Жаклин Рединг
Втори шанс (11)

Глава 11

Семейство Скуайърс се бяха обадили, че няма да пристигнат по-рано от три следобед, затова Флора реши, че сутринта спокойно може да се поразходи. Искаше да се разсее малко, защото се чувстваше напрегната. През нощта почти не бе успяла да спи. Лежеше с отворени очи, въртеше се в леглото, взираше се в сенките по тавана. По едно време дори бе започнала да се плаши от тях.

Големият ден настъпваше. Първите официални гости на хотела трябваше да пристигнат днес. Всичко беше готово за посрещането им, всичко до най-малкия детайл. Защо тогава се чувстваше толкова притеснена? Знаеше защо. Причината бе, че тя вече възприемаше къщата като свое дело. Не се притесняваше просто дали Либи и Греъм ще останат доволни. Искаше всичко да е наред вече и заради самата себе си.

Разбира се, че всичко ще е наред, повтори си тя за кой ли път, докато свиваше надясно, за да излезе на главната улица. Трябва да е наред. Беше работила здраво и неуморно, оставила бе част от себе си в тази къща. Докато пресичаше площада в центъра Флора пое дълбоко дъх. Усети как дробовете й се изпълват със свежия летен въздух. Слънцето припичаше. Птичките пееха. Всичко беше зелено, разцъфнало и толкова живо! Беше чудесен ден за едно ново начало в живота й. Шмугна се в кафенето на Сал и се намести на един от високите столове пред бара. Хвърли небрежен поглед през рамо и видя, че на седма маса няма никой. Почуди се дали Гевин още не спи, възстановявайки се от вчерашната тежка вечер в изморителната компания на трите й деца.

Всъщност той бе другата причина, заради която Флора се въртя в леглото и не мигна почти цяла нощ. Тя беше съвсем наясно, че прекараното време с Роби, Ани и Сиймъс го е накарало да почувства още по-осезаемо и болезнено липсата на собственото му дете. Чудеше се как да му помогне да преодолее тази празнота или поне да я понася по-леко. Снощи го бе наблюдавала почти непрекъснато, умишлено търсейки контакт с очите му. И въпреки че даваше вид, че си прекарва много приятно, в усмивката на Гевин сякаш постоянно се прокрадваше горчивина.

— Здрасти, Флора! — поздрави я Джули, докато слагаше пред нея традиционната чаша с чай, този път допълнена с две от прекрасните бадемови бишкоти на майка й. — Днес е големият ден, а? Първият семеен хотел в Ипсуич най-накрая ще отвори официално врати!

— Точно така, Джули. Надявам се само да не съм пропуснала нещо.

— Недей да се притесняваш! Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

В това време отзад се появи и Сал, който й намигна свойски, сякаш за да потвърди думите на дъщеря си.

— И ако на някой му се допие хубаво кафе, знаеш къде да го пратиш, нали?

— Разбира се, Сал.

Джули я остави, за да продължи с обслужването на останалите клиенти. Флора отпи бавно от чая си и разгърна сутрешното издание на местния вестник „Ипсуич Пост“, два броя от който бяха оставени на тезгяха. Точно си преглеждаше хороскопа, когато се появи и Джеймс Дъган.

— Е, госпожице Маккалъм, денят най-накрая настъпи, а? — И той отпусна масивното си тяло на високото столче до нея. След това прегледа набързо дневното меню и си поръча пастичоти^[1] с лимонов крем.

Когато той лакомо натъпка първата солидна хапка в устата си, Флора усети как за малко не посегна към салфетката, за да събере трохите по плота. Явно пристигането на децата твърде бързо отново бе събудило майчинските й инстинкти.

— Добро утро; господин Дъган. Как сте днес?

— О, прекрасно, благодаря. Вижте какво време само! Явно се очертава хубаво лято. И какво — къщата тръпне в очакване на първите гости, а? Предполагам, че всичко е наред?

