Жаклин Рединг
Втори шанс (10)

Глава 10

Флора приготвяше кифлички. Точно бе затънала до лактите в тесто, когато някой звънна на входната врата.

Тя отметна с опакото на ръката си един палав кичур, който падаше в очите й. В следващия момент се смръщи, защото усети, че половината й чело е в брашно.

Звънецът се чу отново.

Не знаеше кой може да звъни точно в този момент, но предпочиташе Роби или Ани да отворят. Те обаче бяха отишли заедно с Ангъс и Сиймъс да изследват малката горичка зад постройката за персонала в двора.

Явно щеше да й се наложи все пак да отвори. Тя грабна една кърпа, изтърка в нея лепкавите си ръце и се насочи към входната врата, след като човекът отвън натисна звънеца за трети път.

— Идвам, идвам…

Първото нещо, което видя, след като отвори вратата, беше голям букет рози.

— Доставка за Вас, госпожо!

— Да, забелязвам…

Букетът беше наистина огромен. Имаше най-малко двадесет страхотни бели рози, красиво аранжирани и украсени с различни клонки. Флора се усмихна. Много обичаше цветя.

— Благодаря много — каза тя на куриера, докато взимаше букета.

Зарови глава в него, за да усети аромата му, след това го постави на масичката до вратата и отстъпи две крачки назад, за да му се порадва. Беше невероятно красив. Белите цветя се открояваха страхотно на фона на тъмната дъбова ламперия. Нямаше да е зле да остане тук — със сигурност щеше да направи впечатление и на първите гости, които Флора очакваше утре. Тя беше сигурна, че цветята са поръчани от Либи и Греъм. Издърпа бързо малката картичка, потънала дълбоко сред белите рози, с очакването да види именно техните имена, изписани на нея. Оказа се обаче, че букетът не е от тях.

За новото начало…

Какво ще кажеш за една вечеря?

Днес.

У нас.

В седем.

Вземи децата.

И Ангъс също.

Гевин Матсън, от маса 7

Флора се усмихна, когато прочете последния ред. Пъхна малката картичка в джоба на джинсите си, обърна се и влезе отново в кухнята.

Точно бе приключила с разточването на тестото и го бе пъхнала в хладилника да втасва, когато чу силен тропот на няколко чифта крака и оживени разговори. Това беше сигурен знак, че децата и Ангъс се връщат.

— Мамо, мамо! Няма да повярваш какво намерихме!

Флора никак не се изненада, че точно Ани първа влетя през вратата, зачервена и запъхтяна. Ластикът, който стягаше къдриците й на опашка, почти се бе измъкнал от косата й, панталоните й бяха изцапани с мокър пясък до коленете, а връхната й дреха изглеждаше наистина ужасно.

Господи, каква беше тази ужасна миризма?

— Имам чувството, че току-що излизаш от септична яма, Ани Маккалъм. Явно обаче там ти е харесало, защото, както виждам, си се отъркаляла добре — каза Флора, докато се опитваше да съблече блузата й, без памучната материя да се докосне до главата й.

На пода на кухнята се изсипа дъжд от пясък и камъчета. Флора поклати глава. За какво изобщо Ангъс бе излязъл с тях, след като бе допуснал Ани да се зарови в такива невероятни боклуци?

— Заминавай незабавно в банята, сваляй всички дрехи от себе си и влизай във ваната по най-бързия начин! — изкомандва строго тя.

След това се обърна към другите двама. Всъщност трима — нали и Ангъс уж беше с тях, за да ги гледа. Не можа да каже нищо. Само посочи с глава към задната част на къщата. Ани все още стоеше в кухнята с тениската и мръсните си панталони.

— Мамо, искам само да ти кажа какво намерихме.

— Разбира се, че ще ми кажеш. Но след като се изкъпеш, защото в момента миришеш на обор.

— Но ние намерихме нещо, което наистина…

— Ани… — Флора я погледна строго. — Ще ми разкажеш всичко, след като се изкъпеш.

