Нелсън Демил
Черният манастир (52)

51.

Обнадеждаващото начало преливаше в дълъг ден в джунглата.

Пътеката продължаваше да е широка, но скоро стана ясно, че не е единствената — пресичаха я множество по-тесни, макар че по тях нямаше пресни стъпки от хора и животни, нито следи от отсечени растения.

— В този район има цяла мрежа от пътеки — съобщи очевидния факт Ган.

По целия път Пърсел гледаше компаса — като цяло се движеха на запад, но и се отклоняваха на юг.

— Какво всъщност правим? — попита Меркадо.

— Вървим по пътеката и следваме пътя на най-малко съпротивление, за да изминем колкото може по-голямо разстояние — обясни полковникът.

Това напомни на Франк за думите на един десантник по време на патрул: „Не знаем къде сме и къде отиваме, обаче напредваме адски бързо“.

Ган и Пърсел пак огледаха картата в опит да определят местоположението си, ала на италианските военни карти нямаше пътеки под гъстия покров на джунглата. Не се виждаха и отличителни особености. Трябваше да разчитат единствено на компаса и на своите изчисления за разстоянието.

Сър Едмънд посочи с пръст.

— Според мен сме тук.

— Къде е това тук? — попита Франк.

— Където сме. Плюс-минус един километър.

— Аз дори не съм сигурен, че гледаме правилната карта.

— Мисля, че е правилната. Така или иначе, остава ни само да продължим по пътеката.

— Да. Но може да минем на петдесет метра от манастира и да не го забележим. Трябва да приемем, че той не е на самата пътека.

— Абсолютно сте прав.

— Според мен трябва да се придържаме към първоначалния план и да проверим оградените точки на снимките на изток от пътя — заяви Меркадо.

— Не, аз съм убедена, че Франк е прав и отец Армано е вървял насам, за да се върне в черния манастир — възрази Вивиан.

Хенри не отговори.

— Нали казахте, че можете да намерите някоя от обсидиановите кариери? — припомни Пърсел на полковника.

— Да, наистина го казах. За съжаление сега виждам, че не е толкова лесно. Никой войник или изследовател няма достатъчно опит за джунглата.

— Тоест ние също.

— Просто трябва да продължим напред, да се доверяваме на инстинкта си, да търсим следи и да се молим късметът да е с нас.

— Освен това ни е писано да открием манастира — подчерта Вивиан.

— Хубавото е, че не гоним срокове, както е с военните операции — ободри ги сър Едмънд. — Имаме толкова време, колкото ни трябва.

— Монасите вече може да си стягат куфарите — напомни му Франк.

— Да, но манастирът пак ще си е там.

— Вярно. Обаче провизиите и силите ни не са неизчерпаеми.

— Да, това винаги е проблем — съгласи се Ган.

— Да вървим — подкани ги фотографката.

— Трябва да сме сигурни, че ще успеем да се върнем в Шоан, преди да ни свършат продуктите — предупреди ги Меркадо. — Предлагам да си дадем още три дни търсене и после да тръгнем обратно.

Полковникът кимна, но каза:

— Само че по друг път, за да проучим нова територия.

Продължиха и скоро стигнаха до разклонение на пътеката. Огледаха и двата пътя и без конкретна причина решиха да поемат наляво.

Скоро пътеката започна да се стеснява.

От време на време Вивиан правеше снимки, ала нямаше почти нищо за снимане и тя като че ли изгуби интерес да документира тяхното търсене на Светия Граал. Щом си видял една пътека в джунглата, знаеше Пърсел, все едно си видял всички.

След час Франк забеляза край пътя един висок кедър, покатери се на него, огледа района с бинокъла и установи, че са на няколко километра от възвишенията на запад и гъстата джунгла, която беше видял от предишното дърво и по време на въздушното разузнаване. Слънцето щеше да се скрие зад дърветата след около час.

Слезе от кедъра и каза:

— На запад е гъстата джунгла. Предлагам да се насочим натам.

— Натам е и една от древните кариери, за които ми разказаха — каза полковникът.

