Джо Хил
Рога (12)

Дванайсета глава

Три дни преди първата среща на Иг и Мерин един пенсиониран военнослужещ, който живееше от северната страна на Пуул Понд, Шон Филипс, се събуди в един часът през нощта от стоманен взрив, който щеше да му спука тъпанчетата. Отначало, замаян от съня, си помисли, че пак се намира на кораба „Айзенхауер“ и че някой току-що е изстрелял зенитна ракета. После чу писъка на гуми и смях. Стана от пода — беше паднал от леглото и си беше ударил хълбока — и дръпна пердето от прозореца тъкмо навреме, за да види нечий смотан „Роуд Рънър“ да офейква. Пощенската му кутия беше изкъртена от стойката и лежеше сред чакъла, разкривена и димяща. Беше пробита на толкова места, че все едно я бяха обстреляли с пушка.

По-късно следобед имаше и друг взрив, този път в контейнера за боклук зад магазина „Уулуъртс“. Бомбата гръмна с дрънчене и изригна буци горящ боклук на десетина метра нагоре във въздуха. Изсипа се огнена градушка от пламтящи вестници и опаковъчни материали, повредени бяха няколко паркирани коли.

В неделята, когато Иг се влюби, или поне страстно пожела непознатото момиче, седнало от другата страна на пътеката срещу него в „Светото сърце“, в Гидиън отново избухна поредният взрив. Черешова бомба^[1] с експлозивна сила, приблизително равна на една четвърт пръчка тринитротолуен, избухна в една тоалетна в Макдоналдс на Харпър стрийт. Отвя седалката, строши чинията, изкърти казанчето, наводни етажа и изпълни мъжката тоалетна с мазен черен дим. Сградата беше евакуирана, докато началникът на пожарната не реши, че е безопасно да се влезе отново. Репортаж за инцидента излезе на първа страница на „Гидиън Леджър“ в понеделник; завършваше с молба от началника на пожарната към отговорните за това да престанат, преди някой да е загубил пръст или око.

Неща гърмяха из целия град от седмици. Беше се започнало няколко дни преди Четвърти юли и продължи много след празника, с нарастваща честота. Терънс Периш и приятелят му Ерик Ханити не бяха главните виновници. Те не бяха унищожили ничие имущество освен собственото си, а и двамата бяха твърде млади, че да се разкарват с коли в един през нощта и да вдигат във въздуха пощенски кутии.

Но…

Но Ерик и Тери бяха на плажа в Сийбрук, когато братовчедът на Ерик Джереми Ригс влезе в склада с фойерверки там и излезе със сандък с четирийсет и осем старовремски черешови бомби, които твърдеше, че били произведени в доброто старо време, преди силата на подобни експлозиви да бъде ограничена от законите за безопасност на децата. Джереми беше дал шест от тях на Ерик — закъснял подарък за рождения му ден, каза той, въпреки че действителната му подбуда можеше да е съжаление. Бащата на Ерик беше без работа от повече от година и беше болнав.

Възможно е Джереми Ригс да беше нулевият пациент в центъра на чума от взривове и всичките многобройни бомби, които гръмнаха онова лято, по някакъв начин да бъдат проследени до него. Или може би Ригс ги беше купил само защото другите момчета ги купуваха, защото така се правеше. Може би имаше много точки на зараза. Иг така и не разбра, а и в края на краищата нямаше значение. Това беше все едно да се чудиш как злото е дошло на света или какво се случва с човека, след като умре: интересно философско упражнение, но и странно безсмислено, тъй като злото и смъртта съществуваха независимо защо, как и какво означаваше това. Значение имаше само това, че в началото на август и Ерик, и Тери ги беше прихванала треската да вдигат разни неща във въздуха също като всички останали момчета тийнейджъри в Гидиън.

Самите бомби се наричаха „Черешите на Ева“, червени топки колкото киселици с фината зърнеста структура на тухла и силуета на почти гола жена, отпечатан отстрани. Тя беше сладурана с наперен бюст и с неправдоподобните пропорции на момичетата, които украсяваха калниците на камионите — цици като плажни топки и талия на оса, по-тънка от бедрата й. Като отстъпка спрямо скромността тя носеше на чатала си нещо, което приличаше на кленово листо и това доведе Ерик Ханити до заключението, че е фенка на „Торонто Мапъл Лийфс“^[2] и следователно — шибана канадска курва, която си проси да й палнеш циците.

