Джон Сол
Дом за разплата (11)

Единадесета глава

Трябваше да я накарам да остане, мислеше си застаналата на входа на „Шътърс“ Бетина Филипс, загледана в отдалечаващата се бавно по автомобилната алея Сара. Не че не беше се опитала, но Сара Крейн отхвърли всичките й аргументи.

Бетина забеляза колко силно се разстрои Сара след като видя какво беше нарисувала. Взе да обяснява на момичето, че художникът невинаги знае какво се крие у него до мига, в който изображението не излезе наяве, но Сара погледна часовника и настоя да си ходи, независимо дали е разстроена или не.

Отказа и предложената й втора чаша чай, та дори и предложението на Бетина да я откара до тях. Поне по втория въпрос Бетина бе проявила разбиране: ако видеха Сара да слиза от колата на Бетина Филипс, приемните й родители кой знае как щяха да я накажат.

Та Сара си тръгна през зимната вечер по палтенце, което и за есенно време не беше достатъчно дебело, и сега, след като си замина, Бетина затвори тежката дъбова врата с усещане за нещо, което от дълго време не я беше спохождало. Чувството за самота.

В желанието си да се отърси от това си чувство, Бетина се върна в студиото и се взря наново в картината, която си стоеше на статива.

Кацна на стола пред статива и се зае да изучава как Сара беше съчетала светлосенките си така, че да изобрази пълен мрак. И как ъгъла на събиране на гредите по тавана на тъмната стая предаваше усещането за теснота.

Гредите…

Бетина се приведе леко напред и кривна глава.

Нещо в гредореда й се стори съвсем познато.

И усети как по гръбнака й пропълзя студ.

Сара бе нарисувала „Шътърс“ още през първия й учебен ден, без изобщо да беше виждала сградата. И то не в сегашния вид на старата резиденция, а такава, каквато е била при построяването й.

Дали днешната рисунка също не е изглед от дома й от някакво минало време? Възможно ли е подобна стая да е съществувала сред тези стени?

Не. Изключено, разбира се. И все пак…

Тези греди й бяха познати.

Бетина сне рисунката от статива и я отнесе в просторното преддверие. Взе да оглежда таваните и местата, където гредите им стигаха до стените, но почти веднага си даде сметка, че гредите на рисунката вървят перпендикулярно на тези.

Грабна първия попаднал й пуловер от закачалката във фоайето и почна да пали лампите по пътя си. Заслиза по стръмните стъпала от кухнята към студения зимник, който не се стопляше дори и посред най-горещите лета.

А днес й се стори още по-студен от всякога.

Плесенясалият въздух почваше да я души, но тя не му обърна внимание, а тръгна сред покритите мебели и старите кантонерки, съдържащи толкова подробности за миналото на рода й. Днес обаче не я интересуваше нищо друго, освен гредите над главата й. Оглеждаше най-старателно не само ъгъла, под който бяха прокарани, но и начина, по който бяха свързани една с друга.

Огромните греди, поддържали сградата в продължение на близо две столетия, още бяха яки, макар и побелели от старост и паяжини, и не бяха нито веднъж варосвани или измазвани.

Но нямаха и никакво съответствие с рисунката на Сара, която сякаш бе снета от оригиналните чертежи на сградата.

Това не изключваше вероятността мазето да има участъци, в които Бетина никога да не е влизала. Заемалите много място склад за въглища и котелното отдавна бяха премахнати и заменени с мазутна инсталация, която беше много по-компактна.

Но колко ли други части от зимника са били преустройвани през десетилетията, откакто са били положени основите?

И откъде ли да започне проучването си?

В далечния край на помещението, в което се намираше, бяха струпани стари мебели и древна машинария и не й позволяваха да стигне дори до верижките на редицата древни крушки, които някой някога в далечното минало бе провесил от напречните греди.

За да стигне до този край, щеше да й се наложи да премести тонове излишни вещи, осъдени на мрак от предишните поколения, а никак не й се щеше да се заравя из тях, без да е включила осветлението.

И все пак нищо от онова, което виждаше, не напомняше поне мъничко тясната тъмница, нарисувана от Сара.

