Жаклин Рединг
Втори шанс (2)

Глава 2

Ипсуич, Масачузетс

— Ще желаете ли да ви сипя още едно кафе, господин Матсън?

Гевин премести погледа си от витрината на кафенето към келнерката — млада брюнетка на име Джулия. Той й кимна едва забележимо, гледайки я как отнася голямата керамична чаша с недопито кафе, над която той бе прекарал последните два часа.

— Джули…

— Да?

— Идвам тук всеки ден. Сядам винаги на една и съща маса. Изпивам големи количества от прекрасното кафе на баща ти. Мисля, че е крайно време да зарежеш обръщението „господин Матсън“ и да ме наричаш просто Гевин.

— Прав сте, господин Матсън.

Джули му смигна и посочи с глава към баща си, който в този момент стоеше зад големия тезгях — италианец на средна възраст, препасал широка престилка около едрата си талия. Напомняше на актьора Дани де Вито — сравнително нисък, набит, оплешивяващ черноок мъж. Въпреки че беше зает да разговаря с останалите клиенти, от погледа, който той хвърли към дъщеря си, бе очевидно, че е успял да чуе и види това, което прави и тя. Всъщност той никога не изпускаше от очи и най-малката случка в заведението си — един от най-сигурните признаци, показващи тънкия му нюх на отракан търговец.

— Добре де, добре — отвърна Гевин. — Нека си остана господин Матсън тогава.

— Точно така.

Джули беше добро дете, дори красиво въпреки момчешкото си излъчване, подчертано от избелелите широки джинси и размъкнатите блузи, които вечно носеше. Наскоро тя беше завършила местната гимназия със съвсем приличен успех. Истинската й страст обаче беше математиката. Но както често се случва, талантливите деца са и доста разхвърляни. Докато реши в кой университет да кандидатства с любимата си дисциплина, тя изпусна всички срокове и в крайна сметка реши да си почине през следващата година, помагайки като сервитьорка в кафенето на баща си. Естествено, тази работа имаше и едно малко неудобство — посетителите, най-вече местни жители, се надпреварваха да й споделят един през друг своите виждания как трябва да продължи живота си занапред. И наистина една от най-характерните черти на тукашните хора бе, че имаха мнение по всеки въпрос и ни най-малко не се свеняха да го споделят с когото им падне. И въпреки че и Гевин бе дал своето мнение на Джули, споменавайки й за университета в щата Колумбия, който самият той бе завършил навремето, фаворитът на посетителите на заведението определено беше намиращият се наблизо прочут Харвардски университет. Това между другото беше и желанието на баща й, защото по този начин Джули щеше да бъде сравнително близо до родния дом.

— Благодаря, Джули — кимна й Гевин, след като тя му доля топло кафе.

— Нещо друго? Купичка чауда^[1]? — попита тя с равния си глас с лек акцент, накланяйки глава към Гевин. — Или парче пай? Мама направи страхотен ягодов пай тази сутрин, направо се топи в устата! Дяволски добър е, гарантирам!

Гевин се усмихна и поклати глава, въпреки че идеята за пая наистина не беше никак лоша.

— Само кафето засега, Джули, благодаря ти.

Слабичката брюнетка въздъхна, отметна глава и се запъти отново към бара, за да вземе следващите поръчки.

Кафенето, наречено „Допирни точки“, се намираше точно в края на парка, в центъра на градчето. Местоположението му беше идеално. От едната му страна бе залепена сградата на пощата, а точно отсреща имаше малка пицария, която се стопанисваше от Тино, чичото на Джули. На не повече от две минути пеша в парка се намираше боядисана в бяло открита естрада, където местните музиканти изнасяха концерти през лятото. Това бе определено едно от най-оживените места в градчето, всеки минаваше оттам, така че ако някой искаше да види някого, бе достатъчно просто за известно време да се завърти в района. В кафенето пък се бе изградило едно малко общество — всички се познаваха, така че всеки, който влезеше, задължително поздравяваше останалите. Тук беше място, където можеше да се попита и да се научи почти всичко — къде може да се намери наистина добър водопроводчик, коя от фермите в близост предлага най-пресни продукти и общо взето всичко, което би могло да интересува един жител на малко градче в щата Масачузетс. Другото нещо, освен приятелската атмосфера, заради което си струваше човек да се отбива тук, бяха невероятните домашни италиански сладкиши, които майката на Джули — Мария — изпичаше собственоръчно всяка сутрин. Кафето се приготвяше според индивидуалното желание на всеки един клиент — някои предпочитаха италианското еспресо, други — капучино или лате, трети пък го пиеха типично по американски — в голяма чаша и разредено с повече вода. Бащата на Джули — Сал — държеше изключително много на качеството на кафето, поради което бе намерил начин да си го доставя от Италия.

Това беше кафенето на Сал Капоне. Да, това беше истинското име на съдържателя му. Всяка от десетината маси бе обозначена с номер и покрита с червена карирана покривка. Най-редовните посетители наистина държаха винаги да бъдат настанени на „своите“ маси. Номер 4, до прозореца, бе място за срещи на местния градинарски клуб, който се събираше там всеки вторник следобед. Постоянното присъствие бяха няколко достопочтени възрастни дами, които бъбреха за гладиоли, лалета, минзухари и всякакви други растения най-често на по чаша топъл чай с бишкоти. На маса номер 3 се събираха членовете на градското настоятелство. Те нямаха определен ден, защото отскачаха за обяд почти ежедневно, а менюто им най-често се състоеше от прошуто, паста и студен чай. Разговорите им не всеки път бяха понятни за околните — обсъждаха се административни казуси, подзаконови нормативни актове и всякакви други неща, към които средният местен жител не проявяваше особен интерес. Маса 1, точно до вратата, беше за местния полицай. Сядайки там, той без проблем можеше да чува станцията в колата си, ако някой се обадеше. Три млади майки сядаха всяка сутрин на номер 5, тъй като около нея беше най-широко и те спокойно можеха да паркират там бебешките си колички.

Гевин предпочиташе маса номер 7. Тя бе някак малко по-уединена, по-встрани от останалите. В същото време обаче от нея се откриваше широка и стратегическа гледка навън.

