Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Квартетът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Purge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Автор: Софи Оксанен

Заглавие: Чистка

Преводач: Росица Цветанова

Език, от който е преведено: финландски

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: финландска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Елена Спасова

ISBN: 978-619-161-009-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3586

История

  1. —Добавяне

Тътенът на фронта се превръща в аромат на сироп

1939-1944, Западна Естония

Когато през есента на 1939 г. балтийските германци бяха поканени да заминат за Германия, една от приятелките на сестрите от училище и часовете за подготовка за първото причастие дойде да се сбогува и обеща да се върне. Отивала само да посети страната, която никога не била виждала, а после щяла да се прибере и да разкаже каква всъщност е Германия. Помахаха й за довиждане, а през това време Алийде наблюдаваше как ръката на Ханс се уви около кръста на Ингел и скоро я поведе към задната част на обора. Гукането се чуваше чак на двора отпред, Алийде впи зъби в дланта си. Образите на едреещата талия на сестра й и обгърналото я тяло на Ханс я тормозеха непрестанно, ден и нощ, насън и наяве, пречеха й да чува и вижда каквото и да било. Никой от тримата не обърна внимание как по челата на родителите им се появиха угрижени бръчки, които не отшумяваха, а се задълбочаваха, как бащата на сестрите следеше залезите, изучаваше ги всяка вечер от края на полето, захапал лулата си, загледан в хоризонта, затърсил знаци. Проверяваше листата на клена, въздишаше около дървото, вестниците и радиото и винаги се връщаше да послуша птиците.

Детето, Линда, се роди през 1940 г. и главата на Алийде щеше да експлодира. Ханс разнасяше дъщеря си наоколо, в очите на Ингел блещукаше щастие, а в тези на Алийде — сълза, очите на баща им пък потънаха под сбърченото му чело, зае се да складира нафта и да обменя банкнотите си за сребро и злато. Из града се виждаха опашки, за първи път ги имаше и из цялата страна, а захарта изчезна от магазините. Ханс не пламна по Алийде, макар вече на три пъти да й се бе удало да примеси в храната му кръв, веднъж дори количеството за цял месец. Следващия път трябваше да опита с урина. Крелевата Мария бе отбелязала, че понякога се оказвала по-ефективна.

Ханс започна да води тихи, навъсени разговори с баща им. Навярно не искаха да тревожат жените в семейството, та затова не споменаваха за приближаващите се обезпокоителни признаци в тяхно присъствие, пък може и да говореха за тях, ала никоя от сестрите не обръщаше внимание на думите им. Сбърченото чело на бащата не ги смущаваше, понеже бе възрастен, човек от един стар свят, страхуваше се от войната. Децата на Свободна Естония не ги бе грижа за подобни неща. Те не бяха извършили никакви престъпления, какво тогава би могло да ги заплаши. Едва когато съветските взводове се разпростряха из естонската земя, започнаха да се опасяват, че май и тяхното бъдеще бе застрашено. Докато люлееше детето, Ингел прошепна на Алийде, че Ханс започнал да я държи по-здраво, спял до нея, като по цели нощи стискал ръката й, а хватката му не се отпускала дори и насън, което според нея бе необичайно; притискал я така, сякаш се страхувал да не би през нощта да изчезне от обятията му. Алийде изслушваше грижите й, макар всяка сричка да я пронизваше отвътре като кинжал. Същевременно обаче усети и друго: нейната обсесия поотпусна хватката си и на мястото й се появи нещо друго — страх за Ханс.

Никоя от двете жени вече не успяваше да бяга от действителността, докато се разхождаха из полузапустелия град и слушаха оркестъра на Червената армия, засвирил съветски маршове. Ханс не ги придружаваше, защото повече не смееше да се показва по улиците, не искаше и сестрите да ходят там. Първо се премести да спи в малката стаичка зад кухнята, после започна да прекарва и дните си в нея, а накрая отиде в гората и се задържа там.

 

 

Скептичен смях се разнасяше от град на град, от село в село. Лозунги като Борим се за великата кауза на Сталин и Ще ликвидираме неграмотността забавляваха хората неимоверно, никой не може да разгласява сериозно подобни неща! Най-голямата смешка бяха жените на офицерите, които се носеха в нощници с ресни из селата, по танцовите забави и улиците, а какво да кажем за червеноармейците, дето белеха варените картофи с нокти, сякаш не умееха да си служат с ножа! Кой би взел на сериозно подобни люде? После обаче започнаха да изчезват хора, а смехът — да нагарча. Анекдотите вече се повтаряха като молитви, когато заколенията и товарите с жени, мъже и деца се превърнаха в обичай. Бащата на Алийде и Ингел бе заловен на главната улица на селото, майка им просто се изгуби и момичетата завариха къщата празна, зареваха като животни. Кучето не спря да очаква господаря си, застана на портата и ви от мъка, докато умря. Никой не смееше да се подаде навън, земята се огъваше под тежестта на скръбта, а всеки изкопан в естонската пръст гроб пропадаше откъм някой ъгъл, предвещавайки още мъртъвци в семейството. Тътенът на бойното поле се носеше из всички кътчета на страната и навсякъде зовяха на помощ Исус, Германия и старите божества.

