Жаклин Рединг
Втори шанс (13)

Глава 13

Флора прегърна силно брат си. Двамата бяха на алеята пред къщата.

— Сигурна ли си, че ще можеш сама да се оправиш с всичко? — попита я той отново може би за десети път.

— Да, недей да се тревожиш — отвърна му тя с най-спокойната си усмивка. — Не се притеснявай. Холи, сестрата на Джен, започва работа още днес. Ще е тук цели пет дни в седмицата. Джими О’Конъл и синовете му също ще са тук почти всеки ден — нали ще се занимават с реконструкцията на къщичката долу. Няма да оставам сама. А и все пак недей да забравяш, че отдавна съм голямо момиче — навърших цели тридесет и две години. Прелетях сама океана. За малко да ме арестуват. Родила съм три деца. Все си мисля, че мога да се справя сама и с поддръжката на една обикновена къща за гости.

Ангъс я погледна с леко съмнение.

— Мога да остана още една седмица, само кажи и оставам. Поне докато Холи посвикне малко.

— Ангъс, ти също си имаш своя работа. Все пак отговаряш за безопасността и сигурността на няколкостотин души. Пък и съм сигурна, че все има някоя девойка там, която ти усилено криеш и на която отдавна си започнал да липсваш. Всички имаме нужда от физически удоволствия, нали сам си ми го казвал. Едва ли ще можеш да й излизаш още дълго с оправданието, че си дошъл тук да ми помагаш. — И тя му намигна дяволито.

— О, а ти пък откъде знаеш дали е само една? — отвърна й той шеговито.

— Ангъс Маклейт! — Флора го плесна по ръката. — Ти си един непоправим мръсник!

След това му се усмихна, прегърна го още веднъж и го целуна по бузата. Щеше да й липсва много. На децата също. Всеки от тях бе свикнал да разчита на него общо взето по всяко време и за всичко. И точно в това беше проблемът. Прекалено много бяха започнали да разчитат на него. А това винаги водеше със себе си опасността в един момент да не могат да разчитат достатъчно на самите себе си. Флора осъзнаваше, че за нея отново е настъпило времето да бъде порасналото момиче, а не малката сестричка на батко. Време беше да стъпи на краката си и отново да се грижи сама за себе си и за децата. Брат й не можеше да стои вечно тук.

— А сега мисля, че е крайно време да тръгваш. Страх ме е да не си изпуснеш полета.

— Ще поздравиш Гевин специално от мен, нали? Ако не, кажи ми, за да спра с таксито пред къщата му на път към летището и да му предам поздрави сам. — Ангъс се усмихна.

— Аз ще му ги предам — каза тя. — Ако го видя.

Флора не беше виждала Гевин от онази вечер, в която пя на сцената. След това Сиймъс се загуби, а след като бе намерен, сякаш всичко с Гевин изведнъж се преобърна с главата надолу. Споменът за острите му думи още я натъжаваше. Бе й казал в прав текст, че не може, че не иска да се занимава повече с нея и с децата й. Докато ги изпращаше към къщи, не бе отронил и дума повече. Само преди Флора да отвори вратата на колата му, за да слезе, той каза едно сухо „Довиждане“. Прозвуча така, сякаш няма да се видят скоро. Сякаш изобщо няма да се видят повече.

Оттогава до днешния ден всяка сутрин маса номер седем в кафенето на Сал си стоеше празна.

Не звънеше по телефона.

Нямаше вече и красиви букети, изпратени по куриер.

По всичко личеше, че Гевин бе взел своето решение.

Флора тръсна леко глава, сякаш опитвайки се да прогони тъжните мисли.

— Дай му малко време, сестричке — обади се Ангъс, сякаш бе прочел мислите й. — Постави се на негово място, историята със сина му и прочее. Да не мислиш, че му е лесно?

— Сигурна съм, че не му е. Особено когато около себе си има не един, а цели три дребосъка, които непрекъснато му напомнят за неговия. Истината е, че нещата между нас явно са били обречени още от самото начало. Всеки от нас крие прекалено много призраци в миналото си. А така не е лесно да се гради нормално съвместно бъдеще.