— Открихме гроб! — изстреля в този момент Роби, след което се ухили на сестра си с победоносно изражение. Все пак той бе успял да съобщи новината първи.

— Роби Маккалъм! — Ани го зяпна възмутено и сложи ръце на хълбоците си. — Аз трябваше да кажа на мама!

— Какво каза? — попита смутено Флора, забравяйки напълно за къпането на Ани. — Гроб ли?

— Да, мамо, намерихме гроб! — включи се отново Ани, обикаляйки превъзбудено кухнята и явно търсейки своите пет минути слава. — Там, при дърветата, точно зад къщата!

— Гроб… — Флора погледна към Ангъс. — Наистина ли?

Той мина през трапезарията, влезе в най-близката баня да се измие, свали си тениската и взе чистите дънки и блуза, които Флора му бе приготвила, за да се преоблече.

— Да, наистина — отговори кратко.

— Чий е този гроб? — попита Флора, въпреки че усети, че всъщност изобщо не искаше да знае.

— Не се знае — отговори бързо Ани.

— Няма ли някакво име? Надгробна плоча? Откъде сте сигурни, че това наистина е гроб в такъв случай?

— Има някаква плоча — намеси се Ангъс, докато си почистваше ноктите. — Но е много стара, изтрита и покрита с мъх. Единственото, което успях да различа, бяха два инициала — буквите Р и Х.‍ Забелязват се и цифри, явно година — 1753.

Флора се замисли за момент.

— Чудя се дали Либи не знае нещо по въпроса.

— Едва ли. Ако Ани не се беше препънала в камъка, нямаше и да го забележим. Над земята се подаваха само няколко сантиметра, а плочата се оказа доста голяма. Изобщо не си личеше какво е. Видяхме, че е надгробна плоча, след като се позанимавахме доста дълго време, докато я изровим и почистим.

Флора се замисли за инициалите.

— Р и Х.‍ Моминското име на Либи беше Хътчинсън. Явно е някой неин далечен предшественик. Мисля, че ще е най-добре да й се обадим.

Както и подозираха, Либи не знаеше абсолютно нищо и остана меко казано изненадана от находката в задния й двор.

— Играла съм си точно там като малка почти всеки ден — чуваше се гласът й от другата страна на линията. — Татко никога не ми е споменавал за нищо подобно. Но ако някой може да знае нещо по въпроса, това е Дъган и никой друг. Всички документи за имота са при него. Ако е гроб, няма как да не намери нещо по въпроса, като се разрови. Ако искаш, ще му се обадя веднага.

— Едва ли има нужда да се занимаваш, Либи — отвърна Флора.

— Който и да е, явно почива там доста отдавна. Мога просто да го попитам и да го помоля да погледне, тези дни със сигурност ще го засека в кафето.

— А, кафето! — оживи се Либи. — Как вървят нещата там? Да предадеш на Сал, че бих дала всичко за едно хубаво еспресо при него. Не знам как го приготвя, но отдавна съм го признала за истински майстор. Няма по-добър от него!

Поговориха си още известно време за разни местни, с които Флора вече бе успяла да се запознае при посещенията си в кафенето на Сал. Естествено, Либи ги познаваше всички до един. Флора постепенно се отпусна, потопена в неангажиращото бърборене по женски. По едно време усети, че сама има желание да насочи разговора към един по-специален посетител на кафето — този, към когото от известно време никак не беше безразлична.

— Между другото, там се срещам често с един човек.

— Срещаш се? О, искаш да кажеш, че се срещаш с някого? — Либи веднага подходи с интерес към новата тема. — И кой е той? Познавам ли го? Чакай, не ми издавай! Някое от момчетата на О’Конъл, нали?

— Не. Всъщност мисля, че няма как да го познаваш. Той е тук, в градчето, само от няколко месеца. Живее във вилата на един свой приятел.

— Я гледай ти! — Продължи да любопитства Либи. — И кой е този приятел? Как се казва човекът, който живее там?

