Жаклин Рединг
Втори шанс (12)

Глава 12

Островът на Хатауей бе скалисто парче земя, което се издигаше над водите на Ипсуичкия залив на около седем километра от сушата.

Според специалистите той се бе появил на мястото си преди около петнайсет хиляди години, когато в резултат на постепенното разтапяне на голям глетчер се е образувал и самият живописен залив. Имаше и три по-малки островчета, подредени подобно на пътечка между големия остров и сушата. Именно поради това бяха известни като „Пътеката на Рейчъл Хатауей“. Всички те бяха необитаеми, поради което се бяха превърнали в предпочитано местенце за гнездене на различни птици, най-вече корморани и дъждосвирци.

Дори в слънчев и ясен летен ден, какъвто бе днешният, големият остров беше обгърнат от мараня и лека мъгла, което му придаваше загадъчен и леко призрачен вид. Трептенето на въздуха около него го караше да изглежда сякаш е жив и постоянно се движи лекичко ту наляво, ту надясно. Когато пък времето се развалеше, парчето земя насред залива се превръщаше в наистина страшно и злокобно място. Изобщо около него витаеше някаква странна аура и въпреки че Гевин обичаше морето, а и се справяше сравнително добре с управлението на лодката си, той предпочете да наеме някой местен, на когото да плати, за да ги откара дотам и после да ги върне обратно. Все пак тези хора влизаха всеки ден в морето и познаваха обстановката много по-добре от него.

Слязоха на северния бряг на острова. Току-що бяха акостирали до наскоро построен кей. Въпреки зловещата си слава в градския фолклор или може би точно заради нея „Островът на вещицата“, както всички го наричаха, се бе превърнал в любима дестинация за разходки на всякакви природолюбители, романтици и търсачи на силни усещания. Парчето земя в залива се бе превърнало в лобно място за много кораби и гемии, които или попадаха на острите подводни скали около него, или затъваха в плитките му пясъци. Дъното около острова бе буквално застлано с останки от всякакви плавателни съдове. Именно поради тази причина с одобрението и помощта на местната управа жителите на Ипсуич бяха изградили кей точно на мястото, където островът бе най-достъпен за акостиране. Около него водата бе най-дълбока и нямаше подводни препятствия. Официалното откриване на този малък пристан се бе състояло съвсем скоро — преди малко повече от седмица. По този начин островът бе станал много по-лесно достъпен за жителите и гостите на градчето.

Роби и Ани първи тръгнаха да слизат от лодката, въпреки че водачът им все още не я бе вързал и обезопасил. Флора, която държеше малкия Сиймъс в ръцете си, им извика да изчакат. След като всичко вече беше готово, двете деца и Гевин стъпиха на малкия кей. Той се стъписа не на шега, когато в следващия момент Флора му подаде в ръцете малкия Сиймъс от лодката. Две големи зелени детски очи се втренчиха спокойно в него, след като той го пое в прегръдката си. Палецът на малкия бе на обичайното си място — забит в устата му. Гевин му се усмихна, държейки го здраво притиснат към себе си с едната ръка, докато с другата леко и някак боязливо и непохватно прикрепяше вратлето и главата му.

— Здрасти, Гее-вин — изломоти по детски Сиймъс, без да изважда палеца от устата си.

— Здравей и ти, Сиймъс Маккалъм — отвърна му той.

Флора слезе от лодката с помощта на капитана, тъй като Гевин бе зает с малкия. В този приятен и слънчев летен ден тя бе облякла шарени къси панталонки и лека памучна блузка. Голяма сламена шапка с широка периферия пазеше очите й от слънцето. Веднага след като стъпи на земята, тя протегна ръце, за да вземе Сиймъс, когато забеляза, че Гевин вече го бе качил върху раменете си. Тригодишното момченце, свикнало до момента да гледа света от нивото на скромните си деветдесет сантиметра, изведнъж се бе извисило над всички останали и изглеждаше изключително заинтригувано и доволно от този факт.

— Виж, мамо, виж! — викаше възторжено, вдигайки двете си ръчички нагоре: — Аз пипам небето!

Тази гледка накара Флора да се върне в мислите си почти осем години назад, когато Роби заемаше съвсем същата стойка и гордо изражение, но качен върху раменете на баща си Сиймъс. Споменът я накара да примигне няколко пъти, за да сподави внезапно връхлетялата я тъга, която напираше издайнически в очите й.

— Да, миличък Сиймъс, наистина си много висок — съгласи се тя с него и успя да преглътне солената буца, която бе заседнала в гърлото й. След това вдигна от земята двете големи пазарски чанти, които носеше със себе си. В тях бе прибрала всичко необходимо за обяда, слънцезащитен крем и мокри кърпички.

Гевин тръгна по кея със Сиймъс на раменете си и едва когато стигнаха до безопасно място на сушата, го хвана здраво с двете си ръце, повдигна го над главата си и внимателно го свали на земята. Брат му и сестра му отдавна се бяха отдалечили, гонейки се един друг.

— Роби… Ани… чакайте-е-е — провикна се жално малкият.

