Няколко минути по-късно Флора отиде към стаята, където беше големият й син. Искаше й се да си поговори с него. Намери го седнал на ръба на леглото си, опънат назад, с длани зад тила. Взираше се пред себе си с безизразен поглед.

— Роби, не си ли щастлив от новината?

— Няма такова нещо, защо, всичко е наред.

— Наред е, но… — Флора знаеше, че има нещо, което го притеснява. — Не ти ли харесва Гевин?

— Напротив, харесва ми, даже много. Държи се страхотно с нас. Андрю също е готин. — Роби замълча и погледна майка си. — Има само едно нещо, което ме притеснява. Нещо, което чичо Ангъс ми каза.

— О, така ли? И какво е то, кажи ми.

Роби я погледна така, сякаш искаше да й каже: Ами добре, след като толкова държиш да знаеш…

Явно обаче и на него му се искаше да изплюе камъчето.

— Малко след като татко си отиде, чичо Ангъс дойде веднъж при мен и ми каза, че оттук нататък аз съм мъжът в къщата. Че нося отговорността за теб и за Ани. Същото ми повтори и когато се роди Сиймъс. И сега, когато сте решили да се ожените с Гевин… — Гласът му стана леко дрезгав, явно под влияние на силните емоции, които бушуваха в душата му. — Сигурно вече няма да имаш нужда от мен. Като мъж в семейството, искам да кажа.

Майчиното й сърце се сви. Милото й чувствително и отговорно първородно дете. Тя протегна ръка към него и я сложи нежно на бузата му. После сложи палеца си под брадичката му и лекичко повдигна главата му, за да го погледне право в очите.

— О, Роби, миличък, та аз винаги ще имам нужда от теб като мъж в семейството и като моя опора.

— Едва ли. Нали вече си имаш Гевин.

— А кой е казал, че мъжът в къщата трябва да бъде само един? Откакто загубихме татко ти, около мен бяхте и ти, и вуйчо ти Ангъс, нали така? Ти си бил до мен в някои трудни моменти, вуйчо ти — в други. И именно затова питам — защо да трябва мъжът в къщата да е само един? Освен това си имаме и Ани, и малкия Сиймъс. Наистина не мога да си представя живота си без когото и да било от вас. Вие сте тези, които ми давате сила и енергия, и колкото повече сте около мен, толкова по-силна се чувствам. По-точно искам да кажа, че всеки от нас се чувства по-силен и по-уверен, когато сме заедно.

Роби преглътна сухо и едва забележимо кимна. Сведе поглед надолу, борейки се със сълзите си. Постоя така замислен няколко минути. После отново бавно вдигна поглед към Флора.

— Ще трябва ли да го наричам „татко“?

Флора отдавна очакваше този въпрос и беше подготвена.

— Не, разбира се, че не. Ще го наричаш просто Гевин, същото важи и за Ани и Сиймъс. Твоят татко е този, който е помогнал да се появиш на бял свят. Нищо и никой не може да промени това, запомни го. Гевин никога няма да може да замести татко ти в твоя свят, няма и да се опита.

— Добре тогава, ще му казвам просто Гевин — кимна Роби в знак на съгласие.

— Страхотно, Роби. — Тя го хвана за ръката. Набитото й око веднага забеляза, че ноктите са му изгризани. — Разчитам на теб и за още едно нещо.

— Кое е то?

— Помниш ли първите дни след смъртта на татко ти? Колко самотни и загубени се чувствахме всички тогава. Сякаш всичко се бе объркало, нали? Все едно всичко изведнъж се беше обърнало с главата надолу.

Роби кимна мълчаливо.

— Става въпрос за Андрю. Въпреки че той си има татко, неговият живот през последните две години също е бил много тежък и объркан. Не е имал нито дом, нито истински приятели. Непрекъснато се е местил в различни градове и страни. Сега той вече е при татко си, но пък си няма майка, която, въпреки всички проблеми, които е създала, всъщност е била единственият му близък човек през последните години. Сигурно можеш да си представиш как се чувства това дете сега, нали?

— Загубено? — погледна я Роби.

Флора кимна.

