Метаданни
Данни
- Серия
- Метрозоната (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Equations of Life, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петя Митева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- NomaD(2016 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2017 г.)
Издание:
Автор: Саймън Мордън
Заглавие: Уравненията на живота
Преводач: Петя Митева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо издание
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: Британска
Печатница: Печатница „Симолини“
Редактор: София Бранц
Художник: Стефан Касъров
Коректор: София Бранц
ISBN: 978-619-150-090-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1166
История
- —Добавяне
4.
Най-накрая, след като беше наблюдавал как сестрата крачи бясно към първия завой и изчезва зад него, полицаят се изправи лениво от стола и влезе в стаята. Първоначално игнорира Петрович и се разходи наоколо, като опипваше мебелите, изпробва управлението на прозореца и си наля чаша вода от каната на нощното шкафче.
Петрович го наблюдаваше над очилата си, докато онзи отпиваше, глътка, две, три.
— Имате ли нещо против да поседна? — попита човекът, след като си избърса устата с ръкава на якето, после седна, без да чака отговор. — Много стоене на крак има в тази професия.
Той се потупа по джобовете в търсене на полицейската си карта и я подаде разсеяно на Петрович: вече търсеше нещо на друго място.
Петрович внимателно огледа документа: Чейн, Хенри — инспектор детектив, Столична полиция. Холограмата изглеждаше остаряла с около двайсет години, защото този Чейн пред него имаше много повече бръчки и много по-малко коса. Главата му бляскаше на осветлението, а редките кичури, разположени хаотично по скалпа му, прозираха и отдолу, и отгоре.
Петрович му върна картата, а Чейн отвори полицейския си портативен компютър. Детективът подъвка електронната писалка за момент, след което натисна една иконка.
— Добре — каза Чейн, но го прекъсна пристъп мокра кашлица. — Съжалявам. От въздуха е. Ще започна отначало: Петрович, Самуил. Двайсет и две, гражданин на Руската федерация, тук на стипендия от университета. Адрес: Клапам Транзит А № 3415. Ще ме поправите, ако сгреша, нали? Ясно е, че тези неща би трябвало да са точни, но нали знаете как е. — Пое си дъх. — Знаете как е, нали?
Петрович се прокашля:
— Знам.
— Ваш английски добър? Трябва ли преводач или речник?
— Нямам проблем.
— Това е само разговор, нали знаете. Нищо лошо не сте направили. Само ще ви задам няколко въпроса. Ако мислите, че ще ви трябва адвокат, кажете — Чейн се закашля отново, задъха се. Завъртя се на стола и си наля още вода. — Хубава стая.
Петрович закима бавно. Този беше или гений, или клоун. Само времето щеше да покаже кое от двете.
— Нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса, нали? Докторите ми казаха, че на път за насам сте умрели неколкократно. Мога да дойда и по-късно. — Чейн докосна видео иконката на екрана на портативното си устройство и затърси нужния клип.
— Ёбаный стос! Айде давай вече де.
Чейн вдигна поглед:
— Тази я знам. Просто да си наясно, ебанько малолетний.
Петрович се засмя, после изкриви лице от болка:
— Задайте въпросите си, детектив.
— Това — каза Чейн, — това сте вие рано тази сутрин. — Той подаде устройството на Петрович.
Петрович се видя, обозначен с жълт маркер, да пъпли по тротоара в Грийн Парк. Появи се и червен маркер и пътищата им се пресякоха за момент. Екранът остана празен.
— Къде е останалото? — попита той.
— Камерите на целия квартал се изключиха. — Чейн си взе устройството. — Много професионално. Но ние знаем какво е станало. Знаем къде сте отишли и как свърши всичко.
Той отвори друг файл и показа на Петрович снимка на двама гангстери, надупчени от куршуми, проснати в обща локва гъста червена кръв.
Петрович погледна, после извърна очи.
— Като знаете какво се случи, тогава за какво съм ви аз?
— Надявахме се — аз се надявах, — че бихте могли да ми кажете защо. Защо Самуил Петрович би рискувал да се намеси в отвличане, с което няма нищо общо? Или поне на пръв поглед няма нищо общо. Вие не бяхте някакъв вид план Б, нали?
— Защо не попитате тях? — Петрович кимна към екрана. — Те приличат на хора, които биха могли да измислят много успешен план Б.
— Добре, разбрах — Чейн така си разтърка окото, че то изжвака. — Знаете ли коя беше жената, която спасихте?
— Не. Никога не бях я виждал.
Чейн стисна устни и потъна в дълбоки размишления.
— Да получавах по едно евро всеки път, когато някой ми каже: „О, детектив, нямам представа чие е това тяло в багажника ми. Никога не съм го виждал.“ Съвсем откровено ли не знаете?
