Джон Сол
Дом за разплата (17)

Седемнадесета глава

— Оставете ме тук — каза Сара, заковала поглед в къщата, която все още беше на една пряка разстояние, но светеше като маяк в мрака преди зазоряване. Това можеше да означава едно-единствено нещо: че поне един в семейството Гарви, най-вероятно Анджи, будува и я чака. — Последната пряка ще я мина пеша.

— Не е ли по-добре да вляза да поговоря с Анджи? — предложи Бетина. — Да я уверя, че си прекарала нощта в безопасност у дома ми.

— Само по-лошо ще стане — рече Сара, чийто глас бе успял да се разтрепери. — Моля ви се!

Бетина спря неохотно колата и изчака Сара да слезе.

— Ще се видим в училище — каза. А когато Сара й отговори само с едва доловимо кимане, Бетина повтори: — Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Няма страшно — въздъхна Сара. Затвори вратата, изчака колата на Бетина да се скрие зад ъгъла и едва тогава се отправи към къщата, обмисляйки какво ще каже на Анджи. С кой акъл беше отишла да спи у Бетина? И защо Бетина я събуди чак в шест сутринта?

Поне на втория въпрос отговорът й беше известен: завършила бе рисунката си след полунощ. Пък и не Бетина я беше поканила; тя сама отиде непоканена, така че не й оставаше друго, освен да опере пешкира, както обичаше да казва майка й.

Наложи си да не се поддава на подтика да се обърне и да тръгне в обратната посока. Качи се по предните стъпала и опита ветроустойчивата врата.

Заключена.

Натисна звънеца.

Анджи отвори предната врата и я загледа ядно.

За миг Сара реши, че Анджи просто ще затръшне вратата под носа й, но след малко тя взе, че отключи ветроустойчивата врата.

Сара я отвори, влезе и в същия миг усети уханието на пържен бекон откъм кухнята. Но вместо да се върне към подготовката на закуската, Анджи не отместваше студения си приковаващ поглед от Сара.

— Дължиш ми извинение — каза по някое време.

— Аз…

— И на Мич също.

Сара не вдигаше очи от пода.

— Но най-вече трябва да се молиш на Господ да ти прости всичките лъжи, измами и кражби.

Тук вече Сара не издържа и вдигна рязко глава:

— Не лъжа, не мамя и не крада! — каза така натъртено, че в очите на Анджи лумна гняв.

— Млъкни! — сряза я приемната й майка. — Престори се, че си лягаш. Това не е ли лъжа? Отворила си с взлом оня прозорец и си повредила перваза му, вместо да слезеш долу и да излезеш през предната врата като честен човек. Това не е ли измама? Да не говорим, че си го оставила отворен, та всичката топлина да излиза навън, а това ни удря в джоба и си е равносилно на кражба от портмонето ми.

— Съжалявам — промълви Сара, при все че си даваше сметка колко малко означават в случая тези нейни думи и колко са закъснели.

— На колене! — заповяда й Анджи. — Моментално! Тук! — Анджи коленичи насред всекидневната и дръпна със себе си и Сара, без да обърне внимание на стона, който Сара не успя да преглътне от болката в ранения й хълбок и крак. — Моли се на Господ да ти опрости греховете и да ти покаже как да си възвърнеш милостта му.

Сара преклони глава:

— Съжалявам — прошепна пак. — Наистина съжалявам. Но толкова съм объркана…

— Бог ни е дал десетте Божи заповеди, та да не се объркваме — прекъсна я Анджи. Сключи ръце пред гърдите си и приведе глава: — Научи ме, Господи. Кажи ми как да изведа това дете до пътя на правдата.

Сара затвори очи и се напъна да се съсредоточи върху молитвите, които Анджи очакваше тя да отправи, но тялото така силно я болеше, че по бузите й потекоха сълзи и тя усети, че каквото и да се опита да каже, само ще се разплаче.

А плачът й само щеше да влоши положението.

Секундите се провличаха в минути, всяка минута като да траеше цял час, но по някое време все пак чу как Анджи измърмори последната дума.

— Амин.

— Амин — повтори тихо Сара. Напъна се и тя да стане заедно с Анджи, макар хълбокът й да заплашваше да сдаде под нея.

— Господ желае да те предам на Мич и той да определи наказанието ти. Той всеки ден се разправя с такива като теб и със сигурност ще знае как да постъпи и в твоя случай.

Гърлото на Сара се сви, макар че й призля от мисълта какво би представлявало подходящо наказание според Мич Гарви; хукна покрай Анджи към банята и едва стигна тоалетната чиния, преди да повърне. Докато се мъчеше да отмие горчивината от устата си, мярна как Анджи е застанала на вратата с победоносен вид.

— Ето го насъбралото се в тебе зло — каза Анджи. — Бог го изхвърли! — Сара нищо не каза, само обърса лице с износената кърпа. А Анджи продължи: — Мич е горе. Слага брава на таванската врата. Ще закове оня прозорец, та да не може да се отваря.

Както окачаше кърпата, Сара усети как пръстите на Анджи се впиха в ръката й и само след секунда я полу-водеха, полу-влачеха по стълбите към втория етаж, откъдето Анджи я изтласка по тясното стълбище до тавана, а Мич й се захили отвисоко.

Само дето в усмивката му нямаше и капка топлота.

— О, я виж кой се е прибрал! — рече. — Някой, който обича по цяла нощ да скита.

— Много съжалявам — прошепна Сара.