— Вървим вече почти цял ден — отбеляза Меркадо. — Селяните явно са стигали до мястото на срещата за един ден, което означава, че наближаваме.

— Времето не е равно на разстоянието и обратно — каза Ган. — Ако знаеш къде отиваш, сигурно знаеш и как да стигнеш дотам по най-бързия и пряк маршрут.

— Няма обаче как да се изгубим, щом не знаем къде отиваме — обади се Пърсел.

Продължиха. Пътеката зави на юг. На запад нямаше други просеки. Сър Едмънд не искаше да се връщат, защото щяло да е загуба на време и енергия, както и признак на отчаяние, което щяло да доведе до спадане на бойния дух.

— Avanti! — каза Вивиан.

Слънцето вече залязваше и в джунглата се възцари онзи странен сумрак преди пълната тъмнина.

Спряха за нощувка на самата пътека.

Ган определи по един часови на смени до зазоряване, когато щяха да продължат пътя си — първо Меркадо, после Вивиан, Пърсел и накрая самият полковник.

Не бяха открили вода и манерките им бяха почти празни.

— Утре първата ни задача е водата — каза сър Едмънд. — Без вода ще се наложи да ядем плодовете, които виждаме по дърветата, а ядивните и отровните често си приличат. — Усмихна се. — Джунглата постоянно се опитва да те убие.

Прекараха поредната неспокойна нощ на гола земя, един до друг, заслушани в нощните звуци на тропическата гора.

 

 

Вторият ден повече или по-малко повтори първия, ала откриха едно задръстено от лиани поточе и напълниха манерките си.

Пърсел забеляза, че пътеките криволичат и че повечето водят на север, юг или изток. Всеки път, щом тръгнеха по нова просека на запад, тя завиваше в друга посока, като че ли богът на джунглата не искаше да вървят на запад към възвишенията и гъстата тропическа гора.

По някое време му се стори, че Меркадо започва да се влачи, и предложи на Ган да забавят ход. Полковникът се съгласи, но след час отново ускори крачка. И сър Едмънд си имаше своята мотивация, помисли си Франк, само че навярно не като тази на Вивиан и Хенри — да открият манастира и Граала. Неговата мотивация беше Ръдиард Киплинг: „Нещо скрито. Върви го намери“. Ако му бяха казали, че търсят баскетболно игрище в джунглата, той щеше да е също толкова въодушевен, колкото и от търсенето на Светия Граал. Е… може би не чак толкова. Ала за полковник сър Едмънд Ган това се беше превърнало в предизвикателство. Естествено, той искаше и да спаси Граала от безбожните марксисти. После можеше да се срещне със своята княгиня в Йерусалим и да пие уиски в хотел „Цар Давид“. Следващата спирка — неговият клуб в Лондон, където щеше да остави приятелите си да го увещават да им разкаже своята история. В крайна сметка Пърсел се радваше, че Ган е с тях, но започваше да се чуди дали той е с тях, или те са с него.

Що се отнасяше до самия Франк, понякога му се струваше, че е тук просто заради самото пътешествие, макар да знаеше, че мотивите му не се свеждат само до това. Една от причините да се озове на такова отвратително място беше Вивиан. Пак тя можеше да е втората и третата причина. Обикновено не го биваше особено за сериозни връзки. Значи за това пътуване буквално в сърцето на мрака имаше други, по-сложни основания.

Тропическият сумрак се спусна над джунглата и отново спряха на лагер на пътеката.

Пърсел беше един от малцината военни кореспонденти във Виетнам, на които бяха разрешили да пътуват с група за далечно разузнаване. Сержантът на десетчленния дозор го предупреди: „Кратка мисия. Десет дни“.

Десет дни дълбоко в територията на неприятеля, в изключително враждебна обстановка. Тогава беше по-млад и разузнавачите разполагаха с цялата най-съвършена полева екипировка на света, плюс достатъчно сухи порциони за два пъти повече време. Освен това бяха въоръжени с най-доброто, с което разполагаше американската армия, и имаха три радиостанции, ако се разхвърчаха говна, както се изразяваха те.