За първи път Ерик и Тери гръмнаха една в гаража на Ерик. Пъхнаха една черешка в кофа за боклук и си плюха на петите. Гърмът, който последва, събори кофата, разсипа я по бетона и изстреля капака в мертеците. Капакът пушеше, когато падна, изкривен по средата все едно някой се е опитвал да го прегъне надве. Иг не беше там, но чу всичко за това от Тери, който каза, че след това ушите им звънели така силно, че никой от тях не чувал крясъците на другия. И други предмети последвали във верига от разрушения: Барби в естествен ръст, стара гума, която пуснали да се търкаля надолу по един хълм с бомба, залепена с тиксо вътре в нея, и една диня. Иг присъства точно на никой от въпросните взривове, но брат му неизменно се погрижвал да го информира пространно какво е изпуснал. Иг знаеше например, че от Барбито нищичко не останало освен едно обгорено стъпало, което паднало от небето и изтропало върху асфалта на автомобилната алея на Ерик налудничав обезтелесен степ, и че от вонята на горящата гума на всички, които я подушили, им призляло и им се завил свят, и че Ерик Ханити бил застанал твърде близо до динята, когато тя гръмнала и в резултат на това трябвало да се изкъпе. Подробностите вълнуваха и измъчваха Иг и към средата на август той почти отчаяно желаеше да види как нещо се изпарява във въздуха.

И тъй, сутринта Иг влезе в килера и завари Тери да се мъчи да натика тринайсеткилограмова замразена пуйка в училищната си раница, той веднага разбра за какво му е тя. Иг не го помоли да дойде, не се и опита да го заплашва: Нека дойда с теб, иначе ще кажа на мама. Вместо това наблюдаваше как Тери се бори с раницата си и после, като стана ясно, че няма да стане, каза, че трябва да направят бохча. Извади анорака си от антрето, увиха птицата в него и всеки хвана по един ръкав. Да я мъкнат по този начин не беше трудно и ей така Иг дойде с него.

Бохчата ги закара чак на края на градската гора и после, скоро след като поеха по пътя, водещ към старата леярна, Иг забеляза количка за пазаруване, наполовина затънала в тресавище край пътя. Предното дясно колело криволичеше бясно и ръжда се сипеше от нея в постоянна вихрушка, но все беше по-добре, отколкото да мъкнат цялата тая пуйка миля и половина. Тери накара Иг да бута количката.

Старата леярна беше разпълзяла се средновековна крепостна кула от черни тухли, от едната й страна стърчеше голям крив комин, а стените й бяха надупчени като швейцарско сирене с дупки, в които някога е имало прозорци. Заобикаляха я няколко акра старинен паркинг — макадамът беше толкова нацепен, че почти се разпадаше, и през него прорастваха буцести туфи трева. Онзи следобед мястото беше оживено — деца караха скейтборд из руините, в една кофа за боклук отвън гореше огън. Група хаймани тийнейджъри — две момчета и мърляво момиче — стояха около пламъците. Единият беше набучил на шиш нещо, което приличаше на безформен кренвирш. Беше почерняло и разкривено, и над него се виеше сладък синкав дим.

— Я глейте — каза момичето, дундеста блондинка с акне и джинси с ниска талия. Иг я познаваше, тя беше от неговия випуск. Глена някоя си. — Вечерята идва.

— Като че е шибаният Ден на благодарността — каза едното от момчетата, хлапе, облечено във фланелка с надпис HIGHWAY TO HELL^[3]. Той замахна широко към огъня в боклукчийската кофа. — Я я мятайте вътре тая вкусна кучка.

Иг, едва навършил петнайсет и несигурен около непознати по-големи хлапета, беше загубил дар слово, гръклянът му се беше съсухрил, все едно вече получаваше пристъп на астма. Но Тери беше обигран. Две години по-голям и вече изкарал шофьорска книжка, Тери вече притежаваше някаква лукава грация и страстта на шоумена да забавлява публиката. Той заговори и за двамата. Той винаги говореше и за двамата — такава му беше ролята.

— Вечерята май е готова — Тери кимна към набученото на шиша нещо. — Хотдогът ви е изгорял.

— Не е хотдог! — кресна момичето. — Лайно е! Гари пече кучешко лайно! — И тя се преви на две, като се хилеше гръмогласно. Джинсите й бяха стари и износени, а прекалено тесният й потник с гол гръб изглеждаше като купен на половин цена от „Кей Март“, но върху него бе облякла хубаво кожено яке с европейска кройка. То не пасваше нито на останалите й дрехи, нито на времето, и първата мисъл на Иг беше, че е откраднато.

— Искате ли да си хапнете? — попита хлапето с фланелката HIGHWAY TO HELL, махна пръчката от огъня и я поднесе към Тери. — Опечено до съвършенство.

