Нелсън Демил
Черният манастир (56)

55.

Пърсел не си беше представял как изглежда стената. Сега видя, че черните камъни са с големината и формата на тухли, иззидани без спойка на височина дванайсетина метра — колкото четириетажна сграда.

Слънцето почти залязваше и източната страна на манастира, където се намираха, тънеше в мрак, но стената лъщеше и бамбуковия гъсталак и палмите наоколо сякаш се отразяваха в камъка.

Явно никой от спътниците не знаеше какво да направи или да каже, ала и тримата разбираха, помисли си Франк, че довелият ги тук път е бил обсипан с предателства и смърт — но и с прояви на смелост и обич, както и със спомени, които щяха да останат до края на живота им, колкото и къс или дълъг да беше.

— Дали вътре има някой? — попита Меркадо.

— Да идем да проверим — отвърна Вивиан.

Продължиха през бамбуковия гъсталак и стигнаха до тясна пътека, която опасваше подножието на стената. Поеха надясно.

Изминаха около двеста метра до ъгъла и завиха покрай северната страна, после покрай западната и южната, и накрая се върнаха там, откъдето бяха тръгнали. Както знаеха от разказа на отец Армано, манастирът напомняше на замък от Тъмните векове и нямаше вход. Сега обаче на земята лежеше голям кош, завързан с дебело въже. Монасите още бяха тук.

Пърсел понечи да попита дали са убедени, че искат да се качат в коша, като очакваше известни колебания и дискусии, но Вивиан пусна револвера на тревата и безмълвно се качи в импровизирания асансьор. Меркадо хвърли калашника и я последва. Двамата погледнаха Франк.

— Може би не е зле да се подсигурим, та един от нас… със сигурност да оцелее — каза той.

— Ти си решаваш, Франк — отвърна Вивиан.

— Само не се бави — прибави Хенри.

Пърсел отново се поколеба, после захвърли узито, качи се в коша и се хвана за въжето, за което се държаха двамата му спътници.

Кошът започна да се издига.

Не си направиха труда да погледнат нагоре — там нямаше да има никого.

Кошът спря и те видяха покрива на черквата, описана им от отец Армано.

Прекрачиха парапета, слязоха на дъсченото скеле, което опасваше стените, и впериха очи в манастира под тях. Той напълно съответстваше на разказа на свещеника — градини, евкалипти, палми и езерце. И островърхият покрив на голямата черква наистина бе от прозрачен материал. Манастирът изглеждаше безлюден. Но не беше, разбира се.

Пак без колебание и излишни приказки Вивиан ги поведе по скелето. Стигнаха до стълбището и слязоха долу.

Тръгнаха към затворените врати на черквата — бяха обковани със сребро, явно излъскано не много отдавна, — и видяха раннохристиянските символи: агнета, риба и палми. В центъра и на двете крила имаше коптски кръст.

— Носиш ли някакво оръжие? — обърна се Вивиан към Франк.

— Не.

— Тогава отвори вратата.

Отвътре голямата черква се оказа проста и почти примитивна. Стените и подът бяха от черен камък и нямаше никаква украса, което напомни на Пърсел за „Сан Анселмо“. Но за разлика от черквата в Берини, олтарът тук представляваше обикновена груба маса, отчасти покрита с бяло платно, върху което стоеше коптски кръст. И пак, за разлика от сицилианския храм, нямаше витражи — всъщност изобщо нямаше прозорци.

Ала слънцето още беше достатъчно високо, за да прониква през високия прозрачен таван, и в сградата нахлуваше странна призматична светлина, хвърляща дъги по пода и стените. Багрите сякаш танцуваха и се разпадаха на основните си елементи, червено, зелено и синьо, и после отново се сливаха в различни оттенъци.

Франк видя врата зад олтара и тръгна към нея. Меркадо и Вивиан го последваха и фотографката им напомни почти шепнешком:

— Оттук е минал отец Армано.

Вратата беше отворена и Пърсел мина през нея. Макар че не виждаше нищо, усети, че се намира в просторно помещение. Когато зрението му се приспособи към мрака, установи, че е в дълга тясна галерия, фланкирана от два реда каменни колони.

Вивиан го настигна и сложи ръка на рамото му. Меркадо спря до нея и тримата застанаха там, където преди почти четирийсет години бяха стояли отец Армано и десетимата войници от неговия патрул. За разлика от свещеника, сержант Джовани и другите, тримата не продължиха напред — но и не се върнаха.

В дъното на галерията мъждукаха две свещи, ала не осветяваха нищо — виждаха се само трепкащите пламъчета.