Сега обаче можеха да разчитат само на себе си в етиопските гъсталаци и никой от тях не познаваше джунглата, освен може би Ган, а Франк започваше да се съмнява в това. А и не бяха на разузнаване, а търсеха Светия Граал на Светите Граали — истинския Свети Граал — и това беше единствената причина да не тръгнат към Френска Сомалия, която всъщност се намираше в обратната посока.

 

 

Третият и четвъртият ден минаха пак в ходене, само че сега вървяха на запад през истинска джунгла, по-гореща, по-влажна и по-мрачна. Единствената положителна разлика се състоеше в това, че ниските храсталаци се бяха разредили и ако искаха, можеха да се отклоняват от предизвикващата клаустрофобия пътека и да вървят между грамадните дървета.

— Както вече казах, манастирът няма да е в края на пътеката — припомни Пърсел на полковника. — Може би трябва да вървим през джунглата, за да го открием.

— Ако сте прав, във всички посоки ни заобикаля неизбродимо пространство — отвърна Ган. — А само една посока ще ни отведе там, където искаме.

— Вярно, но според мен това е най-добрият начин да покрием част от тези четири хиляди квадратни километра.

Сър Едмънд предложи да си починат и те насядаха и пак разгънаха картата, която пак показваше същото зелено море като предишния път, когато я бяха проучвали.

Полковникът се опита да определи каква площ вече са обходили, начерта с молив линии по картата и заключи:

— Май сме обикаляли в кръг.

— Може би сте прав. Онази змия преди малко ми се стори позната.

— Със змиите е трудно човек да е сигурен — отвърна Ган съвсем сериозно.

— Скала, дърво, поток — напомни им Вивиан. — И може би палми.

Откакто преди четири дни беше споменала за тези вероятни ориентири, никой не говореше за тях, но всички внимаваха за нещата, които им се бяха стрували извънредно важни в Адис Абеба.

Тук в джунглата обаче действителността постоянно се менеше. Умът им играеше номера, също като в пустинята и морето. Очите виждат и ушите чуват, ала тълкува умът. Предишния ден бяха толкова жадни, че все забелязваха неща, които не съществуваха, особено вода.

Освен това не бяха забелязали признаци за човешко присъствие от първия ден, когато се бяха натъкнали на широката пътека. Това беше и добре, и зле. Хората бяха най-опасните зверове в джунглата, но търсачите на Граала трябваше да стигнат там, където се бяха срещали други хора — фалаши и монаси. Не бяха открили следи от лагерни огньове и изпуснати или изхвърлени вещи.

— Отец Армано не е вървял четири-пет дни от манастира до крепостта — отбеляза Хенри.

— Той е бил с войници, които явно са познавали местността и бързо са го отвели направо в крепостта, за да го хвърлят в тясната му килия — отвърна Ган. — Но съм убеден, че все още сме в района на най-вероятно местонахождение на манастира, на което се спряхме по време на обсъждането в балнеокурорта. Това съответства и на времето, за което селяните са стигали до мястото на срещата.

— Нямах представа колко обширна територия всъщност са четири хиляди квадратни километра — призна Пърсел.

— Монасите спокойно може да са избрали място за срещи на много голямо разстояние от манастира — заяви Меркадо. — Например на три-четири дни път.

— Надявам се да не сте прав — въздъхна полковникът.

— Хайде да се придържаме към логичната теория, че на монасите не им се върви повече от един ден, за да се срещат с фалашите — предложи Франк. — Нали мъкнат обсидианови джунджурии, за бога!

— Абсолютно вярно — съгласи се сър Едмънд.

Вивиан не си падаше особено по теориите и предположенията, помисли си Пърсел, и не се включваше в опитите на мъжете да демонстрират интелектуално надмощие.

Ган също го забеляза и каза:

— Дали пък да не почакаме да ни осени божествено вдъхновение?

— Няма смисъл да го чакаме — заяви фотографката. — То идва от само себе си. Човек обаче може да се моли за вдъхновение.

— Вече се помолих.