— О, да, разбира се! Между другото, след кафето бях решила да мина точно през Вашия офис. Но ето че се засякохме тук. От няколко дни искам да ви питам нещо. Става въпрос за къщата, по-точно за самия имот. Случайно да знаете за някакъв гроб в границите му?

Дъган явно се изненада и смръщи вежди.

— Гроб ли? Искате да кажете гроб, където е погребан покойник, нали? Не. Никога не е било споменавано за такова нещо в имота. Защо питате?

— Ами вчера брат ми и децата се разхождаха в горичката зад къщата. Открили са нещо, за което твърдят, че е надгробна плоча. Аз не отидох да я видя, но ми казаха, че на нея дори имало инициали — буквите Р и Х.‍ Решихме, че втората буква най-вероятно означава фамилията Хътчинсън.

Дъган отпи замислено от кафето си. След това избърса устата си със салфетка и каза:

— Мисля, че този въпрос лесно ще се изясни. Всички документи са при мен, в кантората. Ще се поразровя. Ако наистина има някакъв гроб, той няма как да не е споменат някъде там. Всъщност защо не се отбием още сега?

След по-малко от половин час двамата бяха в офиса му. Разследването им обаче завърши без резултат. Никъде не се споменаваше за никакъв гроб в границите на имота.

— Сигурна ли сте, че наистина става въпрос за гроб?

— Всъщност не. — Флора сви рамене. — Все пак не съм го видяла с очите си. Но брат ми изглеждаше доста сигурен, а и какво ли друго би могло да бъде?

— Ами да речем, надгробна плоча на някой домашен любимец. Или инициали на двама влюбени. Но това са само наши предположения. Нека се разровим още малко. Тук при мен най-старите датират от… — Дъган се зарови в някакви документи — … около 1850-а година. А Вие казвате, че на камъка било изписано 1750-а? Значи нещата са по-дебели. Не знам дали знаете, но тук, в Ипсуич, си имаме Историческо дружество. Негов председател е Бети Петуит. Обърнете се към нея, тя със сигурност ще успее да помогне повече.

Историческото дружество се помещаваше в една от най-старите сгради в Ипсуич — внушителна постройка от седемнадесети век с голям, неравномерно скосен покрив, над който бе кацнал солиден комин, изграден в типичен за онова време стил. Веднага правеше впечатление, че всички прозорци бяха украсени с витражи, които разпръскваха попадналите върху тях слънчеви лъчи на хиляди отблясъци. В двора имаше възрастна жена, която поливаше сандъчетата с цветя под прозорците на първия етаж. Когато Флора влезе през главната порта на двора, тя се обърна към нея и изненадано й се усмихна, поглеждайки я през дебелите стъкла на очилата си.

— Добро утро, миличка. Как си, какво те води насам?

— Добре съм, благодаря — отговори Флора и подаде ръка на жената. — Всъщност ние не се познаваме, казвам се Флора Маккалъм. Живея в…

— „Тар Мюр“ — прекъсна я спокойно жената и кимна. — Да, да, знам. Матилда, майката на Либи, бе една от най-добрите ми приятелки. Аз се казвам Бети Петуит. — И жената стисна ръката на Флора. — Наричай ме просто Бети. Много ми е приятно да се срещнем. Точно привършвах с поливането на цветята и мислех да седна на слънце в двора и да пийна един чай. Каква прекрасна сутрин само! Нали ще останеш с мен на чай?

Флора прие поканата с удоволствие.

— Страхотна работа си свършила с къщата, така чувам — подхвана Бети, след като двете се бяха разположили удобно под сянката на един вековен дъб в двора с по чаша чай пред себе си. — На Матилда със сигурност щеше много да й хареса, ако беше жива. Все повтаряше, че къщата е прекалено голяма, за да живеят в нея само двама души. Добре, че Либи не тръгна да я продава. Тя е собственост на фамилията Хътчинсън много отдавна, сигурно знаеш. Поколения са минали през нея.