Алийде и Ингел започнаха да спят в едно легло с топор под възглавницата — скоро щеше да дойде и техният ред. На Алийде й се искаше да се укрие, ала единственото, което успя да скатае, бе велосипедът на сестра си марка „Долар“, с картинка на американското знаме. Вместо това Ингел заяви, че естонката не оставяла нито къщата, нито добитъка си, каквото ще да става, ако ще у тях да нахлуят шинели и оръжия, дори цял батальон. Тя нямало да се посвени да им покаже колко е горда естонката. И така, едната сестра будуваше, докато другата спеше, на нощното шкафче бдяха Библията и образът на Исус, а през онези дълги нощи Алийде се взираше ту в червеникавото зарево навън, ту в белеещата се глава на Ингел и се чудеше дали да не избяга сама. Можеше и така да постъпи, ако Ханс не й бе възложил задача, преди да замине: пази Ингел, ти умееш. Нямаше как да предаде доверието му, трябваше да бъде достойна за него. Ето защо се зае да следи новините от Финландия със зорки очи и наострени уши, както Ханс някога. Ингел пък се въздържаше от четенето на вестници, уповаваше се в молитвите и стиховете на Юхан Лийв: Isamaa! Sinuga ölen önnetu mu, önnetum ilma sinuta![1]

— Ами ако заминем, докато още можем — предложи Алийде предпазливо.

— Къде? Линда е твърде малка.

— Не съм особено сигурна за Финландия, според Ханс Швеция със сигурност е по-добрият вариант.

— Ти откъде знаеш какво мисли той?

— Би могъл да дойде по-късно.

— Няма да ходя никъде. Скоро ще задухат нови ветрове, Западът ще се притече на помощ. Все ще издържим дотогава. Толкова слаба е вярата ти, Лийде.

 

 

Ингел беше права. Издържаха, страната устоя и свободата дойде. Германците настъпиха с марш, прокудиха от небето пушека от подпалените къщи, проясниха го до предишната му синева, земята почерня, облаците побеляха. Ханс вече можеше да се прибере у дома, но щом кошмарът им се свърши, започна нов. Комунистите пребледняха, и тъй като всякакъв друг транспорт бе спрян, хукнаха да бягат пешком, ала Ханс впрегна коня и най-самодоволно отиде да си вземе знамето на Младите селски стопани, купата от състезанието за сеячи, счетоводството и други книжа, които се бе наложило да отнесе в града, след като червените забраниха организацията. Завърна се с широка, блажена усмивка. Там всичко било наред, германците били любезни, атмосферата — чудесна, свирела хармоника. Навсякъде ечало сладкото, бодро чаткане на женско сабо. Основали и ЕНВ — Естонска народна взаимопомощ — за изхранване и подпомагане на семействата, чиито бащи били мобилизирани в Червената армия. Всичко щяло да се нареди! Всички щели да се завърнат у дома, мама и татко, всички изчезнали щели да си дойдат, пшеницата щяла да расте по полята както преди, Ингел пак щяла да печели всички награди за зеленчуци на Младите селски стопани, щели да отидат на есенния събор, а след някоя и друга година сестрите щели да се присъединят към Съюза на селските стопанки. Когато баща им се приберял у дома, двамата с Ханс щели да се заемат с плановете за разширяването на нивята им. Той и тогава вече участваше в кампанията за тютюн и захарно цвекло, а сетне щели да разполагат с предостатъчно захарен сироп, та сладката устичка на Ингел нямало да се мръщи на захарина. Нито пък Алийде, не забрави да добави Ханс. Ингел замърка с медения си смях и заизмисля рецепти за най-вкусните джинджифилови курабийки със сироп от захарно цвекло в Естония, а оттам двамата се изгубиха в същата онази мъгла, в която си бяха гукали, преди кошмарът да настъпи. Така Алийде пак изпадна в отколешните любовни терзания. Всички препятствия пред бляскавото бъдеще на Ингел се сриваха. Гардеробът й не повехна дори от недостига на дрехи, макар да им се налагаше да заменят гумените закопчалки за жартиери с увити в хартия монети, нищо! Ханс донесе на любимата си коприна от парашут, за да си ушие блуза, а Ингел я боядиса в синьо като цвят на метличина, уши си шикозна блуза, украси я със стъклени копчета, закачи на гърдите си немска стъклена брошка и стана по-хубава от всякога. Ханс донесе същото украшение и за Алийде, малко по-мъничко, но все пак красиво, и в миг измъчената й душа се успокои, значи все пак си бе спомнил за нея, ала само за момент. Та кой би забелязал нейната брошка, когато новата блуза на Ингел си имаше и напети подплънки на раменете. Ханс я наричаше войниче, ласкаво, тъй ласкаво.