— Стига бе, пич — отвърна Тери. — Аз съм гимназист девственик, свиря на тромпет в маршов оркестър и имам малка пишка. И без това ям лайна колкото си щеш.

Хайманите избухнаха в смях, може би не толкова заради казаното, колкото заради това кой го казваше — строен хубавец с избеляла кърпа с десена на американското знаме, вързана на главата му, за да придържа назад рошавата му черна коса — и начинът, по който бе казано: с жизнерадостен тон, като че той весело се гавреше с някой друг, а не със себе си. Тери използваше шегите като хвърляния от джудо, като начин да отклонява енергията на другите от себе си, и ако не можеше да намери друг прицел на хумора си, с кеф дърпаше спусъка срещу себе си — склонност, която добре щеше да му служи години по-късно, когато правеше интервюта в „Оранжерията“ и молеше Клинт Истууд да го фрасне в лицето и после да му даде автограф върху счупения нос.

Магистралата към Ада погледна зад Тери, над разпукания асфалт, към едно момче, застанало на върха на писта „Ивъл Канивъл“.

— Ей, Турно! Обядът ти е готов.

Отново смях — въпреки че момичето, Глена, явно изведнъж се притесни. Момчето на върха на пътя дори не погледна към тях — стоеше и гледаше надолу към хълма, стиснал под мишница голям маунтинборд.

— Ще се пускаш ли? — провикна се Магистралата към ада, когато отговор не последва. — Или трябва да ти пекна чифт орехчета?

— Давай, Лий! — извика момичето и вдигна насърчително юмрук във въздуха. — Разбий я тая дъска!

Момчето на върха на пистата й хвърли кратък, презрителен поглед и в този миг Иг го разпозна — знаеше го от църквата. Беше младият Цезар. Тогава беше сложил вратовръзка, и сега също носеше, заедно с риза с копчета и къси ръкави, кафеникави къси панталони и високи кецове „Конверс“ без чорапи. Само с това, че държеше маунтинборд, той успяваше да накара облеклото си да изглежда леко алтернативно; фактът, че носеше вратовръзка беше иронична превземка, нещо, което би направил вокалистът на пънк група.

— Няма да се пусне — обади се другото момче край боклукчийската кофа, дългокосо хлапе. — Боже, Глена, тоя е по-голяма путка от теб.

— Майната ти — отряза го тя. За тайфата около боклукчийската кофа обидата на лицето й беше най-смешното нещо досега. Магистралата към ада се разхили така, че пръчката се разтресе и печеното му лайно падна в пламъците.

Тери плесна леко Иг по ръката и те продължиха. Иг не съжаляваше, че си тръгва, откриваше нещо почти непоносимо тъжно в тяхната компания. Те нямаха какво да правят. Ужасно беше, че това е пълният сбор на техния летен следобед — изгоряло лайно и наранени чувства.

Те приближиха стройното русо момче — Лий Турно, очевидно — и отново забавиха крачка, щом стигнаха върха на пистата „Ивъл Канивъл“. Тук хълмът се спускаше стръмно надолу към реката, която проблясваше в тъмносиньо между черните стволове на боровете. Някога това е бил черен път, въпреки че беше трудно да си представиш как някой кара кола надолу по него, толкова стръмен и изровен беше; шеметна стръмнина, идеална да се преобърнеш. Две полузаровени, ръждиви тръби се показваха над земята и между тях имаше загладена бразда от утъпкана пръст, вдлъбнатина, излъскана до блясък от преминаването на хиляда маунтинбайка и десет хиляди боси крака. Бабата на Иг Вира му беше разказала, че през трийсетте и четирийсетте, когато на хората не им пукало какво изхвърлят в реката, по тези тръби леярната изливала шлаката във водата. Приличаха досущ на релси, на железница, липсваше само вагонетка за въглища или вагонче на увеселително влакче да ги повози. От двете страни на тръбите пътят представляваше ронеща се, изпечена на слънцето пръст, стърчащи камъни и боклуци. Здраво утъпканата пътека между тръбите предлагаше най-лесният път до долу и Иг и Тери забавиха крачка в очакване Лий Турно да се пусне.

Само че той не се пусна. Никога нямаше да се пусне. Той остави дъската на земята — на нея беше нарисувана кобра и беше с големи, дебели, буцести гуми — и я забута напред-назад с един крак, сякаш за да провери как върви. Приклекна, вдигна дъската и се престори, че проверява как се върти едното колело.