— Знам — кимна Флора. — Всъщност това е, което ме води насам. Преди малко разговарях с господин Дъган и той ме насочи към теб. Каза, че във вашите архиви със сигурност ще има повече информация, отколкото при него.

— О, да, със сигурност ще намерим доста неща. Тук се съхраняват най-ранните исторически сведения за градчето. Знаеш ли например, че Ипсуич е основан от някакъв пътешественик, който всъщност искал да стигне до Бостън, но се объркал по пътя? Накрая се оказал на това място. Той е и човекът, построил и обитавал къщата отзад — господин Зебедиа Торнхил. Домът носи неговото име и до днес. Явно мястото му е харесало доста, за да реши да се установи тук. Аз лично мога само да съм благодарна, че не се е справил добре с ориентирането.

Бети се усмихна. Личеше й, че не за пръв път разказва тази история. Помълча малко, сякаш унесена в някакви свои спомени, после погледна към Флора.

— Кажи, мила, какво по-конкретно те доведе тук?

И Флора разказа накратко историята за гроба, намерен от децата й и Ангъс в горичката зад къщата.

— Гроб ли? Хмм… Да, това наистина е интересно. И не би ме изненадало, между другото. Въпреки че, както е казал и господин Дъган, би могло да е и гроб на някое домашно кученце или просто някой да си е надраскал инициалите там. При всяко положение обаче ще трябва да го проверим. Нека видим дали можем да намерим нещо интересно по нашия случай в архивите.

И Бети въведе Флора в старата къща, спирайки през няколко метра, за да й показва различни интересни експонати, свидетелстващи за историята на градчето. Всички те бяха грижливо подредени и изложени покрай стените в коридорите и в няколкото обособени малки зали на първия етаж. Бяха всякакви вещи, събирани в продължение на години — стари съдове за готвене, чекръци, градински гребла, газени фенери на повече от двеста години. Имаше още детска кукла, направена от дебела вълнена прежда, както и голям стар дървен сандък, който преди да попадне в къщата се намирал на плавателния съд, с който Зебедиа Торнхил стигнал погрешка до брега на Ипсуич. Бети разказа, че тази солидна дървена ракла била част от багажа на капитана. Очевидно това бе един от най-ценните й експонати. От академичната прецизност и детайлност, с които Бети разказваше за всеки един предмет, Флора заключи, че тя наистина бе намерила своето житейско призвание с това, с което се занимаваше — да събере и съхрани историята на градчето за поколенията.

След като й показа почти цялата музейна колекция, Бети отвори една врата, под която имаше стълби, водещи някъде надолу, а краят им бе потънал в пълен мрак.

— Установихме, че избата е най-подходящото място за съхранение на документи — отбеляза Бети и натисна ключа за осветление на стената. Над стълбите с леко примигване светна дълга редица луминесцентни лампи, които осветиха пътя им надолу. — Достатъчно е само да я пазим от влагата. В летните жеги тук е най-хладно. И въпреки това решихме да сложим климатик в помещението, за да поддържаме постоянна температура, без да поемаме излишни рискове. Така документите са абсолютно защитени тук. Естествено, оборудвахме и с противопожарна система.

И наистина, ако някой желаеше да разбере и научи каквото и да било за градчето, без съмнение именно тук бе точното място. В подземието на старата къща имаше истинска съкровищница от рафтове, кутии и сандъци, пълни с книги, периодични издания и вестници отпреди десетилетия, дори векове. Безбройните албуми, пълни с най-различни снимки, даваха ясна визуална илюстрация за развитието на Ипсуич от възникването му, та чак до днешни дни. Изобилието от информация се допълваше от фамилни дневници, писма, лична и общинска кореспонденция.

— Така, нека да видим сега. Проучвания на имоти… — измърмори тихичко Бети и се насочи към висок шкаф, от който издърпа навън едно плитко, но много широко чекмедже.

Започна да рови в една купчина с големи листа, пергаменти и папки. Повечето от тях бяха пожълтели от годините, с леко омачкани ръбове.

