Жаклин Рединг
Втори шанс (3)

Глава 3

— Име?

Седяха в малката задна стаичка на полицейския участък в Ипсуич. Полицаят, който докара Флора дотук на задната седалка на служебната си кола, бе седнал срещу нея и я питаше за името й, чакайки да го чуе, за да го запише в компютъра си. Преди малко я бе успокоил, че не е арестувана.

Все още.

Поне не я беше обвинил в ексхибиционизъм, мислеше си Флора, опитвайки се да намери поне едно позитивно нещо в цялата абсурдна ситуация.

След падането от стената на къщата полицаят любезно я бе изчакал да бръкне в една от чантите си и да извади оттам чифт изтъркани сини джинси, които набързо да обуе. Самото падане беше сравнително меко — основната тежест бе поета от едно от храстчетата, които майката на Либи, мир на праха й, грижливо бе посадила приживе. В момента на падането си Флора й благодари наум и задочно, че храстчето беше точно на мястото си, както и че беше именно това храстче, а не някое бодливо и твърдо растение. Най-потърпевш от рискованата постъпка на младата жена в крайна сметка се бе оказал бръшлянът. Стоял достолепно на фасадата на къщата в продължение на поне сто години, след само петнадесет минути в компанията на Флора той се бе свлякъл позорно и висеше тъжно до стената като някой грохнал просяк.

Флора погледна към полицая и погледите им за миг се срещнаха над горния ръб на монитора му. Тя въздъхна и започна отначало, опитвайки се отново да обясни защо бе намерена именно така — висяща на бръшляна на стената на чужда къща, облечена със скъсана рокля и дебел вълнен пуловер.

— Господин полицай, наясно съм, че наистина всичко изглежда доста подозрително, но мога да ви уверя, че имам разрешението на собствениците на тази къща да вляза в нея.

Той обаче все още я гледаше с недоверие.

— Добре. А как ще обясните, че имахте намерение да влезете през отворения прозорец на втория етаж, а не през вратата?

— Вече казах. Ключът, който ми бе даден, не успя да отключи вратата. Явно копието му не е направено добре. Аз съм тук, за да стопанисвам тази къща, тъй като след съвсем кратко време тя трябва да заработи като хотел. Наета съм от собствениците да се грижа за нея през летния сезон.

— Според това, което моят началник знае от господин Дъган, който е официален пълномощник на собствениците на къщата, тя ще бъде управлявана от семейна двойка с фамилия Хауърд.

— Да, те наистина щяха да я управляват. Но се разколебаха. Отказаха се в последния момент, повярвайте ми. След това тази задача бе прехвърлена на мен и считано от днес имам малко повече от две седмици, за да сложа всичко в ред преди пристигането на…

Тя спря, защото усети как мъжът на стола встрани, наречен от ченгето „неин съучастник“, се взираше настоятелно в нея. Беше кръстосал небрежно краката си, а на физиономията му бе изписана глуповата гримаса.

Какво толкова забавно намираше той във всичко това, по дяволите!?

Флора се обърна намръщена към него:

— Радвам се, ако всичко това ви забавлява. Защото аз не намирам нищо смешно.

— Е, хайде сега. Просто трябва да го приемете откъм веселата му страна. Все пак съгласете се, че не всеки ден се случва да видите някого, който да виси насред бръшляна по бельо.

Но на Флора наистина й беше трудно да намери нещо забавно в цялата история.

Полицаят я погледна, въздъхна уморено и попита отново:

— Двете имена?

— Флора. Флора Маккалъм — отговори тя. След това изгледа мъжа до себе си, който продължаваше да седи удобно разположен в стола си, скръстил крак върху крак и с все същата идиотска гримаса на лицето си. Обърна се на другата страна и тихичко промърмори под носа си: „Пълен идиот“.

— Как се пише името ви, госпожо? М-А-К…

Флора продиктува фамилията си буква по буква, а после добави:

— Можете да го видите и в паспорта, който преди малко ми конфискувахте.

Полицаят подмина сарказма й и насочи поглед към мъжа, очаквайки да чуе и неговото име.

— Името ми е Гевин Матсън, господин дежурен офицер Фарадей — отговори той, обръщайки се към полицая с името и титлата, изписани на служебната му значка. След това продиктува двете си имена буква по буква, с прилежността на старателен третокласник.

Флора извъртя очи.

— Господин Фарадей, предлагам, ако е възможно, да телефонирате на господин Дъган. Сигурна съм, че това ще помогне ситуацията да се разреши максимално бързо и безпроблемно — опита отново тя.

— Това няма да е толкова лесно, госпожице Маккалъм, тъй като господин Дъган в момента се намира извън града и честно казано, няма как да се свържем с него. Страхувам се, че докато не разплетем вашия случай, нямаме друг избор, освен да Ви задържим тук, в участъка.

