Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Second Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2017)
Корекция и форматиране
NMereva(2017)

Издание:

Автор: Джаклин Рединг

Заглавие: Втори шанс

Преводач: Мишела Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Мая Жилиева

ISBN: 978-954-399-030-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1625

История

  1. —Добавяне

Глава 14

Гевин отвори вратата и в първия момент остана изненадан от неочакваното посещение.

— Роби?

Момчето го погледна, после отмести очите си от него.

— Здрасти.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Той обаче стоеше на прага и продължаваше да мълчи. Гевин отстъпи крачка назад.

— Искаш ли да влезеш за малко?

— Да — отвърна тихо Роби.

Явно имаше нещо, което го тормозеше. Гевин бързо взе да прехвърля през ума си евентуалните сценарии. Ситуацията бе някак неловка.

Дали не го изпращаше Флора? И ако да, с каква цел?

Дали не се бе появил някакъв проблем с къщата? Дали не се бе случило нещо с Ани? Или със Сиймъс?

Гевин реши да не вика повече дявола, а да изчака Роби да се посъвземе и да го остави да разкаже какво го води насам.

— Жаден ли си?

Роби кимна.

— Искаш ли да ти отворя една сода?

— Да.

Гевин извади две малки бутилки от хладилника, отвори ги и подаде едната на Роби, а другата остави пред себе си. Двамата отпиваха в мълчание. Гевин гледаше към морето, а Роби бе забил очи надолу, в мръсните си маратонки. Над водната шир се рееха десетки чайки, които търсеха храна и огласяха околността с характерните си крясъци. Някои от тях обикаляха и край терасата. Гевин взе недоядения си сандвич и го подхвърли към верандата, давайки го на птиците. Мълчанието продължи още дълго. Гевин усети, че любопитството му надделява, и отново опита да започне разговора.

— Кажи, Роби, явно нещо те тормози.

Момчето повдигна бутилката към устата си и отпи три големи глътки. След това най-накрая проговори:

— Сам ме покани да играя в отбора по бейзбол, където тренира и той.

— Вярно ли? Това момче, дето майка му държи салона за красота в центъра, нали? Ами това е страхотно! — Гевин го погледна. — Или не е?

— Да, супер е. Само че там, откъдето аз идвам, тази игра е почти непозната. Ние си имаме футбол. Та — поколеба се за момент Роби — чудех се… — Той погледна Гевин изпод вечно рошавия си перчем. — Дали не би могъл… да ми помогнеш да се науча как се играе…

Гевин се опита да прикрие облекчената си въздишка. Какво ли не му бе минало през главата, откак Роби се бе появил на вратата му, само не и това.

— Разбира се, Роб. Разбира се, че мога. Само първо да те питам — майка ти знае ли, че си тук в момента?

— Ами… не. Казах й просто, че отивам да се поразходя.

— Добре, ясно. — След това взе телефона и го подаде на момчето. — Обади й се. Кажи й, че ще отидем заедно на игрището зад училището за известно време. Аз ще ида до гаража да потърся нещо. Майка ти трябва да знае къде си.

Докато Роби говореше с Флора, Гевин се разтърси за ключовете. След малко ги намери и отвори гаража на Алек, където намери бухалка, чифт ръкавици и топка. Събра ги и ги бутна в багажника на колата си.

Две минути по-късно се появи и Роби.

— Разбра ли се с майка си?

Той кимна.

— Каза, че мога да остана колкото искам, стига да не те притеснявам.

Всъщност Гевин бе доволен от посещението на Роби. Щеше да го разсее от натрапчивите мисли, които непрестанно го спохождаха след онази вечер в центъра, когато Сиймъс се изгуби, макар и за кратко.

