Софи Оксанен
Чистка (54)

Алийде опакова тефтера с рецепти и приготвя постелята си

За свободна Естония!

15.08.1950

И над това размишлявах — какво всъщност прави този Мартин все още тук, на село, ако е чак толкова приближен на партията? Та не би ли трябвало досега да е станал важна клечка в Талин? Поне от думите на Алийде останах с впечатлението, че всички онези вече заемали високи постове. Тя как така изобщо не се замисля по въпроса? Или пък просто не иска да ми каже, че и те ще заминават? Пак ще мъча да подпитам за брат му, ала тя винаги става една чудата, щом заговоря за мъжа й. Изглежда така, сякаш го обвинявам в някакво злодеяние, свъсва се някак си. Трудно ми е да й говоря.

От осолената херинга ожаднявам. Де да имаше от бирата на Ингел.

Тук денят не се различава от нощта. Жадувам да видя изгрева над полята. Слушам как птичките подскачат по покрива и копнея за момичетата си.

А дали поне един от другарите ми е все още жив?

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1992, Западна Естония

Задните фарове на колата се изгубиха в далечината. Момичето бе така превъзбудено, че се оказа лесно да я натири в таксито, макар да бе опитала да измънка нещо. Алийде й напомни, че всеки момент някой би могъл да потърси Паша и Лаврентий, нуждата да се бърза не се бе изпарила. Най-добре за нея бе да стигне до пристанището, преди да се зачудят къде са изчезнали мъжете.

Справеше ли се, щеше да разкаже на Ингел, че тук я чакат отдавна изгубените земи. Ингел и Линда щяха да получат естонско гражданство, също и пенсия, а след като се сдобият с паспорти — и земите. Ингел щеше да дойде, Алийде вече не можеше да го предотврати. Пък и защо момичето да не се справи — паспортът й се бе оказал в джоба на Паша, а с пачката долари щеше да си плати много повече от таксито до Талин, експресна виза, нямаше да й се налага да дири тирове по пристанището. Зара въртеше очи като пощръклял кон, но нямаше начин да не успее. Таксиметровият шофьор се бе сдобил с такава тлъста пачка, че не би я разпитвал по пътя.

И тя щеше да получи естонски паспорт като потомка на Ингел и Линда. Никога нямаше да се чувства принудена да се върне в Русия. Трябваше ли изобщо да й го казва? Навярно. А сигурно би могла да го разбере и сама?

Алийде влезе в стаята си и извади хартия и химикалка. Щеше да напише на Ингел писмо. Че всички необходими документи, за да си върне земите, се намират при нотариуса, че двете с Линда трябва просто да дойдат на място; килерът беше пълен със сладка и зимнина, приготвени по онези техни стари рецепти. В крайна сметка бе станала доста умела в приготвянето им, макар Ингел никога да не бе вярвала в готварските й умения. Получавала бе и похвали.

Ботушите на Паша и Лаврентий се виждаха през вратата на задната стаичка.

Идваха ли вече онези момчета, дето пееха песни? Дали бяха узнали, че сега бе сама?

Синовете на Айно щяха да й намерят бензин. Алийде щеше да им даде всичкия алкохол, който можеше да изрови от шкафа, пък и каквото друго им се приискаше от къщата. Всичко да вземат.

Пъхна в плика за писмото и тефтера с рецептите.

Утре щеше да го изпрати, щеше да се сдобие с бензин и да полее къщата с него. После трябваше да изкърти дъските на пода в малката стаичка — разбира се, че щеше да се справи. Сетне щеше да полегне до Ханс, в собствената си къща, до нейния си Ханс. Може би щеше да успее преди онези момчетии или пък те смятаха да осъществят намеренията си още тази нощ?