Саймън Мордън
Уравненията на живота (17)

17.

Сестра Маделин го приюти. Тя го преведе покрай пластмасовите кофи, подредени по дължината на нефа с надеждата да събират обилните количества течове от покрива, мимоходом се спря и коленичи да се прекръсти пред олтара, след което го заведе в църковната канцелария.

Отец Джон го нямаше.

— На среща с епископа е — каза тя.

Взе му одеялото и се зачуди какво да го прави това събрано на топка прогизнало покривало. Хвърли го в главното помещение на църквата.

— Това не значи ли, че би трябвало да си с него?

— Там ще има повече членки на ордена, отколкото свещеници. В пълна безопасност е — тя изгледа Петрович. — Нали знаеш, че правото на убежище е било отменено през седемнайсети век.

Той се разтрепери безпомощно пред очите й и обхвана с ръце тялото си.

— Не знаех какво друго да правя.

— Мислех, че имаш план за всичко — каза тя, след което добави тихо: — И каза, че повече няма да те видя.

Пристъпи напред и за част от мига той си помисли, че ще го загърне в робата си. Паникьосаният им вид ги накара да се отдръпнат един от друг.

Тя се завъртя уж да търси нещо.

— Не е нужно да си гений, за да се сетиш да си носиш дъждобран.

— По план трябваше да съм вече на летището. Но нещо се случи и установих, че ще трябва да поостана въпреки всичко.

Тя откри стара печка с два реотана и я довлачи насред стаята, а напуканият кабел се влачеше отзад.

— Трябваше или ти се искаше? — тя се наведе ниско чак до цокъла на стената и натика пожълтелия щепсел в контакта.

Реотаните хвърлиха няколко искри и светнаха в червено.

— Все още бих могъл да си отида. Да си тръгна и никога повече да не се върна.

Тя се изправи, изгледа го изотгоре.

— Защо не го направиш тогава? Защо не си тръгнеш и не ме оставиш на мира?

— Защото дадох обещание, което смятам да спазя. Клетва — знаеш какво е да се закълнеш, нали? Толкова ужасна, толкова крайна клетва, че те превръща от човек в необратимо оръжие. Аз вече изгорих мостовете, хвърлих заровете, минах Рубикон. Каквато и метафора да си избереш, това е положението.

Тя на няколко пъти си пое дълбоко въздух.

— И какво ще правиш сега? Ще умреш от пневмония заради някого?

— Да. Много ти благодаря. Би било хубаво някой да ме вземе на сериозно в най-скоро време.

Той си изхлузи якето и го пусна на изтъркания килим, след това се опита да се наведе, за да си развърже обувките. Брезентовият му панталон така се бе вкоравил, а пръстите му бяха толкова отмалели, че не успя дори да разхлаби затегналите се от дъжда възли.

Сестра Маделин коленичи и се наведе, развърза първо едната, после другата връзка. Тя вдигна поглед, лицето й очертано от касинката.

— Сега ще можеш ли?

— Ще се справя.

— Няколко хористки роби висят в онзи шкаф. Облечи си колкото искаш. Не е като да имаме хор, че да ни се разсърди — посочи му мястото, после отиде до вратата на канцеларията. — Виж, Петрович…

— Сам. Името ми е Сам.

Тя облегна глава на касата на вратата.

— Можем да се държим като пораснали хора, нали?

— Да — каза той не толкова убедително, колкото се надяваше.

— Извикай ме, когато си готов, и ще направя кафе.

— Значи няма да може да минем направо на виното за причастие?

Тя се намръщи. Той сви мокрите си рамене.

— В сейфа е — каза тя. — Нямам ключ.

— Кафето ще свърши работа — реши Петрович, остави очилата си на бюрото и захвана долната част на дет метъл тениската си.

Петрович съблече останалите си дрехи с усилие, поспря само за да огледа белезите на гърдите си. Единият беше дълъг и лъкатушен, сивосинкав на смайващо бялата кожа, а другите бяха къси релефни линии като рани от нож, каквито всъщност и бяха: резултат от единични разрези със скалпел. Най-последният от тях все още с четинест черен конец.

Всичко, което носеше, беше двойно по-тежко заради водата. На мястото, където си беше пуснал якето, червеният килим беше потъмнял. Лошо. Но имаше още една врата в дъното на стаята и съдейки по течението, което се завихряше, тя водеше навън. Смота всичките си мокри дрехи накуп и ги хвърли натам.

В един от масивните шкафове, които миришеха на благовония и старост, той откри църковните одежди. Черните бяха за свещеника, златните, предположи той, бяха за специални случаи. Освен тях имаше и изумителен набор от бели дрехи, някои къси, някои дълги, някои прости, някои украсени с ширити. Нямаше представа кои от тях би трябвало да избере.

Накрая се предаде и взе две от по-късите бели роби, с тях се поизбърса, след това избра да облече една от по-дългите. Когато успя да се пребори с нея и намери дупката й за главата, установи, че е заприличал на палатка.

Поне се възползва от този факт, като вдигна долната част на робата и застана над печката, така че да задържи топлия въздух.

— Почти съм готов — каза той.