Алийде я болеше глава. Съмняваше я, че има тумор. Болката понякога замъгляваше зрението й, превръщаше чутото в същински шум. В моментите на ласки между Ханс и Ингел тя трябваше да гледа Линда и го правеше, като тайно щипеше детето, понякога го бодеше с игла, а плачът му пораждаше у нея скрито удоволствие.

 

 

Захарното цвекло узря едро и бяло, а Германия остана. Реколтата напълни кухнята, Ингел домакинстваше с нова енергия. С лекота зае мястото на предишната стопанка на къщата, дори я надмина. Всичко се нареждаше превъзходно, Ингел умееше какво ли не, без изобщо да попита, и само раздаваше съвети на Алийде, която послушно чистеше цвеклото, докато сестра й стържеше. До тази работа Алийде щеше да стигне едва по-късно, най-напред се налагаше Ингел да намери най-добрия подход към малките главички цвекло. Веднъж опита с мелничката за месо, ала се върна към рендето и нареди на Алийде през това време да наглежда къкрещите на печката тенджери със сироп, за да не заврат. Ингел ту шеташе нещо, ту проточваше шия към печката, нямаше доверие в уменията на сестра си да вари сироп. Все пак Алийде можеше да остави печката твърде гореща и течността да добие някакъв привкус, как тогава Ингел щеше да го предлага на хората, нали всички щяха да си помислят, че самата тя е тъй глупава, та да остави течността да заври, да не надвишава осемдесет градуса, чу ли! Носът й душеше през цялото време, да не би от печката да се носи твърде горчива миризма, и ако сметнеше, че ароматът поема в погрешна посока, кресваше на Алийде да поправи грешката. Тя пък не долавяше нищо лошо в силата и качеството на миризмата, но нали не беше Ингел, естествено, че няма да забележи. Освен това собствената сладост на сестра й миришеше тъй силно, та чак запушваше ноздрите й. Успяваха да надушат единствено слюнката на Ханс по устните на Ингел и това караше собствените й напукани устни да пулсират болезнено.

Ден след ден Алийде чистеше цвекло, отбираше по-дребните глави и изрязваше черните петна. Ингел оповести, че тя щяла да се погрижи за стъргането, въртеше се и раздаваше заповеди на сестра си: кога да нагледа накиснатото настъргано цвекло, кога да смени водата в тенджерата, кога да донесе още от кладенеца, половин час, вече мина половин час! Новата партида трябва да се залее с вода! По едно време й омръзна да стърже и се зае просто да реже цвеклото на ситно, вече мина половин час! Наливай я вече тая вода! Алийде остъргваше главите, Ингел кълцаше, понякога прецеждаха сиропа под строгия й надзор, като през цялото време чакаха майка си и баща си да се приберат у дома. Главите цвекло отдаваха захарта си, водата се изпаряваше от сиропа на подходящ огън, а те неизменно чакаха. Обери тая пяна от повърхността! Обери я! Иначе ще се развали! Редиците буркани се увеличаваха, а те все чакаха. От време на време Ингел ронеше сълзи в яката на Ханс.

Цялото село чакаше новини от Нарва — кога щяха да се завърнат мъжете? Ингел свари супа от захарно цвекло и моркови, Ханс премлясна и отбеляза колко била вкусна, а тя завъртя и една запеканка с цвекло и макарони, сок от цвекло и горски плодове, и през цялото това време очакваха майка си и баща си. Ингел поднесе кисел от захарно цвекло, чакаха, Ханс пируваше с палачинките й от захарно цвекло, кимаше одобрително към кифлите от захарно цвекло и майстореше цветя и птички от кестени за Линда. Сладникавият въздух в кухнята отвращаваше Алийде. Завиждаше на жените в селото, дето си имаха мъж, когото да чакат у дома, някого, заради когото да се научат да пекат кифлички от захарно цвекло, ала тя, вече мома за женене, си имаше само родители за чакане. Искаше й се да копнее Ханс да се върне при нея някъде отдалеч, не иззад масата, ала се опитваше да прогони тази мисъл, понеже бе срамна, неблагодарна. Селянките въздишаха по благото в дома им — мъж в къщата, а Ингел — най-щастлива сред жените, и на Алийде не й бе никак трудно да кима в съгласие със свити устни.