Флора погледна през прозореца, за да се убеди, че никое от децата не е наблизо. Всички бяха отишли в градината и играеха някаква странна игра, наподобяваща тенис. Бяха се разделили на отбори — двете момчета срещу Ани, а Ангъс наблюдаваше отстрани и даваше напътствия, изтегнат на хамака.

— Казва се Гевин. Гевин Матсън.

— И? Продължавай, мила. Да не би да си помисли, че ще се измъкнеш само с тази информация? — подкани я закачливо Либи. — Давай!

— Ами… той пише песни. Композитор е.

— Чакай малко — прекъсна я бързо Либи. — Гевин Матсън… Да, спомням си, че четох за него по вестниците преди известно време! Някъде преди около две години. Този, дето бившата съпруга беше отвлякла сина му…

Флора се намръщи при споменаването на личната болка на Гевин.

— Да, точно той е.

— Успял ли е да…

— Не. — Флора знаеше какво ще попита Либи — дали е успял да намери Гейбриъл.

— О, това е наистина ужасно! Направо не мога да си представя какво му е.

— Да…

— Е — продължи Либи след няколко секунди неловко мълчание, — разкажи ми повече за него. Как се срещнахте?

— Нали помниш случая с ключовете и посещението ми в полицейския участък. Ами…

И Флора започна да разказва за онзи злополучен ден, в който в крайна сметка Гевин за кратко бе обвинен, че е неин съучастник.

— Ясно — каза накрая Либи и побърза със следващия въпрос. — И как изглежда господин Матсън?

Флора отпи глътка чай.

— Над трийсетте, по-скоро към четиридесет. Висок. Тъмен. Да кажем симпатичен, дори красив.

Флора усети как Либи се усмихна.

— А-а-а, да кажем, а?

— Прилича малко на Джоузеф Файнс^[1], особено ако не се е бръснал няколко дена. Само дето е малко по-висок.

— Хмм… — Либи се опитваше да си го представи. — Я ми разкажи. Флора Маккалъм, кога си успяла да го видиш небръснат, а?

Флора едва не се задави с чая и леко се закашля.

— Флора Маккалъм — продължи с палаво закачлива интонация Либи, — искам подробности и то веднага!

Флора отново погледна през прозореца към децата, преди да й отговори. Всички се забавляваха добре. Явно бяха решили да включат и Ангъс в играта, защото се опитваха да го измъкнат от хамака — Ани го дърпаше за едната ръка, а Роби — за крака. Сиймъс също се опитваше да се включи, държейки се за въжето на люлката.

— Беше нощта преди Ангъс и децата да пристигнат. Вечеряхме заедно и после…

Либи нямаше нужда от повече подробности.

— О, Флора, толкова се радвам за теб!

— Либи, бяхме още в леглото, когато те дойдоха! Ако знаех, че ще дойдат с ден по-рано, никога нямаше да… — Флора пое дъх и си спомни за случката от миналата сутрин — колко паникьосана се бе почувствала пред перспективата децата да разберат нещо и как несправедливо си го изкара на Гевин. — Никога нямаше да позволя да се стигне чак дотам.

— Правила си секс с мъж, който ти харесва, Флора! Какво толкова? Ти си млада и красива жена — защо не?

— Защото… ох, толкова е сложно! Когато бяхме само двамата, се чувствах… Не знам как да ти обясня. Чувствах се различно. Сякаш бяхме гаджета, любовници, както искаш го разбирай. Но когато се появиха децата, разбрах, че няма как да продължим по същия начин. Сякаш безгрижието изведнъж се изпари. Аз съм майка, Либи, и нося огромна отговорност.

— Флора, недей да си причиняваш това, моля те. Та ти имаш право да разполагаш с живота си! Ако Гевин е твоят човек — защо не…

— Не — прекъсна я рязко Флора. — Вече казах на Гевин, че това няма как да се случи отново. Започнахме отначало. Просто все едно онова нещо онази вечер изобщо не се е случвало. Имам нужда от време.

— И как реагира той на твоето условие?

Флора замълча за момент. Погледът й пробяга по дневната и верандата и се спря на огромния букет, който бе получила малко по-рано.