Тя се върна, наложи се да се наведе, за да мине през вратата. Като го видя, се разсмя.

— Добре. Давай. Ще имаш какво да разказваш на приятелките си монахини в манастира.

— Повярвай ми, няма много хумор в нашето поприще. Доста погребения, ако си падаш по тоя тип неща. — Тя разчисти място за чайника и изключи печката от контакта.

— Ей!

— Ако ги включа и двете едновременно, бушоните ще изгърмят.

— Мога да ги подсиля да не гръмнат.

— А църквата ще изгори ли след това?

— Не и в такова време. Може би по-късно.

— Ще го направим по моя начин — каза тя твърдо.

Включи чайника и извади две чаши от бюрото.

Тя седна на стола и се наведе напред с долепени длани почти като за молитва.

— Къде щеше да отидеш?

Петрович се забави с отговора.

— Надалече. Където никой никога не е чувал за мен, нито ме е виждал. Някъде, където бих могъл да започна отначало. Да се справя по-добре, отколкото този път.

— Това твоят пистолет ли е? — тя погледна към мястото, където той лежеше на бюрото, а влагата му се просмукваше в книгата под него.

— Аха.

— Зареден.

— Няма много смисъл да имаш такъв, който не е зареден — Петрович отиде да го вдигне, но тя го захлупи с ръка.

— Трябваше да те проверя за оръжие. Сега ще се наложи да се изповядам относно това преди следващата литургия. — Вдигна поглед. — И да се покая. Създаваш ми само неприятности.

Чайникът завря и тя сръчно направи разтворимо кафе, което загреба с лъжица от очукана тенекиена кутия.

— Ами ти? — каза Петрович. — Не изглеждаш, де да знам, много свята.

Тя отново включи печката.

— Светостта е процес. Междувременно мога да ти изритам кокалестия задник през стената, мога да изстрелям дванайсет куршума в една и съща точка от двайсет и пет метра разстояние и мога да посрещна куршум, предназначен за отчето. Длъжностната ми характеристика не споменава нищо за святост.

— Ами какво споменава?

Пръстите й се стегнаха около чашата и тя издуха парата в лицето си.

— Бях на петнайсет и щях да свърша с нечие убийство. Бях изпълнена с гняв и омраза и не можех да се овладявам. Някой ми даде шанс, шанс да променя това, в което щях да се превърна. Ново начало: точно като теб.

— Аха. Не точно като мен.

Светлините изгаснаха.

На угасващия отблясък от печката Петрович хвана пистолета си и дръпна предпазителя.

Беше тъмно, вътрешна стая без прозорци. Чу се мекото шумолене на дрехите на монахинята, след това солидният механичен звук от зареждането на нейния много по-голям пистолет.

Той се ослуша напрегнато. Чуваше се дъждът, скърцането на дърво, цопването на вода в препълнени съдове. И шумът от движението по улиците, и звуците на домашни аларми. Виждаше се къде е задната врата по ивицата светлина под нея. Той направи две бавни крачки и застана до нея, опрян на стената, в готовност.

Единственото движение в стаята сега беше нейното. Столът пусна въздишка, когато тя се изправи. Въздухът се раздвижи при преместването й. Тя самата не издаваше нито звук. Дори дишането й беше по-тихо от шепот.

Тя се спря и всичко замря.

Вратата на канцеларията леко трепна, достатъчно за който и да беше да разбере, че не е заключена. Петрович се наведе и посегна за якето си със свободната ръка. Намери го и го издърпа бавно към себе си. Опипа джоба за фенерчето ключодържател, което стисна с устни, а зъбите си нагласи на копчето за включване. Все така държеше и якето.

Вратата се открехна на милиметър. Нещо подскочи върху килима, веднъж, два пъти и се приземи до краката му. Той захапа фенерчето и затули с якето черен диск.

Кръг от актинична светлина проблесна изпод краищата на якето заедно със страховита гръмотевица. Лумнаха пламъци. Беше оглушал, но все още виждаше. Той изплю фенерчето през стаята и изведнъж някой взе да стреля по тази мъничка точка прелитаща светлина.

Петрович отскочи назад, вдигна пистолета си и затаи дъх. Бялата му роба отразяваше всеки проблясък светлина, но човекът, облечен в черно от главата до петите, не гледаше в неговата посока.

Стреля два пъти в гърба му и при всеки гърмеж човекът конвулсивно трепваше. Петрович видя как той понечи да се обърне, но се плъзна тежко и се приземи на едно коляно. Странното му око за нощно виждане със зеленикав отблясък се спря на Петрович.

Двамата вдигнаха пистолети и Петрович стреля пръв право в лицето му.

Свършиха му патроните. Но пистолетът в ръцете на мъртвия беше почти пълен. Посегна да го вземе и се оказа под мерника на друг човек в черно. Погледна нагоре и видя зеленикава от светлината кожа.

— Пиздец.

Нямаше начин да докопа пистолета, пък камо ли да го използва.

Внезапно човекът беше затулен от сянка, която го вдигна от пода и го метна настрани. Ярки проблясъци от огнени изстрели очертаха дъга във въздуха надалече от мястото, където Петрович залегна.