— Надявам се, че ще успееш да го разбереш и да му помогнеш малко, ако нямаш нищо против.

— Но как мога да му помогна аз?

— Просто му бъди приятел, Роби. Бъди му като по-голям брат. Андрю… Гейбриъл… което и име да си избере. Имал е наистина трудни моменти и изобщо не е ясно дали те няма да продължат. Просто искам да му помогнем и да му покажем, че сме заедно с него. Точно както ние си помагахме и бяхме заедно, когато започнаха нашите неволи.

Роби се замисли, после леко сви рамене.

— Но аз наистина не знам какво по-конкретно мога да направя за него. Все още изобщо не го познавам.

— Да, така е. Ще отнеме известно време, докато се опознаете. Но ето, аз знам едно нещо, което може да ти помогне. Знам, че той много обича да играе футбол. — Флора се усмихна.

— Кой футбол, нашия ли? — попита Роби и в очите му веднага проблесна искрица на оживление.

— Да, Роби, нашия футбол — отвърна му тя. — Този, който американците наричат „сокър“.

В този момент Роби слезе от леглото и грабна от пода ожулената от ритане черно-бяла кожена футболна топка. Подхвърли я нагоре и я хвана, след това я подхвърли още веднъж. Погледна майка си, усмихна се и се насочи към вратата.

Флора хвърли поглед към стенния часовник, който тиктакаше зад гърба й. Пресметна, че след около час Гевин трябваше да пристигне в Ню Йорк. Адвокатът му се бе обадил да го уведоми как вървят нещата покрай определянето на попечителството. Гевин бе решил, че е най-добре да отиде и да се срещне с него на място. Съдът щеше да се събере, за да разгледа случая отново и да вземе окончателно решение. Бившата му съпруга Миранда също бе призована да присъства, но до този момент нямаше никакви индикации, че тя изобщо ще се появи, за да изложи своята версия и да се бори за сина си.

Голямата надежда на Гевин бе тя така и да не се появи. По този начин изслушването щеше да се превърне просто в една формалност. Ако това се случеше, съвсем скоро случаят с Гейбриъл щеше да бъде окончателно решен в полза на баща му и цялата тази несигурност щеше да приключи само след няколко денонощия. Последните две кошмарни години от живота на Гевин най-после щяха да останат в миналото само като ужасен спомен.

Флора си бе сипала чай и похапваше бисквити. Тази сутрин се бе събудила леко замаяна и реши, че е добре да хапне нещо. Хвърли поглед през прозореца и видя децата, които ритаха топка в задния двор. На лицето й се появи усмивка.

Бяха изминали малко повече от две седмици, откакто Гейбриъл се бе завърнал при баща си. За този кратък период се бе променил много. Нямаше го вече онова свенливо и притеснено момченце, забило поглед във върховете на обувките си. Той лудуваше, играеше и се смееше наравно с другите, а и явно бе започнал да чувства „Тар Мюр“ като едно сигурно и дружелюбно място. През последните дни времето бе идеално за игри навън, така че и бузките му бяха придобили приятен загар. Детето имаше здрав и спокоен вид. Дори сам беше помолил да подстрижат дългия му перчем — искаше прическата му да е като тази на Роби.

Разбира се, Ани започна да го покровителства още от първия ден. Тя постоянно се грижеше той да се чувства добре и се опитваше да му помогне с каквото може, следвайки най-добросъвестно препоръките и съветите на майка си. Малката наистина сякаш усещаше интуитивно как се чувства новото й другарче и всеки път, когато Гейбриъл изглеждаше стреснат или умислен, тя го взимаше със себе си и измисляше как да го включи в игрите на останалите.

Разбира се, все още бе изминало съвсем малко време и беше съвсем нормално той често да мисли за майка си и за изминалите две години.

На няколко пъти той се будеше посред нощ и подскачаше в леглото, сядаше и започваше отчаяно и боязливо да се оглежда в тъмнината около себе си. Освен това Флора на два пъти бе ставала свидетел на случаи, в които детето просто упорстваше или се плашеше от нещо. В тези моменти той заставаше до нея, а в очите му се появяваха сълзи. Първия път не искаше да излезе на двора и състоянието на страх го държа почти цял час. Дори Ани не бе успяла да го убеди тогава. Втория път Гейбриъл едва позволи на Флора да го вдигне на ръце и да го сложи в скута си, да го успокои и прегърне, да погали косата му, докато му пееше песничка на родния си език.

