Софи Оксанен
Чистка (43)

Алийде хваща захарницата, преди да е паднала

1992, Западна Естония

Бръмченето на колата заглъхна в далечината. Чу се ритане по вратата на стаичката. Шкафът пред нея се разтърси, съдовете отгоре му задрънчаха, дръжката на чашата за кафе на Ингел удари стъклената захарница на Алийде, тя потрепери и захарта, напълнена чак до ръба й, се заизсипва. Алийде застана пред шкафа, това бе енергичното и напразно ритане на млад човек. Включи радиото „ВЕФ“. Ритането ескалира. Тя увеличи звука.

— Паша не е полицай! Той не ми е мъж! Не вярвай на думите му! Пусни ме да изляза!

Алийде се почеса по врата. Чувстваше гръкляна си отпуснат, но иначе не беше сигурна в собствените си усещания. Част от нея се бе върнала десетилетия назад в онзи миг на колхозния двор, когато цялата сила от краката й бе изтекла в пясъка. Сега под нея бе само циментовият кухненски под. От него се стелеше скреж към ходилата и костите й, сигурно така се чувстваха и в лагерите в Архангелск. Минус четиридесет градуса, тежка мъгла над водата, влага, проникваща до мозъка на костите ти, замръзнали мигли и устни, трупи, подобни на трупове в басейните за сортиране, работниците, затънали във водата до кръста, безкрайна мъгла, безкраен студ, безкрайност. Някой бе прошепнал това на площада. Не беше предназначено за нейните уши, ала с годините те бяха станали големи и остри като на животно, и й се прииска да чуе още. Очите над бръчките на разговарящите бяха тъй потъмнели, че зениците не се отличаваха от ирисите и тези очи се взираха в нея, сякаш събеседниците бяха разбрали, че е чула. Годината бе 1955, реабилитация с пълна скорост. Алийде побърза да се махне с разтуптяно сърце.

По вратата на стаичката се блъскаше с крака и юмруци.

Мъглата над бетонения под се разнесе.

Да си отмъсти ли бе дошла?

Ингел ли я бе изпратила?

Алийде отиде да махне от шкафа захарницата, която всеки момент щеше да падне.