Той използва кратката възможност да издърпа пистолета от свитите пръсти и веднага навря дългата цев в ухото на другия, който се беше прокраднал зад монахинята.

— Отсоси, потом проси! — изсъска и натисна по-силно. — Сестро?

Тя се помръдна и вторият стрелец се изсули на пода. Якето на Петрович все още гореше. Тя го стъпка, за да го изгаси, вдигна фенерчето и право в очилата за нощно виждане на последния нападател.

— Вземи му пистолета — каза така авторитетно, че Петрович усети нервна тръпка. — И свали това нещо от лицето му.

Когато човекът беше обезоръжен, Петрович се почувства достатъчно уверен, че да му издърпа очилата. Не беше японец.

— Чёрт! Бях сигурен, че ги е пратил Хиджо.

Точицата светлина се премести от едната й ръка в другата и тя повали мъжа с юмрук в стомаха, от който онзи се преви, преди да се срути. Не го остави на мира дори докато той кашляше и се давеше, а го хвана за гушата и го изправи, притисна го до стената.

— Знам кои са тези негодници — каза тя. — Райската милиция.

Страховитият убиец беше сведен до поредния тип от улицата, пионка в банда, която като всички останали си мислеше, че може командва в част от Метрозоната. Той задращи по ръката на сестра Маделин с изгризаните си нокти и бавно посиня.

— Душиш го — отбеляза Петрович.

— Не. Удушавам го — каза тя.

— И нищо не би могъл да ти каже, ако е мъртъв.

— Нямам нужда да ми казва.

— Добре тогава — Петрович затвори вратата на канцеларията и я опипа, за да провери дали няма допълнителни резета, които би могъл да използва. — Не си ли губиш монахинството или нещо такова — ако убиеш някого хладнокръвно, да си обречена да бродиш по земята завинаги прокълната?

Тя го пусна.

— А и не мислиш ли, че е най-добре да се махаме, на хуй, оттук? — той се препъна в тялото на пода и ръката му се топна в тъмна лепкава локва.

Тя стоеше и гледаше безпомощното хленчещо създание в краката си.

— Все още има риск да умрем тук — Петрович избърса кръвта в робата и пролази до обущата си. — Все още има риск да умрем, а аз съм облечен в ёбаная рокля.

Тя вдигна фенерчето високо и отиде до гардероба, пълен с одежди.

— Облечи си това и тази наметка. — Хвърли ги направо с пластмасовите закачалки към Петрович.

— Къде ти е пистолетът? — затрудни се да обуе мокрите обуща той: пъхна крак и си ожули кожата.

— Изпуснах го. — Тя тършуваше шумно из съдържанието на чекмеджетата.

— Не е много хитро.

— Я ме чуй — изкрещя тя. — Какво знаеш ти за битките? Какво знаеш за боя в затворено помещение? Какво знаеш за възможността да се чувстваш щастливец, ако си още жив и след двайсетгодишна възраст?

— Току-що обобщи живота ми, сестро. Сега престани да се заяждаш и си вземи пистолета. Ще ти трябва.

— Не ми трябва пистолет да те накарам да млъкнеш.

— Така ли? — Петрович изръмжа от усилието да си обуе и другия ботуш.

— Мога просто да ти извия тънкото вратленце с голи ръце като на онзи там в ъгъла. — Тя издрънча с метална халка, натежала от ключове: — Отвори онази задна врата.

— Зает съм.

— Аз се опитвам да те спася. Хайде размърдай се!

Ключовете се приземиха до него.

— Допреди малко си гледаше пъпа. По някаква глупава причина аз съм този, който те спасява. — Той си навлече черното свещеническо расо с вдигнати ръце и го спусна надолу.

— Нямам нужда от спасяване.

— Аха. Не е нужно пред мен да се правиш на мъченица.

Трябваше да има пет пистолета в стаята. Петрович беше намерил и прибрал три от тях, а също и очилата за нощно виждане се оказаха прекалено примамливи, че да не си вземе.

— Какво правиш? — той отскочи от бюрото, което се прекатури.

— Разчиствам. Ти какво правиш?

— Търся си пистолета.

— Искаш да кажеш, че той не идва, като му свирнеш?

Тя захвърли още една мебел настрани.

— Намерих го.

Петрович натрупа оръжията и очилата върху наметката, после сложи отгоре мокрите си дрехи, дори съсипаното яке. Вдигна ключовете.

— Знаеш ли кой?

— О, дай ги насам. Невъзможен си.

Той събра краищата на наметалото и ги затегна, за да направи вързоп.

— Ти май не излизаш много оттук, а? — й подхвърли.

Ключалката изщрака на третия опит.

— Готов ли си? — попита тя.

— Да. Ама ще съм като конь в пальто.

— Притеснил си се за моя пистолет, а твоят къде е?

— Аз ще бягам. Ти си силна в стрелбата.

Тя изгаси фенерчето и хвана дръжката на вратата.

— Знам, че това вероятно не е най-подходящото време да попитам — каза той, — но на колко си години?

— На деветнайсет — отговори тя.

Завъртя китка и вътре нахлу болнава дневна светлина.