Тя знаеше, че адаптацията ще отнеме време, но беше убедена, че всичко ще приключи добре. Защото наистина средата около нея и Гевин бе спокойна, сърдечна и добронамерена.

Отново погледна часовника. Дори не й се мислеше за всички неща, които трябваше да свърши, преди да заминат за Шотландия следващата седмица. Разбира се, най-важното беше да мине тези дни и да вземе готовия подарък за бебето. С Гевин бяха избрали сребърен медальон, върху който да бъде гравирана стара галска благословия. Именно заради това го бяха оставили в ателието, като срокът за изпълнение на поръчката беше в началото на следващата седмица.

Освен това тези дни трябваше да намери малко време, за да се види с Джими О’Конъл. Ремонтът на постройката до плажа вървеше в срок, но имаше детайли за уточняване. През следващата седмица предстоеше доста важна работа по водопроводната инсталация. Флора бе решила да направи снимки и да използва краткото си завръщане в Шотландия, за да ги покаже на Либи и Греъм. Със сигурност щяха да имат идеи и препоръки, а тя трябваше да се съобрази на първо място именно с тях.

Имаше и още една задача — да хвърли едно око на списъка с песни, който Гевин и Алек бяха избрали за техния диск. Предната седмица Алек се бе отбил през Ипсуич. Той и Гевин се затвориха и работиха по цели дни, а понякога и през нощта върху композицията на диска, която бяха нарекли просто и ясно „Песента на Флора“. Всичко вървеше по план, записите можеха да започнат в края на лятото, а дотогава трябваше да се уреди въпросът с авторските права. До термина на Флора, който се очакваше в средата на февруари, щеше да има предостатъчно време. Искаше й се да е приключила с този проект, преди да е дошло време да ражда.

Трябваше да се отбие и за последни проби на булчинската си рокля. Датата и мястото на сключването на брака вече бяха определени — в Шотландия, два дни след кръщенето на бебето на Либи и Греъм. Ани и Либи бяха определени за свидетелки. Гевин пък бе помолил Гейбриъл да им бъде шафер.

Задачи не липсваха. Флора чакаше всеки момент Холи да се появи, за да може тя да слезе с колата към центъра и да се отбие през студиото, за да провери как стоят нещата с гравирането на медальона. Всъщност можеше да вземе и Ани със себе си, за да могат после двете заедно да минат през шивачката за проби на тоалетите си.

Не след дълго шумът от отварянето на дворната порта откъсна Флора от мислите й. Явно сестрата на Джен идваше. Тръгна към прозореца на кухнята, за да извика Ани да се приготвя за излизане. Малката вдигна ръка, за да й покаже, че е разбрала и ще дойде всеки момент. Флора кимна, взе ключовете от колата и мобилния си телефон и тръгна към верандата.

— Здрасти, Холи — извика тя още преди да я е видяла. — Ако нямаш нищо против, мисля да взема Ани с мен и да се отбием през…

Думите й увиснаха във въздуха, когато осъзна, че жената, която току-що бе влязла, не беше Холи. Срещу нея се появи сравнително млада жена, облечена с обикновена памучна тениска и избеляло дънково яке отгоре. Беше нисичка, с деликатни, но някак остри черти. Личеше отдалеч, че късата й коса е боядисана, а около очите имаше тежък грим. Имаше подозрителен и неспокоен поглед, който сякаш се стараеше да не пропусне нищо. Сега той се бе впил във Флора.

— Здрасти — отвърна тя.

Акцентът й беше силен и веднага я издаде — страшно наподобяваше този на Гейбриъл. Всичко беше ясно — срещу Флора стоеше бившата съпруга на Гевин. В това нямаше никакво съмнение. Тя се зачуди какво прави Миранда тук, в Масачузетс, след като бе призована в съда в Ню Йорк. Флора се опита да запази самообладание и реши за момента да не се издава, че знае кой е срещу нея.