— Ето го… имота на Хътчинсън.

Първият документ, който Бети извади, бе същият, който Флора видя малко по-рано в кантората на Дъган, този от 1850-а година. Следващият беше още по-стар — върху папката се мъдреше надпис „Около 1800-а г.‍“. От него ставаше ясно, че е издаден непосредствено преди да бъде започната една от пристройките в имота. На илюстрацията към него се виждаше градината зад къщата и някакви поляни, които свършваха в реката по-надолу. Виждаше се постройка, подобна на краварник, както и плевня за тютюн. Отбелязана беше и малката къщичка до брега на морето, същата, която Флора предвиждаше да превърне в артистично студио. Никъде обаче нямаше нито сведения, нито изображения на какъвто и да било гроб на мястото зад къщата.

— Има ли по-ранни сведения? — попита Флора. — От 1700-а година или дори преди това.

Бети Петуит продължи да рови в чекмеджето, но не успя да намери нищо повече.

— Страхувам се, че и да е имало нещо друго, се е загубило заради пожара.

— Имало е пожар?

Бети кимна.

— О, да. През 1888-а година изгаря сградата, където се е съхранявал архивът по онова време. Помещавал се е в сградата на стара църква. През една лятна нощ по време на буря върху камбанарията й пада светкавица, която предизвиква пожара. Голяма трагедия. Преди изобщо някой да се усети, цялата църква е обхваната от пламъци. Пораженията били огромни. Унищожен е почти целият архив, оцеляват малка част от документите. — Бети свали очилата си и примигна няколко пъти — очите й явно се бяха уморили от взирането. — Съжалявам, мила…

Флора въздъхна. Явно разследването й бе влязло в задънена улица. В този момент обаче на Бети явно й хрумна нещо и тя вдигна многозначително показалеца си:

— Чакай! Мисля, че има още едно място, където мога да проверя.

Тя се отправи към един от рафтовете и след малко извади оттам някакъв дебел том с кожена подвързия. Започна да го разлиства, докато намери между страниците му карта, която трескаво разгъна. Там имаше схема на местното гробище и списък на погребаните хора през годините.

— Както виждаш, хората грижливо са записвали родословието на всяко едно семейство. Можем само да им бъдем благодарни за това. Със сигурност тук е включен и родът на Хътчинсън. След като го открием, можем да потърсим човек, чието първо име започва с Р, обитавал дома около 1750-а година. Ако открием такъв, ще сравним с информацията, която ни дава гробищния справочник. Няма ли го там, твърде вероятно е именно това да е човекът, чиято надгробна плоча сте намерили зад къщата. Но това засега са само предположения и догадки.

Флора се усмихна. Госпожа Бети Петуит определено имаше пъргав ум и като нищо можеше да практикува и като частен детектив.

Възрастната жена започна да прелиства дебелата книга, докато най-накрая не намери това, което търсеше.

— Ето ги. Фамилия Хътчинсън.

Двете жени прекараха следващия един час, преглеждайки не само членовете на фамилията, чието собствено име започваше с буквата Р, но и всички останали. В края на краищата обаче се оказа, че абсолютно всички са упоменати и в гробищния регистър.

— Да-а, миличка. По всичко изглежда, че си попаднала на истинска загадка. Първото, до което ме отвежда пътят на моята логика, е предположението за някое мъртвородено дете. Нищо чудно, нали?

Бети се взря отново в разтворената книга, следейки нещо с показалеца си.

— Приблизително по същото време, изписано на твоята плоча, записките показват, че къщата е била обитавана от някакъв си Хайръм Хътчинсън — саможив и не особено общителен стар ерген. Записът датира от 1753-а година, а само две години по-късно той напуска този свят на седемдесет и девет годишна възраст. И това е, никакви други сведения за него. Всъщност не можем да бъдем сигурни дали той е нямал някаква — Бети се покашля, за да прочисти гърлото си — да кажем, връзка, с някоя от местните жени. Но пък ми се вижда прекалено възрастен за такива неща. Едва ли някой би направил дете на тази възраст, без това да остане записано и коментирано в аналите. Та тогава градчето е било пет пъти по-малко, отколкото в момента. Ние и сега се познаваме всички, представи си какво е било преди два века и половина. Стигаме до задънена улица. Мисля, че единственият начин да хванем някаква следа е просто да поровим под плочата, за да видим какво има отдолу.