Сестра й непрестанно измисляше нови рецепти, дори направи бонбони от захарно цвекло: мляко, сироп, масло, орехи. Алийде я гонеха от печката, подходящото сваряване на млякото и сиропа било прецизна работа, добавяли се маслото и орехите и пак трябвало да се подвари. На нея й бе позволено да седи на масата и да наглежда Линда и тавата, където се изсипваше сместа. Алийде трябваше да наблюдава, понеже Ингел се безпокоеше как после щяла да се справи със собственото си семейство и захарното цвекло, ако сега не се упражнявала. Налагало се да усвои по-добре и грижите за децата. Алийде за малко да попита кое семейство, ала си замълча. Струваше й се, че Ингел се страхуваше да не би малката й сестричка да остане да се навърта из нейните кьошета до края на живота си. Ингел бе започнала да оставя ежедневника на Алийденото място, уж случайно отворен на страницата с обяви за кореспонденция. Алийде обаче не искаше господин, който си търсел дами под двайсет години, нито пък такъв, дето предпочитал по-закръгленичките. Копнееше за Ханс и никой друг.

Пред вратата на Крелевата Мария отдавна вече се бе заредила опашка, понеже жените търчаха да я разпитват за мъжете си, изчезнали зад граница. Накрая старицата се принуди да залоства къщата си, не прие дори Алийде, макар години наред да й бе носила мед. В селото се появи циганка, която гледаше на карти, та рояците хора в двора на бабата се пренесоха при нея. Ингел и Алийде също я посетиха веднъж. Узнаха, че родителите им вече пътували към дома. Ханс само се подсмихна на жените, когато се прибраха, оживени от новината. Каза им, че имал повече доверие в обещанията на германците, отколкото в картите на една циганка. Немците се бяха заклели, че всички, попаднали зад граница, щели да бъдат върнати. Ингел се засрами и се зае да разглежда тефтера си с рецепти, Алийде не направи усилие да му отговори, че повече вярваше на предсказанията на циганката.

— Поканил съм няколко германци на карти довечера. Ингел ще ги почерпи с прекрасните си бонбони и ще имате възможност да опресните немския си. Какво ще кажете?

Алийде се изненада. Преди Ханс никога не бе канил немци у дома. Чак толкова отчаяно ли искаше Ингел да й намери мъж? Та сестра й дори не харесваше германци.

— Страшно им липсва родината, копнеят за компания. Млади мъже.

Последното го каза на Алийде.

Тя погледна Ингел.

Ингел се усмихна.

 

 

Дълго играха на карти. Още с влизането си германците окачиха оръжията на гвоздеите. Ингел им се усмихна одобрително и поднесе кифли със захарно цвекло и кисел от цвекло и плодчета офика. Германците пяха немски песни и забавляваха Алийде, макар да не разбираше всичко. Езикът на жестовете и мимиките помагаха, войниците останаха възхитени от познанията на сестрите по немски, макар и скромни. Ингел се бе оттеглила да изплакне ръжта, посред песента Алийде я чу как залива зърната с мляко. И запомни, че каймакът задължително трябва да се обере, Ингел й бе преподавала изкуството на приготвянето на сурогат. Паница издрънча във фурната, където още се разнасяше ароматът на изпечения хляб, а самата Алийде би предпочела да шета заедно с Ингел, не да седи на масата сред войниците, макар сами по себе си да бяха забавни момчета. Посетиха ги и на следващата вечер. И на по-следващата. Алийде се подразни, Ингел се въодушеви. Алийде не искаше никого, освен Ханс, ала сестра й настоя на следващото гостуване тъкмо тя да свари кафето. Най-напред слагаш цвеклото, нарязано на ситно, на ситно значи, да се вари във вода. Оставяш го така 20–30 минути, после прецеждаш и добавяш сурогата и млякото. Запомни ли? Да не се налага после да ме питаш, като дойдат гостите. Ще покажеш, че умееш да бъдеш домакиня. На последната си визита войниците съобщиха, че им било заповядано да се преместят към Талин. На Алийде й олекна, Ингел сбърчи чело. Ханс я утеши, че със сигурност щели да дойдат още германци. Майка им и баща им щели да се върнат. Всичко щяло да бъде наред. Преди да си отидат за последно, един от войниците даде на Алийде адреса си и я помоли да му пише. Тя обеща със съзнанието, че никога няма да го стори. Усети как Ингел и Ханс размениха погледи зад гърба й.

Родителите им не се и чуха.

Ханс издялка на Ингел чудно сабо, прикачи на обувките каишки и съобщи, че заминавал за Германия заедно с войските.

Нощите на сестрите станаха безсънни.

Една нощ Армин Йофе изчезна от селото заедно с детето, жена си и родителите й. Носеше се слух, че избягали в Съветския съюз, на сигурно място. Бяха евреи.

Бележки

[1] Родино! С теб съм нещастен, но по-нещастен съм без теб! (ест.). — Б.пр.