Майското слънце вече се бе вдигнало високо над хоризонта, а откъм морето подухваше приятен бриз. Доста хора се подготвяха да влязат с лодките си за кратка разходка в малкия залив, където Атлантическият океан докосваше бреговете на Ипсуич. Някои от рибарските лодки пък, които бяха влезли във водата още по изгрев, вече се връщаха със сутрешния си улов. Ипсуич бе едно от малкото останали истински и автентични рибарски селища в Нова Англия. Градчето бе разположено директно върху скалистия бряг, над залива, а единствената му връзка със света по суша беше криволичещ, тесен двулентов път. Именно поради това, както и заради факта, че градчето нямаше плаж, туристите го заобикаляха отдалеч с безразличие.

Навремето селището е било създадено от хора, свързани с морето — рибари, корабостроители, а както легендата гласеше, преди много години в околността живял дори един пират. До този момент местните хора, традиционалисти до мозъка на костите, оставаха непоколебими в отказа си да съборят старите крайбрежни докове, замествайки ги с нови хотелчета и модни заведения за хранене в името на привличането на туристи и развиване на местния бизнес. Мястото, което по някакъв начин напомняше на сувенирен магазин, бе местната аптека, където можеха да се намерят фланелки и картички за спомен от Ипсуич. Те се предлагаха там наред със сиропи против кашлица, опаковки лейкопласт и тубички с паста за зъби.

Именно тази автентичност на малкото градче го правеше привлекателно за един по-специален, но и по-тесен кръг от пътешественици, които, за разлика от масовите туристи търсеха просто място, където да се скрият и да се изолират напълно от останалия свят. Артисти, писатели, високопоставени банкови служители — такива хора прескачаха за по няколко дена до Ипсуич, търсейки вдъхновение или просто да се отпуснат. Те наемаха някоя къща в близост до плажа и разпускаха, разхождайки се по цял ден с шарени бермуди и отворени сандали на бос крак.

Гевин хареса мястото още от първия ден, когато стъпи тук. От няколко месеца той се бе настанил в лятната вила на свой близък приятел в Ипсуич. Първоначално нямаше намерение да остава толкова дълго. Мислеше да е за три-четири дена, максимум една седмица. Твърде бързо обаче усети, че именно това бе мястото, което щеше да бъде неговото спасение.

Просто трябваше да остане малко повече време.

Ден след ден Гевин се отбиваше в кафето, сядаше все на една и съща маса и търсеше искрата на своето вдъхновение сред суровите, грапави, обвеяни от вятъра лица на местните рибари, които се будеха в ранни зори, за да вадят хляба си от тъмните води на Северния Атлантик. Та не бе ли правил точно същото и прочутият Били Джоел^[2]? Не е ли търсел и той вдъхновението за своите стихове сред рибарите в родния си Лонг Айлънд? Разликата беше само в това, че Гевин не търсеше красотата на добре подредените думи.

Той търсеше музика. Неговата сила беше там.

На масата пред него в кафенето на Сал никога нямаше разхвърляни листа нито пък ходеше навсякъде с портативен синтезатор. Когато вдъхновението го осеняваше, Гевин просто чуваше всичко в главата си — нотите, мелодиите, звуците. Това беше един необясним процес, той не беше в състояние да го предизвика умишлено, нямаше как да го контролира. Когато се случеше, се появяваше сякаш от нищото — като някаква магия. Именно тази чудна и странна магия бе причината той да направи кариера, за която повечето хора можеха само да мечтаят.

Композиторът Гевин Матсън бе започнал да пише песни още в гимназията в едно от предградията на Балтимор — града, където бе роден и израснал. Двамата в тандем с поета Алек Грейсън се бяха превърнали в машина за музикални хитове, най-известният сред които бе песента „Отново изгубен в теб“. В колекцията им вече имаше и няколко награди Грами. Работеха както с утвърдени, така и с прохождащи певци. Професията им бе такава, че получаваха признание и слава, без обаче да „горят“ под светлините на прожекторите. Относителната им анонимност запазваше личния им живот спокоен и неприкосновен, за разлика от този на изпълнителите. Снимките им не гледаха от хиляди обложки. Имената им обикновено се появяваха с по-дребни букви под заглавието на песента и със сигурност оставаха далеч по-незабелязани от тези на артистите. С две думи — ако Пол Макартни се разходи по Бродуей и си купи хотдог от уличен търговец, най-вероятно ще бъде забелязан и това ще се превърне дори в материал за пресата, докато Гевин Матсън се считаше за освободен от тази съмнителна привилегия. И наистина беше така поне до деня, в който Гевин загуби шестгодишния си син Гейбриъл.

Всъщност „загуби“ може би не беше най-точната и вярна дума. Гейбриъл просто вече не беше част от живота му. Не му даваше мира мисълта, че със сигурност е имало неща, които са зависели от него, и ако бе действал по друг начин навремето, може би в този момент нямаше да се намира тук. О, само да бе знаел какво да направи, само ако бе предчувствал какво му се готви, щеше да направи всичко, за да го предотврати, щеше да влезе в съюз и със самия дявол, ако обстоятелствата го налагаха.

Всичко се случи в един лепкав, влажен и горещ ден в края на лятото. Нямаше и следа от ветрец. Слънцето напичаше безмилостно манхатънската асфалтова джунгла, докато климатиците по прозорци и балкони бръмчаха задъхано, изливайки обилно потта си по тротоарите. Беше този специфичен вид жега, която правеше хората лоши, караше ги да правят ужасни, налудничави, несвойствени неща. В този ден се беше побъркала от жегата и Миранда — по онова време все още негова законна съпруга.

Гевин беше в студиото си, когато мобилният му телефон иззвъня. Той посегна към апарата, все още заслушан в звуците на една от своите песни, която бе на път да стане поредният голям хит. И тя наистина стана, не след дълго бе удостоена с Грами. Певецът, който я изпълняваше, бе станал звезда за една нощ. Гевин обаче го нямаше на церемонията. Алек се появи сам на връчването на наградите. Песента наистина беше страхотна, но от онзи горещ летен ден нататък Гевин просто не можеше да я понася. Всеки път, когато случайно я чуеше по радиото или от някой отворен прозорец, в главата му моментално нахлуваше горчивият спомен за деня, в който синът му бе изчезнал.