Хайманите не бяха единствените, които му даваха зор. Ерик Ханити и рехава сбирщина от други момчета стояха в подножието на хълма, гледаха го накриво и от време на време подвикваха по някоя насмешка. Някой му кресна да си завре мъжки тампон в мъжагината и да се пусне най-после. Отгоре, край боклукчийската кофа, Глена отново изписка:

— Яхай я, каубой! — Но под грубиянската й веселост си личеше отчаянието.

— Е… — каза Тери на Лий Турно. — Тъй е то. Можеш да си изживееш живота като сакат или като мухльо.

— Това какво значи? — попита Лий.

Тери въздъхна.

— Значи: ще се пускаш ли?

Иг, който се беше пускал много пъти по пистата с маунтинбайка си, каза:

— Спокойно. Не се плаши. Пистата между тръбите е много гладка и…

— Не ме е страх — отвърна Лий, все едно Иг му беше отправил обвинение.

— Пускай се тогава — подкани го Тери.

— Едното от колелетата стърчи — отвърна хлапето.

Тери се разсмя. Гадно при това.

— Хайде, Иг.

Иг избута количката покрай Лий Турно и я вкара в канавката между тръбите. Лий погледна пуйката и челото му се набръчка от въпрос, който не зададе на глас.

— Ще я гръмнем — каза Иг. — Ела да гледаш.

— В количката за пазаруване има детска седалка — обади се Тери. — В случай, че искаш да те закараме до долу.

Беше гадно да го каже и Иг направи съчувствена гримаса на Лий, но лицето на Лий беше непроницаемо като на Спок на капитанския мостик на „Ентърпрайз“. Той стоеше отстрани, притиснал дъската до гърдите си, и ги гледаше как се отдалечават.

Момчетата долу чакаха тях. Имаше и две момичета, по-големи момичета, може би достатъчно големи, че да следват в колеж. Те не бяха на брега на реката с момчетата, а се приличаха на слънце на Ковчега, по горнища на бански и отрязани джинси.

Ковчега беше на малко повече от километър от брега — широка бяла скала, която лъщеше на слънцето. Каяците им лежаха на малкия пясъчен нанос, който изтъняваше нагоре по реката, далече от нея. Гледката на тези момичета, изпънали се върху скалата, накара Иг да се влюби в света. Две брюнетки — можеше да са сестри — със стегнати, покрити със загар тела и крака до ушите, седяха и си приказваха с приглушени гласове и зяпаха момчетата. Дори и с гръб към Ковчега Иг усещаше присъствието им, сякаш момичетата, а не слънцето, бяха основният източник на светлина, огряваща брега.

Около дузина момчета се бяха събрали за шоуто. Те седяха безразлично по клоните на дърветата, надвиснали над водата, или яхнали маунтинбайкове, или покачени на големите камъни, и до едно се опитваха да си докарат пичовски нещастен вид. Това беше още един страничен ефект от присъствието на момичетата на скалата. Всяко момче там искаше да изглежда по-голямо от другото, твърде възрастно изобщо да се намира там. Ако можеха — с киселия си вид и напомпаните пози — да намекнат някак, че са в района само защото трябва да наглеждат по-малкото си братче — още по-добре.

Може би защото наистина наглеждаше по-малкия си брат, на Тери му бе позволено да бъде щастлив. Той извади замразената пуйка от количката за пазаруване и я разходи към Ерик Ханити, който стана от близкия камък и изтупа дъното на панталоните си.

— Дай да я опечем тая кучка — каза Ерик.

— Заплювам си кълка — рече Тери и няколко момчета се разсмяха против волята си.

Ерик Ханити беше връстник на Тери, груб, недодялан дивак, цапнат в устата и ръце, които умееха да хващат футболна топка, да хвърлят пръчка, да поправят малко моторче и да ступват задници. Ерик Ханити беше супергерой. Като бонус, баща му беше бивш щатски кавалерист, прострелян при това, макар и не в престрелка, а при злополука в казармата — друг офицер, на третия ден от службата му, беше изтървал заредена пушка калибър 30–06, и куршумът беше уцелил Брет Ханити в корема. Сега бащата на Ерик имаше бизнес — продаваше картички с бейзболисти, въпреки че Иг се бе мотал наоколо достатъчно дълго, за да се сдобие с чувството, че истинският му бизнес е свързан с борбата със застрахователната компания за споразумение за сто хиляди долара, които уж трябваше да пристигнат всеки момент, но тепърва предстоеше да се материализират.

Ерик и Тери примъкнаха замразената пуйка върху един стар пън, прогнил в средата, където се беше образувала влажна дупка. Ерик настъпи с крак птицата и я набута надолу. Тя едвам се напъха, и по ръбовете на дупката се надиплиха тлъстини и кожа. Двата крака — розови кости, обвити в сурово месо — бяха притиснати един към друг и смачкали кухината за пълнене на пуйката до бяла муцка.