— Гевин е свестен човек, Флора. Да, има някои проблеми, които трябва да разреши. Но аз на твое място не бих се отказал от него толкова бързо.

Шофьорът на таксито завъртя ключа и запали двигателя на колата. Явно по този начин намекваше, че търпението му се изчерпва. Ангъс се наведе и нежно целуна сестра си по челото.

— Значи ще се видим в края на месеца, като се върнеш за кръщенето на бебето?

— Да. Всички ще дойдем.

— Добре. И ако имаш нужда от каквото и да било, просто ми се обади. — Ангъс я погледна в очите и натърти: — От каквото и да било!

След това се настани в таксито и затвори вратата. Флора остана на алеята. Гледаше след него, докато колата сви зад ъгъла. След това вдигна очи към слънцето, което вече напичаше точно над главата й, пое дълбоко въздух, обърна се и бавно закрачи към верандата.

Сега вече всичко отново зависеше само от нея.

Последните гости бяха пристигнали вчера и щяха да останат до края на седмицата. Бяха четиричленно семейство от Охайо с фамилия Уилсън — двойка на средна възраст, но по-скоро все още млади с две момчета на шест и осем години — Джейк и Зак. Откакто бяха пристигнали, децата й бяха станали неразделни с момчетата на семейство Уилсън. Флора ги бе настанила във фамилната къщичка, където още веднага след пристигането им донесе за децата цяла купчина с най-различни кофички, лопатки и формички за пясък.

Освен семейство Уилсън имаше още една млада двойка от Вирджиния, както и две дами на средна възраст от Орегон, всяка от които си бе взела отделна стая. Приятелството им датираше още от гимназията и сега бяха решили да си направят пътешествие по източния бряг, тръгвайки от Вашингтон и стигайки чак до щата Мейн. Флора им бе дала две съседни стаи — планинската и сенчестата.

Всичко вървеше добре, гости не липсваха, а това я караше да се чувства доволна. Задачите покрай работата и децата й заемаха буквално цялото време — от рано сутринта, та чак до късно вечер. В края на деня тя вече бе толкова уморена, че заспиваше още щом помиришеше възглавницата. Това всъщност не беше толкова зле, защото в противен случай със сигурност щеше дълго да се върти в леглото, мислейки си за Гевин Матсън.

— Мамо?

Ани вече я чакаше в кухнята и дори си беше сложила престилката. Когато я видя там, Флора си спомни, че от няколко дена й обещаваше да затворят малко буркани със сладко. Ани много обичаше да помага в кухнята и дори се опитваше да се оправя сама, но проблемът бе, че винаги оставяше след себе си невероятна бъркотия и лепнещ под. Флора видя изпълненото й с очакване изражение и се усмихна.

— Как е моята малка кукличка днес? Готова ли си да ми помогнеш да направим малко конфитюр?

Няколко часа по-късно бяха затворени над двайсет буркана с конфитюр от ягоди, сливи и праскови, а междувременно във фурната имаше готова тава с пресни кифлички. Кухнята обаче изглеждаше така, сякаш през нея е минала цяла гвардия. Навсякъде по плотовете имаше поръсено брашно, по косата на Ани имаше остатъци от прасковено сладко, а мивката бе претрупана с всякакви възможни купички, лъжици и бурканчета. Затова пък в цялата къща се носеше невероятен аромат на сладко и печени кифлички.

— Почакай, Фиона Маккалъм! — каза строго Флора, когато забеляза, че дъщеря й се опитва тихичко да се измъкне. — Част от работата в кухнята, колкото и да не ти е приятно, е почистването и подреждането й.

Ани направи отегчена и отчаяна физиономия, а Флора се опита да я утеши:

— Хайде, ще видиш, че няма да отнеме много време, нали и двете ще действаме? Като за начало защо не започнеш да пренасяш внимателно бурканчетата в мазето, а аз ще се захвана с мръсните съдове?

Ръцете на Флора бяха потънали до лактите в мивката, когато Ани се появи, бавно изкачвайки стълбите.

— Доста се забави, моето момиче.

Когато погледна към нея, Флора видя, че дъщеря й се бе зачела в едно изключително прашно нещо, което по всичко изглеждаше, че трябва да е книга.

— Какво е това, Ани?

— Книга, мамо.