Докато се возеха в лодката, Гевин бе запознал Флора и децата с историята за Рейчъл Хатауей и със загадъчните обстоятелства около смъртта й. Разбира се, бе разказал всичко с най-цветни краски, украсявайки разказа си с пиратски истории и черни магии. Именно заради това, след като слязоха на сушата, двете по-големи деца нямаха търпение да стигнат колкото се може по-скоро до колибата на вещицата. До кея бе сложена и голяма карта, която показваше подробно всички пътеки по острова, чиято площ бе около петдесет и пет акра. Ани и Роби държаха пикникът да е максимално близо до останките от зловещата къщичка.

Когато пристигнаха до целта си, там вече имаше и няколко други семейства с деца, явно дошли със същата цел. Те четяха информацията по табелките, които градската управа бе поставила наскоро в опитите си да превърне островчето не само в място за забавление, но и в туристическа забележителност. Там бяха написани същите неща, които Гевин вече им бе разказал, докато пътуваха насам. Като запален почитател на Хари Потър Ани бе много развълнувана и заинтересувана от всеки един дребен детайл, свързан с вещицата от Ипсуич. Цялата бе погълната от идеята да намери нещо ново, което никой досега не бе успял да открие или поне не му е обърнал нужното внимание.

— Мамо, как мислиш, дали това дърво тук е възможно да е посадено от самата Рейчъл Хатауей? Изглежда много старо. Обзалагам се, че точно на тези клони е слагала чорапогащниците си да съхнат.

— Мамо, дали Рейчъл Хатауей не си е брала къпини от същия този храст, който в момента е пред нас?

— Мамо, а дали не е правила магиите си върху тази скала отляво, как мислиш?

Мамо, мамо, мамо — вече половин час Ани буквално не я оставяше да си поеме дъх, заливайки я с порой от въпроси.

От самата колиба бяха останали четирите вече полуразрушени стени, между които навремето живеела вещицата, покрити с дебел килим от бръшлян и друга пълзяща горска растителност. На няколко метра от развалините се забелязваше импровизирано огнище от големи обли камъни, наредени в кръг, явно оставено от някоя група смелчаци, нощували тук. Между четирите стени се издигаше дърво, чийто ствол бе плътно изографисан с всякакви имена и инициали на хора, държащи да отбележат именно по този начин, че са посетили мястото. Според табелата, забита на нивото на очите на възрастен човек, именно на мястото, където бе поникнало дървото, навремето е била всекидневната на Рейчъл Хатауей.

Ани затвори очи и остана дълго време така — по този начин се опитваше да се пренесе три века назад, представяйки си как е изглеждало мястото тогава. След това продължи да се разхожда между четирите стени. Застана пред обраслата с бръшлян камина или по-скоро пред това, което бе останало от нея. Опипа камъните под бръшляна, после пъхна глава в дупката към комина.

— Какво ли си е готвила тук, а?

— Най-вероятно любопитни и досадни малки момиченца — отговори й заядливо Роби. — В голям черен казан.

След това той се приближи към по-малката си сестра, хвана я и я задърпа към камината.

— И следващата си ти!

— Мамо! — изпищя Ани.

Флора погледна към големия си син и укорително смръщи вежди. Точно така, както правеше навремето собствената й майка, когато беше малка и Ангъс я тормозеше общо взето по същия начин.

— Робърт Маккалъм…

— О-о, добре, добре! Не виждате ли, че просто си играех? — Реагира бурно момчето.

— Мамо. — Сега пък Сиймъс се обаждаше. Той гледаше зеещата паст на голямата камина със страхопочитание, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще оживее и ще го погълне целия. — Вярно ли е, дето Роби казва? Вещицата яде деца?

— Не, миличък, не. Роби просто се опитва да изплаши Ани. Елате сега всички при мен. Стига толкова с вещиците и с черните казани. Хайде да се разходим и да си намерим някое местенце по-настрана, където да си направим пикник, искате ли?

Петимата прекараха следващите няколко часа излегнати на голямото вълнено одеяло, което Флора бе взела в чантата специално за целта. Намериха си една страхотна полянка, разположена само на няколко метра от едно малко и спокойно заливче. Няколко високи, стари дървета правеха идеална шарена сянка, а наблизо се чуваше тихият плясък на вълните. Имайки предвид всички зловещи истории, които бе чула по-рано днес за острова, местенцето, което си бяха избрали за пикник и почивка, се струваше на Флора неподозирано красиво и приятно, дори й действаше успокояващо. Замисли се подобно на дъщеря си преди малко дали някога Рейчъл Хатауей бе идвала точно тук, където се бяха разположили те. Дали се е взирала с тъжен поглед към градчето, чиито жители я бяха прогонили? Опитвала ли се е да се спаси, връщайки се на сушата? Или пък наистина са й помогнали пирати? Реши, че лично тя би предпочела за себе си втория вариант. Представи си бедната Рейчъл, напускаща проклетия остров в прегръдките на влюбения пират — определено по-добър и красив вариант, отколкото да угасне на това парче земя в самота и отчаяние.