На дисплея на мобилния му телефон се бе изписал непознат номер, чиито първи цифри бяха 718. Те показваха, че позвъняването бе от стационарен телефон в периферията на Ню Йорк, със сигурност извън Манхатън.

— Гевин?

От другата страна беше Миранда.

— Закъснях ли? — попита с изненада Гевин, хвърляйки бърз поглед към стенния часовник. Надяваше се, че не му е изиграл лошия номер да е спрял точно сега. Според стрелките оставаха точно два часа до уговорената с Миранда среща, на която тя трябваше да му доведе сина им за уикенда. Двамата вече живееха разделени и бяха в процес на развод.

— Не. Не си закъснял.

Гевин чуваше шумове отзад. След като различи, че това беше ехтящият звук на монотонен глас, съобщаващ нещо по силна уредба, започна да си дава сметка, че нещо не е наред.

— Къде си?

Миранда не му отговори веднага, но той чуваше тежкото й дишане в телефонната слушалка. Накрая тя проговори:

— На летището.

— На летището? Защо, какво… — В този момент сърцето му изведнъж заподскача и сякаш искаше да излезе през гърлото му. — Какво правиш, Миранда?

— Напускам те, Гевин. Обаждам ти се просто за да ти спестя изненадата, когато влезеш в апартамента и видиш, че ни няма.

Ни няма. Това означаваше, че и Гейбриъл е с нея.

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? Къде е Гейбриъл? Дай ми го! Искам да говоря с него! Не си и помисляй, че ще го вземеш със себе си!

Тя знаеше много добре, че два дена по-късно, в понеделник, бе насрочено заседанието, на което съдът щеше да се произнесе относно попечителството над Гейбриъл. Това заседание бе отлагано няколко пъти — всичките по нейна вина поради неявяване. Беше получила официално предупреждение, че при следващ отказ да се яви ще й бъде търсена отговорност за обида на съда.

Всъщност това беше и една от основните причини, поради които бракът им се разпадна. Миранда винаги, винаги правеше точно обратното на това, което се очакваше от нея. Като съпруга, като майка дори и в каквато и да било друга роля тя, сякаш нарочно и умишлено непрестанно правеше напук. Имаше ли среща в десет часа, тя се домъкваше небрежно към единадесет и петнайсет. Веднъж дори бе провалила едно мероприятие в детската градина на Гейбриъл, въпреки че преди това самата тя доброволно бе предложила помощта си. И когато всички разчитаха на нея, тя се бе отказала в последния момент просто защото нещо не й бе харесало. Гевин имаше подозрения, че дори сватбата й с него бе напук на родителите й, които навремето бяха против идеята тя да се омъжи за американец, страхувайки се, че на стари години ще останат сами, а дъщеря им ще е на хиляди километри на другия бряг на Атлантика. Изобщо тя отказваше съвсем тенденциозно да върши неща, които за повечето хора бяха напълно нормални.

Но дори Гевин не бе очаквал това, което тя му сервира в този ден.

— Миранда, просто ми кажи къде си и ще дойда да взема Гейбриъл. Ти можеш да ходиш, където искаш и да… — Гевин усещаше, че трябва внимателно да подбира думите си — … правиш всичко, което считаш, че имаш нужда да правиш в този момент.

— И знаеш ли какво е това, от което имам нужда в момента, Гевин? — изсъска тя през зъби с резкия си британски акцент. — Да взема сина си с мен и да изчезна!

— Нашият син, Миранда! Гейбриъл е и мой син и ти много добре го знаеш.

В този момент тя подхвана познатото до болка обвинение — че третира сина им като вещ и като собственост. Господи, каквото и да кажеше Гевин, каквото и да направеше, тази жена имаше изключителната способност да обръща думите и действията му по начин, какъвто е удобен на нея. Тя беше истински виртуоз в изкуството да рисува съпруга си в най-черни и отвратителни краски.

В последно време започнеше ли Миранда безкрайните си тиради, Гевин просто натискаше червената слушалка на телефона си и прекъсваше разговора. В крайна сметка те вече не живееха под един покрив и именно поради тази причина той не се чувстваше длъжен да слуша ядовитите й словоизлияния, които му бяха втръснали до болка. Този път обаче Гевин съвсем умишлено я остави. Нещо повече — той правеше всичко възможно да я задържи на линията колкото се може по-дълго време. Докато държеше слушалката на ухото си, той придърпа към себе си лист и химикалка и надраска набързо бележка на Алек, която гласеше просто: „Миранда. Трябва да вървя. Веднага.“ Гевин подчерта последната дума с три дебели черти, грабна якето с документите си от закачалката и с бързи стъпки излезе от студиото.

Крясъците на Миранда продължаваха да се чуват от слушалката на неговата „Нокия“, докато той трескаво махаше за свободно такси. Почти веднага една кола спря. Гевин бързо седна отзад. Шофьорът отправи въпросителен поглед в огледалото за обратно виждане, явно искайки да разбере накъде да кара. Гевин се поколеба. „Ла Гуардия“ или „Джон Кенеди“. Кодът 718 нямаше как да му помогне да разбере от кое от двете летища му звънеше Миранда. Можеше да е от всяко едно от тях. Със сигурност нямаше как да я попита, затова той закри слушалката с ръка, наведе се към шофьора, поколеба се още миг и каза:

— Летище „Джон Кенеди“. Ако успеете да ме закарате бързо, ще се отблагодаря щедро.

Докато таксито се промъкваше в задръстването към моста Уилямсбърг, Миранда продължаваше да реди в слушалката до болка познатите си натяквания, както и всички причини, поради които бракът им се бе оказал неуспешен. Разбира се, за всичко бе виновен Гевин. Така беше още почти от самото начало.

Той гледаше само кариерата си.

Той никога не си беше у дома.

Той винаги работеше.