— Виждам, че е книга. Откъде я взе?

— Намерих я долу, в мазето. Беше най-отзад, в ъгъла на един от рафтовете.

— Каква е тази книга? — Флора взе една чиста кърпа и си избърса ръцете.

— Не знам. Нищо не мога да разчета. Изглежда доста забавно.

— Ела, миличка, дай и на мама да погледне!

Флора взе книгата от Ани и се взря в прашасалите страници. Бяха изписани на ръка с почти нечетлив почерк. На места мастилото бе размазано.

— Прилича ми на нещо като дневник, но не виждам никакви дати — отбеляза Флора и седна на един стол.

Ани се повдигна на пръсти и погледна през рамото й.

— На кой е бил този дневник, мамо?

Флора се опитваше да разбере странния почерк. Мастилото бе твърде бледо.

— Не знам. Никъде не пише.

Единственото, което можеше да се твърди със сигурност, бе, че дневникът беше много стар. Страниците бяха рязани на ръка и после грубо съшити, мастилото на места почти беше изчезнало, а езикът, използван от неизвестния автор, бе архаичен. След като успя да прехвърли няколко страници, тя разбра още едно нещо — авторът на дневника със сигурност бе жена. Начинът на изразяване, темите — всичко я издаваше. Описани бяха събития от ежедневието, за които само жена би писала по този начин — записки за цветята и билките, които явно бе отглеждала в градината си, някои рецепти и куп други дреболии. На Флора й направи впечатление, че някои от съставките в рецептите й бяха напълно непознати.

Освен това авторката често споменаваше някой, означен единствено с инициалите Х.‍Х. Явно беше мъж и определено присъстваше в живота й по някакъв начин, но по-скоро нито й беше съпруг, нито изглеждаше да са били в някакви по-близки и интимни отношения. Флора предположи, че това най-вероятно са записките на някаква бивша прислужница в къщата. Срещу нейната теза беше единствено фактът, че неизвестната жена определено е била доста грамотна и образована за времето си. Зачуди се дали Бети Петуит не би могла да й помогне с нещо. Кой друг, ако не тя? Хвана телефона и бързо набра номера й.

След като разбра новината, Бети „Уотсън“ Петуит бе изключително нетърпелива да види дневника. А когато разбра и за намерената от Ани странна монета, тя направо предложи да се отбие при Флора в удобно за нея време, вместо да я разкарва до центъра.

Веднага след като Флора приключи разговора, на вратата се появи Холи — сестрата на Джен. Тя беше млада, двадесет и две годишна жена, която в момента завършваше бакалавърска степен по бизнес администрация в Бостънския университет. Доскоро бе планирала да прекара лятото си както всяка друга своя ваканция в последните няколко години — помагайки в салона на сестра си. От есента смяташе да се заеме с търсене на по-сериозна работа. Когато обаче Флора сподели неотдавна на Джен, че ще й се наложи да потърси някоя жена, която да й помага в къщата, тя веднага й препоръча по-малката си сестра. Флора вече я бе виждала няколко пъти и дори я имаше предвид като вариант, в случай че се наложеше някой да наглежда децата за по няколко часа. След предложението на Джен Флора веднага съобрази, че взимайки Холи да й помага с къщата, можеше да я използва и за децата. С един куршум два заека — защо пък не? Освен това още след първата им среща Флора бе наясно, че младата жена ще се справя перфектно с работата — трябваше да се занимава най-вече с резервациите, рекламата и от време на време да помага с почистването на стаите. Нисичката брюнетка слушаше внимателно и схващаше изключително бързо. Момичето беше и доста напред с компютрите — предложи й да поддържа сайта на хотела, да качи там снимки и описания както на общите части, така и на всяка една от стаите. Щеше да направи и подробен раздел за забележителностите и възможностите за разходки в околността.

Докато двете си говореха именно по тези въпроси, се появи и Бети Петуит. Тя обеща да съдейства с каквото може що се отнася до историята не само на „Тар Мюр“, но и на градчето. Децата веднага харесаха Холи. Особено Роби — на Флора й направи голямо впечатление, че появявайки се при тях, той грижливо бе сресал иначе вечно рошавата си коса, опитваше се да говори с по-плътен и мъжествен глас, изобщо личеше си съвсем ясно, че се опитва да впечатли сестрата на Джен.