Ако все пак приемеше, че тук долу наистина е съществувала подобна стая, не би ли трябвало същата да е отразена в оригиналните чертежи?

Ама разбира се! Нали когато родителите й вдигнаха гаража преди четиридесет години, бяха открили чертежите в кабинета на прапрадядо й.

Но както оглеждаше за последно якия гредоред на тавана — греди, чиито пропорции съответстваха точно на нарисуваните от Сара — Бетина изведнъж съзна, че и без чертежите на сградата истината я боде в очите. Несъмнено някой някога в далечното минало бе скрил в това мазе неща с намерението да останат скрити за вечни времена.

А Сара ги беше нарисувала.

Бетина придърпа пуловера около врата си и бързо се качи по стълбите, изгаси осветлението и плътно затвори и заключи вратата зад себе си.

Кухнята все още ухаеше на топъл ароматен чай и бе изпълнена с ярка светлина. При все че й предлагаше сигурно убежище, Бетина изобщо не се задържа в нея, а прекоси пъстрия мраморен под на преддверието и изтласка настрана тежките махагонови врати на стаята, която не беше използвана, откакто беше престанала да служи за кабинет на прапрадядо й.

Умишлено я бяха оставили във вида, в който беше, когато Бун Филипс почина — единствената стая в къщата, която беше вечно затворена и за нищо не се ползваше.

И единствената, в която Бетина не си беше играла през детството си.

Открай време беше студена стая, а днес й се стори по-студена и от цялата останала къща.

Бетина включи висящия полилей и огледа остъклените шкафове и стигащите до тавана етажерки с книги, медната монтирана на релси, библиотечна стълба, кожените фотьойли и масивното бюро.

Откъде почва човек да търси комплект двестагодишни чертежи?

Нейните родители къде ги бяха намерили?

Защо пък да не почне от бюрото?

Бетина приседна върху напуканата странична облегалка на голямото работно кресло и усети как ароматът на стара кожа и на още по-стари книги я обгърна отвсякъде.

Отвори средното чекмедже на бюрото, огледа разхвърляните писалки, моливи и кламери и пак го затвори.

Горното дясно чекмедже съдържаше вече пожълтелите и пресъхнали пликове и листа за писма на прапрадядо й с личния му щемпел.

Дълбокото чекмедже за папки под него беше пълно с преписки, но нито една не й се стори достатъчно дебела, че да съдържа комплект чертежи.

За всеки случай ги прехвърли набързо; имаха вид на стари досиета на затворници от времето, когато прапрадядо й е бил последният управител на стария затвор. Дали да не вземе някой ден да ги дари на някое историческо дружество, заедно със съдържанието на шкафовете в зимника? Хем ще се отърве от тях, хем можеха да свършат работа на някой историк.

Тъкмо се накани да затвори чекмеджето, когато забеляза нещо странно.

Лицевата част на чекмеджето й се стори доста по-висока спрямо дълбочината на самото чекмедже.

Затвори, огледа го и премери височината с длан и пръсти. После го отвори и повтори изпълнението и от вътрешната му страна.

Оказа се права. Дъното на чекмеджето бе с поне 7–8 сантиметра по-високо, отколкото следваше да е.

Опипа дъното отдолу и установи, че е равно с ръба на лицевата част.

Ясно: чекмеджето имаше фалшиво дъно.

Заизважда папките и взе да ги трупа върху бюрото.

В дъното на чекмеджето откри миниатюрен процеп. Взе кламер от средното чекмедже, изправи го, после сви крайчето му под прав ъгъл и го пъхна в процепа.

Дъното се повдигна с лекота.

А в тайника под него, попадна на куп изписани на ръка страници.

Ръкопис?

Бетина извади внимателно листата от тайното отделение.

В ПАМЕТ НА ЕДГАР АЛЪН ПО

ОТ БУН ФИЛИПС

Ха! Да не излезе сега, че прапрадядо й е бил и писател? Хубава работа? И я да видим какво е написал?

Бетина върна сръчно фалшивото дъно на мястото му, натрупа отгоре му папките и затвори чекмеджето.

Чертежите на сградата — дори да бяха там — щяха да почакат.

