Андрю Фукуда
Плячката (40)

40

Мисията е сгушена между два хребета на планината и аз я пропускам при първото минаване. Мостът — по-точно двете му половини, изправени като подпори за книги, — се оказва безценна отправна точка. Кръжа наоколо и зървам няколко светли точки в тъмната гръд на планината. Приближавам, докато Мисията не изплува от мрака и не различавам меко озарените къщи. Погледнато отгоре, селото ме изненадва с малките си размери и старомодния си вид.

Вече съм заключил с примирение и немалка тревога, че приземяването, уви, ще бъде неугледно, вероятно болезнено, потенциално фатално и зависещо от огромна доза късмет на начинаещия. Имах много време да го обмисля — около петнайсетте минути, които ми бяха нужни да долетя обратно — и вече заключих, че най-добрият вариант е да кацна в стъкленото езеро в далечния край на Мисията. Но нещо, което изглеждаше толкова добра идея, всъщност е невероятно трудно за изпълнение. От тук горе езерото е с размера на дребна монета — нелепо малък терен за приземяване, ограден от неравни гранитни скали и гъста иглолистна гора с дървета, стърчащи нагоре също като ножове.

Приземяването в езерото създава усещането за сблъсък с ледена стена. Солената му вода не поддава. Краката ми, а после и тялото са посрещнати от метален шредер, докато се плъзгам по повърхността му. Планерът внезапно прониква в дълбините и светът ми е обърнат надолу с главата и с вътрешната си част навън сред студ, тъмнина и безбройни мехурчета. Напълно дезориентиран, аз се разкопчавам и се изтръгвам от елека, а после изритвам потъващия делтапланер. Наблюдавай мехурчетата, следвай ги нагоре, наблюдавай мехурчетата. Пробивам повърхността му и откритият свод на нощното небе се разстила над главата ми, пълен с кислород.

Плувам до брега на езерото и извличам навън подгизналото си и омаломощено тяло. Студ. Трябва да побързам, крайниците ми треперят като клоните на дърво по време на буря, съзнанието ми започва да се поддава на несвързани и случайни мисли. Препъвам се на нестабилните си крака, а зъбите ми тракат. Насочвам се към най-близката къща с ръце, притиснати към гърдите и длани, пъхнати под мишниците. Замръзналите ми пръсти едва успяват да обгърнат бравата. Вътре е тъмно. Отварям със замах един шкаф, хвърлям мокрите дрехи и навличам сухи.

В този момент осъзнавам, че още не съм видял жив човек.

Изтичвам навън с тракащи зъби.

Оглеждам площада; нищо не помръдва, наоколо няма никого. Точно когато решавам, че Сиси е успяла да убеди всички да напуснат, забелязвам група момичета. Сънливите им очи под спуснатите клепачи се разширяват от изненада, когато ме виждат.

— Къде са приятелите ми? — питам. Първите ми произнесени от часове насам думи звучат остро и нервно.

Момичетата само се взират предпазливо в мен.

— Чухте ли ме? Приятелите ми: Сиси, Епап, другите момчета. Добраха ли се до тук? Виждали ли сте ги?

Но те ме наблюдават с празни погледи, настоятелността в тона ми не им е повлияла. С изключение на една. Тя изглежда като вцепенена.

— Стигнаха ли до тук? — питам я.

Тя кима.

— Къде са? — питам.

— На гарата — обяснява тихо. — Повечето от тях.

— Как така повечето от тях?

Тя стиска полата си и мачка плата с ръка.

— Какво става? — настоявам. У мен се надига тревога.

— Не мога да кажа повече. Не мога — заявява и напряга тяло.

— Какво става тук? — питам още по-настоятелно. И когато никоя не отговоря, след като никоя дори не среща погледа ми аз затичвам към гарата.

— Качете се на влака веднага! — крещя към тях през рамо. — Ако искате да живеете, трябва да се натоварите на влака!

 

 

Гарата кипи от активност. Както изглежда, половината село се е стекло и разтоварва вагоните. Все още разтоварват вагоните.

— Сиси! — крещя.

Множество лица се обръщат към мен, закръглено и сънено лице след закръглено и сънено лице. Но от Сиси и момчетата няма и следа.

— Епап! Дейвид!

Всички спират да се движат и се обръщат, за да ме погледнат. По лицата им пробягва изненада, но никой не заговаря.

И тогава я чувам от другата страна на влака. Сиси крещи.

— Насам, Джийн! Насам. Побързай… — Прекъсната е от изплющяването на шамар.

Това кара краката ми да се задействат. Тичам по платформата, като бутам настрана контейнери и генератори и прескачам струпани маркучи. Група старейшини са се скупчили в този край, като оформят стегната групичка.