Когато Флора донесе на верандата чайника и подноса с кифлички, които двете с Ани бяха приготвили сутринта, Бети вече бе забила нос в дневника.

— Това наистина е интересно четиво. Даже много интересно. Казваш, дъщеря ти го намерила в мазето, така ли?

— Да. — Флора сипа по чаша чай и ги поднесе на Бети и на Холи. След това сложи по резенче лимон на ръба на всяка от чашите.

— Много интересно, направо страхотно — повтори Бети, докато внимателно прелистваше страниците. — Виждала съм доста други такива стари дневници. Ако съдим по езика, който е използван, мога почти със сигурност да твърдя, че това нещо тук е от осемнадесети век. Е, разбира се, нямаше да е зле, ако имаше дати. Склонна съм да се съглася с твоето предположение, че най-вероятно жената е била прислужница тук.

— А господин Х.‍? Какво мислиш за него? — попита Флора.

— Естествено, първото и най-логично нещо, което ми идва на ума, е да го свържа с фамилията Хътчинсън. Ако това наистина е писано през осемнадесети век, и по-конкретно в неговото начало, аз лично се насочвам към Хайръм. Хайръм Хътчинсън.

— О, да, точно така! — възкликна Флора. — Ти ми спомена за него и миналия път. Онзи, старият ерген, нали?

— Точно така и това е още една причина да смятаме, че дневникът е именно на домашната му прислужница. След първата ни среща аз направих едно малко собствено разследване. Оказа се, че нашият приятел Хайръм е бил нещо като… да го кажем местния аптекар, въпреки че не успях да намеря никакви сериозни доказателства да е имал медицинско образование. Но явно се е занимавал с някакъв вид лекарства.

— Билките? — предположи Флора.

— И аз клоня натам.

— Очевидно е, че жената, която е водила този дневник, е имала сериозни познания по билкарство — обобщи Флора.

— Знаеш ли, Флора, ако нямаш нищо против, с удоволствие бих взела този дневник с мен за известно време. Ще се разровя в архивите и бих могла да засека времето с по-голяма точност, сравнявайки описаните събития с други източници. Почти съм сигурна, че ще успеем да определим ако не точни години, то поне десетилетието, в което е бил воден.

— Разбира се, взимай го — отвърна Флора. — А сега да видим какво можеш да кажеш за съкровището, което Ани намери.

Бети остави настрана дневника и взе монетата.

— Според описанието, което ми даде, направих проверка на няколко места. Включително звъннах и на една близка приятелка, която се занимава професионално с нумизматика. Предположението на господин Матсън, за което ти ми спомена, явно е правдоподобно. Почти сигурно става въпрос за испанска монета. Интересното е, че тя най-вероятно ще се окаже първият по рода си артефакт от точно този тип, въпреки че през последните десетилетия в залива е имало и други находки. Точно в района на острова обаче досега не е откривано нищо подобно. Предполагам, че тук може да е помогнала и силната буря, която вилня в района преди около две седмици. Като нищо може да е изровила съкровището на Ани от някое друго местенце, където е лежало с десетилетия, че и повече и да го е изхвърлила на брега на нашия остров. Няма как господин Матсън да не ти е разказал за приказките сред местните, че островът на Хатауей навремето е бил пиратско свърталище. Но монетата може да налее вода и в мелницата на тези, които защитават теорията, че Рейчъл Хатауей е спасена от заточението си на острова именно от пират. Едно нещо знам със сигурност — твоята Ани определено е наблюдателно дете.

— О, да, винаги е била такава. Когато не мога да намеря нещо или някой от братята й забута нещо някъде, винаги се обръщам за помощ към нея. Странна работа…

— О, не бих нарекла това нещо странно. Приеми го просто като дар.