— Ами… Той ме покани на вечеря. Днес. С децата и с Ангъс.

Чу се как Либи въздъхна.

— Флора, кажи ми, че ще отидеш. Със сигурност не знам всички подробности за него и за теб, но само си представям — мъж, който вече е преспал с една жена, почти веднага след това тя му е казала, че трябва да внимават с отношенията си заради децата й, и въпреки това той я кани на вечеря! Възхищавам му се, без да го познавам. В никакъв случай не го приемай несериозно, мила!

— Но аз не… — Флора усещаше, че не звучи убедително. — Да, ще отида. Ще отидем всички.

Видя през прозореца как Роби дразнеше Ани, държейки топката с две ръце високо над главата си, така че тя да не може да я стигне. Малката подскачаше около него и издаваше шумни крясъци. Спомни си как Ангъс дразнеше самата нея по същия начин, когато бяха деца.

— Просто се чудя дали той си дава сметка в какво се забърква…

 

 

Гевин хвърли бърз поглед към часовника, докато привършваше приготовленията. Седем без петнадесет.

Добре, помисли си той, докато бършеше ръце в кърпата. Огледа още веднъж кухнята. Всичко беше готово. Водата в тенджерата на котлона щеше да кипне съвсем скоро. Картофите, увити във фолио, бяха идеално опечени, царевицата, която винаги купуваше от едно и също специално място, бе вече задушена в маслото. Оставаше само основното ястие, което току-що бе пъхнал във фурната. Гостите можеха да заповядат.

Чу ги да се задават, докато бе застанал на верандата, хвърляйки по един поглед към залязващото слънце.

— Това ли са стъпалата, мамо?

— Да, Ани.

— Нямат ли свършване най-накрая, имам чувството, че са безброй. Хайде Сиймъс, давай след мен нагоре!

Едва ли можеха да се появят незабелязано — вдигаха такъв шум, сякаш се задаваше с армията си самият Уилям Уолъс^[2]. Чуваха се все по-шумни стъпки и детски крясъци. Ани успя първа да изкатери стъпалата, но вместо да се зарадва на сладката си победа, тя се обърна, подканяйки малкия си брат да побърза. Той от своя страна се спираше на всяко трето стъпало, хилейки се весело и задъхано.

Когато най-накрая и Сиймъс превзе върха, Ани го стисна здраво за ръката и се обърна към Гевин с усмивка, която поразително наподобяваше тази на майка й.

— Здравей, Гевин!

— Здравей, Ани, здрасти, Сиймъс! Страхотни сте и двамата — най-бързите!

След малко зад тях се появи и Роби, погледна Гевин, после сведе очи надолу и някак срамежливо каза:

— Здрасти.

— Здрасти, Роби. — Гевин се направи, че не забелязва притеснението му. — Идвайте и тримата насам да видите какъв телескоп ще ви покажа. Няколко пъти успях да наблюдавам с него семейство тюлени, които излизаха от водата ей на онези скали там. Ако ви е интересно, може и вие да пробвате.

Роби сви рамене с типичното за момчетата на тази възраст дистанцирано безразличие.

— Добре.

След секунди се появи и Флора, закривайки слънцето, което залязваше точно зад нея. В ръцете си носеше пай, който очевидно бе приготвила сама. Беше прихванала красивата си коса с фиби, но въпреки това няколко кичура непослушно подскачаха около шията й. Носеше дълга лятна рокля, която прекрасно очертаваше почти голите й рамене. Беше обула сандали на босо, пръстите на краката й бяха лакирани в розово. Гледката наистина си струваше. Гевин така се отплесна, че почти не забеляза иначе едрия Ангъс, който се задаваше зад нея.