— Опитайте пак — посъветва го тя.

Що се отнасяше до другите отношения в групата, Пърсел виждаше, че Хенри като че ли е изгубил интерес към Вивиан — или поне желание да й направи впечатление. Нищо не смъква остарелите либидо и чурка така, както изнемогата, жаждата, гладът и страхът, знаеше Франк.

Надяваше се Хенри да издържи и да не се наложи Вивиан пак да се грижи за бившия си любовник. Но нямаше да има нищо против, ако се наложеше.

Заговориха по въпроси, свързани със сигурността и евентуалните сблъсъци с опасни хора.

— Гала не си падат по джунглата. Не забелязахме нито следи от копита, нито конски фъшкии — каза Ган. — Техният дом е пустинята и те идват на такива места само след битка. Роялистките партизани действат на запад, а контрареволюционерите са главно в планината Симиен край Гондар, така че няма причини и за присъствието на войниците на Гетачу. Той е зает другаде. Джунглата е изцяло на наше разположение.

— Видяхме да прелитат три военни хюита — напомни му Пърсел.

— Аз всъщност преброих четири. Но това са обичайни полети в посока север-юг от Гондар до Адис Абеба и обратно. Армията няма нито гориво, нито хеликоптери за разузнаване.

— Да не говорим, че хеликоптерите им вече са с един по-малко — отбеляза Франк.

— Абсолютно вярно.

— Един вертолет вчера летеше от изток на запад — каза Пърсел.

— Е, ако просто летят и не увисват във въздуха, значи не търсят нищо.

— Според мен търсят нас, полковник.

— Съмнявам се. Те си мислят, че сте отлетели за Сомалия. Защо ще оставате тук, след като сте свалили военен хеликоптер, за бога?

— Самият аз също си задавам този въпрос.

Ган се усмихна и каза:

— Е, да продължаваме.

* * *

— Трябва да се връщаме в Шоан — заяви Меркадо на петия ден. — Храната ни е на свършване.

Свършваха и силите му, знаеше Пърсел. Всички бяха изтощени и изпохапани от насекоми.

— „Ще се прегрупираме, ще се снабдим с провизии и пак ще ударим“ — цитира възрастният журналист полковника.

Ган кимна, ала не особено ентусиазирано.

— Според мен трябва да продължим още малко… може би на юг към линия, успоредна на Шоан. Натам може да имаме повече късмет. После ще тръгнем към шосето и селото.

Меркадо не отговори.

— Вече може да сме на юг от Шоан — отбеляза Пърсел.

— Възможно е.

— Ако просто тръгнем на изток, ще пресечем шосето — каза Хенри.

— Не можем да тръгнем в произволна посока — възрази сър Едмънд. — Тук не е пустиня или тундра. Ние сме в джунглата, както ви е известно.

— Що се отнася до храната, минахме точката, от която няма връщане — настоя Меркадо.

— Още не сме. Но я наближаваме.

— Така са загивали много хора.

— Е, това е един от начините — съгласи се Ган. — Има и други. — И попита направо: — Как се чувствате? Ще издържите ли?

Меркадо се поколеба, после каза:

— Ще издържа до Шоан.

— Добре. Трябва да внимаваме да не се нараним или да се разболеем — предупреди ги сър Едмънд.

— Надявам се да не се стига дотам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан: — Ти как си?

— Чудесно.

Франк се вгледа в мрачната джунгла.

— Хайде да се отклоним от пътеката и да вървим между дърветата.

И извади компаса, за да определи накъде е юг.

Тръгнаха на юг през джунглата. Теренът изглеждаше измамно гол, но скоро установиха, че трябва да секат храсти и лиани и че наглед ниската растителна покривка под дърветата всъщност на повечето места е висока до коленете.

След около час разбраха, че не напредват особено бързо и че като са се отклонили от пътеката, са я изгубили окончателно, наред с всички останали просеки в това неизбродимо пространство. Все едно обикаляха из огромна сграда с колони, помисли си Пърсел, със зелен сводест таван и килим от препъващи ги лиани. Тук-там между върхарите проникваха слънчеви лъчи и те неволно се насочваха към тези огрени участъци.