Боже милостиви!

— Това означава, че аз съм… арестувана? — попита удивена Флора.

— Не. Но отчитайки, че вие и вашият съучастник бяхте заловени по време на опит за проникване с взлом в чужда собственост, имаме всички основания да ви задържим до пълно изясняване на случая.

— Но той не ми е никакъв съучастник! Никога преди не съм виждала този човек! И никъде не съм прониквала с взлом!

Полицаят я погледна изпитателно.

— Да, предполагам, че технически погледнато съм правела опит да проникна в къщата с взлом. Но това не е било с намерението да я обера! Защо ми е да правя това, когато имам намерението да остана в този град през следващите няколко месеца? Виждате ли някакъв смисъл във всичко това?

— Госпожо, по мои лични наблюдения, при нарушителите на закона твърде често не може да се говори за смисъл.

— Да, предполагам, иначе нямаше да са престъпници.

Флора поклати отчаяно глава, все още отказвайки да повярва, че всичко това й се случва. Вече беше сменила дебелия вълнен пуловер с друга блуза, но дали от нерви или от жегата, която отново започваше да чувства, по ръцете й започваше да се появява неприятен обрив. Тя стисна пръстите си в юмруци, за да не започне да се чеше.

— В такъв случай мога ли поне да звънна по телефона? Гледала съм много американски филми по телевизията. Именно от тях знам, че би трябвало да имам това право. Просто ще телефонирам на собственичката на къщата и после ще ви я дам.

Въпреки сериозността на ситуацията Флора не се отказваше от саркастичния си тон. Полицаят помисли за момент, после обърна стационарния телефон на бюрото си към нея.

— Изберете деветка за външна линия.

Флора посегна малко неуверено към апарата. Въпреки че беше бясна от абсурдността на цялата ситуация, тя бе и доста уплашена. В края на краищата, тя бе абсолютно сама, на съвсем ново място, в чужда държава, хваната в ситуация, която й бе трудно да обясни, и откарана заради това в местен полицейски участък на разпит. Досега никога не бе имала работа с органите на реда, ако изключеше един акт за превишена скорост. А сега съществуваше съвсем реална опасност да прекара нощта в ареста.

Боже мили, дано Либи успее да я измъкне бързо от цялата тази бъркотия!

Флора натисна бутона с цифрата девет, след това бързо набра телефонния код на Шотландия, последван от номера на Либи и Греъм в Касъл Рот.

Изчака няколко позвънявания. Никой. Набра целия номер още веднъж. Отново никой.

— Никой не отговаря — промълви отчаяно тя, връщайки слушалката на мястото й.

Дежурният полицай Фарадей отново се втренчи в нея. Личеше му, че не й вярва. Той беше млад, не повече от двадесет и пет годишен и явно приемаше задълженията си прекалено сериозно. Тъмните му очи изпитателно се взираха в тези на Флора.

Настъпи тягостно мълчание. След малко то бе прекъснато от глас отвън, който викаше Фарадей.

— Чък, ела. Госпожа Молтри е дошла да говори с теб. Кучето на съседката отново е разровило петуниите й.

Сержант Фарадей изпуфтя с досада. След това стана и добави:

— Шефът се върна от обяд. Ще трябва да се видите и с него.

Фарадей въздъхна шумно още веднъж, стана от стола си, след това се обърна към Флора и Гевин, поставяйки едната си ръка на чифта белезници, висящи на колана му.

— Вярвам, че няма нужда да ви заключвам, докато седите сами тук.

Флора само се наведе на стола и се хвана за главата, която и без това вече я болеше. Какво очакваше този човек от нея? Че ще се опита да задържи целия полицейски участък като заложници, използвайки за оръжие пилата си за нокти?

— Ще бъдете ли така любезен да ми донесете чаша вода? Трябва да изпия един дисприн.

— Дисприн? Какво е това? — учуди се искрено сержант Фарадей.

— Аспирин. Английска версия — отвърна разсеяно Гевин Матсън.

— Джим — обърна се Фарадей към колегата си, — донеси на дамата чаша с вода, докато аз се видя с госпожа Молтри.

Флора се разрови в дамската си чанта за малкото шишенце с дисприн, което носеше със себе си почти навсякъде. Тя не обели и дума на Гевин Матсън, докато двамата седяха в стаичката сами, чакайки Фарадей да се върне. Нямаше никакво желание за разговори. Джим се появи с чаша вода в ръка. След като погълна две таблетки, Флора се зае да изучава листовките със снимките на издирвани престъпници, които бяха подредени в един класьор, разтворен на бюрото пред нея. Тя несъзнателно хвърляше по един поглед към Гевин Матсън, за да сравни всяка една физиономия с неговата. И това оставаше, да се е забъркала покрай тази идиотска история с някой съмнителен тип, който да я компрометира допълнително…

Въпреки че, честно казано, Гевин нямаше вид на такъв.