Тримата се втренчиха в тях.

— Там е — заяви Вивиан, хвана ги за ръце и ги поведе между двата реда колони.

Пърсел си помисли, че би трябвало да изпитва страх, но го беше обзело усещане за покой и той продължаваше напред ръка за ръка с Вивиан.

Когато се приближиха, светлината на двете свещи се усили и Франк видя, че са поставени в средата на една маса. Много дълга маса, покрита с бяло платно, което сякаш сияеше.

Зад масата имаше тринайсет дървени стола с високи облегалки, обърнати към тях, и Пърсел разбра, че сцената представя Тайната вечеря — имаше столове за Иисус и всички апостоли, включително Юда, въпреки че точно този стол често липсваше в такива възстановки.

Отначало Вивиан и Меркадо не я забелязаха, защото беше малка и бронзът не бе полиран — но в средата на масата между двете свещи срещу стола на Иисус стоеше чашата за кидуш. Светият Граал.

Фотографката пусна ръцете на двамата мъже, пристъпи към масата и се втренчи в чашата. Меркадо също направи крачка напред, наведе се и каза:

— Пълна е.

— Прекрасна е — ахна Вивиан и се обърна към Пърсел. — Франк?

Той не откъсваше поглед от мястото, в което бяха вперени очите на двамата му спътници, ала мълчеше.

— Франк? — загрижено повтори Вивиан. — Не я ли виждаш?

Пърсел не отговори.

— Как така не я виждаш? — учуди се Меркадо.

— Там няма нищо — каза Франк.

Вивиан пак го погледна, после се обърна към мястото между свещите.

— Франк… усещаш ли я?

— Не… не виждам нищо, Вивиан. — Той я погледна, после погледна и Меркадо; разбираше, че двамата имат една и съща халюцинация.

По лицето на Вивиан потекоха сълзи.

— Франк… трябва да я видиш. Как така не можеш?…

Пърсел се приближи към масата и протегна ръка между свещите, ала там нямаше нищо.

— Чашата ли искаш да видиш, или искаш да докажеш правотата си? — попита го Вивиан.

Франк просто стоеше и мълчеше; не знаеше какво да каже или да направи.

— Искам да я видя и да повярвам в нея — промълви накрая.

Меркадо отвори раницата на Вивиан, извади черепа и бързо го разви.

— Какво правиш, Хенри? — попита Пърсел.

— Върнахме отец Армано у дома — отвърна Вивиан.

— Не, приберете го!

Ала Хенри вече беше поставил черепа на масата — в средата, срещу стола и чашата на Христос.

Франк дълбоко си пое дъх, пресегна се към черепа и усети, че нещо капва на ръката му. После пак. Той я погледна. На светлината на свещите на ръката му лъщяха две червени капки.

Пърсел се втренчи в червените капки, които потекоха към китката му. После отново погледна масата — и там стоеше малък бронзов бокал, който досега не беше видял.

— Виждам го — каза той на двамата си спътници, без да откъсва очи от него, за да е сигурен, че е там.

Вдигна ръката си към Вивиан и Меркадо и фотографката се усмихна.

— Нито за миг не съм се съмнявал в теб — също усмихнат му каза Хенри. — Просто трябваше да повярваш в душата си в нещо, което в сърцето си вече знаеш.

Пърсел кимна.

Тримата вдигнаха глави и видяха висящото във въздуха копие, и докато се взираха в него, на върха му се образува червена капка и падна в чашата.

В този момент чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Измежду колоните в тъмната галерия се появяваха фигури, идваха към тях. Мъже в монашески раса с качулки. Вървяха по двойки, после се разделиха от двете страни и застанаха в редица зад тях, ала сякаш не ги забелязаха, въпреки че бяха само на няколко крачки.

Монасите коленичиха пред дългата маса, сведоха глави и се отдадоха на безмълвна молитва.

Вивиан хвана Пърсел и Меркадо за ръце и ги завъртя към масата. Тримата също коленичиха. Фотографката пак стисна ръцете им и те склониха глави.

— Изминахме дълъг път и не се боим — промълви тя.

Пърсел не знаеше дали говори на него, на монасите или на Бог. Но вече не усещаше и онази боязън, която беше изпитал при появата на монасите. Стисна ръката на Вивиан.

— Няма от какво да се боим.

— Нали ти казвах, Франк, ние сме избрани — каза Меркадо.

— Вече можем да се приберем у дома — заяви Вивиан.

Пърсел кимна. Беше готов за това завръщане.