Джон Сол
Дом за разплата (12)

Дванадесета глава

Ник потропваше измръзналите си нозе и свиваше пръсти в оплетените от майка му ръкавици. Ако се движеше, нямаше да му е толкова студено, но си беше наумил да върви тази сутрин заедно със Сара до училище, та от двадесет минути висеше на най-близкия до къщата на Гарви ъгъл и хем се стараеше да не я изпуска изпод око, хем се държеше така, че никой да не усети какво прави. Единственото му постижение до момента беше това, че почти умираше от студ, а ако тя още се забави, щяха да закъснеят.

Може пък да е болна.

Или изобщо да не ходи този ден на училище.

Тифани и Зак бяха тръгнали преди десет минути и сигурно вече бяха стигнали до училищната сграда.

До топлата, уютна училищна сграда.

След като Конър Уест го подмина с колата си и му показа среден пръст, Ник погледна часовника си. Ще я изчака още една минута и тогава…

Тогава предната врата на Гарви се отвори и от нея излезе Сара, стиснала здраво парапета, за да слезе по трите стъпала пред верандата.

И пак тогава гласовете в главата на Ник — същите онези гласове, които гневно загълчаха заради средния пръст на Конър Уест преди секунда — внезапно млъкнаха, щом Сара го видя и му махна.

Ник се забърза към нея. Ако вземе чантата й, може би ще успеят да стигнат навреме. Но видът й изведнъж го порази. Приличаше на човек, който цяла нощ не е мигнал.

— Здрасти — каза. — Какво ти е?

— Добре съм — отвърна му, но по начина, по който гледаше в земята, Ник усети, че не му казва истината.

— Никак не ми изглеждаш добре — рече, но се усети как Сара би могла да възприеме думите му, изчерви се и затърси по-подходящи думи: — Искам да кажа, че изглеждаш великолепно… красива си даже, но…

Посегна към раницата й.

— Я ми я дай да я понося.

Сара се спря, колкото да я свали от раменете си.

— Не успях да се наспя.

— Защо? Какво стана? — не я оставяше на мира Ник.

Сара се поколеба, после сви безизразно рамене, а Ник й повярва точно толкова, колкото и на думите й, че била „добре“.

— Заключиха ме да спя навън — призна му най-накрая.

Ник се закова на място и се облещи:

— Оставиха те да спиш навън? Ама защо?

Вместо да отговори на въпроса му, Сара само придърпа палтото по-плътно около себе си и тръгна по улицата.

— Ако не побързаме, ще закъснеем.

— Ама как така ще те оставят да спиш навън? Ноември е! — Ник я задърпа за рамото на палтото да я принуди да спре. — Оплачи се. Нямаш ли си там социален служител или нещо такова?

— Не! — Сара така уплашено го погледна, че Ник се принуди да отстъпи крачка назад. — Ако се оплача, Гарви няма да ме пускат на свиждане с баща ми.

— Как така няма да те пускат! Та той ти е баща! Моля ти се, кажи ми какво точно става?

Сара продължи напред, но по някое време заразправя на Ник за предишния ден: как отишла на черква и така нататък, та чак до връщането си у дома, където намерила бележката върху спалния чувал.

И спря на място едва когато дойде време да пресекат улицата пред училището.

— И друго нещо се случи. Като бях у госпожица Филипс, нарисувах една много странна картина. На някаква тъмна стая, пълна със скелети и черепи.

Ник усети как косата по тила му настръхна, а някъде в далечните ъгълчета на съзнанието му гласовете пак взеха да си шепнат.

— Имах чувството, че съм обладана от дух или нещо от тоя род — довърши Сара, а гласът й стана толкова тих, че Ник едва я чуваше.

— И аз така се чувствам — каза тихо. — Само че през повечето време. — И още посред улицата Ник почна да й разправя за случилото му се предишната вечер. — Ужасно беше… а на всичко отгоре имам чувството, че баща ми е готов да ме върне в болницата.

— И какво по-точно видя? — попита Сара, спряла се в основата на стълбището към главния вход на училището. — Опиши ми какво видя. На какво ти приличаше?

