Даниел Стийл
Приятели завинаги (23)

23.

Изи кацна в Маями преди родителите на Шон и беше в болницата, когато те пристигнаха. Кони я погледна с благодарност, облекчена, че я вижда. Един лекар обясни, че Шон тъкмо бил докаран с медикоптер и бил отнесен в интензивното. Позволи да го видят за няколко минути, но не повече.

Родителите му влязоха при него първи, а Изи влезе сама след тях и остана шокирана от онова, което видя. Той изглеждаше ужасно, гърдите му бяха превързани, беше свързан с какви ли не системи, кракът му бе шиниран, на мястото, където бе счупен, стърчаха пирони. Тя нямаше представа как е успял да изпълзи от джунглата и да оцелее. Беше състарен поне с двайсет години, но поне беше жив. Очите му бяха притворени, но щом я видя, се ококори от изненада.

— Какво правиш тук? — попита и нежно посегна към ръката й, отпусната на леглото. Тя не се сдържа, погали го първо по бузата, а след това и по косата.

— Нямах по-интересно занимание, затова реших да дойда в Маями и да те видя. Направо си се размазал, мой човек — рече и посочи гърдите му и крака. Той понечи да се засмее, но го заболя ужасно много.

— Да, както кажеш. Да видиш обаче другия — прошепна той. — Не й каза, но беше убил шестима, докато бягаше. Бяха решили, че е мъртъв, и все още не знаеха, че е жив. ФБР трябваше да промени самоличността му за следващата операция.

— Ще се върнеш ли? — прошепна Изи. Шон се поколеба, след това кимна. Тя не се изненада. Нали сама каза на майка му, че ще се върне. — Така си и мислех. Ти си един сбърканяк, Шон О’Хара. И това изобщо не е комплимент, но се радвам, че си жив. Родителите ти не заслужават да изгубят още един син. — Та той беше единственото им живо дете. Независимо от всичко тя се радваше и за себе си. Беше доволна да го види, макар и в състоянието, в което беше. Не му каза за Анди. За него ударът щеше да е тежък. А за нея — денят, в който Шон щеше да умре. Беше сигурна, че този ден ще настъпи, щеше да й дойде твърде много. Тя вече се беше стегнала за новата трагедия. Та нали той сам каза, че ще се върне на работа. Беше вманиачен, смъртта не го плашеше, а Изи прояви достатъчно здрав разум, за да не опитва.

Тогава той затвори очи и се унесе. Беше упоен, въпреки това говореше смислено и се зарадва, когато я видя. Тя го посети отново на следващата сутрин, поговори с него няколко минути и си тръгна. Взе самолет за Сан Франциско и реши да отложи пътуването до Япония. И без това бе изгубила два дни. Щеше да замине друг път.

Звънна на баща си, за да му каже, че се е върнала, и прекара останалата част от пролетната ваканция в дълги разходки. Мислеше за онова, което видя в Маями. Две седмици по-късно, когато тъкмо се беше върнала на работа, Кони й звънна, за да й съобщи, че са се прибрали. Шон беше все още в болница. Бяха се получили усложнения с огнестрелните рани, но той щял да се оправи. Ако може да се нарече така, помисли си Изи.

 

 

Беше слънчев следобед през май и Изи си тръгваше от детската градина, когато вдигна поглед и видя Шон. Наблюдаваше я, облечен в грозни дрехи, с гъста брада, облегнат на бастун. Трудно му беше да пристъпва и тя усети как сърцето й се сви, въпреки че никога не би го признала. Те бяха последните оцелели от свят, който вече не съществуваше, от планета, която бе изчезнала със смъртта на приятелите им.

— Какво те води насам? — попита, пристъпи към него и го прегърна. Той й се стори позаякнал, здрав, въпреки че беше с бастун. Беше качил килограми, откакто го видя за последен път в Маями.

— Идвам на гости — рече тихо Шон и в очите му се появи напрежение. — Исках да те видя, Изи, а също и нашите.