След като изгълтаха набързо сандвичите си с фъстъчено масло, Роби и Ани слязоха надолу към брега, за да събират мидени черупки. Флора и Гевин останаха на полянката, хвърляйки им от време на време по едно око. Изтощен от впечатления и емоции, Сиймъс бе задрямал сладко на одеялото.

— Толкова бързо растат. Невероятно е само с каква скорост се променят.

Веднага след като изрече тези думи, Флора съжали жестоко. Забеляза как очите на Гевин изведнъж помръкнаха.

— О, извинявай, Гевин! Беше голяма глупост от моя страна. Изобщо не се усетих, съжалявам наистина.

Гевин поклати глава.

— Не. Няма за какво да се извиняваш. — Погледна я в очите, след това продължи: — Присъствието на децата ти около мен през последните няколко дни ми повлия някак… пречистващо. Като някакъв малък личен катарзис. Те ми помогнаха да си представя как Гейбриъл прави същите неща като тях — най-нормалните неща, които прави всяко дете. Независимо с кого е и къде се намира в момента. — Гевин се загледа към водата.

Колко ли му е трудно, замисли се Флора. Цялата тази неизвестност — седмица след седмица, месец след месец, година след година. Неизвестност, която можеше да продължи и до края на живота му. Спомни си как онази вечер, когато му бяха на гости, той бе взел Сиймъс в скута си и му показваше как се свири на пиано. Какъв възторг само се бе изписал на лицето на най-малкия й син, когато бе успял да изсвири няколко акорда уж сам, докато Гевин поставяше пръстчетата му на правилния клавиш. Колко ли такива невероятни моменти бе изпуснал Гевин със своето собствено дете. И за съжаление, продължаваше да ги изпуска.

В момента й се искаше единствено да го утеши, да го успокои по някакъв начин. Тя го хвана нежно за ръката и вплете пръстите си в неговите. Гевин я погледна право в очите и стисна ръката й. Държеше я лекичко, но в същото време с такава страст, сякаш от това зависеше живота му. Двамата се гледаха един друг в очите, без да казват нищо.

В следващия момент безсловесното им общуване бе прекъснато от възторжените крясъци на Ани.

— Мамо! Гевин! Елате да видите! Намерих съкровище!

Безценната находка се оказа някаква плоска, почерняла от времето шайба с размер на монета от половин долар. Всъщност отначало Гевин реши, че това са именно петдесет цента, изпуснати преди много време от някого, който също като тях си е правил пикник наоколо. След това обаче я разгледа по-внимателно. След като свали с нокът част от обвивката от засъхнала сол и пясък, той установи, че това наистина беше монета. Само дето никога преди това не беше виждал точно такава.

— Американски паунд ли е? — Не спираше да любопитства Ани, надничайки през рамото му, докато той продължаваше да изследва находката, коленичил на пясъка.

— Американската парична единица не е паунд, а долар, глупчо! — обади се с нескрита насмешка към по-малката си сестра Роби.

— Само дето това тук не е и долар — поясни Гевин, докато продължаваше упорито да търка монетата с нокът. — Струва ми се, че е нещо доста по-старо. Ани, може и да греша, но моето скромно мнение е, че това е някаква доста стара испанска монета.

Очите на Ани в миг се разшириха от удивление и изненада.

— Испанска? Сто процента е от някой пиратски кораб!

Гевин кимна с глава и продължи съвсем сериозно:

— Изобщо няма да се учудя, ако се окаже точно така. Тук наблизо, в едно съседно градче, има музей, който е пълен с подобни находки. И наистина повечето от тях са се оказали тук именно защото край бреговете е претърпял корабокрушение не един пиратски кораб. А и нали се сещаш за това, което ти разказах сутринта. Според някои версии, именно пират, който се влюбил в Рейчъл Хатауей, я спасил от заточението й на острова.

Лицето на Ани сияеше.

— Чуваш ли мамо? Пирати! Истински пирати, като Черната брада! Може дори да е бил самият той! Тук някъде сигурно има заровено съкровище! Сигурно има още много монети. Хайде, Роби, какво чакаш! Да потърсим още!

Развълнуваните й крясъци в крайна сметка успяха да събудят Сиймъс, който усети, че се случва нещо интересно, и не искаше да пропусне и миг повече. Той бързо скочи от одеялото и се запъти към брат си и сестра си с леко непохватна, но забързана походка, сякаш бе някоя от онези кукли, които се навиваха с ключе отзад, за да ходят. През следващите два часа трите деца почти не вдигнаха очи от пясъка. Ровеха се в него, оглеждайки съсредоточено всяко камъче и мидена черупка, които им попаднеха. Прекарваха внимателно пясъка през пръстите си, за да не изпуснат нещо. Копаеха неуморно все по-надълбоко с лопатките си в търсене на още съкровища. За съжаление, всичко, което успяха да намерят, бе отпраната гумена подметка от нечия маратонка, безброй капачки от бутилки, както и всякакви малки клонки и пръчки, достатъчни за построяването на цяла малка крепост на плажа. Сиймъс се бе заел именно с това, след като явно му бе омръзнало да рови в пясъка.