Този път беше ред на Ник да вдигне рамене, но гласовете в главата му се разприказваха малко по-оживено.

— Едни такива, особени работи… плътни черни линии… — Затърси по-точни думи. — Приличаха на огромни греди или нещо такова, нали разбираш? Като…

— В колко часа стана? — прекъсна го Сара.

Гласовете съвсем се засилиха, но нито му крещяха, нито му пищяха, нито виеха от бяс или от болка, или нещо такова. По-скоро май настояваха да й разкаже всичко за тях.

— Започна се по време на вечеря — рече Ник. — Качих се в стаята си, та баща ми да не види колко съм зле, но, изглежда, съм почнал да хвърлям разни работи или нещо от тоя сорт, понеже по някое време те дойдоха и ми направиха инжекция.

— В колко часа? — не го оставяше на мира Сара. — Инжекцията имам предвид.

— Някъде около осем ще е било. Но не съм сигурен.

— Горе-долу по времето, когато си тръгвах от къщата на госпожица Филипс — отбеляза Сара. — А стаята, която рисувах, докато на теб са ти се привиждали онези неща, наистина имаше дебели греди по тавана си.

Гласовете се развълнуваха още повече и Ник изведнъж мярна нещо в периферията на зрението си.

Череп?

Но не беше съвсем сигурен, тъй като то също толкова бързо изчезна.

— Не си спомням точно… Беше много тъмно, а гласовете пищяха все едно, че тях ги изтезаваха или убиваха, или… — Тръсна глава. — Не ми се ще дори да се сещам. — Изкачи стъпалата и отвори тежката врата едновременно с биенето на звънеца. — Искаш ли да се видим след училище?

Сара се поколеба само за миг, но мигът се стори на Ник цяла вечност. Най-после тя кимна.

— Разбира се.

Още преди да се пъхне на чина си за първия час — но така и не успя да избегне ядния поглед на учителката, — Ник вече бе взел две решения.

За пръв път в живота си ще се напъне не да забрави, а да запомни поредната си халюцинация.

И няма да позволи никому — нито на семейство Гарви, нито другиму — да се отнася със Сара така, както се бяха отнесли с нея предната вечер.

Никога.

* * *

Конър Уест огледа печално голямата червена оценка „слаб“ в долния ъгъл на контролното по английски, после го смачка на топка и го хвърли майсторски в кошчето, което беше на пет метра от гардеробчето му в коридора. Ако английският беше баскетбол, всеки път щеше да бележи кош на контролните. А сега, ако иска да се спаси да не го скъсат по предмета, ще трябва да представи допълнителен реферат върху някоя книга. Или да изнесе пред целия клас доклад върху някой от авторите, които изучаваха; но дори учителката му госпожа Розел знаеше, че никога няма да го направи. Явно рефератът беше последният му шанс, ако иска да не му се наложи да хвърля и бележника в кошчето като контролното.

Майната му.

Сега ще трябва да хапне набързо и да заседне за половин час пред някой от компютрите в библиотеката, за да намери в сайта с резюмета „Клиф Ноутс“ някоя от книгите, включена в списъка на госпожа Розел. То и ползването на резюметата от „Клиф Ноутс“ се броеше за измама, но дори и дъртата госпожа Розел беше сигурна, че той книгата така и няма да я прочете.

— И все пак писането ще трябва да е от теб, Конър — беше му казала преди малко, след като го задържа след часа. — Но хич не си прави сметка да минеш с „копи“ и „пейст“. Всички сайтове съм прегледала, да не говорим, че имам и една програма, дето следи появата и на най-новите страници и сравнява с тях онова, което си предал. Опитай се поне да парафразираш, че да имам основание да ти пиша един „добър“. Окей?

Е, какво друго можеше да й отговори? Ако го скъсат по английски, няма да мине в по-горния клас.

Да не говорим, че баща му ще му вземе ключовете от колата.

— Пак макарони със сирене за обяд — изкоментира съседът му по гардеробче Боби Фендлър.