— Защо? Защо мен? Какво значение има? Скоро ще си мъртъв, също както и останалите.

— Благодаря ти за доверието — отвърна нещастно Шон. — Този път оцелях. — Дори той бе изненадан. Беше научил за Анди и се натъжи. Каква загуба! Приятелят му беше страхотен човек с блестящо бъдеще. Щеше да има забележителен живот, ако не му беше сложил край.

— Може и следващия път да оцелееш — рече тя, но очите й издадоха, че не вярва, а и не искаше да се надява повече.

— Да изпием по кафе — предложи предпазливо той.

— Разбира се. Ела у нас. — Канеше се да каже, че е близо и ще отидат пеша, но той едва ли щеше да се справи с бастуна. Беше с автомобила на майка си и двамата се качиха. Стълбите го затрудниха. Когато седна на дивана, се огледа. Имаше снимки на Великолепната петорка от времето, когато бяха деца, и няколко, на които бе само той. Остана трогнат. Запита се защо има само негови снимки и тя прочете въпроса в очите му. — Ти си единственият жив — обясни. Седна до него и му подаде чаша кафе. Той я остави внимателно върху едно списание, за да не направи мокро петно на масичката, и я погледна в очите.

— Изи… — Понечи да й каже нещо, но така и не довърши. Преди да се усетят, двамата бяха прегърнати, той я целуваше, а тя се притискаше в него. Изи не беше сигурна дали се карат, дали се любят, или просто се опитват да оцелеят. Сякаш някаква неовладяна сила бе подела и двамата и всяка клетка, която той бе използвал, за да оцелее, се беше прехвърлила в нея. Шон се оказа по-силен, отколкото тя очакваше, и като провлачваше ранения си крак, успя да я отнесе в спалнята, почти разкъса дрехите й, докато тя дърпаше неговите със същата сила. Бяха двама отчаяни, които се любеха със страст, за каквато тя не бе и мечтала, каквато не бе изпитвала нито към него, нито към друг. Бяха живи. Бяха оцелели. Имаха отчаяна нужда един от друг. Неочаквано се бяха превърнали в две половинки от едно цяло. И двамата бяха задъхани, когато приключиха. Тя лежеше в прегръдките му и го наблюдаваше. Все си мислеше, че нещо подобно ще се случи някой ден, въпреки това остана изненадана.

— Какво беше това? — прошепна Изи. Сякаш бяха обладани от неизвестна сила. Сякаш бяха две тела с една душа.

— Не съм сигурен. Влюбен съм в теб, Изи. Тъкмо за това исках да говорим. Не знам какво да направя. Ти си единственото, което ми помогна да се измъкна от джунглата, да пропълзя на лакти — мисълта, че ще те видя. — Тя лежеше до него и го наблюдаваше, а очите й се опитваха да проникнат в душата му.

— Ще се върнеш ли отново под прикритие? — Това бе единственото, което я интересуваше. Не питаше дали я обича, а дали ще се върне. А Шон винаги й казваше истината.

— Да — прошепна той. — Трябва. — Изи кимна и стана от леглото точно толкова бързо, колкото се беше озовала в него, след което го погледна от другия край на стаята.

— Тогава изчезвай оттук. Изчезвай от живота ми. Завинаги. Не искам да те виждам никога повече. Не можеш да ми причиниш подобно нещо. Няма да ти позволя. Всеки от останалите отнесе със себе си частица от мен. Ако умреш, когато умреш — защото си решил да се върнеш — ти ще отнесеш останалото. Няма да ти го позволя. Вземам живота си обратно. Можеш да правиш каквото искаш, но не и да идваш тук, да твърдиш, че ме обичаш, да ме любиш, а след това да ми разбиеш сърцето, когато се върнеш и те убият. Вън! — Изражението й беше ледено, докато говореше, а той не каза и дума. Знаеше, че тя говори сериозно, тъй като я познаваше по-добре от когото и да било. Стана от леглото й, облече се, а тя го наблюдаваше. Бе облякла розов сатенен халат и единственото й желание беше той да я люби отново. Още по-зле, знаеше, че е открила това, което е търсила, страстта, която досега бе липсвала в живота й. Той беше тази страст. Лицето й обаче не издаде нищо, докато той си тръгваше.