— Да.
— Не четете ли звездни клюки?
— Приличам ли на някой, който се самозадоволява със звездно порно? — тросна се Петрович. — Аз уча физика на елементарните частици.
Детективът въздъхна:
— Това е Соня Ошикора. Сега говори ли ви нещо?
— Не.
— „Ошикора Корпорейшън“?
— Не.
— Нали знаете какво се случи с Япония? Цялата история с потъването й в океана?
— Знам. Обаче не беше по моя вина.
— Много смешно, Петрович. Значи да обобщим. — Той остави портативното устройство в скута си и разпери кебапчестите си пръсти. — Първо, гледате си значи работата и се движите в западна посока по Грийн Парк. Второ, ставате свидетел на опит за отвличане на някаква непозната. Трето, удряте единия от похитителите — много добро изпълнение, между другото — и хуквате да бягате, мъкнейки тази жена, при все че стрелят по вас.
— Колко?
— Шестима мъртви. Дванайсет ранени, петима от тях в критично състояние. Те са някъде в друга болница, в отделения далеч не толкова луксозни като това — размаха кутрето си Чейн.
— Четвърто, след обиколка из центъра на Лондон кацате в католическа църква. Похитителите влизат, след което излизат без набелязаната си жертва. Те умират на стъпалата — как, само мога да гадая, защото охранителните камери отново мистериозно се изключват. Пето, аз пристигам на място. Ошикора я няма, вас ви няма, монахинята се е изпарила. Горе-долу правилно ли го описвам?
— Кажи-речи — призна Петрович.
— Тогава отново ще попитам: защо? — детективът се облегна назад на стола си и затвори очи. След малко подметна: — Все още съм тук.
Петрович потърка крайчеца на носа си и намести очилата.
— Не знам защо — каза той.
— Не ми звучиш много убедително.
— Съвсем откровено, не знам. — Тонът му си спечели поглед изпод тежкия клепач на едното око на детектива.
— Алтруизъм? Кавалерство? Граждански дълг? Случайно добро дело? Вероятно си някой герой, който тайно се бори с престъпността, но нямаше време да си наденеш гащите отгоре върху панталона?
— Иди в жопу.
— И такива ги имаме, ще знаеш. Защитници на реда в костюми, но за добро или зло без суперсилите — Чейн се изпъна и си поигра с компютъра в скута си. — Те са само около едно стъпало по-нагоре от отрядите на смъртта, които имахме по времето на Армагедон. Беше ли тук тогава?
— Било е преди мен, инспекторе. Не знам какво бих могъл да направя за вас. Жертва съм на престъпление, но двамата бандити, които стреляха по мен и убиха всичките онези хора, са мъртви. Тази жена Соня…
— Момиче. Седемнайсет.
— Не я познавам. Беше случайност. — Петрович се почеса по гърдите. — Би предпочел да не бях направил нищо ли?
Чейн не каза нищо, просто се взря в далечината с присвити очи.
— О, я моля ти се! — Петрович отметна завивката и прехвърли краката от леглото. — Набутал съм се в нечий личен кръстоносен поход. Ами на теб какво са ти направили? Убиха партньора ти новобранец, взривиха ти колата, сготвиха зайчето ти — домашен любимец?
— Не — каза Чейн. — Просто много ме вбесяват.
— Няма да играя вашата игра, инспекторе. Можеш да си вземеш въпросите и да си ги завреш в жопу. — Той откри дрехите си в шкафчето до леглото. Без ризата, естествено. — Въпреки склонността на сърцето ми да спира в някои доста критични моменти, направо си харесвам сегашния живот.
Седна на ръба, изхлузи зелената болнична нощница и се облече максимално бързо. Чейн дори не се опита да го спре, само наблюдаваше как сръчно си завързва обущата.
— Знам къде да те намеря — каза той, докато Петрович се изправяше внимателно и се опитваше да налучка накъде е горе. — И те, разбира се, също знаят.
— Не ми пука.
— А май би трябвало. Може би ще се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, да се преструваш, че всичко това никога не се е случило. — Чейн прибра портативното си устройство и се подпря на страничните облегалки, за да стане.
— Нищо не им дължа. Всъщност точно обратното. — Петрович реши, че може да успее да стигне до изхода, без да се строполи, и опита късмета си.
— Тъкмо това имах предвид — каза Чейн. Той стигна до дръжката на вратата преди Петрович и му отвори. — Те са ти задължени. Тази прекрасна стая, линейката, частните доктори, най-добрите грижи. Това е само началото.
Петрович се поколеба, подпрял ръка на стената.
— Какво искаш да кажеш?