— Чудничко! — блъсна Конър вратата на своето и завъртя комбинацията. — Да ти е драго да псуваш! Ако са като вчерашните, направо ще се издрайфам в занималнята.

— Здрасти, Конър — чу зад гърба си гласа на Тифани Гарви. И изведнъж му просветна пред очите.

А още по-хубаво му стана след като се извърна и срещна погледа й. Тя искаше да му каже нещо и той моментално се сети за хапчетата, които продаваше предната седмица. Дали пък няма нови…

— Не искаш ли да ме заведеш в „Макдоналдс“? — попита Тифани и взе да навива един рус кичур около пръста си и да прокарва език по долната си устна по начин, който мигновено изби от главата му всички мисли за ходене в библиотеката през следващия час.

— Става — рече й. Но се сети за състоянието на портфейла си, та погледна към Боби Фендлър. Боби винаги разполагаше с куп пари. — Що не дойдеш и ти?

— За предпочитане е пред макароните със сирене. — Боби се спря точно преди да хвърли раницата си в гардеробчето и огледа замислено Тифани: — Ще се връщаме ли после?

— Зависи — сви рамене Тифани.

— От кое?

— От това какво ще си купите — отговори Тифани. Озърна се да не ги подслушва някой, после потупа раницата си. — Ако купите онова, което продавам, следобед отивам на шопинг.

Пътьом забраха и Елиът Наш. На паркинга Тифани се пъхна на предната седалка до Конър, а другите две момчета се наместиха отзад. Конър така подпали задните гуми на излизане от паркинга, че сигурно намали бъдещия им пробег с поне две хиляди километра.

Само десет минути по-късно съобщиха през малкото високоговорителче поръчките си и зачакаха храната.

— Та аз, значи — реши да пристъпи директно към въпроса облегналата се на задната врата на Конъровата кола Тифани — имам още от ония сини бонбончета.

— По колко? — попита Конър.

— Десетарка парчето.

— Десет долара? — проплака Елиът Наш. — Откъде у мен толкова мангизи?

— Боби има — съобщи Конър и изгледа приятеля си в огледалото. — Пич, дай на заем една двайсетарка, а?

— Първо ми върни ония, дето ти ги дадох по-рано.

— Ще ти ги дам бе. Вкъщи са ми. Още следобед ти ги връщам.

— Лъжец — измърмори Боби, но все пак извади портфейла си и връчи двайсет на Конър.

— Дай ми и на мен десет — примоли му се и Елиът. — Много те моля.

— Аз затова ли блъскам всяка вечер да зареждам стелажите в „Уол-Март“ — озъби се Боби, но и на Елиът даде десетачка. — Само че тоя път искам да си ми върнете парите. И двамата — добави и изгледа кръвнишки отражението на Конър Уест в огледалото.

Конър само сви рамене:

— Нали ти обещах преди малко да ти ги върна?

Тифани събра парите, бръкна дълбоко в раницата и им раздаде сините капсули — две за Конър и по една за момчетата отзад.

Храната пристигна, но изведнъж на Конър му се отяде — хапчетата в шепата му вече му говореха. Тифани сякаш разчете мислите му:

— Да не си посмял да вземеш, преди да си ме закарал до оня мол до затвора.

— А след мола какво ще правиш? — попита Конър.

Тифани забели очи:

— С тебе — нищо. Ти така ще си се надрусал, че и една беля няма да можеш да направиш като хората.

Конър се захили и пусна хапчетата в джоба на ризата си. Голяма работа, че нямало да може да вкара Тифани Гарви в беля. Дреме му на него за Тифани!

Колко други начини за правене на бели знае той!

* * *

Сара седеше зад рисувателната си маса и оглеждаше композицията, която Бетина Филипс беше подредила върху катедрата: кристална топка, плод, сребърен чайник и черно-бяла порцеланова чашка за чай с чинийка със сребърни кантове — всичко това върху карирана покривка, чийто монохроматичен десен се отразяваше в лъснатия до огледален блясък чайник. Поставеният отдясно прожектор хвърляше във всички посоки сенки и отражения, та от художника се искаше не само да нарисува натюрморта, ами и да се съобрази и със светлосенките.