Миранда имаше лошата черта да обобщава и да вижда нещата само в крайности. За седемте години, през които бяха живели заедно, нейният списък с обвинения бе нараснал дотолкова, че сигурно можеше да го издаде в някой средно дебел том. Разбира се, там никога нямаше да бъде споменат случая, в който на Гевин му се наложи да размести почти целия график на записите на известен изпълнител, само защото няколко месеца след раждането на сина им Миранда реши, че трябва спешно, на момента, да посети едноседмичен курс за подмладяваща терапия. В този момент сякаш Гейбриъл бе последното нещо, което я интересуваше, просто Гевин трябваше да го гледа през времето на терапията. За сметка на това, всеки случай, в който Гевин отказваше да задоволи прищевките й, бе напомнян и натякван до безкрай.

Изведнъж гласът на Миранда от слушалката заглъхна. Заклещен на задната седалка в таксито насред манхатънското задръстване, единственото нещо, за което той досега се молеше, бе разговорът да не прекъсне.

— Миранда?

— Трябва да тръгвам — отговори му тя. — Викат ни по уредбата. Сбогом, Гевин. Желая ти всичко най-прекрасно.

— Почакай…

Следващото нещо, което той чу обаче, беше щракването на слушалката върху вилката на обществения телефон на летището. След това линията заглъхна.

— Не! — успя само безсилно да извика Гевин.

Господи, дано стигна до летището, преди да са тръгнали към изходите!

Миранда сякаш нарочно бе избрала пика на трафика, за да му се обади от летището. Мостът Уилямсбърг бе задръстен от плътни колони автомобили. Това го правеше абсолютно непроходим. В безсилието и отчаянието си Гевин удари с юмрук по спуснатия подлакътник, разделящ задната седалка на две.

— По дяволите!

Когато таксито спря на летището, което се намираше само на малко повече от двайсет километра от Манхатън, бе изминал точно един час от позвъняването на Миранда. От нея и Гейбриъл вече нямаше и следа.

Гевин имаше нужда от три дена само, за да се опомни и да осъзнае какво се е случило. Едва в понеделник той започна да се опитва да организира издирването. Гейбриъл имаше валиден международен паспорт и тъй като все още нямаше влязла в сила заповед за попечителство, Миранда бе в правото си да го отведе, където пожелае. Въпреки факта, че няколко пъти не се бе явявала в съда. Отчитайки факта, че Миранда няколко пъти бе възпрепятствала развитието на делото със своето неявяване, както и официалното предупреждение, което бе отправено към нея, съдията имаше всички основания да реши спора за родителските права върху сина им в полза на Гевин.

Само че вече беше късно.

Истинската, тежката работа тепърва започваше.

През първата седмица Гевин успя да установи не без помощта и на адвоката си, че Миранда и Гейбриъл наистина са напуснали Ню Йорк от летище „Джон Кенеди“. Неприятното беше, че полетът беше за Рим и те отдавна бяха извън страната. Този факт утежняваше проблема, превръщайки го в международен. Освен всичко друго медиите съвсем скоро надушиха историята и Гевин загуби приятната и удобна анонимност, която винаги му бе харесвала. „Отвлякоха детето на известен композитор“ крещеше с големи букви от първа страница „Поуст“.

Всякакви репортери започнаха да му звънят за интервюта. Фотографи дебнеха на улицата пред дома му. В крайна сметка Гевин реши, че е най-добре да съдейства напълно на медиите и да ги привлече за свой съюзник. Той добре осъзнаваше, че на колкото повече места бъде публикувана снимката на сина му и историята, която Миранда бе забъркала, толкова по-голям бе шансът детето да бъде открито. Именно затова Гевин не отказа нито едно интервю, яви се в десетки сутрешни програми и блокове, търпеливо разказвайки историята си отново и отново. Дори отвори гореща линия, на която можеше да се подават сигнали и полезна информация. Междувременно той запазваше всички статии, които преценеше, че в бъдеще могат да помогнат по някакъв начин на разследването, а после евентуално и пред съда. Наложи му се да се запознае отблизо и със семейното право. Термини и понятия, доскоро напълно непознати за него като Хагската конвенция например, за съжаление, се превърнаха в част от ежедневието му. От онзи злочест летен ден той вече не беше преуспелият композитор Гевин Матсън. Усещаше как бавно, но сигурно се превръща в нещо съвсем друго. Живееше под постоянен стрес в ситуация, която не бе сънувал дори в най-лошите си кошмари.

Гевин се бе превърнал в изоставен родител.

От онзи момент той не бе написал дори един акорд, дори една нота.

Може би жадните за сензации вестници го дебнеха, предвкусвайки как в съвсем скоро време той ще напише някое сълзливо клише, посветено на изчезналия му син, но Гевин не си го и помисляше. Той дори не можеше да си представи как ще се почувства, ако трябва да напише или композира нещо подобно. Задачата пред него беше друга — той бе съсредоточил цялата си енергия и всичките си усилия в мисията да открие Гейбриъл и да го върне обратно при себе си. Когато след известно време горещата следа изстина някъде между Италия и Австрия, Гевин не се поколеба да наеме международен частен детектив. Човекът беше наистина невероятен, навлезе много бързо в работата и започна да я върши изключително добре. Всеки път обаче, когато той надушеше Миранда и съобщаваше за местонахождението й, тя сякаш някак го усещаше и отново изчезваше вдън земя.

Дните се превръщаха в седмици.

Седмиците се точеха в месеци.

Когато измина една година от онзи ден, Гевин с неохота се замисли, че ще трябва да се върне към работата си. В последните три месеца следите на Миранда отново се губеха и разследването му бе стигнало до задънена улица. За последно тя бе локализирана в малко крайбрежно селце в Гърция. В момента, в който местните власти бяха уведомени по надлежния ред, тя вече бе изчезнала. След това последваха три месеца без никакви новини. Гевин все по-ясно осъзнаваше, че има възможност никога повече да не успее да види сина си.

Затова той се обърна към единственото нещо, което му бе останало — музиката.

