Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Quest, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2014 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- mladenova_1978(2016 г.)
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Черният манастир
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 02.12.2013
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749
История
- —Добавяне
20.
В 17:30 барът на „Форум“ беше препълнен, затова Пърсел седна на една от масите до прозореца с лице към входа и си поръча чаша червено.
Не за пръв път в живота му бивша любовница или гадже държеше да се срещнат на обществено място. Понякога го предлагаше самият той. И като се имаше предвид, че Хенри още присъства в картината, идеята може би не беше лоша. Франк всъщност не знаеше точно какво иска да се случи тази вечер, освен че искаше Вивиан да отиде с него — и Хенри — в Етиопия. И тя очевидно имаше същото желание, въпреки че оставаше да се изясни дали е с него, с Хенри или с нито един от двамата.
Във всеки случай, въпреки тоста на Меркадо, Пърсел не изпитваше угризения, че го е излъгал за пристигането на Вивиан. Всъщност Хенри сигурно знаеше, че е получил телекс от нея, и разбираше, че една „тристранна“ среща не е подходяща първа стъпка към завръщането им в Етиопия. Франк беше сключил с Хенри Меркадо нещо като сепаративен мир и сега щеше да направи същото с Вивиан. Накрая тримата заедно щяха да изпият по чаша и да се държат цивилизовано — дори Вивиан да предпочетеше Хенри. Той обаче беше убеден, че Хенри няма да я приеме обратно дори тя да го желае. Подобно на своите италиански приятели, Меркадо притежаваше монументално его — и ако по-рано не бе страдал от комплекс за малоценност, със сигурност беше получил такъв в Етиопия.
Минаваше шест, но Пърсел знаеше, че тя ще закъснее, макар да нямаше представа по кое време пристига самолетът й от Женева. Трафикът от „Фиумичино“ винаги бе натоварен, а в момента течеше пиковият час, пък и идваше Коледа и Вивиан може би си търсеше хотел, сложна задача през празничния сезон.
Запали цигара и се загледа в Колизея. А може и да беше променила намеренията си. Което също го устройваше. По-малко усложнения.
— Здравей, Франк.
Пърсел се изправи и погледите им се срещнаха. Вивиан се поколеба, после постави длан върху ръката му. Той се наведе напред и леко се целунаха.
— Изглеждаш чудесно — каза Франк.
— И ти.
Вивиан носеше зелена копринена рокля в тон с очите й, дългата й черна коса обрамчваше алабастровата й кожа и той си я спомни такава, каквато я беше видял онази нощ в балнеокурорта, когато осъзна, че е хлътнал по нея.
— Франк?
— Ъъъ… Ще седнеш ли?
Появилият се изневиделица келнер изтегли стола й и тя седна. Пърсел се настани срещу нея.
— Un bicchiere di vino rosso, per favore — поръча си чаша червено и тя.
Известно време само се гледаха.
— Съжалявам — накрая наруши мълчанието Вивиан.
— Няма нужда да се извиняваш или да обясняваш.
— По-добре да го направя.
Той се усмихна.
— Просто исках да си изясня нещата.
— Успя ли?
— Нали съм тук.
Това не отговаряше на въпроса му.
— Благодаря ти, че дойде — все пак рече Пърсел.
— Изхвърли ли ми багажа?
— Изкушавах се.
Сервитьорът донесе виното й и Франк вдигна чашата си.
— Sono adirato.
— Защо си ядосан?
— Мислех, че това означава „обожавам те“.
Вивиан се засмя и се чукнаха.
— Ti amo — каза тя.
— И аз теб.
Фотографката отпусна дланта си върху масата и той хвана ръката й.
— Да се видиш с Хенри ли дойде в Рим? — след известно мълчание попита Вивиан.
— Да.
Тя кимна.
— Той знае ли, че съм тук?
— Не.
Ново кимване.
— Как е той?
— Adirato.
— Е… не го обвинявам… но… поне вие двамата си говорите.
— Мисля, че Хенри е готов да говори с тебе.
— Това е добре. Значи работи в „Л’Осерваторе Романо“, така ли?
— Да. Като че ли му харесва. Той обожава Рим.
— Радвам се за него.
— Някакви други чувства към Хенри, за които трябва да съм информиран?
Тя поклати глава.
— Добре… но когато се видите, можеш да уредиш въпроса с него.
— Ще го направя. Той го е преживял, сигурна съм — прибави Вивиан.
— Поне така твърди.
Тя смени темата.
— Докога ще останеш в Рим?
— Зависи. А ти докога ще останеш в Рим?
— Докато ти си тук.
— Добре. Напуснах бюрото на Асошиейтед Прес в Кайро.
— Защо?
— Защото Чарли Гибсън ме уволни.
— Чудесно. Тази работа не ти харесваше, нито пък Кайро.
— Да, не си падах по тях — призна Пърсел. — Но докато бяхме с тебе, поне беше поносимо.
Вивиан се усмихна.
— Аз мога да направя поносимо всяко място, Франк.
— Даже Етиопия.
— Виж, това може би няма да е по силите ми. Какво стана с апартамента ни в Кайро?
— Това е единственият ми дом за момента.
— И на мен.
— Ще го задържим за известно време. Къде отседна в Женева?
— В някогашния си пансион. Винаги сме добре дошли там — поясни тя. — Срещу двайсет франка на вечер. Най-добрата цена в Женева. Само че е забранено за мъже.
— Може ли поне да пиеш?
— Да. Трябва да пиеш, за да запазиш разсъдъка си.
Той се усмихна.
— Аз не съм по писането, обаче написах нещо като дневник за случилото се в Етиопия — осведоми го Вивиан. — И за нас в Кайро.