Сара реши да започне с кристалната топка, която доминираше предния план и леко прикриваше останалите предмети, но пръстите й отказваха да вземат молива от пресован въглен, а се колебаеха около маслените пастели. Накрая, без да се замисля, взе среднокафявия.

С няколко широки движения центрира масата на две-трети от височината на листа, но като го погледна, Сара усети, че светлината не идва странично, както им беше обяснила госпожица Филипс, а от големите южни прозорци зад мъжа…

Чакай, чакай!

Какъв мъж?

Какви са тия прозорци?

Вдигна очи. Натюрмортът си беше непроменен на масата.

Всичко си беше като преди малко.

Но щом сведеше поглед към листа…

И добиваше усещането, че самата хартия съдържа скрит под повърхността й образ, който се мъчи да излезе наяве.

Или беше заключен в ума й и се проектираше върху листа, настоявайки тя да му придаде форма и да го извади на бял свят.

Сара изключи мисълта си, остави ръката си да се движи самостоятелно и се изгуби в странния свят, който създаваше.

С тази уговорка, че не го създаваше — той си беше реален свят: или съществуващ някъде, или съществувал, или предстоящ, или…

Ръката й се движеше все по-бързо, оставяше един пастел и вземаше друг, изпълваше листа с форми и цветове със смели, сигурни движения, а класната стая изчезваше от съзнанието й, съсредоточило се единствено върху създаващото се на хартията изображение.

* * *

В кабинета по математика на втория етаж кокалчетата на Ник Дънигън побеляха от стискане на ръба на чина. Но болката в главата му не щеше да се махне.

Днес обаче го измъчваха не само бесните гласове, но и нещо ново.

Куче!

А кучето виеше — от бяс или болка, а може би и от двете.

В това време един от гласовете се извисяваше над останалите със своя гаден смях, който разцепваше като банциг мозъка му.

Стържещият смях се усилваше успоредно с нарастващия кучешки вой, а в периферията на полезрението си Ник мерна някакво движение и се вкочани от ужас какво ли ще последва. И само след секунда го видя: огромно жълто куче, което се нахвърли отгоре му из една невероятна тъмнина със зейнала паст, със стичащи се от острите му зъби лиги, с бясно хъхрене в гърлото.

Воят се засили, безумният смях стигна до кресчендо и пулсиращият череп на Ник всеки момент щеше да гръмне, но в този миг кучето се пръсна с кървавочервен взрив, който закри всичко останало от очите му.

Ник Дънигън изскимтя от ужас пред ада, в който пропадаше, и се замоли за спасение.

Спасение за самия него си, но и за виещото куче. И ето че видението взе да избледнява и бесният кучешки вой постепенно премина в мъртвешко гъргорене.

* * *

Двукратното пляскане с ръце на станалата от катедрата си Бетина Филипс стресна Сара:

— До края на часа остава малко, така че почвайте да разчиствате масите и да прибирате нещата си.

Очите на Сара се преместиха от учителката към стенния часовник: ама наистина ли беше минал целия учебен час? Та тя почна да работи само преди няколко минути! Но с часовника не можеше да се спори: последният за деня звънец щеше да бие само след минути!

Оттам погледът й се сведе към разстлания пред нея лист.

Не, рече си. Това не съм го нарисувала аз! Няма начин!

* * *

Тишината обгърна като плащаница Ник и окончателно изтри халюцинациите му така, както прекъсна и гласовете в главата му. Това обаче не пречеше на затворилия очи Ник все още да вижда завинаги запечатилия се в съзнанието му образ на умиращото куче. Напъна се да го прогони заедно с напрегнатостта, стегнала всички мускули на тялото му. Остана да седи неподвижно, с изпънат гръбнак, с вперен в една точка поглед. Усети, че съучениците му го гледаха и си зашушукаха по негов адрес, но му беше безразлично. Искаше само едно. Едно-единствено нещо.