 

 

След като Бети Петуит си тръгна, отнасяйки дневника със себе си, Флора седна зад компютъра заедно с Холи, за да я въведе в резервационната и счетоводната система. Младото момиче схвана веднага, дори предложи някои начини за улесняване на работата. Подхвърли даже идеята, че няма да е толкова трудно двете системи да се обединят в една. След това се захвана да поработи по уебсайта. Беше млада и енергията й изглеждаше неизчерпаема. Това е чудесно, мислеше си Флора, която в последните дни усети, че собствената й издръжливост явно имаше пределни граници. Съзнаваше, че работата й идва в повече, но това се дължеше на вродения й перфекционизъм. Помощта на Холи, било дори предимно в технически аспект, беше добре дошла за нея.

Малко по-късно през деня се отби и Джими О’Конъл. Носеше пица за децата и няколко бири за себе си. Двамата седнаха и обсъдиха надълго и нашироко идеите на Флора за преобразяване на постройката на брега на морето, така че в нея да могат да бъдат настанявани гости. Искаше й се да се получи нещо по-специално. Щеше да бъде предназначено за хора, които искаха да отседнат за по-дълго време, минимум четири-пет дни, а не да е място за обикновено пренощуване.

Единственото, на което Флора твърдо държеше, бе да не се пипа външната фасада на постройката. Беше изградена преди векове от здрави, солидни камъни, които и до ден-днешен не бяха поддали на неблагоприятните условия — влага, вятър, морска сол. Наистина нямаше по-добър материал, с който да бъде заменена тази фасада, и тук Джими О’Конъл бе напълно съгласен. Вътре обаче имаше нужда от основен ремонт. Трябваше да се започне с водопровода, електрическата инсталация и изолацията. Идеята на Флора беше за дървена ламперия в топъл цвят и съответното подходящо подово покритие. Задължително държеше да има и камина. Малък кухненски бокс, баня подобна на тази в основната сграда, отделна всекидневна и спалня — и двамата бяха на мнение, че това също ще са неща, без които гостите просто не биха се чувствали комфортно. Джими обеща, че може да се захване за работа още следващата седмица. Считаше, че с помощта на тримата си млади и яки синове ще успее да предаде обекта към края на лятото. И тъй като постройката бе достатъчно далеч от главната сграда, шумът от ремонтните дейности нямаше да притеснява никого.

Когато се разделиха, от другата страна на океана вече бе станало твърде късно и Либи най-вероятно спеше. Затова Флора реши да не я притеснява по това време. Спокойно можеше да й разкаже плановете си и на следващия ден. Между другото, Ангъс се бе обадил преди малко, за да каже, че вече е кацнал и че е пътувал нормално. Флора почти го бе забравила, потънала в обсъждането на идеите за ремонт с Джими.

След като сложи децата да спят, Флора обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред. Забеляза, че Райс, семейството от Вирджиния, още не се беше прибрало, затова остави лампите във вестибюла и на верандата да светят. По-рано през деня те й бяха споделили, че ще излязат на вечеря някъде в центъра и най-вероятно ще се позабавят. Въпреки че винаги даваше на всичките си гости индивидуални ключове, Флора не можеше да заспи, докато не се убеди, че всички са се прибрали безпроблемно. Затова остана будна и тази вечер. Още докато започваше филмът, който си бе пуснала на DVD плеъра обаче, чу, че младата двойка се прибира. След като размениха по няколко думи за това как са прекарали вечерта, те се качиха в стаята си, а Флора заключи входната врата.

Когато най-накрая се отпусна в леглото си, минаваше полунощ.

В пет и тридесет на следващата сутрин будилникът й иззвъня, но Флора не стана веднага. Закуската трябваше да е готова в седем, а тя винаги си даваше малък резерв с времето. Когато все пак успя да се отлепи от леглото петнайсет минути по-късно, Флора почувства някакво особено повдигане в стомаха, докато седеше на ръба на леглото. Гадеше й се.

Първата й мисъл бе, че това е от пицата на Джими, от която тя бе хапнала заедно с децата. Но когато се изправи, й се догади още повече — дотолкова, че коленете й сякаш се подкосиха и трябваше да седне отново.

Това беше различно чувство. Но не беше непознато. Беше й се случвало и друг път. Точно три пъти досега.

Първия път — с Роби.

Вторият — с Ани.

И третия — с малкия Сиймъс.

Сърцето й започна да бие лудо в гърдите, докато ръцете й ровеха за календарчето в чантата й. Най-накрая го намери. Погледна го и усети как дъхът й спира.