От джоба си Ерик извади последните си две черешови бомби и остави едната встрани. Не погледна момчето, което взе излишната и останалите момчета, които се накупчиха наоколо, зяпнаха я и заиздаваха одобрителни звуци. Иг си помисли, че Ерик е оставил втората си бомба само за да предизвика точно тази реакция. Тери взе другата бомба и я набута вътре в пуйката. Фитилът, дълъг почти петнайсет сантиметра, щръкна неприлично от нацупената дупка в задницата на пуйката.

— Всички трябва да си намерите прикритие — каза Ерик — или ще се накичите с пуйка за вечеря. И ми върнете другата. Ако някой се опита да ми отмъкне последната черешка, тая птица няма да е единствената, дето ще й набутат артилерия в гъза.

Момчетата се разпръснаха и приклекнаха в ниското на брега, в заслона на дървесните стволове. Въпреки старанията им да изглеждат незаинтересовани, във въздуха около тях като хелий се носеше нервно очакване. Момичетата на скалата също се заинтересуваха, виждаха, че нещо ще става. Едната застана на колене, затули очите си с длан и се загледа в Тери и Ерик. Копнеж прободе Иг — искаше му се да съществуваше някаква причина вместо тях тя да погледне него.

Ерик стъпи на ръба на пъна и извади запалка, която щракна и се възпламени. Фитилът заразпръсква бели искри. Ерик и Тери не помръдваха, загледани замислено надолу, сякаш имаха някакви съмнения дали ще се запали. После заотстъпваха назад, но никой от тях не бързаше. Добре го изиграха, внимателно изработен сценичен непукизъм. Ерик беше казал на другите да се прикрият, и всички бяха хукнали да се подчиняват — което накара Ерик и Тери да изглеждат стоманени и невъзмутими, когато останаха, за да запалят бомбата и после се оттеглиха бавно, без да бързат от мястото на взрива. Те изминаха двайсет крачки, но не се снишиха и не се скриха зад нищо, и не откъсваха очи от трупа. Фитилът пращя около три секунди, а после спря. И нищо не се случи.

— Мамка му — изруга Тери. — Може да се е намокрила.

Той пристъпи една крачка обратно към пъна.

Ерик го сграбчи за ръката.

— Задръж. Понякога тя…

Но Иг не чу останалата част от изречението. Никой не я чу. Тринайсеткилограмовата пуйка на Лидия Периш избухна с разрушителен трясък, така гръмовен, толкова мощен и внезапен, че момичетата на скалата изпищяха. Мнозина от момчетата — също. И Иг би изпищял, но взривът като че беше изкарал всичкия въздух от слабите му дробове и той можеше само да хрипти.

Пуйката изхвърча като огнено кълбо и се пръсна. И пънът също се взриви наполовина. Димящи парчета дърво се разхвърчаха вихрено из въздуха. Небесата се разтвориха и от тях заваля месо. Кости, все още накичени с треперещи бучки сурова розова плът, се сипеха отгоре, тракаха в листата и отскачаха от земята. Части от пуйката цамбурваха в реката — пляс, пляс, пльок. По-късно, когато разказваха, много момчета твърдяха, че момичетата на Ковчега били накичени с парчета сурово пуешко, подгизнали от птича кръв като мацката от шибания филм „Кери“; но те разкрасяваха историята. Най-далече отхвърчалите парчета от птицата паднаха на цели шестстотин метра от скалата.

Ушите на Иг бяха като натъпкани с памук. Някой пищеше възбудено, надалече от него — или поне му се струваше, че е много надалече. Но когато се огледа назад през рамо, откри, че пищящото момиче стои почти зад гърба му. Беше Глена с нейното от страхотно по-страхотно кожено яке и впит в циците потник. Стоеше до Лий Турно, стиснала двата му пръста с ръка. Другата й ръка беше вдигната във въздуха и стисната в юмрук толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели — селяндурски триумфален жест. Когато Лий забеляза какво прави тя, безмълвно изплъзна пръстите си от хватката й.