Гевин тръгна да посрещне Флора с намерението да я целуне, но бързо се сепна и се отказа. Нали започваме отначало, помисли си той, опитвайки се да прогони от мислите си спомените от онази нощ, когато същата тази жена лежеше съвсем гола и притисната до него на спалнята в „Тар Мюр“. Беше истинско мъчение за него, веднъж вкусил допира на устните и мекотата на нежната й кожа, сега да се въздържа насила, лишавайки се от това удоволствие.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той и му стана приятно, когато видя, че след тези думи Флора леко се изчерви. За него оставаше загадка как е възможно това, но си личеше ясно, че тази невероятна жена не бе свикнала на мъжко внимание и комплименти. Слепи ли бяха мъжете там, където тя живееше, или просто напълно незаинтересовани?

— Благодаря — измънка свенливо тя, след това веднага смени темата. — Страхотно местенце, Гевин!

— Да, стига да ти допада архитектурният стил. Лично на мен тази къща ми напомня на някакъв странен музей. Какво да се прави, жената на моя приятел Алек явно има по-различни разбирания от моите. В крайна сметка — колкото хора, толкова и вкусове. А и всъщност нямам никакво право да се оплаквам, защото те двамата бяха достатъчно мили и добри да ми я предоставят за временно ползване. На мен обаче повече ми допадат къщите с характер, душа и история, каквато е „Тар Мюр“.

Флора се усмихна.

— Е, сигурна съм, че и приятелят ти е доволен. По-добре да има някой, който да наглежда къщата, вместо с месеци да седи пуста и необитаема. — Тя надникна през стъклото на френската врата и продължи: — А сега, ако ме упътиш към кухнята, ще оставя този пай във фурната, за да не изстива.

Гевин тръгна пред нея. Усещаше мекия приятен аромат на парфюма й.

— Хей, мамо! Оттук пътят към нашата къща се вижда като на длан!

Роби, Ани и Сиймъс вече бяха наобиколили телескопа, редувайки се един през друг да гледат през окуляра му.

— Деца, само ви моля да внимавате! — напомни им Флора с онази така специфична интонация на грижовна, но в същото време строга майка. Вече си представяше как цялата апаратура се преобръща на пода.

— Не се притеснявай — успокои я Гевин. — Стойката му е стабилна.

— О, ти просто не знаеш какво могат те, особено когато са тримата заедно! Имам чувството, че ако си поставят за цел, могат да разбият и танк.

След като Флора си бе тръгнала от тях последната вечер, когато се видяха, Гевин бе прекарал дълго време, размишлявайки над думите й. Замисли се отново за ада, през който му се бе наложило да премине през последните две години. За всички потискани чувства, за бронята, с която бе покрил душата си. След като загуби Гейбриъл, той сякаш се бе обградил с някаква невидима стена. Беше ужасно наранен — толкова жестоко, че се бе клел пред себе си никога да не позволява на обстоятелствата да го накарат да изпитва отново тази смазваща болка. Но какво му бе останало? Сърцето му, душата му сякаш бяха обвити в мрак и студенина. Стоеше затворен в една черупка, която също му носеше негативни емоции, макар и по-различни.

Даваше си сметка, че животът без човек, който да го обича, всъщност трудно можеше да се нарече живот. Беше едно бавно умиране. Но ето — изневиделица се беше появила Флора. Тя успя да пробие бронята му така, както нежните минзухари преодоляват снега в края на всяка зима. До съвсем скоро Гевин бе убеден, че не може да понася други деца около себе си, поради което ги избягваше с цената на всичко. Но можеше ли да знае как ще реагира, докато не се наложи да се срещне лице в лице с проблема?

Гевин наля на Флора чаша шардоне, докато Ангъс се насочи към хладилника, за да си избере бира.

— Мамо, скоро ли ще ядем? — попита простичко Роби, докато Ани продължаваше да се занимава с телескопа. — Много съм гладен вече.

— Това ли са изисканите ти маниери, Робърт Маккалъм?

— Всъщност, Роби, мисля, че от теб зависи — намеси се Гевин.

— Моля?

— Честно казано, все още не съм съвсем готов с вечерята. Ако искаш, можеш да ми помогнеш. — И той му даде знак да го последва към големия кухненски плот.

Естествено, Ани и Сиймъс нямаха никакво намерение да пропуснат каквото и да било и бързо изоставиха телескопа, за да се присъединят към помощниците на домакина.