— Ти тепърва ще има да съжаляваш — отвърна Мич. И неговите пръсти се впиха в плътта, която вече бе посиняла от хватката на Анджи. Мич я дръпна навътре в таванското помещение и затвори вратата.

— Но пък няма за какво да се притесняваш — каза на отстъпващата назад Сара. — Само косъм да падне от главата ти, и щатското правителство ще ни спре парите. Така че този път минаваш метър.

Паниката на Сара взе да се уталожва.

— Обаче едно ще ти кажа, а ти си отваряй ушите. Ако още веднъж притесниш или мен, или жена ми, лошо ти се пише. — И опита в дланта си тежестта на чука, сякаш преценяваше колко болка ще може да й причини с него. — Така че си прави сметката, разбра ли? Сега ще те оставя тук да си мислиш цял ден за постъпката си. И те предупреждавам: ха си направила и най-малкия опит да излезеш днес от стаята си, така ще те подредя, че никога повече няма да се измъкнеш оттук. — След което устните му се извиха в усмивка не по-малко ледена от погледа му: — И баща ти ще го подредя. Разбра ли ме?

Сара пак кимна.

— Да те чуя! — настоя Мич и тресна с чука по масата, която Сара използваше за бюро.

Сара инстинктивно подскочи.

— Да, сър — прошепна. — Разбрах.

— А като се върна довечера от работа, очаквам да заваря една нова Сара Крейн. Ясно ли е?

Чукът отново се вдигна, но този път Сара не дочака удара му:

— Да, сър — промълви.

Мич излезе, заключи вратата след себе си, а Сара се сви на топка върху тясното походно легло и даде свобода на сълзите, които толкова дълго беше потискала.

* * *

След петата си обиколка на затворническия двор Ед Крейн намали темпото до ходом и с ръкава на сивата си затворническа риза отри потта, която бе лъснала по челото му въпреки мразовития въздух.

— Ей, Ед! — намали ход и Мостела, по прякор Мишока, и влезе за малко в крак с Ед. — Онова копеле Мич иска да ти каже нещо.

Ед проследи наклонената глава на Мишока и се убеди, че Мич Гарви го чака, опрял се на стената, кръстосал ръце пред гърди и с поглед, който буквално пробиваше дупка през Ед.

— Нищо друго ли не каза?

Мишока сви рамене, ускори крачка и отмина напред.

Ед прекоси двора, слаломирайки между групичките затворници, които си говореха тихичко и дъхът им образуваше облаци в студения утринен въздух.

— Искал си да ме видиш.

И понеже знаеше от горчив опит, че не е здравословно да се приближаваш до някой надзирател, умишлено застана далеч извън обсега на Мич Гарви.

Устните на Гарви се свиха в ледена усмивка.

— Исках само да те осведомя как вървят нещата с дъщеря ти.

От блясъка в погледа на Гарви на Ед му призля и едва успя да удържи ръцете си да не се свият на юмруци.

— Е?

За съжаление, не успя да произнесе тази дума толкова безизразно, колкото му се щеше, та можа да забележи в очите на надзирателя колко го зарадва притеснението му за Сара.

— Просто съм длъжен да ти спомена, че предприемаме определени „възпитателни мерки“ спрямо малката ти принцеса. Крайно време е да се научи да показва поне малко уважение към своите родители. Да не говорим за проявата на отговорност за собствените й деяния.

Кръвта избуя по бузите на Ед, но той успя да задържи отпуснати ръцете си. Не се хващай на стръвта, рече си. Все едно не си го чул.

— Ама и тя е голямо серсемче — продължи Мич при вида на пламналото лице на Крейн. — Зор ще видя да избия от главата й всичкото глупаво възпитание, което си й дал, но ти гарантирам, че ще успея. — И киселата му усмивка съвсем разцъфтя. — Все ще намеря начин, по който да й втълпя боязън от Бога.

Думата „избия“ тресна Ед като каменарски чук. Но какво можеше да направи. И веднъж само да замахнеше към Гарви, не му мърдаше цял месец в единочката. А пък нали той сам беше докарал Сара до сегашното й положение? Нямаше никакво намерение да дава на Гарви повод още повече да й вгорчи живота. Въпреки целия си бяс, успя да овладее и езика, и юмруците си, но през цялото време усещаше как Гарви вижда нарастващия му гняв и му се кефи.

— Като баща аз съм доста по-различен от теб — продължи Гарви, но с понижен глас, който съдържаше много повече заплаха, отколкото подигравателния му тон преди малко. — Така че ще я понауча на туй-онуй, докато е у нас. Или, ако трябва да съм по-точен, на куп неща ще я науча, докато е у нас.

Ед стисна зъби, най-после стисна и юмруци, обаче усмивката не слизаше от лицето на Гарви. Дръж се, заповяда си Ед. Не му доставяй удоволствие. Но вече беше почти изтървал контрол върху гнева си, та направи крачка напред.

А Гарви инстинктивно отстъпи. Обаче се съвзе мигновено и лицето му се свъси:

— На твое място — озъби се — бих се въздържал. — Ха си направил някоя глупост, ще се стъжни не само твоят живот, но и този на момичето ти. — Обърна гръб на Ед и се скри в затвора.

Ед Крейн остана на място, давайки си сметка, че не може с нищо да помогне на дъщеря си. Сигурно щеше да е по-добре, ако през онази нощ беше умрял той, а не оня тип.

По-добре щеше да е за оня.

А може би по-добре и за самия Ед.

Но от всяко положение щеше да е по-добре за Сара.