— Права си. Извинявай. Нямам право да постъпвам така. Пази се, Изи. Обичам те, но това не е най-важното. — Тя не отговори, изчака той да излезе и избухна в сълзи. Чу го как куцука надолу по стълбите с ранения крак. Просна се на леглото и се разхлипа. Последния път мислеше, че никога повече няма да го види, а ето че сега се чувстваше по абсолютно същия начин. Затова го мразеше. Нямаше представа как да заличи деветнайсетте години, в които го бе обичала. Той обаче беше мъртъв и тя го знаеше.

 

 

Смени билета си за Япония с билет за Индия с намерението да отпътува в средата на юни. Реши да попътува месец-два. Беше подписала договор за идващата учебна година и бе съобщила, че повече няма да го подновява. Реши да запише следдипломна квалификация, най-вероятно в Европа. Никой, освен семейството й, не я задържаше тук. Всичките й приятели бяха мъртви.

Очакваше с нетърпение пътуването и четеше за чудесата на Индия. Възнамеряваше да вземе автомобил под наем и да пътува сама. Не се страхуваше.

Последния ден в детската градина винаги беше голямо събитие. През септември децата започваха първи клас и Уенди и Изи ги бяха подготвили добре. Това бяха последните им дни, в които можеха да се поглезят, преди да навлязат в света на големите. На Изи никак не й се искаше да се сбогува с тях и ги прегърна всички, най-силно Дейна и Дафни, когато си тръгваха. Подари на всяко дете книжка, в която бе написала нещо специално. Тя самата все още пазеше книгата, която госпожица Джун й подари в последния ден на детската градина, вече доста смачканата „Луна за лека нощ“.

Двете с Уенди изчистиха и подредиха, без да бързат, след като децата си тръгнаха. Винаги настъпваше носталгичен момент, когато учебната година свършваше, а през есента нахлуваше чувството за ново начало.

— Справихме се — рече Уенди и й се усмихна. — Още една година мина. — Питаше се дали следващата ще бъде последната на Изи, или и тя ще се влюби в работата като нея. За Уенди бе все едно да наблюдава как малко врабче се излюпва и отлита, но Изи не беше сигурна. Имаше и други неща, с които й се искаше да се занимава, като например пътуването до Индия през лятото. Истината бе, че освен баща й и Дженифър всички останали връзки, които я задържаха в Сан Франциско, бяха прекъснати. Чувстваше, че е време да замине, да отлети, да открие онази страст, за която говореше майка й. Шон почти беше успял и можеше да бъде нейното пламъче, но не и с избора, който бе направил. От Кони разбра, че е заминал преди две седмици, че бил във Вашингтон на терапия за крака и чакал след няколко месеца отново да го изпратят на мисия. Пожела му късмет, но нямаше никакво желание да става част от неговия свят. И без това й беше трудно да му обърне гръб, да го отпрати, като знаеше, че се обичат. Следобедът, който прекараха в леглото, бе разкрил чувствата им. Тя обаче знаеше, че трябва да постъпи така, и не съжаляваше. Не желаеше Шон и болката, която той щеше да й донесе, да стават част от живота й. Беше й много мъчно за родителите му.

— Да ми изпратиш картичка от Индия — помоли Уенди, когато се прегърнаха.

— Ще направя нещо по-хубаво — усмихна й се Изи. Много обичаше да работи с нея. Уенди беше мила жена и двете години, които прекара в детската градина, се отразиха добре на Изи. Самата тя бе пораснала.

— Ще ти донеса сари. — Беше си направила дълъг списък с покупки, а на първо място бе нейното собствено спокойствие. Пътуването щеше да я излекува.