Тъмната му коса бе небрежно сресана назад, сякаш я бе оправял с пръсти вместо с гребен. Няколко кичура падаха върху високото му чело почти до очите му. Очите, припомни си Флора. Тези очи, които през почти цялото време до настоящия момент я бяха гледали с някаква лека насмешка. В същото време се замисли, че никога досега не беше срещала човек едновременно толкова спокоен и ненатоварващ, но и способен да я изкара извън кожата й с непукизма си. Дори в момента, седнал на стола в полицейския участък под угрозата да бъде арестуван, той изглеждаше абсолютно спокоен, сякаш е седнал да изпие чаша чай. Определено изглеждаше добре със светлите си джинси и елегантната риза с небрежно разкопчано най-горно копче, под чиито ръкави се показваха здрави и добре оформени китки.

Кой всъщност беше Гевин Матсън, зачуди се тя. Името й звучеше някак познато.

Продължаваше да го оглежда. Беше добре сложен, без да е прекалено едър и висок. Сиймъс приживе бе по-висок и по-як от него. Лесно беше човек да го вземе за състезател по ръгби, физиката му бе наистина впечатляваща. Спомни си за ръцете му, станали стряскащо мускулести и здрави в резултат на тежката физическа работа на нефтената платформа. Ръцете на Матсън бяха доста различни — наистина прилично оформени, но с изящни, дълги пръсти и перфектно поддържани нокти. Не знаеше с какво се занимава, но си личеше, че основната тежест на работата му не пада върху ръцете. Тя ги забеляза още докато двамата седяха един до друг на задната седалка на полицейската кола. Още тогава отбеляза някак между другото и липсата на халка. После, когато слязоха от автомобила, тя видя, че Гевин е сравнително висок, може би малко под метър и деветдесет, и с дълги по-скоро слаби крака. Движенията му бяха спокойни, излъчваха някакъв естествен, неподправен финес. Направи й впечатление също, че Гевин джентълменски и някак по навик й задържа вратата отворена, пропускайки я да влезе първа. Гласът му беше дълбок и рафиниран, показваше добро възпитание и ерудиция. В същото време обаче в изражението му имаше нещо грубовато и сурово. Флора се чудеше дали това излъчване се дължеше на острия му нос, или на леко издадената му долна челюст, по която бе набола еднодневна брада. В следващия момент тя си даде сметка, че някак бе пропуснала да обърне внимание на един съществен елемент — цвета на очите му. В сумрака на стаичката и в положението, в което бяха застанали, нямаше как да го погледне, за да задоволи любопитството си. Какъв цвят са очите му наистина? Кафяви? Най-вероятно.

Все пак любопитството я глождеше. Тя хвърли крадешком бърз поглед към него и в този момент забеляза, че той също я наблюдаваше. Сърцето й подскочи и тя усети как се изчервява. Бързо отмести погледа си от него и чудейки се какво да прави, бръкна в дамската си чанта и започна да прехвърля между пръстите си шишенцето с дисприн.

Очите му бяха сини. И изумително красиви.

Сержант Фарадей се завърна след няколко минути. Виждайки го, Флора неволно се усмихна. С него в стаичката влезе и друг негов колега, който изглеждаше по-възрастен. Той държеше в ръка нейния паспорт.

— Мога ли да опитам да позвъня отново, ако обичате? — помоли тя.

— Няма нужда, госпожо — отговори по-възрастният мъж. — Вече направихме необходимото и се свързахме с Ангъс Маклейт, дежурния полицай в селото в Шотландия, откъдето пристигате. Той потвърди вашата версия, каза, че гарантира за вас.

— Надявам се да е така — отвърна Флора, съвсем умишлено пропускайки да спомене, че въпросният полицай е собственият й брат.

— Свързахме се също и с помощничката на господин Дъган на име Катлийн Спенсър-Браун. В момента й се налага да заведе сина си на футбол, но обеща още на връщане да се отбие и да ви извади друг ключ от къщата. Каза, че ще го остави под изтривалката.

Колегата на Фарадей подаде паспорта на Флора, а след това и дясната си ръка.