Остави върху бюрото рисунката на Сара Крейн и отнесе ръкописа в студиото, сви се на диванчето, метна отгоре си едно плетено одеяло и се зачете.

* * *

Със закопчано догоре палто, с увит през устата и носа шал и с нахлупена до под ушите плетена шапка Сара измина с мъка и с особено внимание последните няколко метра по автомобилната алея.

Само това й липсваше сега — да се препъне в нещо в тъмното.

Така, както бе скрила ръцете си на топло в джобовете, нямаше и да успее да ги извади при падане. И после какво? Колкото и да вика оттук, няма начин Бетина Филипс да я чуе, а дори и да мине някоя кола по пътя, сто на сто стъклата й ще са затворени. Но пък ако отсега си извади ръцете, пръстите й ще премръзнат.

Успя някак си да се добере до пътя, свърна наляво и се упъти към селото. В първата част от дългия си път към дома на Гарви от ума й не излизаше страховитата рисунка, която бе направила в „Шътърс“. Откъде й се яви? И защо изобщо нямаше спомен как я нарисува? Възможно ли е художникът да е бил някой друг? Поне с такова чувство беше останала: че я е обладала някаква странна сила, която без нейно участие движеше въглена. Но щом стигна до силната улична светлина срещу градския площад, умът й заряза онова къде е била досега и превключи на крайната цел на пътешествието й.

Колко ли гневно ще й се нахвърли Анджи Гарви?

Обзе я студ, който толкова нямаше нищо общо с времето, че нощта дори й се стори топла.

Какво ще каже на приемната си майка, като я попита къде е ходила?

Дали да я излъже, че е била в библиотеката?

Хич я няма по лъжите и Анджи моментално ще я излови.

Не стига, че беше излязла демонстративно, а ако сега излъже и къде е била…

Не смееше дори да си помисли как ще реагира Анджи.

Първо ще й забрани да ходи на свиждания при баща си, но това ще е само началото.

Пет минути по-късно свърна по „Куейл Рън“ и спря за секунда да доизмисли какво ще каже. Къщата на Гарви тънеше в мрак и само синкавата светлина от големия телевизионен екран се процеждаше през завесите.

Все още не наясно с оправданието си, Сара пое дълбоко дъх и пресече улицата. Изкачи трите стъпала до предната веранда и отвори ветроустойчивата врата.

Външната врата обаче се оказа заключена.

Отиде до прозореца, надникна през полупрозрачните пердета и видя просналия се връз дивана Мич Гарви с един крак върху масичката за кафе.

Почука по стъклото, но кракът му дори не трепна.

Натисна звънеца и зачака, треперейки от студ, но не видя да се светва никаква лампа, не чу никакъв звук, никакво движение.

Може да са оставили отключена задната врата.

Затвори ветроустойчивата врата, заобиколи къщата и тъкмо да бутне задната, забеляза подпряния до вратичката за кучето навит спален чувал.

Върху чувала имаше някаква чинийка, и то — непокрита, с половин сандвич.

А към хляба с клечка за зъби беше прикрепена бележка.

Като осъзна какво й е наказанието, сърцето й буквално спря.

Дръпна бележката и я зачете под слабата крушка на верандата.

НЕ МОЖЕ ДА ПРАВИШ ФАСОНИ И ДА СЕ ВРЪЩАШ, КОГАТО ТИ РЕШИШ. ЛЕКА НОЩ.

Прочете повторно бележката, но не можеше да повярва, че някой ще я остави да спи на терасата посред ноември.

Та дори кучето го пускаха да спи в пералното помещение.

Какво друго можеше да направи?

Да се върне в „Шътърс“? Бетина нали така или иначе я канеше да преспи там.

Студът обаче я пронизваше все по-дълбоко, хълбокът й пулсираше от болка, а с този си крак едва се беше довлякла дотук.

Няма начин да се върне пак чак до „Шътърс“.

Разви с въздишка спалния чувал и изу обувките си. После, както си беше по палто, плетена шапка и шал, се напъха в чувала и го придърпа плътно около себе си.

Протегна ръка в студа и успя да напипа сандвича в чинийката.