Докато наблюдаваше Флора, която се бе присъединила към децата и се ровеше до лакти в пясъка, Гевин се замисляше все по-сериозно, че този остров със сигурност наистина беше омагьосан. Как иначе можеше да си обясни факта, че от минута на минута днес се влюбваше във Флора все по-силно… Искрящите й зелени очи, огненочервената коса — тя беше като истинско вълшебно видение, тя сякаш наистина беше фея от някакъв друг, приказен свят. Когато обаче децата й бяха наоколо, тя ставаше различна. Ето и сега — заровена до колене и лакти в пясъка, заобиколена от трите си любими същества — дори и отдалеч се забелязваше майчината доброта и обич, които излъчваше лицето й. Сякаш около себе си имаше някаква аура, чието сияние я правеше още по-мила, още по-вълшебна. Гевин се чувстваше толкова привлечен, толкова завладян от това омайно сияние, че изобщо не усети как краката му го понесоха към нея. Точно се беше протегнала, за да вземе една мидена черупка, когато той се оказа срещу нея, коленичил на пясъка. Хвана нежно лицето й между двете си длани, приближи се към нея и докосна с устните си нейните. Започна да я целува — толкова нежно, толкова истински…

— Не!

Гевин се обърна стреснат и срещна очите на Роби, които се впиваха в него, размътени от ярост и гняв.

— Роби… — Флора се опита да го успокои с мекия си глас.

— Той те целуна! — отвърна с нападателен тон момчето. — Не може да те целува! На татко няма да му хареса!

— Роби — повтори Флора, — ела при мен, моля те.

Но синът й само поклати енергично глава, сякаш се опитваше да прогони оттам кошмарната гледка, на която току-що бе станал свидетел. Беше видял майка си в прегръдките на мъж, когото почти не познаваше. На чужд мъж.

— Не — каза кратко той и се обърна. — Не!

Роби тръгна бързо нагоре по хълма, а Флора напразно викаше след него, молейки го да се върне обратно.

— Мамо… — Гласчето на Сиймъс трепереше, а големите му очи се бяха напълнили със сълзи. Готов бе да заплаче всеки момент. Разбираше, че току-що се е случило нещо лошо, но нямаше никаква представа какво е то. — Мамо? Защо се сърди Роби? Защо избяга?

— Всичко е наред, миличък — увери го тя. — Мама сега ще отиде и ще го намери. — После погледна към Гевин. — Би ли останал, ако обичаш, с Ани и Сиймъс, докато аз настигна Роби и си поговоря с него?

Гевин кимна. Чувстваше се ужасно. Искаше му се да потъне в земята. Беше си позволил да демонстрира чувствата си към нея, без да се замисли до какво може да доведе това.

— Съжалявам, Флора.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл да съжаляваш, Гевин. Просто друг път трябва да бъдем по-внимателни, това е. — След това се обърна към дъщеря си: — Ани, миличка, моля те да останеш тук с Гевин и Сиймъс. Аз ще се върна след малко с Роби. Разбрахме се, нали?

Ани кимна, без да казва нищо.

Докато Флора вървеше нагоре, почиствайки, доколкото може краката си от пясъка, Гевин се приближи към Ани и Сиймъс.

— Е, деца, хайде да видим колко голям замък можем да построим, докато мама и Роби се върнат.

Обърна се още веднъж назад, за да види как Флора догонва сина си по хълма.

 

 

Флора намери Роби, седнал на земята в единия от ъглите на полуразрушената постройка. Беше се свил така, че коленете му почти опираха в челото, а лицето му бе плътно закрито с дланите на двете му ръце. Не му каза нищо, само коленичи до него. Обгърна вече почти юношеското му тяло с две ръце и се опита да го притегли към себе си.

Роби притискаше здраво ръцете към лицето си и отказваше да ги отлепи оттам. Флора знаеше защо — синът й искаше да скрие сълзите си от нея. Мисълта, че му бе причинила болка, я прободе в гърдите като остър нож. Седна на земята до него и започна да милва главата му. Все още не смееше да му проговори. Най-накрая той откри лицето си и вдигна към нея зачервените си очи. Флора го погледна. Това не беше лицето, което познаваше. Не беше физиономията на момчето й на прага на юношеството, което вече се опитваше да подражава на мъжете. Пред себе си Флора имаше едно малко, беззащитно и безкрайно ранимо момче.

— Не обичаш ли вече татко? — проплака то.

Тя преглътна няколко пъти, преди да успее да му отговори.

— Разбира се, че обичам татко, Роби. И винаги, винаги ще го обичам!

— Тогава защо го направи? Защо се целуваше така с Гевин?

Флора пое дълбоко въздух, опитвайки се да намери най-точните думи, с които да подходи към разстроения си син.

— Роби, знаеш, че ако имаше някакъв начин да го направя, аз самата щях да върна татко отново при нас веднага, на минутата. Знаеш, нали? Той ми липсва страшно много. На мен, на теб, на Ани, на всички нас. Малкият Сиймъс… той, за съжаление, не е имал щастието да го познава. Иначе щеше и той да знае какъв добър, весел и забавен татко си е имал. Спомняш ли си как си играеше с вас, как ви подхвърляше във въздуха, как се смеехте заедно?