— Полицейски началник Барет, госпожо Маккалъм. Моля да приемете моите извинения за… — Той се обърна към по-младия си колега — … прекалената пунктуалност на колегата. Той е нов, наскоро дойде от Бостън. Все още не е свикнал с разликите между големия град и спокойната провинция. Сигурен съм, че ще оцените факта, че той все пак се е опитвал най-добросъвестно да изпълнява служебните си задължения, които са да служи и да помага на гражданите. Уверявам ви, че по принцип нямаме навика да посрещаме гостите на Ипсуич с арест и разпит в полицейския участък. Надявам се, че ще позволите на сержант Фарадей да ви закара със служебната кола обратно до къщата.

Флора не беше много въодушевена от идеята да премине отново през целия град на задната седалка на полицейския автомобил, но нямаше друг избор. Колата, която Либи беше наела за нея, бе останала пред къщата.

— Благодаря ви, началник Барет.

— А аз, господин началник?

Гевин Матсън бе толкова спокоен и някак незабележим през последните няколко минути, че Флора почти бе забравила за присъствието му.

— Май ще трябва самият аз да дам гаранция за себе си — пошегува се той.

— Не съвсем, господин Матсън. Успяхме да се свържем и с господин Грейсън, който потвърди, че именно вие се грижите за къщата му тук. Между другото, радвам се, че мога лично да ви споделя възхищението си от вашите произведения. Да очакваме ли нещо ново скоро?

Гевин леко се смръщи и за първи път, откакто го бе видяла, Флора забеляза как по лицето му премина сянка на смущение.

— Не, за момента нищо. Последните две години… всъщност… си почивах.

Началникът на участъка кимна с разбиране.

— Да, четох цялата история по вестниците. Сигурно е изключително неприятно. Съжалявам.

В този момент изражението на Гевин се промени изцяло. Нямаше и следа от шеговито спокойната му гримаса от преди малко. Той посърна внезапно, а искрите в очите му сякаш угаснаха. Стана бързо и се приготви да си ходи.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Флора си помисли, че каквото и да му бе припомнил местният полицейски началник, то очевидно не беше от най-приятните преживявания за Гевин Матсън.

— Бихте ли желала да изчакам отвън, докато се уверите, че всичко в къщата е наред?

Сержант Фарадей току-що бе паркирал полицейския автомобил пред къщата и бе изключил двигателя. Той излезе от колата и джентълменски отвори задната врата на Флора, за да излезе.

— Не, благодаря ви, и това, че ме докарахте, не беше малко. Сигурна съм, че вътре всичко ще е наред. Благодаря Ви, сержант.

Истината беше, че Флора копнееше час по-скоро да се съблече, да се отпусне и да остане абсолютно сама. Усещаше, че стресът от самотния презокеански полет и от последвалите събития, комбиниран с липсата на децата й и напълно новата обстановка, я бе докарал до почти пълно психическо изтощение.

Тя хвърли куфарите си на верандата до вратата, където преди няколко часа се бе разиграла цялата сцена, и бързо бръкна под изтривалката, където Катлийн трябваше вече да е оставила новия ключ. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на облекчение, когато той се завъртя леко в ключалката и вратата се отвори. Тя махна с ръка на чакащия в колата сержант Фарадей, давайки знак, че този път всичко е наред. След това проследи с поглед автомобила, който бавно се спусна по чакълестия път, който водеше дотук, зави надолу по улицата и след малко изчезна.

Къщата посрещна Флора с абсолютна тишина. Антрето беше спретнато и някак вдъхваше спокойствие и уют. Тя постоя няколко секунди на прага, вслушвайки се в тази особена тишина и оставяйки се да бъде изцяло обгърната от нея.

Под стълбата, която водеше към горния етаж, имаше малка масичка. Там тя видя нещата, които Либи бе приготвила за нея. Плик, в който имаше достатъчно пари в брой за покриване на първоначалните й нужди; запечатана в плик карта с бележка до нея, която информираше, че картата може да бъде използвана както за теглене от банкомат, така и за пазаруване на каса; връзка с ключове, мобилен телефон и кратък указател с необходими номера. Флора взе мобилния телефон и набра кода на Шотландия, последван от този на Касъл Рот. Беше обещала на Либи, че ще се обади веднага след като пристигне в къщата. Фактът, че тя не й бе отговорила, когато се опита да се свърже с нея от полицейския участък, леко я бе изненадал, но досега нямаше време да мисли за това. Тревогата й обаче стана по-осезаема, когато и този път Либи не отговори на повикването й. Прекъсна връзката и набра номера на Греъм в офиса. Веднага след първото позвъняване обаче се включи телефонният секретар, който любезно я подкани да остави гласово съобщение след сигнала.

Това и направи.