Загриза го, усети как студът взе да напуска тялото й и набързо го дояде.

Опъна се по гръб и пулсиращата болка в хълбока взе да я отпуска въпреки твърдата веранда. Тялото й се постопли, отдаде се на умората, изведнъж и дъсченият под на верандата престана да й се струва чак толкова твърд.

За предпочитане беше все пак пред още ходене в студа и мрака. И като остави последните хлебни трохички да се отронят от пръстите й, Сара се отпусна в обятията на съня.

* * *

Горе в тъмната й стая Тифани се захили при звука на входния звънец и зачака развълнувано да види дали родителите й наистина ще оставят Сара да спи цяла нощ навън.

Никога не беше виждала майка си толкова бясна, колкото след излизането на Сара от дома им малко преди вечеря. Толкова пищисана не беше дори оня път, когато Зак й отмъкна колата, за да се разкарват с Конър Уест, та се наложи да го прибира от полицейския участък в Моргантън.

А най-хубавото беше, че понеже Сара не се върна да се извини, майка й продължи да се помпа цяла вечер. Но въпреки всичкия й бяс, Тифани не можеше да повярва, че наистина ще я остави да спи навън. Сигурно ще я изчака да се понамръзне, но после ще я пусне и ще вземе да й крещи.

След звънеца се чу двукратно почукване, но Тифани знаеше, че колкото и да чука Сара, майка й вече си е легнала — или поне изчезна в голямата спалня в края на коридора, а баща й дремеше на дивана.

С тази разлика, че не дремеше, а спеше дълбок пиянски сън, от който никакви звънци и тропания не можеха да го извадят.

Така че наистина нямаше кой да й отвори до сутринта.

Но после й мина гадната мисъл: Ами ако майка й свие и на нея й тоя номер?

Няма начин. Родителите й никога няма да стигнат дотам. Това със Сара Крейн е съвсем друга работа. Така или иначе са я взели само за да изкарат някой и друг долар покрай нея, а тя с това нейно поведение сама си го заслужи. Нека знае сега къде й е мястото в семейството.

Тоест, че няма място в него.

Изведнъж на Тифани й се прищя да види в действителност какво става, да се увери със собствените си две очи, та утре да разправя с пълни подробности случая из училище. Те и преди се подиграваха със Сара, ама сега, като чуят какво я е сполетяло — ще си изпокапят от смях.

Изсули се от леглото, наметна халата, който бе захвърлила върху стола пред бюрото си, и на бос крак се измъкна от стаята.

Прескочи скърцащото стъпало на стълбите — да не би баща й да не се е натаралянкал дотолкова и да се събуди — но той дори не помръдна, докато тя прекосяваше всекидневната.

Пепър си лежеше на леглото в пералното помещение, зарадва й се, стана и размаха опашка, а тя клекна и го погали, за да не вземе да заскимти или да се разлае.

Чак тогава надникна през стъклото на задната врата.

Сара беше в спалния чувал на Зак.

И лежеше на верандата.

С шапка на главата.

Идеално! Така й се пада.

Така че тази нощ поне ще се разполага сама в стаята си. Както и следва да бъде.

При което я осени нова мисъл.

Погали още веднъж Пепър по главата, после тихичко се върна в стаята си и за всеки случай заключи вратата.

Клекна пред скрина и измъкна долното чекмедже.

Това на Сара.

Флаконът с обезболяващите хапчета си беше там, където го беше оставила, когато взе няколко предната седмица. От тях изкара достатъчно пари за един нов пуловер, но сега й трябва и нова пола, с която да го комбинира.

Вече знаеше и на кого ще ги продаде: на Конър Уест, който миналата седмица купи едно и после питаше за още.

Е, сега разполага с още.

Затвори тихо чекмеджето, дръпна ципа на раницата си, сложи таблетките в комплекта с гримовете и го напъха на дъното на раницата.

Съблече халата, пъхна се в топлото легло и се намести върху удобния матрак, като не преставаше да си мисли как Сара зъзне, на верандата.

Каквото и да стане утре, днешната вечер беше минала забележително.

Хем Сара я няма, хем се сдоби с куп хапчета за продан на следващия ден.