— Ангъс, ако нямаш нищо напротив, би ли ми помогнал и ти за момент?

Братът на Флора веднага се отзова и всички тръгнаха надолу по стълбите към морето, водени от Гевин.

Къщата на Алек не беше съвсем над брега. За да се стигне до него, трябваше да се слезе по стръмни стълби, които обаче на няколко пъти правеха леки извивки, за да свършат накрая пред малко заливче, което нямаше как да се види от къщата. Водата явно бе достатъчно дълбока, тъй като Гевин бе завързал там малка лодка току до сушата. Към близката скала я крепеше голяма, стара желязна кука. Гевин се обърна и изчака децата да се съберат около него.

— Е, какво ще кажете да си наловим нещо за вечеря?

— Какво имаш предвид, риба ли ще ловим? — учуди се искрено Ани.

— Не точно риба. Яла ли си някога омари?

Дъщерята на Флора поклати глава.

— Добре. А виждаш ли всички тези малки шамандури наоколо?

И той посочи с ръка към тях, за да ориентира Ани. — Ако имаме късмет, минем ли малко зад тях, можем да си уловим няколко омара. Искаш ли да дойдеш да ми помогнеш? Можеш и само да гледаш.

Малката обаче не изглеждаше много ентусиазирана.

— Не мисля, че на мама ще й хареса идеята. Облечена съм с най-хубавата си рокля.

Гевин се замисли за момент, после се усмихна.

— А какво ще кажеш тогава за този вариант? — И той свали пуловера си, оставайки само по синя памучна риза. — Облечи го и няма да се изцапаш.

Той й помогна с пуловера, навивайки дългите му ръкави така, че да стигат до китките й. Дрехата я покри почти изцяло, долният ръб падаше чак под коленете й.

— Мамо — провикна се Ани, — така става ли?

Флора се усмихна. Беше слязла почти до брега. Знаеше, че ако й откаже, ще провали вечерта й.

— Може. Само слушай внимателно какво ти казва господин Матсън.

След това седна на стълбите и отпи глътка вино, гледайки как Гевин и Ангъс обличат на децата импрегнирани жилетки. След малко всички се настаниха в лодката — мъжете отпред, децата отзад, и бавно потеглиха към шамандурите. Флора присви очи към хоризонта, все още осветен от сиянието на залязващото слънце. Отпусна се — лекият морски бриз приятно галеше кожата й. Вечерта беше страхотна — въздухът бе топъл, а виното — перфектно. Наблюдаваше как лодката бавно се отдалечава, образувайки малки вълнички по спокойната водна повърхност. Ани се обърна два пъти, за да й помаха.

След малко повече от половин час групата се завърна благополучно, натоварена с няколко малки кофи улов.

— Гледай, мамо! Виж колко са големи, като истински морски чудовища!

Омарите никак не изглеждаха щастливи от факта, че по никое време ги бяха измъкнали от тихите им скривалища. Гевин вече се бе погрижил да им завърже щипките, за да не наранят случайно децата. Ани и Роби бързаха да слязат от лодката, за да се порадват отблизо и на спокойствие на улова си.

— Страхотно!

— Жестоко!

— Винаги съм си мислела, че са червени, а не зелени. — Ани озадачено ги оглеждаше.

— Ще станат — успокои я Гевин. — Но чак след като ги сготвим. В кухнята съм приготвил една голяма тенджера, която ще ги събере всички.

Когато обаче Гевин тръгна да събира кофите, Сиймъс се вкопчи здраво в своята, започна упорито и инатливо да клати малката си главица и отсече категорично:

— Не-е-е!!!

Явно виждаше вечерята си по друг начин — като новия си домашен любимец.

Флора се опита да разговаря с него, но без никакъв ефект. Роби и Ани също не можаха да го убедят.