— Здравей Греъм, Флора е. Звънях и у вас, но никой не отговори. Реших да пробвам и тук. Пристигнах в Щатите, вече съм в къщата. Имах малък проблем с ключа, но вече всичко е наред. — Флора се поколеба за момент, сещайки се за Либи и нейната бременност. След това продължи: — Надявам се, че и при вас няма проблеми. Ще се опитам да се свържа отново след малко, но чуеш ли междувременно това съобщение, моля те, звънни ми на мобилния телефон. Номерът е… — Тя погледна телефона. — Честно да ти кажа, не знам кой му е номерът. Надявам се обаче, че Либи го има. Чао засега.

Тя натисна червената слушалка на клавиатурата и приключи повикването. После хвърли поглед към часовника си. Бе излетяла от Лондон рано преди обед местно време. Полетът бе продължил шест часа, имаше и пет часа разлика между часовите зони. Тук, в Щатите, в момента бе ранен следобед. Но от другата страна на океана децата вече би трябвало да са се прибрали от училище и да си пишат домашните, чакайки вечерята.

Тя отново взе телефона и набра собствения си домашен номер. Отново обаче никой не отговори. В този момент вече Флора започна наистина да се притеснява. Повтаряше си само да не се паникьосва, опитвайки се да задуши промъкващия се страх, че нещо може да се е случило с някое от децата.

Реши да пробва за последен път да се свърже с брат си.

Когато чу гласа му след второто позвъняване, тя затвори очи.

— Ангъс Маклейт слуша.

— Ангъс, Флора е.

— О, международната престъпничка, обвинена в опит за отвличане на дворна котка! Не мога да повярвам, това е самата тя!

Флора усети как сякаш камък се откъсна от сърцето й. Всичко беше наред. Ако имаше нещо нередно с Либи или с децата, Ангъс никога нямаше да говори с този шеговит тон. Първите няколко минути, разбира се, тя го разпита подробно за всяко едно от децата, искайки да се убеди напълно, че всичко е било наред в първия ден без нея. Ангъс я увери, че няма за какво да се притеснява. След това я уведоми и защо не е успяла да се свърже с Либи в имението й — двамата с Греъм бяха потеглили към Инвърнес за преглед при акушер-гинеколога.

— Къде са децата в момента?

— Оставих ги за малко при госпожа Макнамара, докато свърша някои дребни задачи в участъка. Веднага след като приключа, отивам да си ги прибера.

— Ще ми се обадите веднага след като се приберете всички вкъщи, нали? Аз смятам първо да си взема една хубава баня, защото ми се събра доста пътуване. След това ще чакам да се чуем. Някъде към осем и половина, добре ли е? Не, чакай малко, по-добре аз да ви звънна. Все още не знам номера на мобилния телефон, за да ти го кажа. Ти няма как да ме набереш.

— Добре, разбрахме се. А, и още нещо. Ще приемеш ли един дребен съвет от по-големия си брат?

— О, разбира се — отвърна тя, като беше почти сигурна за какво ще стане въпрос. Все пак попита: — И какъв е той?

— Исках просто да ти повторя същото, което ти споделих, преди да заминеш. Знам, че единствената ти мисъл в момента е всичко да е наред с децата, както и тяхното щастие по принцип, но искам да знаеш, че понякога ми става тъжно да те гледам как сама се осъждаш на собственото си минало. Казвал съм го и друг път — Сиймъс беше прекрасен човек, вечна му памет. Но ти сама знаеш, че той не би искал да се измъчваш по този начин сега. Знаеш го, нали?

Флора затвори очи и замълча, за да не заплаче.

— Ангъс, всичко е наред. Чувствам се добре. Уверявам те.

— Не, не е наред. Ти си се превърнала в жертва на обстоятелствата. Дотолкова си погълната от мисълта, че трябва да бъдеш майка, баща, пазител и какво ли още не на децата, че забравяш да мислиш за каквото и да било друго.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Че предстоящите две седмици са една възможност за теб. Възможност да излезеш поне за малко от ролята на майката орлица. Възможност да изоставиш за малко мисълта, че си вдовица, и да усетиш живота отново. И запомни — говоря само за следващите две седмици, за времето, преди аз и децата да пристигнем при теб. Разбираш за какво говоря, нали? Искам просто да се чувстваш добре.

Флора едва не изпусна телефона.

— Ангъс Маклейт, какво си…

— Не ме интересува как, кога, с кого и защо! — прекъсна я обаче той. — Не ме интересува дали ще бъде авантюра за една нощ, или нещо по-сериозно. Гледай само все пак да е безопасно и да се насладиш на изживяването, защото ако сега пропилееш шанса, който ти се отваря, няма да ти го простя скоро. Та ти все още си млада жена! Искаш да ме убедиш, че не можеш да си намериш някого ли?