Тъмнината се сгъстяваше бързо и скоро лъчите престанаха да стигат до земята. Спусна се познатият им сумрак и трябваше да потърсят място за пренощуване.

— Вижте! — посочи Вивиан. — Палми.

Всички погледнаха на запад и видяха характерните палмови стволове.

Стигнаха до тях, насядаха на почти голата земя и опряха гърбове на дънерите.

Ган вдигна лице към върхарите.

— Там горе май няма нищо годно за ядене.

Пърсел му подаде торбата си.

— Вземете си фурма.

Допиха останалата им вода и след като инвентаризираха провизиите си, установиха, че ще им стигнат за още един ден.

Сър Едмънд и Франк проучиха картата и стигнаха до заключението, че са на двайсет-трийсет километра западно от шосето, макар че не успяха да определят дали са на север, или на юг от Шоан. А селото се намираше на още трийсет километра източно от пътя.

— До Шоан ни предстои дълъг еднодневен преход — каза полковникът. — Освен ако на изток не попаднем на пресечен терен.

— До това „освен“ всичко звучеше много окуражително — отбеляза Пърсел.

Всички се съгласиха на сутринта да се отправят към селото на фалашите.

Вивиан се изправи и каза:

— Ей сега идвам.

Мъжете решиха, че отива по нужда, ала тя продължи да върви на запад и Франк се уплаши да не е изпаднала в умопомрачение и пак да е видяла мираж. Не можеше да я повика, защото трябваше да пазят тишина, така че стана и я настигна.

— Къде отиваш?

— Видях проблясък.

— Наистина ли?

— Ей там.

И го поведе в гъсталака.

Теренът се издигаше, забеляза той и си спомни скалистите възвишения, които бяха видели от самолета на връщане от Гондар.

Шубраците започнаха да оредяват и Пърсел усети камъни под краката си.

Трябваше да внимава къде стъпва и в същото време да се озърта, за да се увери, че няма никой. Вивиан отново се отдалечи напред. Той извади револвера от големия джоб на сафарито си и го затъкна под колана си.

Вивиан спря.

— Ето я скалата.

Франк стигна до нея и погледна на запад към залязващото слънце. Пред тях се простираше дълбока пропаст. Тук-там по дъното й се издигаха дървета, но иначе беше голо и растителността се свеждаше до храсти, лиани и тропически цветя, през които стърчаха черни скали. Древна обсидианова кариера.

— Ето я. — Фотографката посочи.

На стотина метра от отсрещната страна на изоставената кариера се извисяваше огромен черен монолит — каменна плоча, висока поне шест и широка около три метра, оформена от човешка ръка. Привечерното слънце подчертаваше черния блясък на горния й край. Пърсел нямаше представа как я е видяла Вивиан от джунглата.

Чу зад себе си шум, натисна Вивиан на земята, извади револвера и приклекна с лице към посоката на звука.

По възвишението се изкачиха Ган и Меркадо.

— А, ето ви — каза полковникът. — Не стреляйте, още сме приятели.

Франк прибра револвера и им махна да се приближат.

— Какво намерихте? — попита сър Едмънд.

— Кариера.

— Скалата на отец Армано — каза Вивиан и посочи.

— Да, наистина е кариера — каза полковникът. — И отсреща наистина има скала.

Хенри се взираше в черния монолит от отсрещната страна на кариерата. После се обърна към Вивиан.

— Как разбра?

— Това е тя, Хенри.

— Ами да я разгледаме отблизо — каза Ган.

Слънцето се спусна зад високия монолит и над древната кариера плъзна дълга сянка.

— Тя няма да ни избяга — каза Пърсел. — Предлагам да установим лагера си тук и да я разгледаме утре сутринта.

Вивиан се съгласи.

— Знаех си, че е тук, Франк.

Той се вгледа в нея, после насочи вниманието си към склона, по който бяха дошли. „Невъзможно“.

Тя сложи длан върху ръката му.

— Не, не е невъзможно.