Роби примигна и без да иска на лицето му изгря усмивка.

— Никога няма да го забравя. Но мен не ме е подхвърлял.

Флора кимна.

— Прав си. Подхвърляше Ани, не теб. Но както и да е — тъжната истина е, че колкото и да искаме да го върнем пак при нас, това няма как да се случи. Понякога животът просто е прекалено жесток.

— Но така не е честно…

— Не е, прав си. Изобщо не е честно. Но това е реалността. И ние не можем да направим нищо, за да я променим. Защото в случая това не е по силите ни. Именно затова ние трябва да се адаптираме към живота. Да го приемем такъв, какъвто е. Да приемем, че татко вече го няма. Но ние — ние все още се имаме един друг. И сме тук — сега заедно, след време — всеки за себе си. Но сега сме заедно. И винаги ще бъдем свързани по някакъв начин, дори когато ти пораснеш и станеш голям мъж. Искам да знаеш това и да го помниш. Ако нямах вас тримата, след като загубихме баща ви, аз наистина не знам какво щях да правя. Животът ми е толкова празен, толкова самотен без него, но знам поне, че имам вас. Вас тримата, за които да се грижа и които обичам безкрайно много. Това ми помага в опитите да преодолея липсата на татко ви. Вие — ти, Ани, малкия Сиймъс страшно ми помагате.

Роби кимна, загледан във върховете на пръстите си. Флора продължи:

— Има обаче моменти в живота, в които въпреки че имам вас, усещам някаква липса. Опитвам се да бъда всичко за вас, Роби, но истината е, че колкото и да се опитвам, аз не мога да заместя напълно баща ви. Никой не може. Ето, чичо ти прави всичко по силите си, за да запълни тази празнота. Но идва времето, в което той също ще реши най-накрая да създаде свое семейство. Няма как Ангъс вечно да бъде с нас. Няма да е честно спрямо него. Ще дойде време, ти ще пораснеш, Ани също, дори и малкият Сиймъс. Ще имате деца. — При тези думи Роби отново не можа да сдържи усмивката си. — Вие ще искате също да живеете сами, по-точно с новите си семейства. Тогава моята работа ще е приключила. Ще съм ви отгледала, всеки ще е поел по своя собствен път. И точно по това време ще дойде моментът, в който аз наистина ще имам истинска нужда от татко ви. За да не съм сама. Само че той няма да може да бъде с мен.

— Значи искаш Гевин да замести татко?

— Не, не, не… — прошепна Флора, заровила глава в косата на сина си. Гласът й се разтрепери при този въпрос. — Никой никога няма да успее да замести татко ти в сърцето ми. Но това не значи, че не мога да потърся нещо различно, някого, който да ми помогне да не се чувствам толкова самотна. Мъж, на чието силно рамо да мога да се опра, когато имам нужда. Така както винаги можех да се опра на баща ти. Помниш ли колко ми беше мъчно, когато дядо ти почина? Да, но тогава поне знаех, че имам татко ви до себе си, знаех, че той ще ми помага и ще е до мен в тежки моменти като онзи. Но когато скоро след това и той си отиде… Вече нямах на кого да се опра, въпреки че чичо ти Ангъс правеше всичко по силите си да е до мен. Много съм му благодарна за това. Е, същото, което ти разказах за мен, се отнася и за вас. За теб, за Ани, за Сиймъс. Никой не може да замести татко ви, но замисли се кое е по-добре? Да си нямаш татко и вечно да се взираш в бледата сянка на това, което той е бил? Да живееш в спомените си? Или може би евентуално да имаш някой друг, някой, който да се опита да ти помогне. Някой, който поне малко да намали мъката ти. Някой, който да ти помогне, да облекчи страданието ти.

Флора гледаше Роби в очите, докато му говореше.

— Предполагам, че вторият вариант е по-добър. Да си имаш някого — промълви той и наведе глава.

Тя го хвана за брадичката и леко я повдигна, за да го погледне отново в очите.

— Роби, да си имаме някой друг в никакъв случай не означава, че сме забравили татко. Не си ли се замислял, че след като вече той не е с нас… Какво ли щеше да ни посъветва, ако гледаше отгоре. Да стоим сами или да си потърсим някого?

Роби затвори очи, но това не успя да спре сълзите, които се процедиха между миглите му. Флора разбираше много добре конфликта в неговата все още млада и чувствителна душа. Сърцето му бе привързано само към един татко — онзи, който вече го нямаше. Трудно му беше да приеме факта, че може да има друг. Тя прегърна сина си и го притисна силно към себе си. Усещаше как целият се тресе от силните емоции. Тя самата също едва прикриваше собственото си вълнение.

 

 

Слънцето бе започнало да клони към залез, когато Флора, Гевин и трите деца се качиха обратно на малката лодка и потеглиха към сушата.