Да види Сара Крейн.

Трябваше да я види.

* * *

Шокът от нарисуваното я изтресе със силата на бейзболна бухалка и Сара не можа да откъсне очи от творбата си.

Дъхът й спря при вида на оцветения в сепия образ на пищящия мъж, пъхнал ръце в устата на побеснялото от болка куче, чиито вътрешности се бяха разлетели от корема му и разсипали по окървавената маса. В ръката си мъжът държеше скалпел, от който капеше кръв, а острието му отразяваше слънцето, нахлуващо през високите прозорци зад гърба му.

Постепенно цялото й тяло се вдърви. Как е могла да го нарисува? А и какво ще каже Бетина Филипс, като види какво е направила? Сгъна мигновено картината на две, та никой да не мерне какво е сътворила, и взе да мисли трескаво.

— Имате ли въпроси? — обърна се госпожица Филипс към класа.

Звънецът би и всички се устремиха към свободата, предлагана от края на учебния ден.

— Оставете рисунките си на катедрата — опита се да надвика създалия се шум учителката. — И не забравяйте да си напишете имената.

Учениците се струпаха около вратата на класната стая. Единствена Сара остана назад, сгъна повторно рисунката и я напъха в раницата си.

Няма да покаже тази рисунка никому. На когото и да било.

Но още преди мисълта да се оформи в главата й, Сара си даваше сметка, че няма да изпълни докрай намерението си.

Поне един човек ще я види.

На всяка цена трябва да намери Ник.

И то веднага.

* * *

Ник усети, че нещо не е наред в мига, в който видя слизащата по главното стълбище Сара. Лицето й беше посивяло, куцането й бе по-подчертано от всякога, но тя и дума не обели, а го изчака да отвори пред нея тежката външна врата и да излязат на яркото слънце пред училището.

— Какво има? — попита я след като първо пое раницата й и двамата тръгнаха по тротоара. — Да не ти е лошо?

Сара пое глътка живителен студен въздух и завъртя глава:

— Случи ми се нещо в часа по рисуване. Ама нещо адски странно! Нали ти разправях за това, че се бях потопила в една картина дотолкова, че нямах никакъв спомен как съм я нарисувала?

Пулсът на Ник се учести, но той само кимна безмълвно.

— Днешната ми рисунка беше още по-гадна от предишната — каза Сара. Стигнаха до ъгъла, пресякоха и продължиха по пътя си. — Отвратителна. — И Сара чак потръпна. — По-отвратителна не можеш да си представиш.

Ник се спря и се извърна към нея:

— Предаде ли я?

— Ти, какво, майтап ли си правиш? — забели очи Сара.

— Къде е? — попита Ник и по необичайно дългото забавяне от страна на Сара веднага усети, че я носи. — Дай да я видя.

Погледите им се срещнаха за миг и му се стори, че тя ще се запъне. Но тя, вместо да завърти глава, я килна към раницата си:

— Вътре е. На дъното.

Ник дръпна големия цип и измъкна сгънатия дебел рисувателен лист, но изведнъж се поколеба: наистина ли държеше да я види? И в същото време осъзна: късно е вече. Ще трябва да я види, независимо дали иска или не.

Не може да не знае за какво става дума.

Мъчейки се да успокои разтрепераните си пръсти, Ник разгъна листа и впери поглед в изображението.

— Боже мой… — прошепна, но гласът му утихна при кошмарния вид на изкорменото животно, нахвърлящо се върху своя мъчител. И едва след като запамети и най-малката подробност, пак го сгъна и го набута в раницата на Сара.

Сара беше впила очи в неговите и го чакаше да каже нещо — каквото и да било — но той само продължи по пътя им и тя пое редом с него.

Вървяха смълчани няколко минути. Ник наруши тишината чак когато се отдалечиха на три преки от училището:

— Виждах какво рисуваш — рече тихичко. И добави: — Дори чух кучето.

Сара пак го зяпна. Хем беше убедена, че го е разбрала правилно, хем се надяваше да греши.