— Почитта, Петрович. Ти спаси единственото дете на Хамано Ошикора от съдба по-лоша от смъртта. Спаси както нея, така и семейното име. Сега са ти големи длъжници. Ами че ти си почти член на семейството вече.
— Не съм длъжен да играя нито по твоите правила, нито по техните.
Чейн покани с жест Петрович да мине през вратата първи.
— Ще видиш, че те са къде по-убедителни от мен.
— Много ме бива да казвам „не“. — Петрович изкуцука навън в коридора. — А сега, ако ме извиниш, закъснявам за работа.
— Ти си студент, не ми излизай с този номер. Но ще те закарам, ако искаш — Чейн се усмихна; не беше приятна усмивка. — Ще можеш да се повозиш в полицейска кола.
— Не съм малко дете, инспекторе.
— Не. Ти си беден имигрант, който току-що се сблъска с два от най-големите криминални синдиката в Метрозоната и свърши в болницата, защото сърцето ти е на път да сдаде багажа. Ако сърцата въобще биха могли да носят багаж, разбира се.
Петрович се отдалечи, като помаха снизходително към полицая:
— Да. Ще се оправя.
— Не това каза докторът ти.
Той се върна:
— А какво каза?
Чейн сви рамене:
— Ако се самоизпишеш, без да уведомиш никого, няма да разбереш. Докато не стане прекалено късно.
Петрович се вторачи в него.
Чейн потупа Петрович по гръдния кош.
— Каза, че това си го повредил до такава степен, че вече не може да се възстанови. Ще ти трябва резервно.
— Може би.
— Винаги е добре да потърсиш второ мнение. Но не бих чакал прекалено дълго.
Петрович претегли нещата.
— Гаден подход към болен човек. Доскоро, инспекторе. — Извъртя се и си бръкна в джобовете.
— Новите сърца струват пари — извика Чейн. — Винаги можеш да поискаш от семейство Ошикора да кихнат малко пари за трансплантация, при положение че старото така се скапа заради тях.
— Да. Перестань ебать мне мозги своими проблемами. — Петрович стигна до края на коридора покрай зелените саксии с цветя, наредени по всички прозорци, и мина през вратите, които останаха между него и унилата фигура на детектив инспектор Чейн.
Скъса болничната гривна на китката си: това му действие сигурно се беше регистрирало от компютрите и вероятно някой вече го търсеше. Не защото той беше важен, а защото хората, които плащаха сметката му, бяха.
Петрович не искаше да е нещо ценно за някого. Искаше да е отново невидим.
Той хвърли гривната върху листата на папратово растение и взе първия асансьор надолу към приземния етаж. Погледа как се сменят цифрите на етажите към нулата и отпусна чело върху хладната метална стена. Когато стигна до фоайето, вече беше взел решение.
Не приличаше на болница. Приличаше на хотел, точно каквото си беше, помисли си той: хотел с операционни зали. Беше делово, подредено, експедитивно. Клиенти и персонал минаваха през формалностите по настаняването, шепнейки любезности.
Полицаи охранители пазеха при монитор до вратата, която не спираше да се върти. Дори и те изглеждаха спокойни и щастливи.
Петрович забеляза свободен стол пред голямо обло бюро. Той седна и зачака, докато служителката зад бюрото се фокусира върху него през холографския си екран.
— Добър ден, сър — каза тя с голяма прецизност: часовникът точно беше ударил дванайсет на обяд. — Добре дошли в болница „Ангелска надежда“.
— Имам нужда от ново сърце — заяви той решително. — Колко?
Успя да привлече вниманието й.
— Зависи каква е клиничната необходимост. Ако ми дадете епикриза от кардиолог, бих могла да ви запиша час.
Той усещаше, че докато говори, тя преценява както него, така и банковата му сметка.
— Нашите екипи специалисти по трансплантациите се гордеят с факта, че имат най-модерните технологии.
— Добре, спести ми минутката за реклама. Знаех, че този ден ще дойде рано или късно, така че цял живот съм претеглял плюсовете и минусите. Колко ще ми струва лабораторно създадено органично сърце?
Тя се усмихна мило с два реда съвършено бели зъби:
— Опасявам се, че в момента цената е двеста и петдесет хиляди евро. Операцията, следоперационните грижи и рехабилитацията се заплащат допълнително. Мога да ви сваля списък на благотворителни организации, които евентуално да ви помогнат с финансирането на целия или част от някой от по-евтините ни клиничен пакети. Предлагаме и няколко по-достъпни варианта, които решават повечето хронични сърдечни пороци.
Петрович дебнеше внимателно реакцията й. Намести си очилата на носа и попита:
— Приемате ли в брой?