стояха непроменени, та от година на година само все повече хлапетии се навъртаха насам да вършат бели.

И нямаше година, през която поне едно момиче да не се прибере оттам бременно. Но той лично поне нямаше поводи за притеснение в това отношение: Тифани беше добро, богобоязливо момиче.

Заревото в небето ставаше все по-силно.

Мич намали още повече скоростта, последва завоя на пътя и видя: кола — или поне останките от кола — със смачкана от подпорната стена предница, застанала напряко и запречила почти целия път. Предното стъкло — разбито, единствената врата, която виждаше, зееше — и тя без стъкло.

Приближи се, доколкото сметна, че е разумно, и слезе от пикапа.

И едва тогава разпозна колата.

Обичайното му вълнение при гледката на облизващи нощното небе пламъци изчезна и на негово място в корема и в гърдите му се процеди киселина.

С прогарян от гадното чувство стомах, Мич се отдръпна от горещия огън, пак отвори мобилния си телефон и позвъни в дома на Дан Уест.

Слабият вой на сирена на пожарната бе взел да пробива мрака, а в това време Мич стоеше облегнат на предната броня на пикапа си и чакаше или Дан, или Андреа Уест да вдигне.

* * *

На Ед Крейн не му излизаше от главата последният му разговор с Мич Гарви.

Започнал бе преди час, след като Ед остави празната си табла върху конвейера, който я отнесе в кухнята, и тръгна към общата стая с единственото намерение да седне да погледа малко телевизия, преди да се прибере за лягане в килията си.

Мярнал бе с ъгълчето на окото си тъмносинята униформа, но не й обърна внимание до момента, в който нечия ръка го сграбчи за рамото, дръпна го назад, завъртя го и го блъсна в стената.

Едва тогава разпозна Мич Гарви, който го притискаше с длан в гърдите да не мърда. Покрай тях минаваха затворници, но на Ед и без да гледа му беше ясно, че погледите им с устремени право напред и че никой няма желание да се намесва в отношенията между Ед и надзирателя.

— Сара взе да се превръща в проблем — изрече тихо Мич, наврял лицето си в това на Ед. — И ти си част от този проблем. Заедно с Бетина Филипс.

— Че какъв проблем мога…

— Тук приказвам аз — прекъсна го злобно Мич, — а от теб се иска само да слушаш. Дори да не мога да попреча на Сара да те вижда, много лесно ще ми е да прекратя срещите ти с Бетина Филипс. Само дето не ща да попълвам разните му там формуляри. Така че чуй какво ще ти кажа: ако Бетина Филипс пак дойде да те види, отказваш да се виждаш с нея. Разбра ли?

Какви ги дрънка тоя Мич? Откъде накъде учителката на Сара по рисуване ще има нещо общо с „проблема“, който Сара причинява.

И чак по някое време се усети: Бетина Филипс не представлява проблем за самата Сара, а за Мич Гарви.

— Според мен… — понечи да рече Ед.

— Слушай какво ти казвам! — изсъска Мич и притисна още по-яко Ед към стената. — От часовете по рисуване може и да не можем да я спрем, но с тях ще си остане! Оная Филипс не е с всичкия си. На всичко отгоре не е и християнка, и няма да позволя на твоята да има нещо общо с нея. Поне докато живее под моя покрив. Ясно ли ти е?

На Ед му беше ясно, но изглежда кимането му не беше достатъчно за Гарви.

— Нали искаш да е на сигурно място и да е щастлива?

Ед отново кимна.

— Тогава прави каквото ти казвам.

Ед кимна за трети път. След като го прикова с поглед за още няколко секунди, Гарви внезапно сне дланта си от гърдите му и тръгна бавно по коридора.

Ед го проследи с очи, а напиращият отвътре бяс насмалко да го накара да се нахвърли на надзирателя и поне да се опита да го смели от бой.

Но това нямаше никому да е от полза.

Затова сви вляво и влезе в общата стая, където насядалите в полукръг половин дузина затворници гледаха някаква комедия, но тя не се оказа способна да пробие гнева му. Четирима играеха карти, в ъгъла играеха шах, но нито едно от двете не успя да ангажира вниманието му.

Накрая седна на един стол, положи ръце върху масата и външно спокоен, зачака да му мине ядът.

Той по някое време наистина му мина и същия миг Ед осъзна как точно следва да постъпи.

На всяка цена трябва да измъкне Сара от дома на семейство Гарви, а на света има само един човек, способен да свърши тази работа.

Скочи, върна се в килията си и взе визитката, с която си отбелязваше докъде е стигнал в Библията — единствената книга, която му разрешаваха да задържа при себе си. Наизусти набързо номера и по коридора се отправи към стаичката с телефонните автомати на разположение на затворниците.

— Късно е — рече надзирателят и му посочи часовника.

— Как така? — попита Ед, но в същото време погледна и часовника. 19:01.

— Така. Телефоните се ползват до седем. Ще изчакаш до утре.

— По много важен въпрос — замоли се Ед.

— Всички са важни — изсумтя надзирателят. — И утре ще е важен.

Поне за двадесети път през отминаващия ден раменете на Ед се свлякоха под бремето на затворническия режим и под вбесяващото го усещане за безпомощност, абсолютно безсилие и пълна липса на контрол върху каквото и да било.

Ето че дори един разговор по телефона не можеше да проведе с единствения човек, който можеше да гарантира безопасността на малкото му момиченце.