Флора поклати глава. Идеята не й се струваше добра.

— Първо, ще трябва да поговоря с Либи. Съмнявам се обаче, че тя ще се съгласи на такава стъпка. Освен това самата аз ще се чувствам ужасно неловко. Не бих желала да съм тази, заради която евентуално да се наруши вечният покой на някой от рода й. Особено ако е детенце. В крайна сметка рискуваме да изровим кокалите на някой покойник само за да задоволим нездравото си любопитство. Който и да е, ако въобще наистина някой е заровен там, той е изживял своето. Сега заслужава единствено спокоен вечен сън. Мисля, че сме длъжни да го запазим такъв.

— Съгласна съм с теб, мила. Ако някой друг път имаш нужда от помощта ми, не се колебай да дойдеш пак.

Флора благодари на възрастната жена и тръгна да си ходи. Когато излезе от кафето сутринта, определено не бе планирала да прекара толкова много време тук. Докато стигна до „Тар Мюр“, вече беше станало пладне. Почти пропъди децата и Ангъс, изпращайки ги да се поразходят за известно време по брега. Не искаше никой да й се пречка. Трябваше бързо да приведе кухнята в ред след закуската на децата. Отгоре на това играчките и кубчетата на Сиймъс бяха разхвърляни из цялата всекидневна, а по дръжките на вратите имаше осезаеми следи от фъстъчено масло.

През цялото време, докато чистеше, Флора си мислеше за посещението при Бети. Надгробната плоча от горичката в задния двор продължаваше да не излиза от главата й. Предположението на Бети, че там може да е заровено мъртвородено детенце, караше кръвта й да се смразява. Най-накрая любопитството надделя — след като приключи с чистенето, Флора обу чифт високи гумени ботуши и бавно се отправи натам, откъдето предишния ден се бяха върнали в кал до ушите Ангъс и децата.

Намери плочата почти веднага — беше съвсем в началото на горичката, а и малките старателно бяха разчистили шумата около нея. Земята наоколо бе мека и миришеше на мъх. Въпреки че не беше навътре в гората, мястото й се стори изключително тихо и странно усамотено. Някъде отдалеч се дочуваше монотонният звук на океана. Тишината се наруши само от пърхането на крилата на някаква птичка, която прелетя отгоре. Флора коленичи пред плочата и остави върху нея малко букетче цветя, което бе набрала от поляната зад къщата.

— Не зная кой си — прошепна тя тихо, — но се надявам да знаеш, че не си забравен.

След това бързо и почти без глас зашепна молитва над камъка и разровената пръст около него. После стана, обърна се и се върна в къщата, за да си вземе набързо един душ и да се приготви за посрещането на първите гости.

Таксито им спря пред къщата точно в три часа и осем минути следобед.

Госпожа Скуайърс изглеждаше точно така, както си я бе представила Флора след телефонния им разговор — симпатична, леко пълничка, с лъчезарна усмивка, която сякаш никога не слизаше от лицето й. Флора не успя да прецени от пръв поглед дали косата й е руса, или по-скоро кестенява — на пряката слънчева светлина отначало изглеждаше светла, в следващия момент й се стори с няколко нюанса по-тъмна. Беше накъдрена по типичния начин, по който го правят възрастните жени — създаваше впечатление, че сякаш косата й се рее като облак около главата й.

Госпожата бе облечена с красива лятна рокля с презрамки, върху нея имаше плетена вълнена жилетка. На краката носеше кожени сандали, обути на босо. Веднага си пролича, че къщата много й допадна — Флора забеляза изненадано доволното й изражение още в момента, в който дамата излизаше от таксито.