След като остави Уенди, Изи тръгна пеша към апартамента си. Отключи външната врата и тъкмо се канеше да се качи, когато го видя, застанал настрани, под едно дърво, в дънки и камуфлажно яке. Все още ходеше с бастун, но вече не се подпираше на него. Брадата му беше оформена и тя забеляза, че е подстриган. Шон. Погледна го, но не го покани да влезе и той тръгна бавно към нея.

— Върнах се — рече той, когато застана до нея.

— Виждам — прошепна тя. — Помолих те да не идваш повече. — Очите и му разкриха, че говори сериозно, и той я погледна обидено, но не можеше да я вини. Тя не беше ядосана, просто примирена. Може би завинаги. Искаше Шон да се махне от живота й, а той нямаше подобно намерение. Изи имаше чувството, че от това зависи оцеляването й.

— Исках да ти кажа нещо лично, не по телефона, освен че те обичам, което, изглежда, няма значение в момента. — Беше го обзело ужасно чувство, докато се вглеждаше в очите й. — Върнах се. Връщам се у дома. Беше права за нашите. Идва им твърде много. Бизнесът създава доста главоболия на татко и той не успява да се справи сам. Досега не са казали и дума, не са ме помолили за нищо, но мисля, че достатъчно им стоварих на главите. А и този път постигнах напредък в работата. Едва не ме убиха, но си струваше. Разбихме един от най-опасните наркокръгове в Колумбия. Босовете са мъртви. Има и други, но аз няма да успея да унищожа всички. Сега вече ми е ясно. Преди два дни подадох оставка в Бюрото. Просто исках да знаеш. Може пък нещо да се промени.

— А трябва ли? — погледна го студено тя. Все още му се сърдеше заради онова, на което ги беше подложил по време на дългите си отсъствия, докато беше под прикритие. Знаеше, че родителите му са му простили, но тя все още не беше. Той трябваше да се реваншира за много прегрешения. — Ще бъдеш ли щастлив без всичко това? — попита направо тя и той се замисли. И двамата знаеха, че е пристрастен към вълненията и опасностите.

— Може би. Не знам. Честно казано, тръпката ще ми липсва. Това беше моята страст. Има обаче и други видове страст, които са по-важни. Дадох от себе си онова, което прецених, че трябва. Останалото си е мое или за който го иска… като например ти — прошепна той, — стига да ме искаш. Обичам те, Изи… много повече, отколкото обичам работата си под прикритие и преследването на наркодилъри. Не съм си давал сметка, докато не заминах. Докато бях там, единствената ми мисъл беше да се върна и да заживеем заедно. — Тя го погледна изпитателно, докато се опитваше да реши дали той говори сериозно, дали е истина. Беше изминал дълъг път, докато я открие. Онова, което казваше, беше изключително важно. Това бе всичко, за което беше мечтала. Беше го проумяла, когато той се върна последния път. Шон беше нейната страст, той бе онова, което липсваше в живота й.

Изи кимна, след като го изслуша, но не отговори. Имаше да му казва толкова много, а думите напираха като лавина.

— Ще се качиш ли?

Това беше единственото, което каза, след това му се усмихна и той я последва нагоре по стълбите. Страхуваше се да протегне ръка, да не би тя да се изпари като дим, да изчезне като мираж.

Изи започна да прави кафе, а той я привлече до себе си и я целуна със същата страст, която се бе разгоряла между тях последния път, когато се бяха видели. Същото се случи и сега, а тлеещият огън, поддържал живота у тях толкова дълго, пламна и ги обгърна. Превърнаха се в един пламък от двама, зареден с обич, която бе преживяла всички предизвикателства и трагедии. Двамата бяха все още заредени с жажда за живот.

След това останаха в леглото, задъхани в прегръдките си. Шон се усмихна, когато я погледна. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал. Открай време беше така и най-сетне беше негова. Изи се надигна на лакът и го погледна със същата усмивка, в която той се бе влюбил в онзи далечен ден в детската градина. Наблюдаваше я щастливо и тя нежно се наведе и го целуна, сетне изрече думите, които той чакаше.

— Добре дошъл у дома.