— Съжалявам. — На Флора явно й беше неудобно. — Преди време направи същото с едно от пиленцата на съседите. Да, казваше се Клък^[3]. Стана ни домашен любимец, живееше в двора. — А след това прошепна тихо, така че само Гевин да я чуе: — Докато един ден кучето на Хамиш Макнамара не го сдави. Но Сиймъс така и не разбра за тази случка. И досега си мисли, че Клък е отишъл в Лондон, на посещение в Кралския двор.

— Аха, разбирам — отговори Гевин. — Ами, добре тогава…

Той се замисли за момент, прехвърляйки набързо в главата си какво още има за ядене у дома. Добре, че сутринта бе минал през магазина. И така, малкият Сиймъс хапна печен картоф и задушена царевица, а после вместо омар получи един специален малък чийзбургер, който Гевин успя да спретне набързо. Малкият изглеждаше изключително доволен от вечерта до момента. Доброто му настроение обаче временно помръкна, когато разбра, че няма как да прибере омара у дома, както бе направил с пиленцето Клък.

— Виж сега, Сиймъс — започна внимателно Флора след четвъртия път, в който синът й бе заявил колко е доволен, че тази нощ ще спи заедно с омара, който бе нарекъл Лоурънс. — Няма как да приберем Лоур… този омар вкъщи. Той не е домашно животно.

— Но защо-о-о-о?

Звънкият му глас изкънтя в цялата стая, заплашвайки всеки момент да счупи някоя чаша.

Флора изглеждаше отчаяна. Гевин гледаше малкия и си мислеше, че както и човек да е възпитал децата си, на каквито и обноски да се е мъчил да ги научи, явно често и навсякъде се получават такива ситуации, в които малките се държат, сякаш изобщо не са били възпитавани. Просто поредната малка житейска ирония.

Спомни си за един случай, когато бе взел Гейбриъл със себе си в студиото. По онова време синът му трябваше да е бил на възрастта на Сиймъс или малко по-голям. Бързаха със записите на някого от известните изпълнители, но наистина вече не си спомняше точно на кого. В един момент работата така го бе погълнала, че напълно бе забравил, че Гейбриъл е с него. До мига, в който синът му, впечатлен от лампичките и копчетата на контролния пулт, бе успял да се покатери на един стол и да натисне бутона за запис точно след като записът вече бе сглобен перфектно, добавяйки на финала му едно бодро детско „Хей!“.

Усмихвайки се на този мил спомен, Гевин си даваше сметка, че той умишлено си налагаше да не се отдава на спомени за Гейбриъл, явно страхувайки се от това как ще се почувства. Но когато сега се бе сетил за този далечен ден в студиото, осъзнаваше, че спомените за детето го връщаха към най-щастливите мигове в досегашния му живот, карайки го да се усмихва неволно и да бъде добър.

— Мамо-о-о, кажи ми, мамо! Защо не може Лоурънс вкъщи? Защо-о-о-о?

Флора погледна Сиймъс. Търпението й се изчерпваше.

— Защото това е омар, Сиймъс. Затова. Омарите живеят в морето, а не в детските стаи.

— Но нали имаме баня?

— Да, имаме. Но я ползваме с друга цел — да се къпем там.

— А защо не го сложим в ’квариум? — упорстваше малкият.

— Защото не знаем дори с какво трябва да го храним.

— Ще му давам от моята каша! И от пюрето. И грах ще му давам.

Флора пое дълбоко въздух, мъчейки се да измисли отговор, който да сложи край на спора. И добре, че в този момент се намеси Гевин:

— Сиймъс, ти как мислиш, дали Лоурънс си има братчета и сестричета?

Малкият погледна към него през масата. По брадичката му се стичаше капка мляко. Замисли се и кимна.

— Сигурно има.

— И аз това си мислех сега. Че най-вероятно има някое сестриче или братче в морето, точно както ти имаш Роби и Ани. И може би те сега седят долу, във водата, и чакат Лоурънс да се върне, за да си поиграят заедно. Но проблемът е, че не могат да го намерят.

Сиймъс се замисли сериозно и малкото му челце се сбръчка. Погледна отново към чичкото през масата.

— Мислиш ли?

— О, да. — Включи се и Ангъс. — Даже съм сигурен, че го чакат отдавна.