Господин Скуайърс пък изглеждаше сякаш току-що бе излязъл от някой уестърн. Светлосини изтъркани дънки, бяла тениска, високи островърхи кожени ботуши с катарами, колан, типична каубойска шапка с широка периферия. Той изчака, докато шофьорът на таксито извади куфарите им от багажника, след това отвори портмонето си, бръкна вътре, преброи няколко банкноти и му ги подаде. После се обърна и погледна къщата с такова изражение, сякаш очакваше тя да се срути върху главата му веднага след като прекрачи прага й.

Е, добре де, господине, не бързайте толкова, помисли си Флора и се усмихна широко. Вече й беше повече от ясно кой от двамата съпрузи бе избрал мястото, където ще нощуват. Явно господинът просто бе разчитал на жена си. Не даваше вид да е от хората, способни на дълги спорове със съпругите си относно това къде ще прекарат почивката си. Флора веднага си отбеляза като цел номер едно да успее да го предразположи.

— Добре дошли в „Тар Мюр“, господин и госпожа Скуайърс! — поздрави ги тя веднага след като се появи на верандата. За посрещането бе облякла чифт удобни памучни панталони в цвят каки, а нагоре бе със светлосиня кашмирена блуза. На шията й стоеше семпла, но елегантна и стилна перлена огърлица — подарък от Либи и Греъм за последния й рожден ден. Косата й бе стегната отзад с голяма декоративна шнола.

— О, Джордж, това не е ли най-сладкият и мил акцент, който някога си чувал? — проговори първа госпожа Скуайърс с осезаем, провлачен тексаски диалект.

— Хм… — Това бе всичко, което господинът благоволи да отговори. След това се огледа и продължи: — Сами ли трябва да си пренесем чантите догоре, скъпа, или ще се появи нещо като пиколо?

За огромен късмет в този момент отнякъде иззад къщата изникна Ангъс.

— Аз ще Ви пренеса куфарите, господине — каза любезно той, успявайки да грабне целия багаж наведнъж, включително и някаква малка цветна торбичка на госпожата, която закачи на десния си показалец. След това погледна бързо към Флора, за да получи потвърждение на въпроса си. — Стаята с купола, нали?

Тя кимна и му се усмихна с благодарно изражение, след което се обърна отново към гостите.

— Желаете ли да седнете и да се освежите малко след пътуването? Мога да предложа чай, топъл и студен. — Забеляза, че въпросът й не предизвика каквато и да било реакция или емоция върху лицето на господина, затова реши, че трябва да прибегне към аварийния вариант. — А в случай че желаете, можете да пробвате истинско шотландско уиски, което нося тук чак от родната си страна.

В този момент вече очите на господин Скуайърс проблеснаха с изненада и одобрение.

— По принцип предпочитам „Джак Даниълс“ — започна той, пъхнал палец между колана и панталона си, — но нищо не ми пречи да пробвам и от шотландското, щом предлагате.

Доволна от първата си победа, Флора се усмихна наум и поведе гостите към рецепцията. Господин Даниел може и да прави хубаво уиски, мислеше си тя, докато изкачваше стълбите, но именно шотландците и ирландците са тези, които са го дестилирали още преди изобщо Америка да бъде открита, така че нека да си имаме уважението, моля. Тя бе събрала една наистина впечатляваща колекция от най-добрите шотландски марки, и господин Скуайърс съвсем скоро щеше да се убеди в това.