Явно Миранда бе дошла тук заради сина си.

Докато все още стояха безмълвно една срещу друга, Флора плъзна мобилния телефон по бедрото си, успявайки по този начин да отвори капачето му. След това натисна бутона, който се надяваше да я свърже с Гевин. Остави апарата отворен в ръката си, въпреки че нямаше как да погледне и да види дали е успяла да се свърже.

— Добре дошли в „Тар Мюр“ — започна тя. — Мога ли да помогна с нещо?

Без да отговори нищо, жената се взираше в нея. Флора обаче продължи, запазвайки самообладание.

— Предполагам, че търсите стая, нали?

— Не. Всъщност търся сина си Андрю.

Трябваше да я забави по някакъв начин. Трябваше да печели време. Поклати глава, все едно не бе разбрала за какво става въпрос.

— Андрю?

— … Марш. Андрю Марш — довърши рязко Миранда. — Виж какво! Знам, че той в момента е тук, и също така знам, че Гевин го няма днес. В момента е в Ню Йорк, опитвайки се да ми отнеме сина уж за негово добро. Но ако е толкова глупав да си мисли, че ще дойда в проклетата му държава, за да се подчиня на американския съд, това си е негов проблем. Никой съд и никой закон на този свят не могат да ми отнемат Андрю. Аз съм го родила. Сега искам просто да ми го дадеш и си тръгвам веднага.

Флора бавно пое дъх, опитвайки се да запази спокойствие. Явно беше време да свали картите.

— Мисля, че това е нещо, което трябва да обсъдиш с Гевин.

Върху изражението на Миранда падна още по-мрачна сянка.

— Знаеш ли, не мисля, че ти си тази, която може да ми дава съвети какво трябва и какво не трябва да правя. Нито знаеш нещо за мен, нито за ситуацията, в която съм. А сега просто-ми-дай-сина!

И тя пристъпи заплашително една крачка напред, но Флора не помръдна.

— Мисля, че за теб ще е най-добре веднага да си тръгнеш оттук.

— О, наистина ли? Аз пък не мисля така.

Ръката на Миранда се плъзна в джоба на дънковото яке. Когато излезе обратно оттам, между украсените й с дълъг маникюр пръсти вече имаше малък сребрист пистолет.

— Това й е хубавото на тази тъпа страна, признавам. Да си купиш пистолет, е точно толкова лесно, колкото да поръчаш храна за вкъщи.

Тя вдигна дясната си ръка и сложи пръст на спусъка. Присви очи, без да ги сваля от Флора. Гласът й изведнъж изтъня.

— Няма да ходя никъде, без да взема сина си!

Флора гледаше тъмното дуло на пистолета срещу себе си. Плъзна погледа си към лицето на Миранда, за да се увери, че срещу себе си вече има жена, която трудно може да контролира постъпките си. Благодари на господ, че децата все още играеха в задния двор.

В този момент обаче чу зад себе си отварянето на кухненската врата и се сети, че…

Ани.

Щеше да се появи всеки момент.

Флора се обърна към Миранда, в гласа й се четеше молба:

— Дъщеря ми. Ще се появи след малко. Моля те, не я наранявай! Тя няма нищо общо с това. Моля те, искам да й кажа нещо за няколко секунди. Приготвяхме се да излезем.

Миранда се намръщи недоволно. Въпреки това кимна с глава. Флора се обърна към кухнята. Ани точно излизаше.

— Готова съм вече, мамо…

— Миличка, объркала съм се. Холи още я няма, така че ще трябва да почакаме още малко, за да излезем. Защо не вземеш братята си и не слезете надолу към къщичката на плажа? Кажи на Джими, че аз съм ви пратила.

Ани не можеше да види Миранда от мястото, на което беше застанала, нито пистолета, който тя продължаваше да стиска в ръцете си. Флора се опита да й се усмихне спокойно.

— Хайде, миличка, нали се разбрахме?

— Но, мамо…

— Отивай надолу, миличката ми. След малко ще ви донеса обяда там. Ще си направим един малък пикник.