Гевин осъзнаваше, че бе позволил на емоциите си да вземат връх онази вечер. Онова ужасно чувство, което бе изпитал, когато Гейбриъл бе изчезнал от живота му, в миг се бе завърнало с всичка сила, поваляйки го като огромна, мощна вълна. Бе останал без дъх, самообладанието му го бе напуснало в миг. В онези кошмарни минути той си бе представил какви ли не сценарии, кой от кой по-ужасен, пред очите му се бяха появили дори заглавията в местния вестник, съобщаващи за изчезването на тригодишно дете.

Спомняше си колко пъти след загубата на Гейбриъл се беше клел пред себе си, че няма никога повече да допусне да попада в такава ситуация.

Но ето — в крайна сметка не бе успял.

Беше се оставил да се сближи прекалено много с децата на Флора и паниката го бе връхлетяла само при мисълта каква беда можеше да се случи онази вечер. Сякаш подсъзнателно го бе очаквал, сякаш непрекъснато го бе тормозил страхът, че няма начин да не се случи нещо лошо, което да разбие крехкия му щит и да го прати отново там, откъдето бе тръгнал преди две години.

Знаеше, че не трябваше да казва всички онези думи на Флора. С нищо не й бе помогнал. Хладнокръвието и трезвата му преценка се бяха изпарили в миг. Накрая дори й бе казал, че не може да се справя с това положение, с децата й. Бе съжалил за думите си още тогава, но вече беше твърде късно. Тя едва ли някога щеше да ги забрави. Беше го видял в очите й.

Тя се бе почувствала изоставена от него. Със сигурност смяташе същото и за децата си. Помислила си бе, че не му пука за тях. Това обаче не беше вярно. Той усещаше, че ги е заобичал точно толкова, колкото обича и нея. Просто онази нощ й го бе показал по твърде неподходящ начин.

Меко казано неподходящ.

Последните няколко дена далеч от тях четиримата бяха истинско мъчение за него. По цял ден си мислеше къде са, какво правят в момента, дали всичко с тях е наред. Това чувство, веднъж изпитано към някого, нямаше как да бъде зачеркнато или забравено. Точно това си мислеше да сподели на Флора още тази вечер, когато върнеше Роби от първата им тренировка по бейзбол.

Когато пристигнаха, училищният двор беше празен. Гевин даде на Роби ръкавицата. Прекараха цял час, в който той му обясняваше и показваше как трябва да се хваща топката. Не след дълго Роби започна да схваща и да развива усет към техниката. Зрението му бе остро, а рефлексите — изключително добри. Това явно бе в резултат на заниманията му с футбол в родната Шотландия. След това Гевин пристъпи към следващия урок — задачите на питчъра или с други думи — как да хвърля правилно топката. И тук той бе приятно изненадан — Роби мяташе доста силно, при това с невероятна точност.

— Къде си се учил да хвърляш така? — попита го учудено той.

— У дома, в Касъл Рот — сподели чистосърдечно момчето. — С приятелите ми си правехме състезания. Замеряхме с камъни пощенските кутии по улицата. Та това тук е почти същото.

— Аха, ясно. — Гевин се усмихна. — Нека сега опитаме нещо…

Накара Роби да застане с топката на мястото на питчъра, а самият той застана в зоната на кетчъра, сложи си ръкавицата и вдигна ръка нагоре.

— Хайде сега да те видим. Трябва да уцелиш ръкавицата.

Момчето се прицели, премери разстоянието, след това замахна и хвърли топката с точно и отмерено движение. След няколко секунди тя тупна в кожената ръкавица на Гевин.

Невероятно!

— Сега опитай пак — каза Гевин.

Роби хвърли още три пъти.

Две момчета, които караха велосипедите си на улицата, спряха и се залепиха на оградата да гледат. Гевин им помаха да се присъединят, като веднага изпрати едното в центъра, а другото — на позицията на батъра.

— Добре, Роб. Сега искам отново да целиш с топката ръкавицата ми. Точно както преди.

Батърът, който се казваше Майк, допусна фаул първия път. Гевин премести ръкавицата малко настрана, удряйки я с юмрука на другата си ръка.