Когато обаче седна за пръв път от толкова много време зад пианото и се взря празно в черно-бялата мозайка на клавишите му, той усети, че нещо му липсва. Онова нещо, чието присъствие преди време дори не му правеше впечатление, защото го приемаше за съвсем нормално. Гевин бе изгубил вдъхновението си.

От деня, в който се бе появил в живота му, Гейбриъл като с вълшебна пръчица бе променил всичко в него. Гевин можеше да прекарва часове, съзерцавайки малкия си син, докато спи, стиснал ръцете си в малки юмручета. Той го хранеше през нощта — Миранда просто се нуждаеше от своите десет часа сън. Но на Гевин изобщо не му пукаше. Даже напротив — той обожаваше тези спокойни часове, прекарани с малкия Гейбриъл в люлеещия се стол. Малкото му невинно личице, бледо осветено от меката светлина на настолната лампа, пробуждаше у Гевин невероятно творческо вдъхновение. Често, след като нахранеше Гейбриъл и го върнеше в креватчето му, Гевин се затваряше в стаята с пианото и композираше чак докато първите слънчеви лъчи погалеха хоризонта. Именно през периода, в който Гейбриъл бе още бебе, Гевин бе написал най-добрата музика в кариерата си, включително и тази, която се бе превърнала в негов истински професионален триумф.

Как да намери обратно пътя към музиката, към красотата, към вдъхновението? Как го беше постигал, преди Гейбриъл да се появи на бял свят? Как бе композирал без него?

В периода преди раждането на единствения си син Гевин пътуваше твърде често и музиката му бе вдъхновена пряко от местата, които посещаваше. Когато след загубата на Гейбриъл усети, че не може да се концентрира в Ню Йорк, той реши отново да изпробва стария изпитан метод, сменяйки средата. За начало избра Сан Франциско, но мъгливите сутрини и още по-мъгливите вечери там не само че не го вдъхновиха, но го депресираха още повече. После пробва с Хаваи, но дори прекрасните залези в това райско кътче му се виждаха някак безцветни. Опита и в Италия, но за няколкото месеца там не направи нищо друго, освен да дави вечерите си във вино, и скоро осъзна, че е на път да се сдобие с още един сериозен проблем. Нищо не помагаше. Където и да отидеше, той виждаше в лицето на всяко случайно дете срещу себе си очите на Гейбриъл.

И чувстваше как потъва във все по-дълбока тъмнина.

Стигна се и до онази статия в „Ролинг Стоун“^[3], в която се изказваше опасение, че творческият гений на Гевин Матсън най-вероятно го е напуснал завинаги.

Добре че беше Алек. Гевин още помнеше онази вечер в Лос Анджелис и разговора между тях. Алек бе дошъл и го бе заварил пред вече почти изпразнена бутилка с водка „Абсолют“. Именно той бе успял да го върне към живота. Именно той първи му бе казал за онази малка точица на картата, наречена Ипсуич.

— Имаме лятна вила там, Гевин. На северния бряг, точно над морето.

— Лятна вила? Там? И кога си успял да купиш тая шибана къща на майната си?

— Преди около една година. — Алек го погледна намръщено и с известна доза изненада.

— И къде бях аз тогава, че не си ми казал досега? — продължи да се заяжда Гевин.

Алек просто поклати глава, без да му отговаря.

— Виж сега. Това наистина не е туристическа дестинация. Не е някое място, където ще се разминаваш с тълпи народ. Всъщност там дори няма нито един хотел. Но хората там са толкова истински! Те са едни най-обикновени лодкари и рибари, които си изкарват прехраната с това, което умеят — риболов и сглобяване на лодки. Никой няма да те притеснява там, повярвай ми. Пресата дори не подозира за съществуването на това място. Послушай ме, отиди там! Отиди, остани, стой колкото си поискаш, проветри си главата, концентрирай се. И двамата много добре знаем, че не е този начинът, по който си се подкарал сега. Нали не искаш някой ден Гейбриъл да те види в такова състояние?

Думите на Алек този път попаднаха право в целта и удариха Гевин като парен чук. На следващия ден ключовете от лятната вила седяха оставени на масичката в малкото бунгало, част от хотелския комплекс „Бевърли Хилс“, където Гевин се бе затворил от няколко дена.

Два дена по-късно той окончателно реши да послуша Алек и да опита да се измъкне от лапите на алкохолната интоксикация, на която бе започнал системно да се подлага. Дълбоко в себе си Гевин знаеше, че пиенето няма да му помогне нито да намери Гейбриъл, нито да си върне вдъхновението. Алкохолът не беше нищо повече от лесен начин за временно притъпяване на болката, но дори когато се докарваше до тотална безчувственост и изтръпване след поредната бутилка водка, мозъкът на Гевин осъзнаваше, че това е само временно решение, при това не особено умно.

Затова Гевин взе ключовете, които Алек му бе оставил, напусна бързо хотела, където се беше настанил, и се отправи на изток.

Към Нова Англия.

За ново начало.

От онзи момент вече бяха изминали три месеца. Щата Масачузетс плахо се измъкваше от лапите на една от най-студените и сурови зими в историята си. Поради тази причина Гевин трябваше да прекара почти целия месец февруари заключен в дома си, борейки се с чудовището на своята алкохолна зависимост. Най-накрая пролетта настъпи. Всеки ден той наблюдаваше с интерес и удоволствие напъпването на дръвчетата, разлистването им, поникването на цветята по дворовете. Все още се опитваше да чуе онази музика, която преди изпълваше света му. Все още я търсеше. Все още я чакаше.

Хората в Ипсуич също сякаш се пробуждаха след мразовитата зима. Много от тях слагаха по някой нов слой блажна боя в свеж десен върху оградите си, капаците на прозорците им все по-често стояха широко отворени, сякаш всички искаха да приветстват така дълго очакваната пролет. Настъпването на новия сезон някак разпали искрица надежда и в душата на изтерзания Гевин. Всяка сутрин той се събуждаше с надеждата, че именно този ден разходката му из градчето ще му донесе нещо хубаво, че ще види нещо ново, ще чуе нещо ново, което да помогне на онази вълшебна музика най-накрая да зазвучи отново в главата му.