Ани се загледа в майка си, в погледа й личеше объркване. Със сигурност се чудеше защо ги праща долу, където работеха майсторите, след като само преди два часа тя изрично им бе забранила да ходят натам, за да не пречат на работата.

— Отивай надолу… — повтори Флора и притаи дъх, молейки се дъщеря й да я послуша, без да задава повече въпроси. — Просто отидете там и ме изчакайте. Аз ще дойда след малко.

Ани примигна все така озадачено.

— Добре, мамо — промълви тя най-накрая и се обърна, макар и неохотно.

Флора въздъхна чак след като чу вратата на верандата да се затваря зад гърба на Ани. След това се обърна отново към Миранда. Първата й мисъл бе да се опита да провокира майчинското чувство на жената срещу себе си.

— Миранда, моля те. Помисли за Андрю. Знам, че имате проблеми с Гевин, но само си дай сметка как се отразява всичко това върху детето ви. Помисли си как ще реагира той, ако в този момент те види с пистолета в ръка. Детето ще се афектира страшно. Ти си негова майка…

Тя само се подсмихна.

— О, да, разбира се. Аз съм негова майка. Но някой питал ли ме е дали съм искала да бъда? Стрии, увиснали гърди и едно скимтящо малко изчадие, което ми отнемаше цялото време. Гевин е главният виновник за моето забременяване. — Тя поклати глава. — Мръсник нещастен. Омъжих се за него, защото непрекъснато ми обещаваше как ще ме вкара в музикалния бизнес. Щеше да композира песни, които аз да пея. Щеше да ме прави звезда. „Скоро, Миранда… Не трябва да бързаме. Трябва ни малко време.“ Ето това слушах от този нещастник всеки път, когато го питах кога. След това изведнъж се оказа, че не ме е пазил достатъчно. Наду ми корема и с това обещаваната кариера приключи. Остави ме по цял ден вкъщи да сменям мръсни памперси между четири стени, докато той постоянно беше в студиото. Композираше за други, за да направи звезди тях вместо мен. Тръсна ми това дете в ръцете, затвори ме с него у дома и сега какво? Сега се опитва да си го вземе! Само че просто не е познал. Няма да стане пак неговата.

— Мамо?

Флора и Миранда се обърнаха едновременно, за да видят Гейбриъл, който бе застанал на верандата. Флора така бе потресена от безобразните думи на бившата съпруга на Гевин, че изобщо не бе чула приближаването му. Гледаше го и се чудеше колко ли от ужасните приказки на майка си бе чул. Очите на детето гледаха празно — отворен прозорец в безлунна нощ.

Миранда моментално смени тона след неочакваната поява на сина си. Лицето й разцъфна в сладникава и безкрайно престорена майчинска усмивка.

— Андрю, миличък, виж! Мама е тук! Изненадах те, нали? Дойдох да си те взема, да те заведа у дома. Ела при мен, миличък, и тръгваме веднага.

Момчето обаче не помръдна от мястото си.

— Мамо… защо си насочила пистолет към Флора?

— Пистолет ли? — Миранда явно изведнъж се сети какво държеше в ръцете си. Погледна надолу и се усмихна, дори й се удаде да се разсмее театрално. — О, миличък, просто играехме на една игра с прислужницата, докато те чаках.

— Флора — натърти Гейбриъл.

— Какво казваш, миличък?

— Името й е Флора. И не е никаква прислужница. Тя ще се омъжи за моя татко.

Миранда повдигна нагоре изрисуваната си с молив вежда.

— Така ли? — Нещо в изражението й внезапно се промени. То стана свирепо и необуздано. Флора забеляза как пръстите й се свиха около пистолета. Миранда се обърна към нея със зловеща усмивка: — Я, каква новина! Ето това вече е интересно.

Гейбриъл погледна объркано към Флора. Тя знаеше, че детето няма как да предполага какъв ще е ефектът от последните му думи, но те наистина усложниха ситуацията до краен предел. Усмихна му се, доколкото можеше да го направи. Мислеше само как да застане между Гейбриъл и майка му, която явно губеше контрол. Опасността да предприеме крайни и необмислени действия беше повече от реална.