— Давай тук, Роб!

И следващите два пъти батърът замахваше с бухалката, но без да успее да уцели топката, хвърлена от Роби към Гевин.

Приятелят му от центъра започна да се смее подигравателно.

— Ела да пробваш ти като си такъв майстор бе, Бил! — изкрещя му ядосано Майк.

Момчето с готовност прие поканата. Майк отиде към Гевин и сподели:

— Той наистина е един от най-добрите. Ама нека да го видим сега.

След следващите три удара и Били изгоря.

— Къде си се научил да играеш така? — обърна се учудено Майк към Роби. — Били никога не пропуска.

Роби се усмихна.

— Не съм тренирал никога. У дома съм се учил.

— Малко странно говориш — забеляза Бил. — Откъде си? От Англия ли?

— От Шотландия.

— О-о, „Смело сърце“, а?

— Да, нещо такова — кимна Роби.

— Браво! Слушай сега, Смело сърце. В събота свободен ли си? Щото тогава ще играем срещу ония задници от Уестървил, а титулярният ни питчър е със счупена ръка.

— Няма да мога — отговори веднага Роби. — Вече обещах на Сам, че ще играя за неговия отбор.

— Кой Сам бе, на Кейси брат му ли? — Майк се усмихна доволно. — Ами той е втората ни база, ние сме от един отбор! Значи явно в събота ще се видим, Смело сърце! Тук, на същото място, в двора. Точно в десет.

 

 

Втората лентичка беше червена. Не просто бледочервена, а обагрена с наситено червен цвят, сякаш за да ликвидира всякакви съмнения.

Флора беше бременна.

Бре-мен-на.

А Гевин беше бащата.

Тя седна на тоалетната чиния. Ръцете й трепереха, но продължаваше да държи теста и да се взира в него, опитвайки се поне малко да успокои дишането си.

О…

Майчице…

Господи…

Как се беше случило…

Та те бяха заедно само една-единствена нощ, преди две седмици на плажа. Преди две седмици и три дни, ако трябваше да бъде съвсем точна. Една нощ, в която бяха имали лекомислен полов контакт, без да вземат никакви предпазни мерки.

Ето така се беше случило!

И сега тя беше бременна.

Щеше да има дете. Още едно дете. Четвърто дете.

Какво щеше да прави сега?

Флора не можа да мисли повече, защото в следващия момент чу стъпки и видя как дръжката на вратата срещу нея се премести надолу. Вратата се отвори и срещу нея се появи Ани. Междувременно Флора успя бързо да хвърли теста за бременност в кошчето.

— Ани! Не виждаш ли, че сега мама е тук?

— О, извинявай! — Въпреки смущението си малката не отстъпи назад. — Мамо? Добре ли си? Ти не си… до тоалетната… искам да кажа… просто си седнала върху затворения капак. Лошо ли ти е?

— Не, миличка. Просто съм малко уморена и седнах да си почина тук. Моля те, сега излез и затвори вратата! Ей сега ще дойда и аз.

Дъщеря й неохотно отстъпи назад и затвори вратата след себе си. Изражението на лицето й ясно показваше, че бе усетила, че нещо не е наред.

Сърцето на Флора се бе качило в гърлото й, а ръцете й продължаваха да треперят силно и неконтролируемо. Бръкна в кошчето и извади теста. Втората лентичка си седеше все така червена. Дори сякаш бе още по-червена, отколкото преди малко.

Пое си дъх на пресекулки, опитвайки се да потуши бурята от емоции, която бушуваше в нея. След това си зададе пак същия въпрос.

Какво щеше да прави?

Какво, по дяволите, щеше да прави сега?

Вдовица, тридесет и две годишна, самотна майка на три деца. Точно бе започнала отново да се връща към нормалния ритъм на живот, съвземайки се след смъртта на съпруга си. И сега това! Още едно дете, при това от Гевин, който само преди няколко дни й бе казал, че последното нещо, което иска, е отново да става баща.