И други звуци се втурнаха в тишината: крясъци, дюдюкания, смях. Още щом последните останки от пуйката паднаха на земята, момчетата изскочиха от скривалищата си и заскачаха наоколо. Някои награбиха разцепени кости, захвърляха ги във въздуха и се преструваха, че приклякат, изиграваха мига на взрива. Други наскачаха по ниските клони — преструваха се, че току-що са стъпили върху мини и те са ги запратили в небето. Люлееха се напред-назад, увиснали на клоните, и виеха. Едно хлапе се впусна в танц, кой знае защо куфееше с въображаема китара и явно не усещаше, че парче сурова пуешка кожа се е шляпнало в косата му. Всичко приличаше на кадри от документален филм за природата. Стремежът да впечатлят момичетата на скалата за миг загуби значение — поне за повечето от тях. Веднага щом пуйката изригна, Иг се беше огледал към реката да види дали те са добре. Още ги гледаше — наблюдаваше ги как се изправят, смеят се и жизнерадостно бърборят помежду си. Едната кимна към реката, а после се упъти по пясъчния нанос към каяците. Скоро щяха да си тръгнат.

Иг се опита да измисли някаква хитрина, която да ги накара да останат. Количката за пазаруване беше у него, той се изкачи няколко крачки нагоре по пистата и после се пусна с нея по хълма, застанал отзад — просто да се намира на работа, защото мислеше по-успешно в движение. Направи го веднъж, после пак, така вглъбен в мислите си, че изобщо не осъзнаваше какво прави.

Ерик, Тери и останалите момчета се бяха насъбрали в рехава група около тлеещите останки на пъна, за да огледат щетите. Ерик търкаляше в дланта си последната останала черешка.

— Се’а к’о ше гръмнеш? — попита някой.

Ерик се намръщи замислено и не отговори. Момчетата около него започнаха да дават предложения и скоро вече се надвикваха един друг, за да ги чуят. Някой каза, че може да домъкне бут шунка, за да го гръмнат, но Ерик тръсна глава.

— Мръвки вече гърмяхме — каза той.

Някой каза, че трябва да заложат черешката в един от мръсните памперси на сестричката му. Трети допълни „Само ако е на дупето й в момента“, и екна дружен смях.

После въпросът се повтори — Се’а к’о ше гръмнеш? — и този път последва пауза, докато Ерик вземе решение.

— Нищо — заяви той и пъхна черешката в джоба си.

Сбирщината от момчета нададе отчаяни викове, но Тери, който си знаеше ролята в тази сцена, кимна одобрително. Последваха предложения и пазарлъци. Едно момче каза, че щяло да замени за нея мръсните филми на баща му. Друго — че би заменило за нея мръсните домашни видеоклипчета на баща му.

— Сериозно, в кревата майка ми е направо щура кучка, баси — каза той и момчетата нападаха един върху друг, смеейки се безпомощно.

— Шансът да си дам последната черешка е толкова голям — каза Ерик, — колкото някой от вас, педали, да се метне на тая количка за пазаруване и да се пусне на голо с нея от върха на хълма. — И той посочи с палец над рамото си към Иг и количката за пазаруване.

— Аз ще се пусна от върха на хълма с нея — каза Иг. — Гол.

Заобръщаха се глави. Иг стоеше на няколко стъпки от тайфата момчетии, скупчени около Ерик, и отначало явно никой не знаеше кой се е обадил. После се чу смях и невярващи дюдюкания. Някой замери Иг с пуешка кълка. Той се сниши и тя прелетя над него. Когато Иг се изправи, видя, че Ерик Ханити го гледа втренчено и прехвърля последната си черешова бомба от ръка в ръка. Тери стоеше точно зад Ерик — сега лицето му беше каменно и той клатеше глава, почти незабележимо: Не, няма.

— Ти вярно ли? — попита Ерик.

— Ще ми я дадеш ли, ако се пусна с тая количка по хълма без дрехи?

Ерик Ханити го огледа с присвити очи.

— Чак до долу. Гол. Ако количката не стигне до долу, нищо няма да получиш, ако ще и да си строшиш шибания гръбнак.

— Пич — обади се Тери. — Не ти давам. Какво според теб ще кажа на мама, да го еба, ако си одереш цялата кожа от мършавия бял гъз?

Иг изчака крясъците и смехът да утихнат, и отговори просто:

— Няма да пострадам на хълма.

Ерик Ханити заяви:

— Договорихме се с тебе. Искам да я видя тая дивотия.

— Чакай, чакай, чакай! — засмя се Тери и размаха ръка във въздуха. Той изтърча по сухата земя до Иг, заобиколи количката и го хвана за лакътя. Хилеше се, когато се наведе да му говори на ухо, но гласът му беше тих и суров:

— Я се разкарай! Няма да се пускаш по тоя хълм и да си развяваш патката, и да ни излагаш и двама ни като малоумни тъпанари!

— Защо? Къпали сме се голи тук долу. Половината от тия пичове вече са ме виждали без дрехи. Другата половина — Иг погледна към останалите от сборището — не знаят какво са изпускали.