— Какво искаш да кажеш? Че наистина видя…

— Чух кучешки вой. По-скоро писък. После го и видях. Същото това огромно, жълтеникаво куче, което се носеше към мен и…

— Кога? — прекъсна го Сара. И пак беше сигурна, че предугажда отговора му, но в същото време търсеше и нещо друго. Нещо друго, освен истината. — За снощи ли говориш?

Както очакваше, Ник завъртя глава:

— Преди малко — рече със същия тих глас. — През последния час. По математика. Точно тогава ми се яви тази ужасна халюцинация. Или поне ми се стори, че е халюцинация. Но… — затърси той безуспешно някакво друго обяснение, — по-скоро съм виждал и чувал онова, което ти си рисувала. Докато си го рисувала!

Сара се спря, а думите на Ник останаха да висят помежду им.

— Не… не те разбирам — промълви.

Ник понечи да й отговори, но в същия миг го прекъсна вой на гуми и една кола закова току до тях.

Зад волана й седеше Конър Уест, а по нахилената му физиономия Ник моментално прецени, че се е надрусал.

Или е пиян.

Или и двете.

Пресегна се да дръпне Сара, за да продължат по пътя си, но Конър се измъкна от шофьорското място, затръшна вратата и заобиколи отпред колата така, че да се изтъпани пред тях с провиснали рамене и с ръце на хълбоците.

— Накъде сте тръгнали вие двамата?

Чуло гласа на Конър, едно едро куче вълча порода изскочи иззад съседната къща, разлая се бясно и взе да се щура покрай оградата, която отделяше двора от тротоара.

Още с първия кучешки лай гласовете в главата на Ник се съживиха и взеха да се надвикват със същия бяс, с който лаеше кучето, макар Ник да не успяваше да схване дори една дума от крясъците им.

Бяха прекалено много, прекалени силни, а и кучето бе почнало да вие и…

От колата се измъкнаха и Елиът Наш заедно с Боби Фендлър, и се приближиха, а Сара се стресна от леко изцъклените им погледи и злобните подигравателни усмивки по устните им.

Ник се бореше против възцарилия се в главата му хаос, но и дума не успя да продума, преди Сара да го хване за ръката:

— Върви — прошепна му. — Просто си върви по пътя.

Ник стисна ръката й и пристъпи напред, но Конър му се изпречи.

— Остави ни на мира, ако обичаш — фиксира го с поглед Сара.

— Защо? — озъби й се Конър. — Кой ви е разрешил да се навъртате насам?

Кучето взе да лае по оградата.

Сара се поколеба, но като погледна тримата изпречили се на пътя им, изведнъж й писна:

— Тоя тротоар да не е твой?

— Тротоарът си е наш — заяде се Елиът Наш. — Освен това сме повече от вас и не щем да ни ходите по тротоара. Загрявате ли?

В мига, в който думите на Елиът стигнаха до ушите му, гласовете на Ник почнаха да вият.

— А ако не загрявате какво ви редя, кучето ми ще ви научи — обяви Конър. — Полицейско е.

— Да не си посмял… — отвори уста Сара, но Конър Уест вече насъскваше песа.

— Ей, Кинг! Дръж, мойто момче, дръж!

Кучето се хвърли срещу оградата, но после се отдръпна и моментално млъкна. Присви се към земята и заголи дългите си остри зъби.

От гърлото му долетя заплашително ръмжане, при което Елиът Наш отстъпи крачка назад.

— Добре бе, Конър — рече, но далеч не толкова самоуверен, колкото беше звучал само преди секунди. — Може пък…

При вида на ръмжащото куче, което се канеше да прескочи оградата, Ник така силно стисна ръката на Сара, че насмалко да й изпотроши костите:

— Лаят — прошепна й. — Воят. Пак почнаха. — Гласовете виеха отново в главата му, но един се открояваше над цялата какофония.

Убий го! — пищеше гласът. — Веднага го убий!

Едновременно с него се разнесе и крясъкът на Конър Уест:

— Давай, Кинг! Дръж!