Само при мисълта за това главата на Флора щеше да се пръсне, а стомахът й сякаш се преобръщаше всяка минута. Затвори очи и зачака неприятното чувство да премине.

След още няколко минути тя се изправи. Пусна чешмата, напълни шепите си със студена вода и си наплиска лицето. Взе кърпата, избърса се и я върна на закачалката. След това се взря в изражението си в огледалото. Жената, която я гледаше отсреща, по нищо не показваше, че знае какво да прави в тази ситуация.

Изглеждаше объркана и изплашена до смърт.

Флора се обърна и излезе от банята.

— Всичко наред ли е, Флора? — попита я Холи, след като тя се довлачи до кухнята. — Ани каза, че ти е зле.

— Не, всичко е наред. Просто вчера не сложих нищо в устата си цял ден. Чай ли правиш?

— Да. Билков чай. Искаш ли да ти сипя една чаша?

Флора кимна.

— А какво ще кажеш да ти приготвя и един сандвич? Точно си правех и за мен. С пуешко филе?

Флора наистина се почувства малко по-добре, след като си хапна от сандвича, но усещаше стомаха си толкова свит, че не можа да изяде повече от половината. Опита да се съсредоточи върху думите на Холи, която, откакто й бе сипала чая, й обясняваше разни неща за уебсайта, таблиците и рекламните брошури. Не успя да разбере нищо. В главата й светеше само червеният цвят на теста за бременност подобно на някакъв огромен светофар.

С усилие на волята Флора се надигна от стола и излезе от кухнята, за да се обади на Ангъс. Милият й брат — той винаги беше до нея. Нямаше нещо, което да не може да си сподели с него. Но това…

Не! Имаше нужда първо да свикне с мисълта, преди да съобщава фактите на когото и да било. Ако се обадеше на Ангъс и му кажеше, знаеше, че той щеше да хване първия възможен самолет за Щатите. Той винаги правеше всичко по силите си да реши проблемите й, но какво можеше да направи сега? Не можеше вечно брат й да жертва личния си живот, за да й помага. А вече го бе правил, при това неведнъж. Сегашният случай бе нещо, с което тя трябваше да се справи сама.

Просто имаше нужда от малко време за размисъл. Трябваше обаче и да успее да се усамоти, поне за малко. Това беше един от малкото моменти, в които не искаше дори децата около себе си.

Флора взе ключовете от колата и тръгна към вратата.

— Холи, ще можеш ли да се справиш сама за около час с децата и къщната работа? Сетих се, че имам да свърша една важна работа в центъра.

Като например да си взема още един тест… за всеки случай… или пък направо витамини и хапчета фолиева киселина. Разбира се, последното си го каза наум.

Холи кимна, докато дъвчеше сандвича си.

— Няма никакъв проблем. Семейство Райс вече напуснаха стаята и са на път към Вирджиния. Между другото, споделиха, че са останали страшно доволни. Всички други са на разходка. Роби още е навън, а Ани и Сиймъс гледат „Шрек“. Не се притеснявай, върши си работата. Ние тук ще се оправим.

Гевин се бе запътил към аптеката. Тя се очертаваше последната му спирка, преди да се прибере. Вече бе минал през магазина, химическото чистене и пощата. Бе оставил Роби преди около час пред тях. Направи му впечатление, че колата на Флора не е пред къщата. Някакво момиче на име Холи му каза, че е слязла към центъра по работа. Така той бе решил да свърши това-онова в града, надявайки се да я засече някъде. Досега обаче планът му не се бе увенчал с успех, въпреки че през последния час бе кръстосал целия център. Когато мина през кафето, Джули му каза, че Флора не се е отбивала през последните няколко дни.

Почти се беше примирил, че няма да я види днес, когато зърна колата й, паркирана пред аптеката.

— Рестото Ви, госпожо Маккалъм.