Спирам пред тях, дишайки учестено. Старейшините се раздалечавана като отваряш се цвят на Венерина мухоловка и ме обкръжават. И именно тогава ги забелязвам. Всички са завързани вътре във вагона. Сиси и момчетата. Почти всички момчета.

— Къде е Бен? — питам.

— Кругман държи Бен в офиса си — обяснява Сиси. От едната страна на лицето й има синина. Ожулените й и изранени ръце са вързани над главата й, прикачени към един от металните пръти. — Не желаят да ни послушат. Хванаха ни и ни принудиха да се качим на влака.

Намиращият се до нея Дейвид трепери и е на косъм да заплаче. Джейкъб е вързан от другата страна на вагона. Виждам въжетата, които ги държат в плен. Епап изглежда в най-тежко състояние. Сам е в ъгъла, а очите му са червени и почти затворени от подпухване. Повален е на една страна в полусъзнание, а ръцете му са вързани зад гърба. Забелязвам, че в другия ъгъл има още някой. Момиче, чиито очи блестят, като че възвърнали живота си. Клеър.

Обръщам се към старейшините.

— Добре, добре — заявявам. — Държите ни. Предаваме се. Ще се качим на влака. Ще си тръгнем незабавно.

Те се намръщват озадачено. Очакват съпротива, а не капитулация.

— Само доведете Бен. После можете да ни изпратите по пътя ни.

— Чудесно — отвръща един от старейшините. — Качвай се веднага.

— Ще се кача веднага щом доведете Бен — отговарям.

На лицето на старейшината цъфва топла усмивка и го прорязват бръчки.

— О, добре — отвръща. — Както кажеш. Но може да отнеме час или два да го доведем до тук. Да кажем общо три часа.

Застаналите в кръг мъже се изкикотват.

Поглеждам към Сиси. Тя клати глава. Няма да се получи, казват ми очите й.

Пробвам с различна тактика.

— Чуйте ме много внимателно — заговарям. — Нека ви го кажа по-ясно. Трябва да напуснем незабавно.

— Защо реши така? — пита старейшината.

— Те идват.

— Кои?

— Здрачниците.

Старейшината се усмихва. Сочи към Сиси.

— И тя така твърди. О… Толкова сме уплашени. О… Здрачниците плават по реката в спретнатите си малки лодки.

— Редно е да сте уплашени. — Взирам се в развеселените им лица, докато усмивките не изчезват от там. — Защото аз ги видях. В момента са в планината. Препускат към нас, докато си приказваме тук, покриват склоновете й като лавина от черен копнеж. До минути ще са дошли.

За секунда, две, три те остават притихнали. Тишината е нарушена от шумен смях.

— Добре изиграно, господинчо, добре изиграно — прогърмява гласът на старейшината. — Трябва да призная, че за миг почти се хванахме. — После спира да се смее, а тонът му става съвсем различен. — Но не лъжеш достатъчно добре, дори не наполовина достатъчно добре. — Лицето му става сериозно. — А сега се качвай на влака.

— Първо доведете Бен. Междувременно момичетата също трябва да започнат да се товарят.

— Какво имаш предвид? — пита едно от момичетата. Онази с луничките е. Гласът й е плах и изпълнен с боязън, сякаш сам си няма доверие. Пренебрегва погледите на старейшините. — Кажи ми.

Старейшините се обръщат към нея.

— Ти мълчи…

— Всички трябва да отпътуваме — крещя сега, насочил вниманието си към момичетата. — Влакът е начинът ни да оцелеем. Единственият начин. — Забелязвам, че момичетата слушат съсредоточено, като се привеждат леко напред. — Мислите, че здрачницата от Познавариума беше страшна? Представете си десетки такива. Представете си стотици от тях да се разпиляват из селото — крещя, а те потрепват. — Сега си представете как ви сграбчват и ядат плътта ви. Както със сигурност ще сторят до петнайсет минути.

Едно ниско момиченце на не повече от седем, което стои близо до нас, започва да плаче. Луничавото момиче полага успокояващо длан на рамото й, но ръката й е бледа и трепери.

— Не го слушайте! — крясва един старейшина. — Не обръщайте внимание на наглите му лъжи!

— Напротив, слушайте ме! — надвиквам го аз. — Запалете локомотива. Започнете да снижавате моста. Незабавно трябва да потеглим!

Никой не помръдва.

И в следващия миг: единственото, което би подействало.

Към нощното небе се извисява вой с пълно гърло.

Не е звук, издаван от вълк или друго животно и не е предизвикан от усещане за самота. Това е звученето на извратен импулс, изпълнен с неистов копнеж. Кипи от емоции, но не такива, характерни за човешко същество. Секунда по-късно към него се присъединява друг стон и после още един, докато от притъмняващото небе не завалява експлозия от зверски крясъци.