Въпреки неприятностите накрая бяха прекарали един прекрасен ден. След като Флора бе поговорила с Роби насаме, у него поне се забелязваше някакво разбиране и желание да даде шанс на новата ситуация. Той не се извини на Гевин за държанието си, но Флора не бе и искала такова нещо от него. Не можеше да го кара да прави това — тя много добре осъзнаваше, че големият й син винаги се бе чувствал като защитник на семейството след кончината на баща си. Нямаше право да го вини за реакцията му. Все пак малко след като двамата се върнаха на плажа, Роби сам отиде при Гевин и започва да му помага с довършването на пясъчния замък, който той бе започнал заедно с Ани и Сиймъс. Дори се засмя, когато Гевин се направи на тежко ранен, след като малките го бяха обстреляли с канонада от мидени черупки.

Когато лодката акостира на градското пристанище, Гевин слезе пръв и подаде ръка на Флора, за да й помогне. След това всички тръгнаха по стълбите покрай крайбрежната алея. След малко започваше поредният летен вечерен концерт на поляната в центъра — смятаха да се отбият. Някои хора вече се бяха настанили там, седнали върху разпънати на тревата одеяла, кърпи и шезлонги. Наоколо вече бяха запалени специални декоративни факли — от една страна, за да осветяват пространството около сцената, от друга — да държат надалеч досадните насекоми и най-вече многобройните прилепи. От отворената врата на кафенето на Сал се чуваше непрестанното бръмчене на кафе машината.

Намериха си място близо до сцената и разпънаха там одеялото, което носеха със себе си. Наблизо група деца играеха нещо като импровизиран бейзбол. Ани и Роби се запътиха натам да гледат, а по средата беше Сиймъс, хванат за ръка с брат си и сестра си. Обърнаха се назад да видят още веднъж къде е майка им. Тя им помаха и ги предупреди да не се отдалечават много.

Малко по-късно към микрофона на сцената се приближи млад мъж.

— Здравейте, приятели. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нашият вокалист няма да може да пее тази вечер.

Тълпата отпред въздъхна разочаровано.

— Въпреки това, ако желаете, ние нямаме нищо против да посвирим за вас тази вечер, дори и без него.

Публиката веднага отговори с одобрителни възгласи, последвани от ръкопляскалия.

— Ако знаете нашите песни, чувствайте се свободни да пеете заедно с нашата музика — продължи младежът. След това седна на един стол, взе китарата си и започна да я настройва. До него се появи друг мъж с флейта в ръцете си.

Не след дълго двамата засвириха някакво парче, чиято нежна мелодия бе напълно в унисон с прекрасната лятна вечер. Музиката се носеше от високоговорителите, без да е прекалено шумна. Флора затвори очи, отпусна се и се потопи в морето от звуци около себе си. Изобщо не усети как опря главата си на рамото на Гевин.

Той обаче усети.

Загледа се в лицето й. Бе затворила очи и изглеждаше истински щастлива. Колкото повече я гледаше, толкова повече усещаше как тя сякаш го хипнотизира. Меките форми на лицето й, къдриците, небрежно разпилени по бузите. Имаше чувството, че никога не беше виждал нещо толкова прекрасно.

След малко момчето с китарата се приближи отново към микрофона. През това време партньорът му смени флейтата с цигулка.

— Тази последна песен със сигурност няма да ви е много позната. Чухме я за пръв път, когато бяхме в Ирландия преди няколко години. Музиката наистина е очарователна, но не по-малко запленяващ е нейният текст. Той разказва историята на една жена, която всяка вечер гледа морето, очаквайки завръщането на отдавна изгубената си любов. — Много бих искал да можете да го чуете, но както ви казах, нашият солист не може да пее тази вечер. Песента се казва „Моята единствена любов“.

— Мамо, мамо, тази песен я знаеш! — Възторжените викове на Ани изтръгнаха Флора от приятната меланхолия, в която бе изпаднала. Хората наоколо също я чуха.

— Ш-ш-ш-т, Ани! Пречиш на хората.

— Но, мамо, ти можеш да я изпееш с тях!

Мъжът на сцената дочу, че някой от публиката знае песента. Съвсем скоро разбра за кого точно става дума. Той погледна към Флора и й се усмихна подканящо.

— Разбрах, че имаме човек от публиката, който явно знае текста на песента. Дали дамата ще бъде така любезна да се качи при нас и да ни помогне? Нека я изпеем за всички чудесни хора, които са се събрали тук.

Флора се опита да откаже, поклащайки глава, но хората около нея започнаха да я окуражават. След като думите не помогнаха, те започнаха дружно да пляскат с ръце в такт. Само след няколко секунди цялата публика пляскаше, подканяйки я да се качи на сцената. Привлечена от суматохата, Джули застана пред вратата на кафенето. След като разбра каква е работата, тя започна енергично да ръкомаха към Флора, подкрепяйки желанието на хората около нея. Наблизо беше и Джен от студиото за красота, която също започна да я окуражава. Гевин я погледна.

— Така като гледам, май нямаш много голям избор.

— Гевин, моля те, това не е същото, като да си пея вкъщи! Никога не съм го правила пред непознати, при това толкова много!