— Нямаш молитва да стигнеш здрав и читав долу, като се пуснеш по хълма с това чудо. Това е шибана количка за пазаруване, Иг. Колелата й са ей толчави. — Той вдигна палец и показалец и ги сключи в кръгче.

Иг каза:

— Ще се справя.

Устните на Тери се разтвориха в сърдита, ядосана присмехулна усмивка. Ала очите му… Очите му бяха уплашени. Тери вече си представяше как Иг е размазал почти цялото си лице по склона и лежи, оплетена и стенеща пихтия, на средата на пътя. Иг бе обзет от някаква нежна жалост към Тери. Тери беше готин, по-готин, отколкото Иг щеше да е някога, но се страхуваше. Страхът му толкова стесняваше полезрението му, че не можеше да види нищо друго, освен неговият провал. Иг беше друга направа.

Сега и Ерик Ханити се беше вторачил напред.

— Остави го да прави каквото си иска. Няма ти да си трошиш главата. Той може и да си я строши, но ти — не.

Тери поспори още малко с Иг, не с думи, а с поглед. Това, което най-сетне го накара да извърне очи, беше един звук — тихо презрително изпръхтяване. Лий Турно се обръщаше, за да прошепне нещо на Глена, като вдигна ръка, за да прикрие устата си. Но кой знае защо склонът на хълма в този момент бе необяснимо притихнал, и гласът на Лий се чу, и всеки на три метра от него го чу как казва: — … не ни трябва да сме тука, когато пристигне линейката да изстърже тоя кретен от хълма…

Тери се завъртя към него с лице, сбръчкано от гняв.

— А, никъде недей да ходиш. Стой си тука с тоя твой маунтинборд, дето те е шубе да го подкараш, та да видиш шоуто. Може пък да ти се иска да видиш как изглеждат чифт топки. Записвай си.

Събралите се момчета избухнаха в смях. Бузите на Лий Турно пламнаха, после потъмняха до най-тъмночервения цвят, който Иг беше виждал на човешко лице, цветът на дявола от рисуваните филмчета на Дисни. Глена хвърли на кавалера си поглед, едновременно страдалчески и леко отвратен, после се дръпна на крачка от него, сякаш неговата скапанящина може да е заразна.

Във веселата врява, която последва, Иг измъкна ръцете си от хватката на Тери и подкара количката нагоре по хълма. Буташе я през бурените около пистата, защото не искаше момчетата, които се изкачваха подире му по склона, да узнаят онова, което знаеше той, да видят онова, което бе видял. Не искаше да дава шанс на Ерик Ханити да се измъкне. Публиката му го следваше припряно, блъскаха се и крещяха.

Иг не се бе отдалечил много, и колелцата на количката се натъкнаха на някакъв храст и тя яростно занесе встрани. Той се напъна да я изправи. Зад него мигом избухна веселие. Тери крачеше пъргаво до Иг, хвана количката отпред и я насочи направо, като клатеше глава. „Божичко“ — прошепна той едва чуто. Иг продължи напред, като тикаше количката пред себе си.

Още няколко крачки го изведоха на билото на хълма. Беше решен да го направи и затова нямаше причина да се двоуми или да се срамува. Той пусна количката, хвана шортите си за колана и ги смъкна надолу заедно с гащите, и кльощавият му бял задник лъсна пред момчетата долу. Надигнаха се викове на потрес и преувеличена погнуса. Иг се изправи, ухилен. Пулсът му се беше ускорил, но само малко — като на човек, който от бързо ходене преминава към леко бягане и тича да хване таксито, преди да са го изпреварили. Той изрита шортите си, без да събува кецовете, и съблече фланелката.

— Е — подвикна Ерик Ханити. — Сега недей да се стесняваш.

Тери се засмя, малко пискливо, и извърна очи. Иг се обърна с лице към тълпата — на петнайсет, гол, по топки и патка, следобедното слънце напече раменете му. Във въздуха се носеше миризмата на дима от огъня в боклукчийската кофа, където Магистралата към ада още стоеше с дългокосото си приятелче.

Магистралата към ада вдигна ръка, изпънал кутрето и показалеца си в универсалния знак за дяволски рога, и се провикна: — Баси, йе, бейби! Стриптийз!