Лицата на старейшините се изцеждат от всякакъв цвят, а очите им се разширяват, когато осъзнават предстоящия кошмар. Предприемат нещо много странно. Не нареждат на момичетата да се качат на влака. Самите те не се качват. Просто се завъртат и мълчаливо се отдалечават като изпълнители, които са били освиркани и се оттеглят от сцената, а израженията им излъчват пълен шок. Старейшините се затътрят през полето обратно към селото. Право към воя.

— Какво правят? — пита Клеър. — Къде отиват.

В това няма никаква логика. Момичетата, които първоначално следват старейшините и слизат от перона, спират и започват да се взират въпросително една в друга. Лицата им са олицетворение на душевна борба: съревнование между вродения им инстинкт за оцеляване и втълпеното им подчинение към старейшините.

Нов писък. Не воят на здрачник, а проплакването на човек. Идва от известно разстояние — от фермата, намираща се от далечната страна на Мисията — но това не успява да заглуши излъчващия се от него ужас. Вик, изпълнен със страх, пронизващ завесата на нощта. В съзнанието си успявам да зърна как момичетата се втурват към касапницата и сграбчват сатъри и ножове, за да отблъснат здрачниците. Не осъзнават безполезността на действията си, не им е ясно, че видът и миризмата на кръв в касапницата — била тя и животинска — само ще разярят здрачниците допълнително.

— Ако искате да живеете, качвайте се на влака незабавно! — крещя. Момичето с луничките пристъпва напред. Със силно разтреперан глас нарежда на останалите да се насочат към влака. Нямат нужда от допълнително подканване; движат се като една към вагоните изненадващо тихо, от устите им се откъсва по някое ридание или единично проплакване.

Едно момиче вдига нещо от пода на един вагон. Момичето с двете опашки е, а в ръката й е коланът с кинжали на Сиси. Секунди по-късно прерязва въжетата, с които е завързана Сиси. Сиси се изправя, като потърква китките си. Отправя поглед пълен с благодарност, а после вади друг кинжал от калъфа му и заедно започват да освобождават момчетата и Клеър.

— Как да накараме този влак да потегли? — питам момичето с луничките.

— В края на перона има командно табло — обяснява. — От там се управлява всичко. Комбинация от бутони включва влака на автопилот. Оттам нататък отнема петнайсет минути вратите да се затворят, спирачките да бъдат освободени, влакът да потегли и мостът да се спусне. Процесът е необратим. Не и преди влакът да достигне дестинацията си, Цивилизацията.

— Знаеш ли как да действаш с контролното табло?

Тя кимва, като не откъсва очи от мен. В погледа й се чете неочаквана твърдост.

— Наблюдавала съм старейшините много пъти — отговаря. — Много е просто. Всичко е означено с различни цветове и картинки.

От селото се носи още вой, вече по-силен и преливаш се със стонове на болка. Кървавата баня е започнала. Може да не успявам да я подуша, но я долавям във въздуха. Нощният мрак е пропит със смърт.

— Върви веднага — нареждам й. — Стартирай процеса. — Тя заприпква бързо, колкото й позволяват лотоските крака.

Забелязвам, че Дейвид шепне настоятелно на Джейкъб. Завъртат се готови да затичат.

— Къде си въобразявате, че отивате? — питам и ги сграбчвам за якетата.

— Да доведем Бен — заявява Дейвид и бута ръката ми.

— Няма начин. И двамата оставате тук.

— Няма да го изоставим, Джийн.

— Знам — отвръщам и стягам челюстта си. — По тази причина аз отивам за него.

— Аз и ти — намесва се Сиси.

— Сам действам по-добре — противя се.

— Не и този път. Става дума за Бен. — Тя се обръща към Дейвид и Джейкъб. — Вие останете при Епап и се убедете, че е добре. Тези две момичета — тя сочи към онова с двете плитки и другото с луничките — са способни. Дръжте се близо до тях.

И после Сиси скача от перона, като опасва колана с кинжали около кръста си. Секунди по-късно аз съм по петите й и двамата тичаме през полето. От селото се носят още писъци. По улиците и вътре в постройките цари пълен ужас. А ние бързаме право към него.

— Защо Кругман взе Бен? — питам.

Тя клати глава, а очите й преливат от уплаха.

— Не знам. — Стъпалата й се оттласкват от земята още по-бързо и по-устремено.

На половината разстояние аз хвърлям поглед назад към гарата. Разнася се силно механично изщракване, последвано от облак светлосив пушек, изпускан от локомотива. Влакът се подготвя за потегляне. Петнайсет минути. Това е цялото време, с което разполагаме. Ако приемем, че изобщо успеем да се върнем.