— Андрю — започна Флора, подбирайки внимателно всяка своя дума, — можеш ли да отидеш до кухнята и да потърсиш там някоя чанта, където да сложим багажа ти?

Детето я погледна, още по-объркано.

Единствената й цел в този момент беше да го отдалечи максимално от дулото на пистолета, който обезумялата му майка стискаше в ръцете си.

— Всичко е наред, Андрю. Недей да се притесняваш. Ще обясня всичко на татко ти, като се върне довечера.

Гейбриъл премести поглед към Миранда.

— Мамо?

— Хайде. Послушай тази… слушай какво ти казва… Флора. Отиди да си събереш дрехите. Аз ще те изчакам тук заедно с приятелката на баща ти.

Тя изчака малкият да се прибере в кухнята, след това веднага се обърна към Флора.

— Така значи… с Гевин ще се жените?

Флора кимна мълчаливо. Миранда продължи да я преценява с поглед. Присви очи, после тръсна рязко глава, сякаш да прогони от нея онова, което преди малко беше научила.

— Какво ми пука в крайна сметка? Сякаш съм се затичала да се събирам с това леке отново. Давай, женете се! Ще видиш какво ще се случи после. Същото като с мен! Няма да му видиш очите вкъщи. Ще ти надуе корема и на теб, а после ще те остави да се грижиш за малкия пикльо, докато той…

Миранда забеляза ръката на Флора, която тя инстинктивно премести върху корема си, сякаш да се предпази. Прекъсна изречението си по средата и отново присви намазаните си с тежък грим очи.

— Освен ако вече не сме свършили тази работа, а?

Флора не отговори нищо. Опитваше се да разбере мисленето на жената срещу себе си. Явно за нея детето се явяваше единствено начин да я вържат у дома. Явно Миранда осъзнаваше как губи и последното останало влияние, което упражняваше върху бившия си съпруг, използвайки за тази цел седемгодишния им син.

— Две години! — Миранда започна да крачи нервно по плочника пред Флора. — Само две години са му трябвали, за да забрави Гейбриъл! Колко бързо само си е намерил някоя друга, с която да замести и мен, и сина си, докато ние през това време бяхме оставени да се скитаме от град на град и да живеем в мизерия.

Флора усещаше, че Миранда започва да губи самообладание и връзка с действителността. Личеше й, че не е на себе си. Движенията й започнаха да стават нестабилни и особени. Явно интерпретираше грешно и невярно събития и факти, изопачавайки ги така, че да изкара Гевин виновен за всичко.

Флора реши да рискува и хвърли бърз поглед към мобилния си телефон. За щастие, таймерът на дисплея отброяваше секундите. Когото и да бе набрала, а силно се надяваше това наистина да е Гевин, той бе чул всичко до момента и все още слушаше.

Но дори и да беше той, лошото беше, че ги деляха почти четиристотин километра. А Миранда беше тук, на два метра от нея, и стискаше в ръцете си пистолет.

Чу вратата на задния двор да се отваря и изтръпна цялата. Молеше се само Ани да не се е върнала от постройката до плажа, където я бе пратила преди малко.

— Флора, тук ли си? Приготвил съм един списък с песни, който да прегледаш и евентуално да… — В този момент той видя двете жени и замръзна на мястото си. — Миранда?

— Здрасти, Алек.

Алек Грейсън застана до Флора и в този момент съзря пистолета, който Миранда продължаваше да държи в ръцете си.

— Какво се случва тук, по дяволите?

Бившата жена на Гевин поклати глава.

— Същият въпрос мога да задам и аз. Списък? Песни? Значи освен че ще се омъжиш за Гевин и ще родиш поредното му дете, ще те прави и певица, а?

Флора много добре осъзнаваше, че ситуацията току-що бе станала още по-непредсказуема. Миранда бе разбрала твърде много неприятни за нея факти само в рамките на няколко минути. Всички нейни изгубени възможности в момента бяха прехвърлени на жената срещу нея. Всичко, което в крайна сметка й е било отказано от един-единствен човек — Гевин.

— Миранда, съжалявам. — Това бе единственото, което успя да отрони Флора.