Може би това щеше да е просто един най-обикновен изпълнен със свеж аромат повей на морския бриз. Или някоя чайка, прелитаща в небето.

Някога, в ранните дни на своята кариера, Гевин се вдъхновяваше дори от звуците на натоварения нюйоркски трафик. Именно това беше магията на неговата музика. Вдъхновението го връхлиташе по всяко време, на най-неочаквани места. После Гейбриъл се превърна в неговата муза, и така до деня, в който синът му изчезна сякаш завинаги.

Гевин се сепна, осъзнавайки, че все още седи на масата в кафенето на Сал. Той измъкна пет еднодоларови банкноти от джоба на джинсите си, с които да си плати кафето и да остави малък бакшиш на Джули. Реши да се върне в къщата и да поседи пред клавира си около час. Ако отново нищо не се получеше, може би щеше да се разходи до брега. Точно се бе надигнал от масата, когато подрънкването на звънчето на входната врата незнайно защо изостри вниманието му и насочи погледа му натам. Не можеше да каже защо. Той бе чувал този звук стотици пъти преди това през дългите часове и дни, които бе прекарвал тук, седейки в уединение на масата до прозореца. Този път обаче сякаш имаше нещо, някакво странно ехо в пролетния бриз навън, което накара звънчето да хлопне някак различно и Гевин да насочи очите си към вратата.

Секунда по-късно той я чу. Музиката!

Четири ноти.

Четири кратки ноти, нежни като летен ветрец.

Четири кратки ноти, които спряха дъха му.

Нейният също.

Тя стоеше точно на прага, косата й беше тъмночервена, с цвят на гранат. Лицето й бе бяло като на скулптура от Микеланджело. Влезе, спря. След това се огледа. Изглеждаше така, сякаш е попаднала за пръв път тук и търси нещо. В ръцете си държеше омачкана карта, която очевидно бе прелиствана много пъти, преди да попадне в ръцете й. Беше облечена с дълга, прилепнала по прасците й пола. Върху нея бе сложила грубоват пуловер с кръпки на лактите, който очевидно й беше с няколко номера по-голям. Изобщо бе облечена доста по-топло за средата на май, отколкото местните. Наситеночервената й коса, която стоеше като рамка на красивото й лице, бе небрежно завързана на две плитки отзад, които падаха по раменете й.

Гевин бе застанал прав насред кафенето, наблюдавайки как тя си говори нещо с бащата на Джули, явно молейки го да я упъти. Не можеше да чуе какво точно си казват, защото музиката в главата му звучеше все по-силно. Беше някаква нова, напълно непозната мелодия, различна като звучене и като стил от всички останали, които го бяха осенявали досега. Екзотична музика. С някакво почти древно звучене. Музика като никоя друга.

Жената благодари на Сал за помощта, обърна се, хвърли бърз поглед към Гевин и като че ли някаква сянка от усмивка пробягна по лицето й. След това продължи, отвори вратата и бързо излезе. В момента, в който вратата се затвори след нея, мелодията в главата на Гевин секна изведнъж, изваждайки го от състоянието на транс, в което бе изпаднал. Тя не бе продължила повече от минута, но бе напълно достатъчна да му припомни добрите стари времена.

Магията, която той наричаше вдъхновение, някак се бе появила отново.

— Господин Матсън? Гевин? Всичко наред ли е? Ще желаете ли още нещо?

В този момент Гевин осъзна, че стърчи прав по средата на помещението, вперил поглед във вратата, през която преди малко бе излязла непознатата.

— Моля? О, не, всичко е наред. Благодаря ти, Джули. — Той се обърна и тръгна да излиза. После спря и отново се обърна, този път назад. — Момичето, което излезе преди малко, какво търсеше?

Келнерката му отвърна с дяволита усмивка:

— Биваше си я, а?

Да, наистина си я биваше. Гевин даже би казал, че беше красива. Но видът й оставаше на заден план, изпреварен от симфонията, която сякаш се бе отприщила в главата му в момента, в който жената влезе в кафенето.

— Търсеше мястото на Хътчинсън, онази къща със странното име горе на скалата, по стръмното. Няма как да не сте я виждал.

Гевин се сещаше много добре за коя къща става дума. Прозорците на вилата на Алек гледаха точно към скалата, за която говореше Джули.

— Онази Синята с черните капаци на прозорците и кулата с таванското прозорче, което гледа точно към залива?

Джули кимна.

— Точно тази. Това е една от най-старите къщи тук. Стои необитаема вече повече от година, всъщност откакто последната й собственичка почина. Всички очаквахме, че ще бъде продадена, тъй като дъщерята на Хътчинсън отдавна живее в Европа. Щеше да е доста тъжно, защото къщата принадлежи на тази фамилия от столетия. Според последната мълва обаче щерката на Хътчинсън нямало да я продава. Щяла да я превърне в хотел. Първият в градчето ни. Досега не сме имали такова нещо. Доколкото знам, идеята е минала доста трудно пред общинските наместници, но в крайна сметка те преценили, че един хотел е по-добър вариант, отколкото ако след продажба попадне в ръцете на някоя агенция за недвижими имоти, която би могла да направи с къщата или най-вече с терена каквото си поиска. Представете си примерно колко ще е жалко, ако на нейно място решат да построят някой огромен, бездушен супермаркет или някоя подобна дивотия. — Джули сви рамене, помълча за момент, а после заключи: — Кой знае? Може би жената с картата е дошла именно за да се настани в къщата.

Гевин вече беше на вратата.

Докато стигна почти на бегом до главната улица обаче, видението, което бе предизвикало неговото първо вдъхновение от две години насам, вече бе изчезнало.

Гевин си отключи, влезе във вилата на Алек, която сега се бе превърнала в негов дом, хвърли ключовете на масата в хола и се насочи с широки крачки по облицования с италиански мрамор под към огромния прозорец, откриващ гледка към залива.

Отвън обедното слънце се отразяваше на хиляди искри във водите на залива, по чиято повърхност бавно плаваха десетки лодки с бели флагове, наподобявайки елегантен парад на ято лебеди. Гледката беше като от пощенска картичка, но този път Гевин не й обърна особено внимание. Вместо това той се насочи към стария, изработен от дърво и месинг, далекоглед, който седеше на своята стойка до прозореца. След не повече от минута вече го бе насочил над водата, към далечната къща, кацнала на върха на скалата отсреща.