Гевин почти щеше да се сблъска със забързаната Флора на влизане в аптеката. Жената зад щанда държеше в ръка няколко монети, които тя очевидно бе забравила да си вземе.

— О… — промълви изненадано Флора.

— Здрасти — отвърна Гевин.

— Здравей.

Двамата се гледаха, застанали точно на изхода.

— Как я караш? — попита той накрая. Забеляза, че на лицето й бе изписана някаква странна смесица от чувства — страх, неловкост и още нещо, което той не можа да определи. Но сякаш страхът преобладаваше.

Флора продължи да се взира в него още известно време, след това отговори:

— Всичко е наред. Всъщност имам доста работа. През последната седмица бяхме почти пълни с гости. Сега трябва да се прибирам.

— Флора, исках да поговорим…

Забеляза, че очите й са зачервени.

— Гевин, нека да го оставим за друг път, моля те. И аз искам да поговорим, наистина, но сега просто трябва да се прибирам. Бързам.

И тя излезе, притискайки към себе си хартиената торбичка с покупките, без дори да изчака отговора му. Просто се шмугна покрай него и излезе.

Сякаш избяга.

— По дяволите, Флора, почакай!

Тя обаче вече се бе качила на колата. Подкара я бързо и сви по улицата. Гевин се почувства като пълен глупак. Стоеше на входа на аптеката, държеше вратата отворена и гледаше навън. Усещаше любопитните очи на касиерката Алис в гърба си. Май беше най-добре просто да влезе вътре и да си купи нещо. Взе от едно от рафтчетата комплект самобръсначки и се насочи към касата. Изведнъж се сети.

— Аспирин — каза на висок глас сякаш на себе си, защото бе сигурен, че съвсем скоро ще го зацепи главата.

Започна да разглежда различните шишенца на една от лавиците в дъното. В този момент чу гласа на аптекаря зад щанда, който нареждаше на касиерката:

— Алис, не забравяй да поръчаш днес от витамините за бременни, моля те. Мисля, че госпожа Маккалъм току-що взе последните.

Гевин замръзна. Ръката му остана да виси във въздуха, на няколко сантиметра от шишенцата с аспирин. Помисли си, че не е чул добре.

Разбира се, че не е чул добре. Само след секунда обаче аптекарят продължи вече с по-шеговит тон.

— Явно тестът за бременност, който си купи онзи ден, е дал положителен резултат.

Сякаш го удари гръм. Опита се да си поеме въздух, но усети, че едва диша. Всичко пред очите му се размаза. Гевин грабна бързо шишенцето с аспирин и тръгна към касата, когато помътнелите му очи се срещнаха с тези на човека с бялата престилка зад щанда.

— О, господин Матсън, моля да ме извините. Мислех, че няма никой. — Аптекарят се изчерви от неудобство.

Гевин само му кимна, отиде на касата и подаде на Алис аспирина, самобръсначките и една банкнота. Стори му се, че докато тя ровеше за рестото му, мина цяла вечност. Обърна се и тръгна да си ходи. Имаше нужда от чист въздух. Усещаше, че ако остане на закрито още десет секунди, ще припадне.

— Господин Матсън! Изчакайте! Забравихте рестото!

Той дори не се обърна. След като излезе, направи няколко крачки, спря и се загледа в нищото. Подпря се на един уличен стълб, за да не падне.

Флора беше бременна.

Гевин пое дълбоко въздух и взе да брои дните. Бяха изминали малко повече от две седмици от онази незабравима нощ, в която двамата с нея бяха правили любов на плажа, в морето…

След това и в леглото.

И на пода пред камината.

Ясно защо гледаше така изплашено, когато преди малко се сблъскаха на вратата. Последния път, когато се бяха видели, той й бе казал, че няма желание повече да се занимава с деца, че не иска никога повече да си има свое.

Той беше просто един абсолютен задник.