— Ти съжаляваш! Хайде да го запазиш за себе си, а? Нямам нужда от твоето съжаление.

Тя започна отново да крачи нервно, размахвайки ръце, в едната от които оръжието проблясваше все така зловещо и страшно. Едно непремерено движение, едно дори неволно свиване на пръстите й и можеше да стане най-лошото.

— Няма за какво да съжаляваш. Напротив, миличка, мисля, че трябва да започна да ти ръкопляскам. Защото ти си успяла да постигнеш всичко това, което на мен ми се изплъзна.

— Миранда — намеси се и Алек, — остави, моля те, пистолета на земята и нека да поговорим спокойно.

Тя се усмихна и се обърна към него.

— Алек, хайде да не се намесваш. И недей да ми нареждаш какво да правя, ако обичаш. Струва ми се, че в момента не си в силна позиция. Ти и онова копеле — твоят приятел. Вие, които не пожелахте да запишете дори една моя песен. За какви се мислите вие, бе? Как можахте да ми съсипете кариерата?

Алек се намръщи.

— Искаш ли да знаеш защо Гевин никога не си направи труда да запише нещо твое, Миранда? Просто никога не е искал да ти го каже. Защото ти просто не можеш да пееш.

Очите на Миранда се разшириха и в тях се прокрадна нещо налудничаво и страшно.

Флора веднага разбра тактиката на Алек. Той се опитваше да насочи вниманието и гнева на Миранда към себе си, отклонявайки ги по този начин от нея.

— Какво знаеш ти, Алек Грейсън? — Изви заплашително глас неканената гостенка. — Та ти си една добре оформена кръгла нула! Ти си нищо! Поет! Текстописец! Господи, какъв смях! Цялата ти кариера се дължи на Гевин, нищожество такова!

— Е, поне не ми се е налагало да забременявам с надеждата да получа нещо от него.

— Копеле мръсно!

Алек обаче нямаше никакво намерение да отстъпва и продължаваше да я дразни.

— Свободна си да си мислиш, каквото си пожелаеш за мен, Миранда, но не можеш да отречеш, че аз поне не си позволявам да използвам едно невинно дете, както правиш ти, в опитите си да постигнеш егоистичните си цели!

Флора успя да хвърли още един поглед към телефона си. Таймерът все така сменяше цифрите на дисплея, секунда след секунда. После премести очите си към Миранда, която изцяло се беше фокусирала върху Алек. Беше се приближила на не повече от ръка разстояние от него. Крещеше и пръскаше слюнки в опитите да се защити от нападките му.

Флора бавно отстъпи крачка назад, след малко още една. Вече беше на по-сигурно място, зад перилата на стълбището. Съвсем леко и предпазливо започна да придвижва телефона към ухото си.

— Гевин — прошепна тя, — моля те, кажи ми, че си наблизо…

— Господи, Флора! Ужасно съжалявам! Добре ли си? Нали не си ранена? Децата добре ли са? Тя се е побъркала! Не предполагах, че ще стигне толкова далеч! Моля те, просто се опитай да й подадеш телефона. Трябва да говоря с нея.

Преди да успее да отговори, апаратът бе рязко изтръгнат от ръката й.

— Какво си мислиш, че правиш ти, бе? — побесня Миранда. — На полицията ще звъниш, а?

— Не — поклати глава Флора, — Гевин е.

Изражението на лицето на Миранда изведнъж се промени. За момент изглеждаше дори почти спокойно.

— Гевин — повтори тя с тих глас. След това сложи слушалката на ухото си. — Да вярвам ли на ушите си? Ти ли си?

Флора погледна към Алек, докато Миранда слушаше думите на бившия си съпруг. Грейсън направи недвусмислено движение с глава, с което й казваше да бяга незабавно зад къщата, да се измъква, да се спасява… Флора обаче поклати глава и леко раздвижи устните си, без да издава звук. „Гейбриъл“.

Нямаше никаква представа къде е момчето в момента, но знаеше едно — нямаше да напусне къщата без него.