— Е, кое му е различното? Това е просто една обикновена публика, която очаква да те чуе. Просто малко повече хора на едно място. Флора, ти имаш прекрасен глас. Мисля, че е престъпление да го криеш.

Тя го погледна, размисли за секунда, след което се изправи и с решителна крачка тръгна към сцената. Спря се само за да каже на Ани и Роби да наглеждат Сиймъс и да я чакат всички на одеялото при Гевин. След това изкачи стъпалата към сцената.

Публиката я приветства с подобаващи аплодисменти. Момчето с китарата се приближи към нея и я хвана за рамото.

— Надявам се да не сме Ви притеснили. Не бихме желали да Ви караме насила, ако сама не искате.

— Не, няма проблем. Ще се опитам да се представя по най-добрия начин — отвърна тя.

Момчето й подаде ръката си.

— Казвам се Майкъл. А това е Джино, моят партньор.

— Аз съм Флора.

— Страхотно, Флора. Добре, ако сте готова, нека започваме.

И той подаде тон, за да я ориентира.

— Всичко е наред. — Кимна тя одобрително.

След това застана зад микрофона, където трябваше да е солистът на групата, и погледна към насъбралата се публика. Почти цял живот бе пяла пред хората от родното си място, но онова беше различно. Тя ги имаше почти като членове на семейството си, никога не се бе притеснявала от тях. В много отношения те наистина бяха нейното семейство, особено след смъртта на баща й и на Сиймъс. Никога не се бе тревожела пред тях дали е хванала верния тон, просто се отпускаше и пееше. Сега обаче тя бе застанала пред море от непознати хора, от най-различни лица, които дори не различаваше добре. Почувства се нервна, усещаше как притеснението се опитва да я стисне за гърлото. Тогава обаче очите й срещнаха тези на Гевин. Усмивката му някак я успокои.

Докато Майкъл и Джино започваха с първите акорди, Флора затвори очи, опитвайки се да се концентрира. Представяше си, че никой не я гледа. Припомни си историята, която разказваше тази прекрасна песен. Ставаше въпрос за обречена и безнадеждна любов между млад мъж и девойка. Усети как музиката я поглъща и сякаш я повдига във въздуха, носейки я към родната Шотландия. Съвсем неусетно първите думи излязоха от устата й.

— Моя единствена любов…

Нататък тя просто започна да разказва историята.

Седнал сред публиката, Гевин я наблюдаваше, без да сваля поглед. Беше удивен от завладяващото й присъствие. Огледа се и видя как всички бяха затаили дъх, слушайки вълнуващата й приказка. Гласът й се носеше над притихналата поляна, пеейки историята за изгубената любов на двама млади. Тембърът й беше толкова мек и топъл, че Гевин се почувства, сякаш тя го прегръща с гласа си. Трябва да намеря начин да я убедя да я запиша в студио, мина му през главата. В този момент му дойде блестяща идея. Той бързо извади мобилния телефон от джоба си и започна трескаво да преглежда списъка на клавишите за бързо набиране, докато намери този, който му трябваше.

Алек отговори на третото позвъняване.

— Здрасти Гевин, какво става? Да няма някакъв проблем с къщата?

— Не. Просто млъкни и слушай!

И той вдигна апарата над главата си, така че гласът на Флора да се чува колкото може по-ясно. Когато след известно време отново го приближи до ухото си, Алек каза само:

— Обади се веднага на Фил!

— Това и ще направя!

Гевин прекъсна разговора и отново се зарови в указателя. Намери номера и го набра веднага.

— Здрасти, Фил, Гевин се обажда.

— Здрасти… Кой Гевин?

— Виж, знам… Трябваше да отговарям на обажданията ти, но… Нека поговорим за това някой друг път. Моля те сега само да чуеш нещо.

И той отново вдигна телефона, но този път го държа чак докато Флора стигна до самия край на песента и тълпата избухна в аплодисменти.

— Заинтригуван ли си? — попита Гевин, след като отново бе доближил слушалката до ухото си.

— Коя е тя? — Фил звучеше като човек, който току-що бе намерил нещо наистина необикновено… и го искаше.

— Една жена, която открих съвсем наскоро. Една жена, заради която започнах да композирам отново. В момента правя песен за нея. И имам една идея. Говорих вече с Алек, с мен е.

— Имаш и моята подкрепа.

— Добре. Сега ни остава единствено да убедим и нея. Ако щеш ми вярвай, но тя изобщо не е убедена в таланта си. Кога можеш да наминеш към Бостън?

— Утре ще се кача на влака.

— Страхотно! Сега да приключваме, за да се опитам да поговоря с нея още тази вечер. Ще ти звънна по-късно.

Гевин приключи разговора точно когато Флора вече беше на два метра от него. Усмихна му се — само на него, въпреки че около тях имаше много хора, които искрено я аплодираха и я поздравяваха за прекрасното изпълнение.

— Беше невероятно! — промълви той. — Ти беше невероятна!

Въпреки че бе тъмно и нямаше как да го види, Гевин бе убеден, че точно в този момент тя се е изчервила.