В този момент в мислите на Флора изплува образът на Гевин Матсън. Тя обаче бързо го прогони, като дори тръсна глава несъзнателно, сякаш за да е сигурна, че споменът за него е изчезнал напълно. Какви ги говореше Ангъс?

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, Ангъс, полудя ли?

— Не, не съм! Аз съм просто твоят брат, който не иска да вижда как сестра му е забравила да живее.

— Мога да кажа същото и за теб, Ангъс! Да не би всяка вечер да забиваш гаджета?

— Знаеш много добре какво искам да кажа, Флора!

— Моля? Я пак повтори? Кога? Кого? И къде, за бога! Поне до вчера, както много добре знаеш, ние от дълго време фактически живеем заедно с теб!

— Виж, Флора, да, права си. Аз не съм човекът за пример, но смея да твърдя, че от нас двамата съм този, който поне от време на време се опитва да разнообрази живота си по някакъв начин. Всички сме хора и нищо човешко не ни е чуждо, нека не го забравяме.

Флора веднага започна да прехвърля в главата си всички свободни жени в подходяща възраст в Касъл Рот.

— Джени Уилър! Тя е, нали?

— Флора… няма да ти кажа.

— Кейти Макнийл?

— Флора Маккалъм! Ставаше дума за твоя интимен живот, не за моя! Знам, че винаги си живяла с мисълта, че Сиймъс е единственият мъж за теб, и това наистина е страхотно, но какво да направим, кажи ми какво да направим, по дяволите, като съдбата реши да ти отнеме любимия мъж толкова скоро и толкова жестоко! Какво можеш да направиш, освен да приемеш случилото се и да погледнеш напред! Да започнеш да мислиш за бъдещето. За своето бъдеще! Говорих с Либи и Греъм по въпроса, те също споделят моето мнение. Какво толкова, просто се облечи, излез, отиди в местната кръчма и си поръчай една бира и нещо за вечеря. Или нека не е в кръчмата, седни някъде на кафе. Либи даже вече препоръча едно подходящо място, казва се „Допирни точки“. Всички местни ергени минавали оттам. Е, сигурно не само те. О, и знаеш ли какво още — Джанет Макнийл ми го сподели. Носи си косата вързана на опашка. Така се открива шията ти и…

— Боже мой! Ангъс, какво става с теб? Да не би да си направил беседа в читалището на тема „Как да помогнем на целомъдрената Флора Маккалъм“? — Тя започна да се ядосва не на шега.

— Флора, разбира се, че не. Знаеш какво исках да кажа. Просто споделих с Либи и Греъм. Само с тях! Защото те двамата, както и аз разбира се, държим много на теб. В момента ти говоря сериозно. Не можеш да продължаваш така! Не можеш да изживееш остатъка от дните си, лишавайки се от приятелство, от интимност, от физическа близост! Това просто ще те изгори отвътре. Не казвам, че трябва да се ожениш отново за първия срещнат. Пълно е със свободни мъже, изборът е твой. Просто помисли върху всичко, което ти казах. Моля те, обещай ми!

— Добре. Обещавам.

Бе готова да му каже каквото той поиска, само и само да прекъснат тази невероятно досадна тема колкото се може по-бързо. В какво се превръщаше собственият й живот, след като брат й и разни други хора започваха да си позволяват да й дават съвети от интимен характер!?

След като приключи разговора с Ангъс, напомняйки му, че ще му звънне отново около осем и половина, за да се чуе с децата, Флора отвори чантата си, взе една кърпа и най-накрая се отправи към банята.

Близо два часа по-късно тя седеше на дивана изкъпана, намазана с лосион, преоблечена с чисти дрехи и се чувстваше като нов човек.

Навън слънцето вече клонеше към залез и хвърляше последните си лъчи през дантелените завеси на прозорците, потапяйки цялата дневна в меко, приятно сияние. Преди да влезе в банята Флора бе отворила широко прозорците. Навън бе топло, а лекият повей на морския бриз раздвижваше въздуха в дневната и караше Флора да се чувства още по-отпусната и спокойна. Тя постави на котлона канче, в което кипна вода за чай, после сложи няколко листа в специална затворена цедка и ги потопи във водата, за да се запарят. След това с четката за коса в едната ръка Флора бавно обиколи стаите една по една, изследвайки останалата част на къщата и бавно разресвайки все още влажните си къдрици.

Беше наистина прекрасна стара постройка, в която човек започва да се чувства като у дома си още щом прекрачи прага. Стените бяха опасани с масивна дъбова ламперия. Слънчевите лъчи се отразяваха в лака върху дървения обков, а ароматите от цъфналите дръвчета в градината изпълваха всички помещения. Определено беше къща, в която всеки човек би искал да е прекарал детството си. Флора можеше да си представи съвсем ясно как Либи е израсла тук, упражнявайки се още от петгодишно момиченце на пианото в ъгъла на големия вестибюл, провесила малките си крачета от трикракото столче пред клавишите.