При първата къща, намираща се в периферията на селото, ние се облягаме на стената и надзъртаме иззад ъгъла. Улицата е празна. Чувам зад гърбовете ни нечии тичащи стъпки. Клеър е.

— Да отидете по-далече би било чисто самоубийство — казва тя, докато диша учестено. — Чуйте писъците. Върнете се при влака.

— Отиваме в офиса на Кругман, за да приберем Бен — обяснява Сиси. — Не тръгвам без него.

Двете момичета се взират една в друга. Клеър плюе на земята.

— В такъв случай идвам с вас. Мога да помогна. Знам най-краткия път до там. И обратно.

— Клеър… — намесвам се аз.

— Хайде — казва Клеър. — Няма време за губене. — Тя затичва с ясното съзнание, че ще я следваме, завива по различни улички и се промъква през тесни пространства около къщите. Подвижна и пъргава, тя пресича трудни за преминаване пространства, минава през различни сгради и прескача огради. От време на време се натъкваме на групи момичета, които бягат по улиците, доколкото това им е възможно с лотоските им крака и крещят.

— Вървете на гарата! — поръчвам им. Но дори когато ги виждам да се поклащат натам, ясно ми е, че нямат шансове да надбягат здрачниците.

Които са навсякъде и никъде. Все още не съм зърнал нито един, въпреки че воят им цепи селото. По растящата сила на виковете им съдя, че още прииждат, безкраен поток от здрачници. Подтиквани са от мириса на кръвта ни, докато препускат по улиците, нахълтват в къщите, през дрехите ни, през кожата ни, през мускулите и телесната мазнина, през вътрешни органи и кръвоносни съдове.

— Насам! — подканва ни Клеър с приглушен глас и ние се втурваме по улицата.

През две къщи от нас едно момиче изскача от вратата. Писъците са я накарали да напусне скривалището си. Объркана и несигурна е, когато се обръща към нас. Така и не вижда… черния силует, който я сграбчва. С времетраенето на едно примигване неразличима тъмна фигура замахва отстрани, поваля я и я затътря обратно в къщата, а вратата е натрошена на трески. Писъците на момичето се смесват с воя на здрачниците в зловещ хор.

Хващам Клеър за ръката и я дърпам. Ръката й е отпусната и тътри крака шокирано.

— Офиса на Кругман. Мисли само за това, Клеър. Отведи ни там!

Тя кима, но тялото й не я слуша. Започва да трепери и стрелка поглед в различни посоки в опит да намери логиката в свят, който е станал мрачен, черен и кървав. Дърпа шала от шията си и го омотава на главата.

— Какво правиш? — питам.

— Бялата ми коса издава мястото ни в тъмното.

— Не. Привлича ги миризмата на кръв — обяснявам, взимам шала и го връщам обратно на шията й. — И в този момент това е нашето предимство. Знаем точно къде се намират. Когато крещят, значи има кръв и те са там. Ние ще стоим далече от крясъците.

Тя кима трескаво, а долната й челюст трепери.

— Дръж се до мен, Клеър, и ще си добре. Защото тези неща са ми ясни. Оцелявал съм след техни атаки и преди. Знам как се придвижват, къде, защо, кога. Погледни ме, Клеър! Погледни ме в очите!

Тя го прави и аз вливам в бездните, изпълнени със страх, представляващи нейните очи, целия кураж, с който разполагам. Почти успявам да чуя кръвта, бушуваща във вените й. Тя кима бавно и поема дълбоко въздух.

— Насам — заговаря. — Почти стигнахме. — Когато поема напред, краката й отново са започнали да се подчиняват. Писъци — понякога единични, а в повечето случаи групови — огласяват нощта и ние сме принудени да заобикаляме или да отстъпваме от тях.

Неясни тъмни силуети се стрелкат из селото смущаващо близо. Две момичета се мъчат да се измъкнат през прозореца на една къща, крещят за помощ и гледат умолително. Заклещили са се в рамката на прозореца и блъскат с ръце по външната страна на стената. Внезапно телата им се изопват, от устните им се носят безмълвни писъци, а клепачите им се скриват зад очните ябълки, от които се вижда само бялата част заради агонията им. После телата им рухват рязко и увисват, отпуснати пред прозореца, подобно на простряно пране, преди да бъдат изтеглени обратно вътре.

Не се бавим. Тичаме, като от време на време кривваме в по-тесни улички.

— Насам — обажда се Клеър и изведнъж се озоваваме на открито, тичаме през полето право към крепостната стена. Кабелът над главите ни, който минава от центъра на селото до офиса на Кругман в ъгловата кула е като насочваща стрелка. От панорамните му прозорци струи светлина, наподобяваща ореол.