— Не звучах ли прекалено… равно?

— Какви ги говориш? Беше просто…

Преди Гевин да довърши изречението си и да започне да й обяснява какво е намислил, Ани и Роби дотичаха задъхани отнякъде, следвани от цяла сюрия други дечица.

— Мамо! Ти беше страхотна!

Флора се усмихна на дъщеря си.

— Благодаря, ти, мила моя. Виждам, че имаш много нови приятели. Но къде се губиш досега, нали се разбрахме да седиш при Гевин. Става късно, а и доста захладня. Мисля, че трябва да се ориентираме към прибиране, а и… — Тя огледа дечицата около себе си. — Ани! Къде е Сиймъс?

— Беше с Роби.

Той обаче поклати глава.

— Не, не беше. Ани трябваше да го доведе при Гевин, но беше заета да се хвали на всички.

— Не, не е вярно!

— Вярно е! Въртеше се като откачена наоколо, докато мама пееше!

— Мамо, той лъже! Той трябваше…

— Стига! — извика Флора и двете деца млъкнаха. — И двамата мислете бързо! Къде видяхте Сиймъс за последен път?

Лицата им пребледняха. Не казваха нищо, сякаш си бяха глътнали езиците.

— Добре, добре… — засуети се Флора, опитвайки се да разсъждава логично. — Сядайте и двамата тук на одеялото и да не сте мръднали, докато не се върна! Отивам да го търся!

Гевин имаше и друга идея.

— Флора, не е ли най-разумно да уведомим веднага полицията?

— Полицията? — Тя поклати глава. — Не, нека не прибързваме. Почти съм сигурна, че е някъде наоколо.

Тя се обърна и започна да вика малкото си дете по име. Не получи обаче никакъв отговор. Хората наоколо сгъваха одеялата и шезлонгите си, всички се разотиваха. Чуваше се шум от работещи двигатели на автомобили, фаровете им проблясваха в тъмното.

— Флора, не сме в някое малко шотландско селце, където всички се познават! Ти си в чужда държава! Държава, в която ежедневно изчезват малки деца, без после някой да може да им хване дирите!

— Гевин, ако целта ти е да ме паникьосаш, справяш се прекрасно! А сега, моля те, престани! Сигурна съм, че е никъде наоколо. Ще го намеря сама!

И тя тръгна да се отдалечава, но Гевин я сграбчи за ръката.

— Чуй ме! Синът ми бе отвлечен от собствената си майка! Вече повече от две години не мога да го намеря. Какво остава, ако някой непознат реши да направи такова нещо? Ти какво си мислиш? Че познаваш всички тук?

Флора го погледна в очите. Усещаше, че сърцето й се бе качило в гърлото и сякаш щеше всеки момент да изскочи. Едвам дишаше.

О, милостиви боже!

— Мамо! — Ани дотича, цялата зачервена, и се спря пред тях. — Всичко е наред, мамо! Роби го намери!

Флора и Гевин се обърнаха едновременно, за да видят Роби, който се приближаваше към тях, здраво стиснал Сиймъс за ръката.

— Беше се заиграл с някакво куче — осведоми ги Роби.

Флора прегърна големия си син и го целуна по главата.

— Благодаря ти, Роби. Ти си истински герой. Моят герой!

Той засия целият, горд от похвалата, докато Флора вдигна Сиймъс от земята и започна да го гушка, щипейки го закачливо по малкото носле.

— Това не беше много добра постъпка, Сиймъс Маккалъм. Знаеш ли как изплаши мама и Гевин?

Флора погледна към Гевин, който не беше помръднал от мястото си, а погледът му все още беше като на ударен от гръм.

— Извинявай, мамо — отговори Сиймъс и зарови личицето си в шията й. — Исках само да видя кучето. То ме близна по ръката.

Гевин продължаваше да гледа, без да каже дума. Сякаш току-що бе зърнал призрак.

— Всичко е наред, Гевин. Нали го намерихме, нищо му няма. Всичко е добре, когато свършва добре — опита се да го успокои Флора.

Той обаче поклати мрачно глава.

— Знаеш ли… Бях започнал да си мисля, че ще успея, ще мога… Но вече не съм толкова сигурен.

— Ще можеш кое?

— Това. С теб. И с децата. Но в минутите, докато Сиймъс го нямаше, онова чувство ме сграбчи за гърлото. Тази абсолютна безпомощност… Същото като с Гейбриъл… Всичко това явно само потвърждава едно нещо, което отдавна си мисля…

— Кое нещо, Гевин?

— Че просто не мога да допусна да преживея този кошмар отново. Детето до мен отново да изчезне. Не, не мога да го преживея отново, просто не мога…

— Гевин…

Той се наведе, взе одеялото, сгъна го бързо и го сложи в чантата.

— Хайде! Ще ви изпратя с децата догоре.

— Но…

Флора стоеше с малкия Сиймъс в ръцете си и Ани и Роби от двете си страни, гледайки безпомощно Гевин, който се отдалечаваше бавно, без да се обръща назад.