Либи бе споделяла на Флора, че далечната история на мястото тъне в неизвестност. Първият документиран собственик е бил прадядо на пастрока й, който емигрирал навремето от Англия, където работел в корабостроителна фабрика. В градчето обаче се говорело за друга къща, която е била на приблизително същото място далеч по-рано. Откакто обаче фамилията Хътчинсън бе заживяла на това място, следващите поколения бяха наследявали терена и къщата, всяко от тях променяйки по някакъв начин първоначалния им облик. Най-скорошното основно освежаване, преди Либи да се заеме с нея, било от времето на Гражданската война^[1] — таваните били повдигнати, добавени били викториански корнизи, прозорците били направени със сводове. Оттогава датирал и куполът на върха на къщата.

Майката на Либи Матилда по стара шотландска традиция дала име на къщата. Заменила тривиалното „Стария дом на Хътчинсън“ с далеч по романтичното като звучене „Тар Мюр“, което всъщност било правилно да се произнася „Хар Муур“ и на галски означавало просто „През морето“. Това име определено се харесваше на Флора.

Подът на приземния етаж бе покрит със стар, масивен паркет.

Към втория етаж водеше стълбище, отново облицовано с паркет и полирано до блясък. Самото стълбище имаше масивни стари парапети, видели не едно и две поколения. То се разделяше на две отклонения, ляво и дясно, водещи към двете крила на втория етаж на къщата. Пред всяко от тях имаше по едно помещение, нещо като малка вътрешна веранда. Флора си представяше как точно там майката на Либи може би е събирала приятелките си на чай в дългите спокойни летни следобеди. Тя си представяше тези помещения като кътчета за вечерна отмора на бъдещите гости — на топло пред пламъците от камината през зимата или с прохладата от отворените високи прозорци през меките летни нощи. Имаше рафтове с подредени стари книги, сред които човек можеше да се потопи с часове, табла, шах, карти и други забавни игри, а който имаше желание и умения естествено, можеше да посвири и на пианото.

Следващото помещение на горния етаж имаше вид на малко по-традиционна дневна. Тя също бе обрамчена от високи прозорци, имаше и врата, която водеше към открита веранда, опасваща почти половината къща. Флора си представи това помещение като нещо повече от обикновено преддверие или рецепция. Тук за туристите можеше да се предлага следобеден чай, кифлички и други дребни сладки, комбинирани с неангажираща информация за района и околностите под формата на малки брошури и карти. Това щеше да бъде мястото, където след пристигането си гостите могат да се аклиматизират и да се запознаят както с местността, така и помежду си.

Придвижвайки се към задната част на къщата, Флора мина през кухнята, боядисана в яркооранжево и разположена до междинна врата, която пък водеше към широка трапезария. Тъй като бе помагала на Либи при изготвянето на плановете за хостела, тя знаеше, че тази трапезария съществуваше в сегашния си вид съвсем отскоро.

Беше се появила след разширението на малка и уютна кухня, което се бе наложило, тъй като помещението за хранене трябваше да може да побира около петнадесет гости. Реновираното помещение бе вече обзаведено с масички и столове, които й се сториха прекалено малки. Твърде скоро обаче тя си даде сметка, че този път първоначалното й впечатление се е оказало грешно. Стилът на обзавеждането придаваше на помещението вид повече на малък, спретнат ресторант, отколкото на обикновена трапезария. Дори й мина през ума, че няма да е лошо през лятото да изнася част от масите и столовете на верандата. Така ползите щяха да са две — от една страна, вътре щеше да има повече пространство, от друга — гостите щяха да имат избор къде да седнат. Струваше й се, че вътре щеше да е подходящо за хранене, а отвън — за кафе, чай и някоя игра на бридж или табла. За тази цел може би трябваше да се помисли за друга маса на верандата — някоя дълга, широка и стабилна маса, с достатъчен брой столове, подредени около нея, където хората да могат да се събират. Разбира се, Флора предпочиташе масата да е от дърво, тъй като този материал внасяше много повече уют.