Гевин не се бе чувствал толкова безпомощен от деня, в който Миранда изчезна със сина им. Когато прие обаждането от Флора, той беше във влака. Вдигна с очакването да чуе мекия й и спокоен глас. Дори в най-лошите си кошмари не бе очаквал сцената, на която стана свидетел, макар и без да я вижда с очите си. Това всъщност беше най-лошото — че слушаше отстрани, без да може да помогне по какъвто и да било начин. Знаеше, че чрез репликите си към Миранда Флора се опитваше косвено да му предаде колкото се може повече информация. Когато разбра, че бившата му жена държи в ръцете си пистолет, кръвта замръзна във вените му.

Долепил слушалката до ухото си, той се молеше само връзката да не прекъсне. Едвам дочака следващата спирка, за да слезе от влака. Отиде на другия перон, където щеше да чака обратния влак, с който да тръгне веднага към Бостън. Помоли един непознат на гарата да ползва телефона му и се свърза с полицейския участък в Ипсуич. Защо, по дяволите, още не бяха пристигнали на място в къщата?

Единствената му утеха и надежда бе присъствието на Алек. Той беше един от хората, на които Гевин имаше безусловно доверие. Знаеше, че приятелят му щеше да направи всичко възможно да защити Флора и децата.

— Е, Гевин — започна Миранда, — виждам, че не ти е отнело много време да намериш заместници на мен и на Андрю.

— Гейбриъл — поправи я той. — Никога не ми е минавало през ума да го заменям с когото и да било. Ти самата знаеш прекрасно, че през изминалите две години не е минал ден, без да се опитам да ви проследя и да го намеря. Сигурно си се радвала как ме нараняваш, докато го криеше от мен. И да, Миранда, ти наистина ме нарани, но увлечена в своето отмъщение си наранила детето много повече от мен. Знаеш ли, че откакто е при мен, няма нощ, в която да спи спокойно, без да се събуди. Изправя се в леглото и трепери от страх, че някой ще дойде и ще го вземе. И дори не знае кой е този някой.

— Ами ти не направи ли точно това? Не го ли взе от улицата? Не го ли отвлече? — Тя се изсмя нервно. — За какво ти беше? Нали вече си имаш нова любовница, нов живот?

— А защо не ми кажеш на теб за какво ти е, Миранда?

— Какво каза?

— Чу ме много добре. Ти никога не си го искала! Сподели го преди малко и на Флора, нали? Интересуваше те само кариерата, по-точно това, което си мислеше, че може да се превърне в кариера. Ти ме използваше през цялото време. Мислиш ли, че не се досещах? — Гевин се сдържа с огромно усилие. Тази конфронтация нямаше да доведе до нищо добро в момента. Опита се да подходи малко по-спокойно. — Миранда… не можеш ли поне веднъж в живота си да направиш нещо за някой друг, освен за себе си? Просто се обърни, тръгни си от тази къща и остави Гейбриъл да прекара остатъка от детството си в здрава, стабилна и сигурна среда! Пожелавам ти да намериш живота, който търсиш, и да приключим тази безсмислена война. Още сега!

Миранда утихна. Сякаш за момент думите му наистина бяха стигнали до нея. Но…

— Да приключим? Разбира се, Гевин, още сега!

И той чу как апаратът пада на земята.

— Миранда… — опита отново.

— Отдръпни се назад, Алек! Говоря ти съвсем сериозно. Не се доближавай повече и на крачка към мен!

— Миранда, само ми дай пистолета.

В този момент Гевин чу гласа на Флора.

— Гейбриъл, не! Върни се в къщата!

— Разкарай се от сина ми! Андрю, ела тук!

Изведнъж се намеси четвърти глас:

— Полиция! Госпожо, оставете оръжието на земята и бавно вдигнете ръцете на тила си!

Следващите тридесет секунди се сториха на Гевин като цяла вечност. Той чу бързи стъпки и звуци от спречкване. Писък.

— Не! — извика някой.

Секунда по-късно в слушалката, долепена до ухото му, отекна изстрел.

Към следващата част или към съдържанието

Жаклин Рединг Втори шанс (17)

Метаданни

Данни

Втори шанс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 17

Жаклин Рединг
Втори шанс (17)