Това не беше първият път, в който Гевин обръщаше внимание на тази къща. Още когато пристигна тук, тази постройка го привличаше по някакъв странен начин. Това беше къща с история, личеше й още от пръв поглед. И то не каква да е история, а такава, чиито корени се крият далеч, далеч в миналото, затрупани от праха на поколенията. Този път обаче не къщата беше в центъра на вниманието му. Той търсеше признаци на живот там. Търсеше нея с надеждата, че с помощта на телескопа ще успее да я забележи, ако се появи на терасата или в случай че отвори някой прозорец.

Той се надяваше с цялата си душа, че ще чуе онази музика отново.

Чакаше.

Гледаше.

Слушаше.

Но всичко, което можеше да чуе в момента, бяха далечните възгласи на лодкарите, излезли в морето, достигащи до него през отворения прозорец.

 

 

На около два километра разстояние Флора най-после остави чантите си върху плочника на верандата пред къщата и пъхна ключа в ключалката на тежката, украсена с различни орнаменти входна порта.

Със сигурност тя никога не бе предполагала, че само секунда по-късно ключът щеше да заяде и вратата нямаше да се отвори.

Опита още веднъж. Извади ключа от ключалката. Пъхна го обратно. Раздвижи го напред-назад и пробва да завърти отново.

Нищо.

След около минута, в която тя пробва още няколко пъти да отключи, но все със същия ефект, Флора отстъпи две крачки от вратата и извика:

— Е, какво, по дяволите, се очаква от мен да направя сега?

Разбира се, нямаше кой да я чуе, нито да й отговори.

Джеймс Дъган, пълномощникът на Либи, го нямаше в града, тъй като все още се възстановяваше от схващането в кръста. Либи имаше уговорка с Катлийн, неговата помощничка, да остави в къщата за Флора мобилен телефон, пари в брой и всякаква информация, която щеше да й е от полза през първите дни. Със сигурност всички тези неща бяха някъде там вътре, а както се оказваше, бяха и добре заключени. Да, Либи наистина бе обмислила и планирала всичко до най-малкия детайл, с изключение на…

Просто никой не се бе сетил за тази ситуация — ако ключът не може да отвори портата.

Флора погледна и провери адреса отново, въпреки че бе абсолютно убедена, че е на правилното място. Либи й бе разказвала често за детството си и понякога изпадаше в такива детайли и подробности, че Флора се чувстваше, сякаш вече е била тук и преди. В двора, под клоните на огромен дъб, все още стоеше на мястото си въжената люлка, от която Либи в опит да полети, както тя самата се шегуваше, бе паднала на деветгодишна възраст и си бе счупила ръката. По цялото протежение на верандата бяха разположени любимите на майка й саксии с всякакви растения. Някои от тях вече дори цъфтяха — страхотните розови азалии, както и ароматните диви рози, чийто мирис насищаше пролетния въздух около къщата. Въпреки че никой не бе живял тук в продължение на повече от година, Либи явно се бе погрижила мястото да не добива запуснат вид и това в най-голяма степен се отнасяше за градината на покойната й майка.

Флора остави багажа си пред вратата и се отдалечи на няколко крачки по чакълената пътека, която водеше към задния двор на къщата. Пред очите й се разкриваше прекрасен морски пейзаж — къщата бе разположена високо на скалата, на края на носа, така че от три от четирите страни единственото, което се виждаше, бе синя океанска шир. Майският ден беше топъл, почти горещ, слънчевите лъчи се отразяваха по водната повърхност, правейки гледката още по-ослепителна. Вълненият пуловер, който младата жена все още носеше, определено бе излишен в момента. Още повече че започваше да й причинява неприятен сърбеж, за който със сигурност допринасяше и раздразнението й от създалата се ситуация с ключа. О, как искаше само да е по-удобно облечена в този момент.

Флора обиколи по пътеката до задната част на къщата и опита да вкара ключа в по-малката задна порта, дори в малката вратичка, която водеше към избата — изобщо навсякъде, където можеше да се пробва. Разбира се, той не успя да отвори нито една от ключалките. Тя го погледна отново. Беше копие, личеше му, че е изваден наскоро. И явно не бе направен по най-добрия начин.

Не след дълго Флора започна да проучва фасадата. Скоро погледът й се спря на един от прозорците на горния етаж, който бе оставен открехнат. От него обаче я деляха няколко метра стена, обрасла с гъст, тъмнозелен бръшлян. Трябваше по някакъв начин да успее да се свърже с Либи и да я помоли за координати на помощничката на Дъган, която от своя страна да донесе друг ключ. След като размисли известно време, пред Флора се очертаха два варианта. Единият беше да се качи на колата и да слезе отново до центъра, където да намери уличен телефон, от който да се свърже с Либи. Проблемът обаче беше, че в този момент разполагаше с не повече от един долар и няколко цента на монети. Парите, оставени за нея на първо време, бяха вътре в къщата. Другият вариант, помисли си тя и отново се втренчи в открехнатия прозорец и бръшляна под него…

За щастие, през последните години физическата й форма беше доста добра. Гледането на къща и три деца не само я държеше в страхотна кондиция, но я бе направило и изключително пъргава и ловка. Бръшлянът обаче, колкото и отдавна да бе плъзнал по стената, колкото и жилав и здрав да беше станал, трудно издържаше тежестта й, когато започна да се катери по него, затова трябваше да бъде много внимателна. Флора наместваше изключително предпазливо върховете на обувките си там, където й се струваше, че пълзящите клонки са най-дебели.

Вече бе изкатерила половината от краткия си, но опасен маршрут до прозореца, когато чу неприятния звук от разпаряне на плат. Последва неизбежно свличане надолу — роклята й не само се бе закачила за бръшляна, но направо се беше съдрала от него.

По дяволите!