Разширението не бе единственото подобрение по трапезарията. Всичко вътре бе ново — от лавиците и шкафчетата до приборите за чай, но въпреки това не контрастираше със старата къща. Дори напротив — комбинацията бе сполучлива и старият стил някак се бе запазил. В този момент Флора съвсем детайлно си представи Либи като малко момиченце, застанало заедно с майка си до масивния дървен тезгях в центъра на помещението, помагайки й в приготвянето на коледните сладки, докато ниското зимно слънце пробиваше с лъчите си през прозорците, гледащи към задния двор. Точно в този двор сега бе издигната нова постройка. Тя бе предназначена именно за Флора. Либи много добре знаеше, че е добре туристите и персоналът, който се грижи за приятния им престой, да бъдат разделени. Постройката не беше просто обикновена барака, дори можеше да се каже, че представляваше отделна къща. В нея имаше цели три помещения, две от които бяха пригодени за спални, а третото беше сервизно. Банята беше достатъчно широка, обзаведена с душ-кабина и вана. Именно там Флора се бе изкъпала преди около час.

Горните два етажа в голямата къща бяха определени за стаите за гости. Помещенията бяха общо шест — по три на всеки етаж. Всяка от стаите бе обзаведена със собствена баня и тоалетна. Личеше си, че не са пестени средства за обновяване на етажите, предвидени за настаняване на туристите. Обърнато бе внимание на всеки дребен детайл. Всички тоалетни бяха оборудвани в ретро стил — със специални казанчета с дърпаща се верижка, намиращи се почти под тавана. Този стил се забелязваше и при ваните. Всички те представляваха всъщност по едно елегантно корито на четири крака, както е било навремето, когато ваните още не са били облицовани с плочки. И въпреки че ретро излъчването бе умишлено запазено, Либи бе помислила и за всички модерни удобства — отоплението бе осигурено чрез модерните плоски щрангове, специално пригодени за затопляне на кърпи и хавлии, осветлението беше с лунички по тавана, чиято яркост можеше да се регулира според желанието на туриста. Изобщо всичко бе направено с мисълта гостите да се чувстват добре и да успеят да се разтоварят.

По стаите модерните плоски телевизори бяха вградени в сполучливи репродукции на старовремски ламперии и гардероби, а телефонните апарати бяха с шайби и тежки, лъскави вилки за слушалката. Във всяка стая имаше минибар, където, освен малък хладилник, имаше и сервиз стъклени чаши, както и комплект чинии и прибори за хранене. Стереосистемите бяха вградени в стените, в цялата къща имаше и безжичен достъп до интернет. Основната цел на Либи, която тя многократно бе споделяла с Флора, изглеждаше постигната напълно. Още с влизането в къщата човек започваше да се чувства, сякаш е някъде назад във времето, като същевременно разполагаше с всички удобства на цивилизацията, без обаче те да се натрапват.

В двора наред с къщата за Флора имаше още две постройки. Навремето явно едната от тях е била помещение за прислугата, а другата — за селскостопански животни. Днес те бяха напълно реновирани и превърнати в два обширни апартамента. Единият от тях беше мезонет с извита стълба, водеща към горния етаж. Той бе подходящ за настаняване на по-големи семейства. Вторият беше предназначен за романтични двойки и младоженци — спалнята беше огромна, в дневната имаше каменна камина, а половината баня бе заета от голямо джакузи.

Изпълнението на вътрешния дизайн бе изцяло според идеите и изискванията на Либи. Тя наистина се бе постарала да помисли за всичко. На Флора обаче й липсваше нещо. Къде бяха онези малки, дребни детайли, които да направят всяка стая уникална и гостите да я запомнят завинаги. И не само да я запомнят, а след това да искат пак да се върнат тук, запазвайки си изрично „тяхната“ стая. Тази мисъл се въртеше в главата на Флора още докато летеше насам. Идеята беше отделните стаи да бъдат тематични по свой специфичен и неповторим начин. Мислеше да постигне това с прости хрумвания и декорации. По този начин всяка стая щеше да си има име и душа, а не просто номер на вратата си. Семейните хотели в Шотландия прибягваха сравнително често до това. Най-често стаите бяха в различни цветове, но Флора се сети, че бе попадала и на едно хотелче, където всяка стая беше кръстена на различно шотландско племе, като подредбата и детайлите в помещенията отговаряха на традициите и обичаите при всяка една племенна група. А тъй като „Тар Мюр“ бе в Щатите, но имаше силна шотландска връзка, Флора бе мислила точно за нещо подобно. Можеше дори да направи табелки, на които името на стаята да бъде изписано както на съвременен английски, така и на галски. Мисълта не й даваше мира и идеите буквално се блъскаха в главата й. Цветове, платове, завеси, защо не и аромати? Дали обаче щеше да смогне да реализира всичките си нови хрумвания за трите седмици, които оставаха до пристигането на първите туристи?

Едно беше сигурно, помисли си тя, припомняйки си разговора с Ангъс от преди малко. Тя щеше да е прекалено заета покрай задачите с къщата и дори да искаше, нямаше да има и минута време за други хора, камо ли пък за нещо по-сериозно. Понякога брат й сякаш не се усещаше какви ги говори…