Софи Оксанен
Чистка (32)

Алийде иска да спи спокойно нощем

1953-1956, Западна Естония

Когато Алийде пристигна в родилния дом, рускините викаха:

— Батюшка Ленин, помоги мне!^[1]

И все още викаха на помощ Батюшка Ленин, когато я изписаха оттам с Талви, а Мартин благодари именно нему, щом плачещото сукалче пристигна вкъщи. Той дълго бе чакал дете и това го бе съсипало — вече беше сигурен, че от него никога няма да стане баща. Алийде не беше особено опечалена, не искаше повече да приближава деца, нито пък да отглежда дете, което да продължи рода й в този нов свят, като новия човек от този нов свят, ала в годината на Сталиновата кончина, насред цялото объркване, причинено от смъртта на Бащицата, в утробата й започна да расте бебе. Мартин приказваше на малкото още отпреди да се роди, Алийде не бе способна да му говори дори и след появата му на този свят. Остави плямпането на него и се зае да вари ракиени шишета, за да им слага биберони, взираше се неотклонно в потъмняващите в тенджерата биберони, загряваше игли за кърпене и им пробиваше дупки с тях. Мартин хранеше Талви. Дори в обедната си почивка се прибираше да се погрижи за тази важна работа — Алийде се опитваше понякога, ала нищо не излизаше и детето спираше да плаче чак когато баща му се притечеше на помощ.

Алийде се грижеше по друг начин за мирното детство на дъщеря си.

Една вечер, когато се прибра, Мартин лъхаше на ракия. Зае се да чисти гъби, току спираше, за да изпуши по някоя „Прима“, после пак се връщаше към гъбите. По радиоточката гръмко оповестяваха постиженията на социалистическия труд, кой и къде бе преизпълнил нормите. Алийде приготвяше сок от сладко „Космос“, изстиска тубичката в каната и добави вряла вода и лимонена киселина. Течността се оцвети в червено, Алийде даде наполовина пълната тубичка на момичето, което засмука сладкото от френско грозде направо от нея.

— Пътуват насам.

Алийде разбра на мига за кого ставаше дума.

— Шегуваш се.

Ала Мартин говореше сериозно.

— Започнали са да ги реабилитират.

— Какво означава това?

— Че Москва ги е пуснала да се върнат. Така се говори в Талин.

Алийде за малко да изтърси, че Никита не е с всичкия си, ала си замълча, понеже още не бе наясно какво мислеше Мартин за него. Освен че изглеждаше като човек на труда. Според нея приличаше на свиня, а жена му — на свинарка. Много хора споделяха мнението й, макар никога да не го изричаше гласно. Ала да си дойдат? Точно когато животът бе започнал да се връща в старото русло, на Никита му бе щукнала най-побърканата идея. Какво всъщност си въобразяваше? Къде смяташе да ги натири всичките?

— Не бива да идват тук. Направи нещо.

— Какво?

— Знам ли! Само да не идват тук! Нито пък в Естония. Не може да ги пуснат да си дойдат!

— Успокой се! Всички са подписали обета за мълчание според параграф 206.

— Какво ще рече това?

— Че им е забранено да споменават каквото и да било във връзка с проучването на техните случаи. Бих могъл да си представя и как ще им се наложи да подпишат втори документ, преди да ги пуснат. Такъв, който засяга времето в лагера.

— Значи няма да им разрешат да споменават каквото и да било по тези въпроси?

— Освен ако не искат непременно да се завърнат там, откъдето са дошли.

Възбудените гласове разплакаха Талви. Мартин я гушна и се зае да я успокоява. Алийде заровичка из шкафа за шишенцето валериан. Подът й се струваше мек.

— Аз ще се погрижа за това — обади се Мартин.

Алийде вярваше на мъжа си, понеже и преди бе изпълнявал дадените обещания. И този път щеше да удържи на думата си.

Не се върнаха.

Останаха там.

Не че щяха да ги пуснат в тази къща. Нито в близост до нея. Ала където и да бяха в Естония, Алийде не би могла…

Искаше нощем да спи спокойно. Искаше да се разхожда без страх в тъмното и да кара колело на лунна светлина, да прекосява полето след залез, а сутрин да се буди в къщата, без с Талви през нощта да са изгорели живи, искаше да вади вода от кладенеца и да гледа как автобусът на колхоза кара детето от училище, искаше също то да бъде в безопасност и в миговете, когато не бди над него. Искаше да живее, без повече да се сблъсква с тях. Не беше кой знае какво. Не можеше ли поне това да стори за доброто на дъщеря си?

Когато хората от лагерите се завърнаха и се установиха за нов живот, тя ги разпознаваше сред останалите. Различаваше ги по помътнелия поглед, еднакъв у всички, независимо дали бяха млади, или стари. Избягваше ги на улицата отдалеч и се плашеше още отпреди да се отдръпне. Плашеше се още преди да извърне глава. Плашеше се, преди да е съумяла да разбере, че е доловила миризмата на лагерите, и съзнанието им оттам, което личеше в техните очи, неизменно присъстваше в погледите им, лагерното съзнание.

Всяка една от тях можеше да бъде Ингел. Или Линда. Гърдите й се свиваха при тази мисъл. Линда ще е толкова пораснала, че не беше задължително Алийде да я познае. Или пък всеки един от минувачите можеше да се окаже някой, попаднал в един лагер с Ингел, някой от същата барака, някой, с когото навярно е разговаряла, някой, на когото е можела да разкаже за сестра си. Вероятно е имала снимки, откъде да знае. Може да е показала фотографии с нея на този някой, дето върви насреща й на улицата, и може би този някой ще я разпознае. Навярно този някой знае нещо за злодеянията й, понеже клюките са се разпространявали из лагерите като горски пожар. Сигурно този някой ще я проследи, а на следващата нощ — да подпали къщата им. Или пък просто да я удари с камък в тила на път за дома. Може би ще я събори на пътя, който минава през полето. Случваха се такива неща. Странни нещастия, прегазвания изневиделица. Мартин й бе казал, че не позволявали на изпратените в лагерите да видят документите си, не знаели нищичко, но нали всяка барака си има стени. А стените имат уши.

Завърналите се от лагерите никога не се оплакваха, никога не бяха на различно мнение, нито пък мрънкаха. Това бе непоносимо. Алийде изпитваше неудържим порив да раздере гънките в ъгълчетата на очите им и бръчиците по бузите им, да ги навие на кълбо и да го метне на влака, дето отиваше отвъд Нарва.