Хаосът в главата на Ник се сля с действителността и животът взе да протича в забавен каданс.

Ръмжащото куче направи мощен скок и прелетя над оградата с оголени зъби, насочени право към лицето на Сара.

А самата Сара се смрази при появата на рисунката в съзнанието й.

Онова, нарисуваното куче — и то ли беше немска овчарка? — беше разтворило уста точно като това, дето летеше към нея!

С тази разлика, че сегашното не умираше, ами нападаше със стичащи се от бърните му лиги и с побеснял поглед. Но, така или иначе, беше същото куче.

Убедена беше, че е същото куче.

Само че нищо не можеше да направи, за да го спре. След миг челюстите му ще се впият в шията й, зъбите му ще разкъсат плътта й…

Ник също не изпускаше от око огромния пес, който прелетя над оградата и сега се носеше към Сара, но ръмжането му се заглуши от онзи глас, който се чуваше все по-силно и съдържаше повече бяс и от самото куче.

Убий го! Убий го! Моментално го убий!

Ръката на Ник се вдигна, но той забеляза, че не само тя се надигна да опази Сара от връхлитащото я куче. В ръката му се беше озовал и нож с голямо, лъскаво острие, извито най-отпред нагоре като кинжал.

Ник вдигна ръката с ножа пред снишаващото се към Сара куче, дръпна го рязко нагоре и го извъртя, разсичайки кучешкия корем чак до гърдите. От гърлото на Ник се разнесе вой от чист бяс и ръката му направи последно рязко движение с ножа.

Разпраното тяло на кучето се приземи само на два-три сантиметра от нозете на Сара и кръв бликна от огромната рана, която бе разсякла целия му торс, а Ник не можеше да откъсне очи от ножа в ръката си.

Само дето в нея нямаше никакъв нож.

Ръката му си беше празна.

А гласовете в главата му изведнъж млъкнаха.

Конър Уест се беше втренчил в кучето, което току-що беше насъскал да нападне Ник и Сара. Но след една невероятно кратка секунда животното се беше размазало върху тротоара, червата му се точеха по бетона, нозете му потръпваха и гърлото му едва гъргореше.

— Какво направи бе? — изкрещя Конър и се свлече на колене до умиращото псе. Но щом протегна ръка да го погали, Кинг внезапно го прониза с поглед и заби ядно зъби над китката на господаря си.

Конър нададе бесен вой, който премина в агония, и задърпа ръката си от кучешките челюсти.

Само след секунда кучето издъхна на угасващата дневна светлина.

— Убиец! — изрече задъхано Конър, хванал разкървавената си ръка. — Уби ми кучето!

Боби и Елиът взеха да отстъпват, но Конър се надигна от кучешкия труп и пристъпи към Ник.

Елиът Наш успя да го дръпне за ръкава:

— Зарежи го тоя… дай да изчезваме.

Но Конър не се поддаде, а закова с погледа си Ник:

— Ти го уби, ши…

Но преди да успее да довърши изречението си, вратата на съседната къща се отвори и на верандата излезе жена с притиснат към ухото мобилен телефон:

— Конър и приятелчетата му, заедно с Ник Дънигън — повиши глас жената, та тийнейджърите на тротоара добре да чуят какво говори. — Момичето не го познавам… кучето ми се вижда умряло… Не знам как са го направили… Ще те изчакам. — Слезе от верандата и се запъти към групата младежи. — И те ще те изчакат. Никъде няма да мръднат.

Но Сара почти не обърна внимание нито на приближаващата жена, а още по-малко пък — на приказките й.

Не беше в състояние нито да се помръдне, нито дума да обели.

Кучето беше захапало Конър точно така, както онова, нарисуваното от нея, беше захапало своя мъчител.

Но друго нещо не се връзваше.

Мъжът на картината държеше скалпел.

А Ник Дънигън нямаше нищо в ръката си.

И все пак кучето лежеше мъртво, с корем, разцепен чак до гърлото.

Не е възможно.

Но фактът беше налице…