В следващия един час настроението на господина се промени коренно. Флора доволно отбеляза, че находчивостта й никак не бе напразна. Като не пропускаше да похвали уискито след всяка вдигната чашка, Скуайърс ставаше все по-сговорчив. Накрая дори бе убеден, че това пътуване до Нова Англия е наистина един страхотен начин да отбележат тридесетгодишния юбилей от сватбата си. Разбирайки за кръглата годишнина, на Флора веднага й хрумна нова идея. След като им предложи да се поразходят и да разгледат брега под къщата, тя извади една бутилка шампанско от шкафа и я сложи в специална купа, пълна с лед. После звънна в един от най-добрите ресторанти в градчето, за да направи за двойката резервация за вечеря — маса на терасата с изглед към пристанището. Вече бе чула от няколко места, че главният готвач там бил просто цар на всякакви морски специалитети. Освен това тя ги посъветва да посетят концерта в центъра на града, който щеше да започне малко по-късно тази вечер, и ангажира Ангъс да ги закара дотам с колата, която ползваше, откакто бе пристигнала тук. След това, разбира се, той щеше да ги изчака, за да ги върне обратно.

Малко преди предполагаемото им завръщане от центъра Флора запали няколко чаени свещи и ги нареди от двете страни на вратата им. В банята пък им остави още по един комплект кърпи и шишенце ароматна пяна за вана. Усмихна се, защото усети, че се чуди дали господин Скуайърс си сваля каубойската шапка поне когато влиза в банята да се изкъпе. След това изпрати децата в другата част на къщата, като им обеща пуканки и филмчета, само и само да бъдат кротки и да не притесняват гостите.

В края на краищата нейното внимание към детайлите и прекрасният й подход дадоха желания резултат.

На следващата сутрин госпожа Скуайърс слезе в трапезарията за закуска с някакво младежко и палаво пламъче в очите. Изглеждаше повече от доволна. Закусваха дълго и спокойно, като господинът дори стана няколко пъти, за да си вземе допълнително от блок масата, която Флора бе приготвила специално за тях двамата. Веднага след като си изпиха кафето, съпругата му дойде при Флора с въпроса дали е възможно да си удължат престоя с още една нощувка и вместо две вечери да останат за три. Цялата сияеща от успеха си, Флора й отвърна, че за нея ще бъде истинско удоволствие и чест да й бъдат гости за още един ден.

Два дни по-късно Флора Маккалъм стоеше на верандата и махаше към таксито, което бе дошло да отведе семейство Скуайърс към летището. За нея те вече бяха просто Джордж и Норийн. След малко колата сви зад ъгъла, а Флора се върна във всекидневната и с трепет грабна книгата за впечатления и препоръки, която гостите бяха оставили отворена на масата.

Благодарим за гостоприемството. Ще помним втория си меден месец поне в близките тридесет години…

Джордж и Норийн Скуайърс, Тексас.

Веднага след като Флора влезе в къщата и затвори вратата след себе си, телефонът звънна.

— Хотел „Тар Мюр“, здравейте. Мога ли да Ви бъда полезна с нещо? — попита тя.

— Искрено се надявам да можете.

Флора се усмихна, защото веднага разпозна гласа от другия край на линията.

— Гевин!

През последните няколко дена изобщо не се бяха виждали. След опустошителното нашествие на трите й деца в дома му, свързано с омари, мелби и една трапезария, която се нуждаеше от основно почистване, Флора бе започнала сериозно да се чуди дали той ще пожелае изобщо да я види отново.

— Обаждам се да проверя как си със свободното време, да речем утре сутринта.

Явно все още искаше. Усмивката й стана още по-широка.

— Зависи какво имате предвид, уважаеми господине.

— Хм… Мислех да се поразходим с лодката до малкото островче, което се намира срещу пристанището. Бихме могли дори да си направим малък пикник. Предполагам, че и на децата ще им бъде интересно да се поразходят.

Предложението беше наистина изкушаващо. Без съмнение щеше да е страхотно преживяване и за децата. А и самата Флора отдавна искаше да види Гевин отново.

— В петък не очакваме никакви гости в хотела. Само ще проверя дали брат ми ще се съгласи да остане тук през деня, в случай че някой звънне за резервация или се появи директно на рецепцията. Няма как да остане без човек. Ще ти звънна съвсем скоро, става ли?

— Разбира се, ще чакам.

Петнадесет минути по-късно двамата се чуха отново. Всичко беше уредено.