След още малко размишления Сиймъс слезе от стола си и се запъти към входната врата, където бяха наредени кофите. Взе една от тях, в която явно разпозна Лоурънс, а после се върна с нея при масата и каза:

— Ето го, Гевин. Да го пуснем.

Флора проследи с поглед Гевин и децата, които се запътиха към вратата и взеха и останалите кофички с морски улов. След това тръгнаха надолу по стълбите. Този път обаче не тръгнаха към лодката, а се отправиха по една полегата скала, която тръгваше от брега и се врязваше като някакъв малък нос в заливчето, извисявайки се на около два метра над водата. Когато Гевин спонтанно подаде ръка на Сиймъс, за да не се подхлъзне, усети как сърцето му сякаш се сви от болка. Колко пъти само бе хващал в ръката си малката ръчичка на Гейбриъл… Колко малък и обикновен бе този жест, а колко много можеше да значи…

Гевин помогна на Сиймъс да се изкатери по хлъзгавата скала. След това заедно с Роби и Ани хванаха кофичките и върнаха омарите един по един обратно в морето. Вятърът шумолеше лекичко около тях. Гевин се усмихна с лека горчивина, наблюдавайки малкия Сиймъс, който помаха с ръчичка, взрян в тъмната водна повърхност и се провикна:

— Чао, Лоурънс. Отивай да играеш с братчето си.

След като и последният омар изчезна под водата, Гевин се обърна към Ани:

— Я кажи, вие обичате ли сладолед?

Тя дори не отговори, само се затича колкото й държат краката нагоре по стълбите, към терасата, където бе останала Флора.

— Мамо! Гевин каза, че можем да ядем сладолед!

Без да губи време, домакинът се зае с мелбите. Освен сладолед той се бе подготвил и с много други продукти — вафлени кори, карамел, бита сметана, гумени мечета, малки разноцветни бонбони и по две захаросани черешки на върха на всеки един от сладоледените специалитети. Малкият Сиймъс ги гледаше в захлас, напълно забравил разочарованието от загубата на доскорошния си домашен любимец.

Почти веднага, след като мелбите бяха готови, Ани се покри някъде. По едно време се върна за малко, колкото да остави празната чаша от мелбата си и да обърше носа си, изцапан с шоколадов сироп, след което отново изчезна. Гевин се огледа. Забеляза, че Флора бе изцяло погълната от малкия Сиймъс, който настояваше съдържанието на цялата кутийка с малките бонбони да отиде в мелбата му. Без да й казва нищо, той излезе от дневната, за да потърси Ани.

Намери я в собствената си спалня. Беше седнала на леглото, тананикаше си тихичко някаква нейна си мелодия, а в ръцете си държеше снимката на Гейбриъл в рамка, която иначе седеше на нощното шкафче на Гевин. Когато той влезе в спалнята, Ани вдигна очи.

— Кой е това на снимката, Гевин?

Гевин бавно пое дъх, защото усети как нещо в гърдите го стегна.

— Това е… това е моят син.

— О, ясно. Как се казва?

— Гейбриъл.

— Също като ангела?

— Да, точно така.

Ани кимна с разбиране, след това зададе въпроса, който Гевин очакваше:

— А защо го няма тук?

— Ами защото той сега е с майка си и живее много далеч оттук. В друга държава. Не съм го виждал от доста време.

— О! — Ани кимна отново. — Сигурна съм, че много му липсваш. Защото и на мен татко много ми липсва. Аз си го спомням моя татко. Роби твърди, че го помни по-добре от мен, защото аз съм била още малка, но аз наистина си го спомням добре, да знаеш. Много обичаше да ме вдигне от земята и да ме завърти около себе си. Казваше ми, че съм неговата малка принцеса.

Ани хвърли още един последен поглед към снимката, преди да я върне отново на нощното шкафче.

— Сигурна съм, че и Гейбриъл си спомня много неща за теб.

Гевин рязко си пое дъх и все пак успя да отговори:

— Аз също много се надявам да е така, Ани.