— Може ли да го видя?
— Някой ден… Още съм бясна, че изгубих всичките си снимки.
— Можеш да си ги поискаш от Гетачу, когато се върнем там.
Вивиан го погледна и след няколко секунди попита:
— Наистина ли ще го направим?
— Ами… така възнамеряваме. Още ли проявяваш интерес?
— Да. Изненадана съм, че Хенри иска да се върне.
— Аз не съм. Пък и ти всъщност не си. Той вярва, че Бог го е избрал да открие… онова — напомни й Пърсел.
Тя кимна.
— А ти?
Вивиан отново кимна.
— А ти?
— Според Хенри съм имал грешна мотивация, меко казано.
— Обаче искаш да се върнеш, нали?
— Да. Хенри ще ни извади журналистическа акредитация от „Л’Осерваторе Романо“, после трябва да кандидатстваме за визи. Ако не успеем, може да обмислим дали да не пресечем нелегално границата от Судан.
— Звучи опасно.
— Не по-опасно от преминаването през територията на Гетачу в търсене на черния манастир. Добрата новина е, че са освободили полковник Ган от затвора.
— Слава богу! Мислех, че ще го… убият.
— Щели са да го направят, но вместо това са го продали. Не знам къде е в момента, обаче Хенри получи телекс от него. Ган е готов да дойде с нас в Етиопия.
— Пълна лудост!
— Той сигурно си мисли същото за нас.
— Но Ган е… враг…
— Може да промени решението си. Междувременно ще дойде в Рим след Нова година и ако си съгласна, четиримата ще се разходим до слънчева Сицилия. До Берини.
Вивиан се усмихна.
— С удоволствие.
— По новините съобщиха… Разстреляли са княз Иясу — каза Пърсел.
— Научих… Бедният човек… и всички други от императорското семейство, както и от бившето правителство… — Тя го погледна. — Как е възможно хората да вършат такива неща с други хора?!
— Случва се доста често.
— Знам… но… на света има толкова зло… Това не поставя ли на изпитание вярата ти в Бог?
— Отец Армано, а и Хенри биха ти отговорили, че всичко е част от Божия план.
— Не е възможно.
— Тогава, че е от дявола.
Вивиан кимна и го погледна в очите.
— Винаги съм искала да те попитам… онази вечер… докато пътувахме с джипа, защо внезапно отби от пътя?
— Не знам.
— Мина директно през гъсталака и излезе при балнеокурорта.
Франк също беше мислил за това и не си спомняше какво го е накарало изведнъж да завие към онези храсти. Усмихна се.
— Един глас ми прошепна: „Завий надясно“.
— Дръж се сериозно.
— Не знам, Вивиан.
— Но не ти ли се струва повече от странно, че отби от пътя точно към балнеокурорта?
— Ще си помисля. — Пърсел смени темата. — С Хенри обсъдихме възможността Гетачу или някой друг вече да е открил черния манастир.
— Не са го открили.
— Добре де… — Искаше му се първата им вечер да е по-романтична, затова я попита: — Ще вечеряме ли?
— Не. Разхожда ми се.
— Чудесна идея. — Той даде знак на келнера да донесе сметката. — Къде си отседнала?
— В цял Рим няма нищо свободно.
— Съжалявам да го чуя. Къде ти е багажът?
— В твоята стая.
Франк се усмихна.
— Как успя?
— Стига, Франк. Нали сме в Италия?!
— Откъде знаеше, че всичко ще е наред? — попита я той сериозно.
— Нямаше значение дали ще е наред. Тази нощ ще спим заедно.
Пърсел не възрази и й предложи:
— Хайде да извадим багажа ти.
— Искам да се разходя. Вечерта е прекрасна.
— Добре. — Той плати, докато Вивиан си обличаше палтото. Взеха асансьора до фоайето и излязоха в хладната нощ.
Пиковият час беше отминал и улиците започваха да стихват. По широката Виа деи Фори Империали се разхождаха хора. Коледните украси, доколкото ги имаше, бяха главно от религиозен характер и нямаше и следа от Дядо Коледа и неговите елени.
Вървяха хванати за ръка и наблюдаваха града и хората почти без да разговарят.
— Тъкмо това си представих, когато получих романтичното ти писмо — по някое време каза Вивиан.
— Не знаех как да ти пиша.
— Затова реши да ми напишеш нещо като прессъобщение. Ако не беше послеписът ти, още да съм в Женева.
— Знам.
— Е, не те обвинявам, че си ми се сърдил.
— И не бива.
— Знам, че не трябваше да заминавам по измислен повод. И съжалявам. Но не можех да те погледна… и да ти кажа…
— Остави това.
Тя стисна ръката му.
— Все си мислех… „Върви в манастир[1], Вивиан. Върви и премисли всичко!“
— Добре. Да продължим напред. Avanti.
— Сега се чувствам пречистена.
— По-късно ще се погрижим за това.
Вивиан се засмя и го попита:
— Кое е най-романтичното място в Рим?
— Моята стая.
— Следващото най-романтично?
— Ще те заведа.
Заобиколиха паметника на Виктор Емануил и се заизкачваха по стълбището на Кампидолио към площада на древния Капитолийски хълм, където край музеите и конната статуя на Марк Аврелий се разхождаха десетки двойки, хванати за ръце.
Пърсел я заведе в края на площада, откъдето се разкриваше гледка към осветения с прожектори Форум и извисяващия се над руините му Палатин. В далечината се виждаше и Колизеят.
— Изумително — ахна Вивиан.
— Пак ще се върнем тук след Етиопия.
— Ще се върнем.
Спуснаха се по дългото стълбище и тръгнаха към хотела.