По някаква причина това въздейства на момчетата по-силно от всичко казано досега; няколко се хванаха за коремите и се превиха, като се задъхваха, все едно реагираха на някакъв токсин във въздуха. За себе си обаче Иг се изненада колко спокоен се чувства, чисто гол, без да броим кецовете му за тенис с хлабави връзки. Не му пукаше, че е гол пред другите момчета, а момичетата на Ковчега щяха да го мярнат само за миг, преди да цопне в реката — мисъл, която не го тревожеше. Мисъл, която всъщност радостно го гъделичкаше, ниско долу, в дълбините на корема. Разбира се, едно момиче вече го гледаше — Глена. Повдигната на пръсти зад тълпата и с чене, увиснало в смесен израз на изненада и веселие. Гаджето й Лий не беше с нея. Не ги беше последвал нагоре по хълма, очевидно не желаеше да види как изглеждат топките.

Иг подкара количката напред и я нагласи на място, като използваше моментния хаос, за да се подготви за спускането. Никой не обръщаше внимание колко внимателно нагласи количката за пазаруване между полузакопаните в земята тръби.

Онова, което Иг бе открил, докато се возеше с количката на кратки разстояния в подножието на хълма, беше, че разстоянието между двете стари ръждясали тръби, стърчащи от пръстта, беше грубо половин метър и че задните колелца на количката влизаха точно между тях. От двете страни оставаше малко повече от половин сантиметър пространство, и когато някое от четирите колелца се изметнеше и се опиташе да преобърне количката — Иг бе забелязал, че ще се натъкне на тръбата и ще се обърне обратно. Много беше вероятно по стръмния път надолу количката да се препъне в камък и да се прекатури. Обаче нямаше да се отклони и преобърне. Нямаше как да се отклони. Щеше да върви между двете тръби като влак по релси.

Все още стискаше дрехите си под мишница, обърна се и ги подхвърли на Тери.

— Недей да ходиш никъде с тях. Това скоро ще приключи.

— Ти го каза — отвърна Ерик и се надигна нова вълна от смях, но думите му не предизвикаха веселия рев, който може би заслужаваха.

Сега, когато моментът бе дошъл и Иг държеше количката за дръжката и се готвеше да полети в пространството, той забеляза няколко разтревожени лица сред зяпащите момчета. Някои от по-големите и по-разумни на вид хлапета се поусмихваха озадачено, и в очите им се четеше някакво тревожно знание, първото притеснение, че някой трябва да прекрати това, преди да е отишло по-далече и Иг да пострада сериозно. Иг осъзна, че ако не се пусне веднага, някой може да повдигне разумни възражения.

— Доскоро — подвикна Иг, преди някой да се опита да го спре, бутна напред количката и леко се качи отзад.

Това беше етюд за перспектива — двете тръби, които водеха надолу по склона и се събираха неотклонно в последната точка, куршумът и дулото. Почти от мига, в който той стъпи на количката, той се втурна напред сред еуфорична тишина, нарушавана само от скърцането на колелетата и трополенето и трясъците на стоманената рамка. Видя как река Ноулс се устремява към него от ниското, черната й повърхност, обкичена с диаманти от слънчевите лъчи. Колелетата тракаха наляво и надясно, удряха се в тръбите и те ги вкарваха обратно в пътя, точно както Иг знаеше, че ще се случи.

След малко количката вече се носеше с такава скорост, че нищо не можеше да направи, освен да стиска. Не беше възможно да спре, да скочи от нея. Не бе очаквал толкова бързо тя да ускори ход. Вятърът режеше голата му кожа тъй остро, че тя гореше, той гореше, докато падаше, горящият Икар. Количката се натъкна на нещо, на четвъртит камък, лявата й страна подскочи над земята, и това бе краят, тя щеше да се прекатури, както се носеше с величествена финална скорост и голото му тяло щеше да бъде изхвърлено на релсите, и земята щеше да остърже кожата от него и да натроши костите му, както се бяха натрошили костите на пуйката — с внезапен взривен удар. Само че предното ляво колело задра горната извивка на тръбата и зави обратно в пътя. Тракането на колелата, въртящи се все по-бързо и по-бързо, се бе усилило до безумно, дразнещо свистене, налудничави трели.

Щом вдигна очи, той видя края на пистата, тръбите се събираха във финална точка преди пръстената рампа, по която щеше да изхвърчи над водата. Момичетата се бяха изправили на наноса, до каяците. Едната го сочеше с пръст. Той си представи как прелита над тях — гледай, гледай каква стана тя, Иг над луната прелетя!

Количката изхвърча със скърцане измежду тръбите и се стрелна към рампата като ракета, откачаща се от пусковата установка. Удари се във възвишението от пръст, той полетя във въздуха и небето се разтвори пред него. Слънчевият ден улови Иг, сякаш той беше топка, леко подхвърлена и уловена от ръкавица, стисна го за миг в нежната си шепа, и после количката изхвърча нагоре и назад, стоманената рамка го удари по лицето и небето го пусна и го запокити в мрака.