Гевин хвърли пликчето от аптеката на седалката до шофьора, завъртя ключа и пришпори мощното BMW право към „Тар Мюр“. Когато стигна там, Флора точно слизаше от колата си. Сиймъс и Ани бяха излезли на верандата да я посрещнат.

— Здрасти, Гевин — поздрави го Ани, когато и той излезе от автомобила си.

— Здравей, Ани — отговори й той, без да сваля погледа си от Флора.

Тя се обърна към него. Гевин се приближи и попита:

— Кога възнамеряваше да ми съобщиш? Или може би си решила изобщо да не си правиш труда?

Флора не отговори нищо, само се обърна към децата:

— Ани, вземи Сиймъс и се приберете вътре!

— Мамо, — обади се малкият, — защо Гевин е лош?

— Не знам, миличък. Защо не влезеш с Ани вътре при Холи, докато аз си поговоря с Гевин. Кажете й да ви даде нещо за хапване — от онези бисквити, които купих вчера. От онези с шоколада. Ани, кипни мляко в една каничка и внимавай да не го разлееш.

Флора и Гевин стояха един срещу друг, докато Ани и Сиймъс се обърнаха и неохотно се прибраха в къщата. Въпреки че бяха още малки, двамата усещаха, че нещо никак, ама никак не беше наред.

Флора изчака, докато чуе хлопването на вратата, за да се увери, че е затворена. Едва след това проговори:

— Те не знаят нищо, така че много те моля да снижиш тона. Със сигурност в момента подслушват зад вратата, а не желая точно това да е начинът, по който ще разберат.

Флора беше права.

— Тогава ела да се поразходим.

Без да изчаква отговора й, той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към задния двор на къщата, покрай бръшляна, където се бяха видели за първи път преди около месец. На Гевин му се струваше, че е било преди цяла вечност. Той спря, когато се увери, че са се отдалечили на безопасно разстояние от къщата.

— Дори няма да те питам дали е вярно. Всичко беше изписано на лицето ти, когато се срещнахме в аптеката. И сега е така. Ти си бременна. Ти носиш в себе си моето дете, нали?

Флора го погледна. В очите й напираха сълзи.

— Как разбра?

— Аптекарят се оказа с голяма уста. Не беше разбрал, че съм останал вътре, след като ти излезе. Защо не ми каза?

— Току-що го бях разбрала със сигурност — отговори тя. — Преди няма и няколко часа. Аз самата още не мога да го осъзная.

Гевин забеляза силното вълнение на Флора, затова си наложи да успокои собствените си емоции.

— Щеше ли да ми кажеш? — попита я той с по-спокоен тон.

Тя го погледна право в очите и бавно отвори уста да отговори.

— Не знам. Наистина не знам. Последния път, когато бяхме заедно, ти ми даде достатъчно ясно да разбера позицията ти. — После затвори очи и въздъхна тежко: — Разбира се, че трябваше да ти кажа, Гевин. Рано или късно. Щях да ти кажа. Веднага, след като решах какво е редно да направя.

На Гевин не му се хареса тона, с който Флора изрече последните си думи. Звучеше толкова решително, толкова… обречено.

— Какво имаш предвид, Флора? Какво мислиш да правиш?

— Точно върху това размишлявах през последния един час. И реших. Ще направя това, което възнамерявах и преди — ще остана тук до края на лятото, за да довърша това, което съм започнала с къщата, а после ще се прибера у дома.

— В Шотландия?

— Да — кимна тя. — В Шотландия.

Гевин я погледна. Мисълта, че не след дълго отново ще ги разделя цял океан, бе прекалено тежка за него.

— Остани, моля те!

— Гевин, не мога да го направя.

— Моля те, Флора! Нямам сили да губя повече…

Мъката го връхлетя толкова силно, че той я почувства като живо същество вътре в себе си.

— Никога няма да си помисля да те държа далеч от детето ти, Гевин. От нашето дете. Искам да го знаеш. Но Шотландия е моят дом, моята родина. Родината на трите ми деца. Семейството ми е там. Всичките ми приятели. Сега имам нужда от тях повече от всякога. Всичко, което познавам и имам, е там.