Все още висяща на фасадата, тя се опита да се повдигне малко нагоре, за да освободи дрехата си, но така и не успя. Извърна глава и видя, че положението й е по-тежко, отколкото предполагаше. Роклята се бе закачила не на бръшляна, а на стар, ръждясал пирон, който стърчеше от стената.

Усети, че по лицето й започва да избива пот от напрежение. Струйките бавно се стичаха по врата й и капеха по дебелия вълнен пуловер, който тя така и не бе свалила, преди да започне рискованото си катерене. Опитвайки се с изпотената си ръка да хване пуловера си, за да се избърше в него, Флора се сети за един съвет, който често й повтаряше брат й Ангъс, когато бяха деца. Тя затвори очи и пусна на висок глас най-сочната и вулгарна ругатня, за която можеше да се сети. Никога нямаше да си позволи тези думи да излязат от устата й, освен ако не беше сигурна, че е абсолютно сама и няма кой да я чуе. Наистина, сякаш получи временно облекчение, но това не променяше факта, че тя все още висеше на бръшляна, някъде по средата между двора и прозореца, облечена в скъсана вече рокля и дебел вълнен пуловер, а слънцето напичаше все по-безмилостно главата й.

В този момент…

— Е, тази наистина си я биваше. Непременно ще си я припомня някой път, когато поискам да си излея яда на воля.

Чувайки непознат мъжки глас в близост до себе си, Флора замръзна. От изненада за малко да пусне ръце от бръшляна, който и без това трудно я издържаше. Тя погледна през рамото си и с огромно разочарование и притеснение видя точно това, което очакваше — само на няколко метра от нея, до ъгъла на къщата, бе застанал непознат мъж, който я наблюдаваше.

Всъщност изглеждаше й смътно познат. Дали не го бе видяла малко по-рано днес в кафето, където се отби, за да я ориентират?

Изобщо не го бе чула как се беше приближил. Можеше само да си представи как изглежда самата тя в момента, висейки в неестествена поза на фасадата на къщата.

— Моля да ме извините. Знам, че това, което виждате в момента, е малко странно, но имам прекрасно обяснение защо вися точно тук и точно по този начин.

Или поне на нея всичко й изглеждаше логично и издържано.

— Сигурен съм, че имате обяснение — отвърна спокойно мъжът. — Вижте, не знам как се е получило така и откъде идвате, но повечето хора, които познавам, използват входната врата като доста по-удобен вариант да влязат в която и да било къща.

Почти сварена под дебелия си пуловер, Флора усещаше, че никак не е в настроение за остроумни присмехулни забележки.

— Вярно ли? О, никога нямаше да се сетя за този вариант…

Чу го как се хили тихичко и стисна зъби, за да не избухне.

— Може би и през ум не ви минава, че можете да бъдете полезен с нещо в тази ситуация? Да речем да потърсите стълба или нещо подобно, вместо да стоите долу, забавлявайки се за чужда сметка.

Мъжът кимна, скръсти ръце върху гърдите си, а после се усмихна.

— Предполагам, че бих могъл…

Флора опита още веднъж да освободи роклята си от ръждясалия гвоздей, но отново без никакъв успех. Извън кожата си от нерви и безсилие, тя пусна едната си ръка от бръшляна и дръпна роклята си с всичка сила, но вместо да я освободи от хватката на пирона, усети как се свлича надолу. Със сърце, качено в гърлото, тя успя отново да сграбчи отчаяно първата клонка, която попадна под ръката й.

— Ще скъсате цялата рокля така — проговори отново мъжът, отбелязвайки очевидното. — Престанете с тези резки движения! Нека видя дали мога да се кача по тази стена и да освободя роклята ви от това, на което се е закачила.

Морският бриз подухна малко по-силно и в този момент Флора усети как дрехата й се вее свободно, разкривайки на стоящия отдолу непознат мъж чудесна гледка към голите й крака. В този момент обаче тя вече изгаряше от жега, така че прие свежия повей по-скоро с благодарност. Само след миг обаче смущението надделя, защото мъжът се приближи и застана точно под нея. Сега вече Флора бе сигурна, че той има абсолютно пълен поглед върху това, което бе под полата й, включително и розовите й гащички.

— Не, недейте…

В момента, в който той се опита да се покачи по бръшляна, тя чу как клонките почти веднага се скъсаха под тежестта му.

— По дяволите! — викна той, стъпвайки отново на земята. — Няма да ме издържи. А почвам да си мисля, че и вас няма да издържи още много време. Със сигурност не и за времето, което ми е нужно да се върна до дома си и да донеса стълба.

Флора нямаше никакво намерение да проверява дали наистина ще успее да се задържи на бръшляна, докато мъжът търси стълба. Благодарна, че поне вече не е точно под нея, тя отново внимателно пусна с една ръка бръшляна, за който се държеше, разкопча две от копчетата на талията на роклята и с плата, който освободи, успя частично да закрие гледката към бедрата си. За нейна радост пуловерът бе достатъчно дълъг, че да покрие ханша й, който бе оголила с последното си действие. Малко преди това, все още стоейки на тревата под нея с полуотворена уста, Гевин бе успял да се наслади на най-красивия и привлекателен чифт снежнобели бедра, свършващи в добре оформено и закръглено дупе, което обаче погледът му нямаше как да обхване…

— Някой може ли да ми каже какво, по дяволите, се случва тук!?

Трябваше наистина да се случи нещо специално, за да го откъсне от съзерцанието на прекрасната гледка, на която бе станал свидетел по волята на съдбата. И появата на местния полицай бе именно това специално нещо. По дяволите!

— О, здравейте, господин полицай. Ние просто… просто… си висим.

— Това го виждам и сам — отвърна ченгето, след това побутна тъмните си очила надолу към носа си и без да ги сваля, повдигна поглед към фасадата с бръшляна, където разкъсаната рокля на Флора се вееше като знаме.

— Госпожо, задължен съм да ви помоля да слезете оттам веднага!

— Страхувам се, че това е невъзможно, господин полицай — отговори Флора.

— Наистина ли? И защо по-точно е невъзможно?

Само миг по-късно той успя да си отговори сам. Бръшлянът най-после поддаде, отлепвайки се от стената и завличайки Флора заедно със себе си към земята.