— Знам. — Той посегна да я погали по лицето. Видя устните й да треперят и сложи нежно показалеца си върху тях. — Но аз все пак те моля да останеш.

Флора го погледна отново, после поклати глава.

— Свърши ли лятото, аз нямам повече работа тук. Няма да имам друга причина да остана.

— Ще имаш.

Тя го гледаше, очаквайки да продължи.

— Мен. Нас. Всички нас.

— Какво имаш предвид, Гевин?

— Просто ти казвам, че искам да бъдем семейство, Флора. С всичките проблеми и тревоги, въпреки целия хаос и неизвестността за бъдещето. Знаеш ли защо не бях на себе си онази вечер, когато Сиймъс изчезна? Защото бях изплашен до смърт, че с него се е случило нещо! Защото аз обичам това малко момченце… — Гласът му се разтрепери, но той все пак успя да довърши. — Точно както заобичах Роби и Ани. Точно както обичам теб.

Флора най-накрая се предаде на сълзите. Тя избухна в плач, имаше чувството, че всеки момент ще се срути на земята. Гевин я прегърна и я притисна силно към себе си. Започна да я целува нежно, заровил лицето си в меките й коси. Не искаше да я пусне, копнееше да останат така завинаги.

— Стани моя съпруга, Флора! Нека си дадем втори шанс. За теб, за мен. За всички.

Гевин изчака хлипанията й да престанат, после се наведе и я целуна. Целуваше я нежно и бършеше сълзите й с цялата любов на света. Когато усети ръцете й около врата си и топлия й дъх срещу лицето си, той вече знаеше нейния отговор, нищо че не го бе казала с думи.

— Не мога да кажа всички тези новини на децата наведнъж — прошепна тя в ухото му, когато най-накрая се наситиха на дългата си целувка. — Имам нужда от време.

Гевин кимна.

— Да, ще действаме постепенно, Флора. Но заедно.

 

 

Няколко часа по-късно се оказа, че съдбата имаше още какво да им предложи през този невероятен ден.

Флора точно бе сложила децата по леглата и седеше сама в кухнята, облечена само по халат и с чаша чай пред себе си. Опитваше се да подреди мислите си и да намери най-подходящия начин да каже на децата, че с Гевин ще се женят. Сама разбираше, че това трябва да стане възможно най-скоро. Не след дълго бременността щеше да започне да й личи.

Бебето.

Тя постави ръка на все още плоския си корем, приютил в утробата си нов живот.

Щяха да летят до Шотландия в края на месеца за кръщенето на синчето на Либи и Греъм. Щяха да са си у дома, с всички роднини и приятели около себе си. Щеше да е перфектното време, перфектното място за тяхната сватба.

Телефонът иззвъня. Още преди да вдигне слушалката, очакваше, че ще е Гевин, всъщност цяла вечер го бе очаквала да й се обади. Имаха толкова много да говорят, да решават, да мечтаят…

Той беше, наистина. Но още от първата му дума тя разбра, че нещо се беше случило.

— Флора… — Гласът му беше напрегнат, едвам говореше.

— Да, Гевин? Какво има? Случило ли се е нещо?

— Намерили са го. Намерили са Гейбриъл!

Флора ахна. След това закри устата си с ръка. Сълзите бликнаха от очите й, преди да успее да му отговори.

— О, господи, Гевин! Как? Кога? Къде е той сега?

— Все още не знам. Айвън, детективът, който работи за мен, ми е оставил съобщение. Току-що го видях. В момента още не мога да се свържа с него. Дори не знам къде са. Знам само, че го връщат в Ню Йорк! Ще летят вдругиден.

Успя да каже само това. След това и той избухна в плач.

— Ела с мен, Флора! — успя да й каже след малко. — Ела с мен в Ню Йорк. Бъди до мен в най-щастливия ден в живота ми!