Андрю Фукуда
Плячката (30)

30

Движим се бързо по осветените от лунна светлина улици. Ярките лунни лъчи са трансформирали дълбоките локви по земята в искрящи басейни от живак. Сиси е възвърнала всичките си сили и върви безпроблемно редом с мен, краката й крачат по мократа пътека успоредно с моите. От двете страни на тясната улица са подредени къщи и не говорим, докато не се отклоняваме от главнята улица и не поемаме по една странична пътека.

— Насам — продумва Сиси, когато сме на средата на пътя между селото и обработваемата земя.

Придърпвам якето по-плътно около тялото си заради студа и я следвам към една самотна сграда на около сто метра от границата на гората, ъгловата и тромава е. И сива. Няма прозорци, а гладката бетонова повърхност е нарушена от една метална врата. Половината от сградата е обляна от лунна светлина. Другата половина е скрита в сенките на надвисналите дървета.

— Лабораторията на Учения — обяснява тя, докато се доближаваме към нея. — Претърсих я вече безброй пъти, докато ти беше болен. Беше ми ясно, че старейшините са прегледали всеки сантиметър в издирване на Ориджин, но исках да проверя лично върху какво е работил Учения.

* * *

Въздухът вътре е застоял и пропит с миризма на мухъл. Сиси щраква ключа и флуоресцентните лампи по тавана светват. Лабораторията се състои от около пет големи работни станции, всяка от които е оборудвана с епруветки, малки опитни горелки, колби и стъкленици. По всички плотове и дори по покрития с мръсотия под са разпръснати отворени тетрадки и бележници, изпълнени с ръкописен текст, чийто почерк няма как да сбъркам. Този на баща ми е.

— Явно е спял тук — отбелязва Сиси и сочи към един хамак в ъгъла. — Лабораторен плъх, който проучва, разследва и търси двайсет и четири часа в денонощието.

Взимам една тетрадка. Всяка страница от корица до корица е пълна с неразбираеми химически формули и уравнения. Ако имат някакъв смисъл, за мен той не е ясен. Не ми изглеждат като нищо повече от налудничави писания и драсканици, плод на халюцинациите на човек, тласнат към ръба.

— Прегледах всички тетрадки — казва Сиси. — И всичките са еднакви. Пълни са с тези уравнения. Говорят ли ти нещо?

Поклащам глава. Вървя покрай стената, а очите ми не пропускат нищо. В един остъклен шкаф са строени безкрайни редици от стъклени шишенца много от които до половина пълни с прозрачна течност.

— Какво е правел тук? Върху какво е работел?

Гласът на Сиси, който долита от другия край на лабораторията, е кънтящ и далечен.

— Мисля, че той е изобретил искрящата зелена течност в Светилата. — Тя приближава до мен, отваря шкафа със стъклените врати и вади две шишенца. Изсипва съдържанието на едното върху повърхността на един работен плот и течността оформя малка локвичка. После отваря другото шишенце и изсипва намиращото се вътре отгоре. Сместа мигом започва да блести в зелено.

— Според онова, което успях да си разтълкувам от прочетеното в тетрадките — обяснява, — работил е върху тази течност в продължение на няколко години. Представлява някакъв тип алтернативен източник на светлинна енергия. — Тя хваща в ръка една тетрадка и потупва с нея по бедрото си. — Чудех се дали във всичко това не се съдържа нещо повече. Скрит смисъл.

Аз взимам друга тетрадка. Още уравнения, химически формули, тук-там по някое изречение, съдържащо подлог, сказуемо и допълнение. Нито грам лична информация.

— Това ли е? Това ли е всичко, което е вършил тук? Работил е върху някаква глупава искряща течност? — Сграбчвам друга тетрадка, прелиствам я и я оставям да падне на пода. — Трябва да има нещо повече.

— Прегледах всички записки, Джийн. Не съдържат нищо друго, освен формули и уравнения, свързани със светещата течност.

Движа се между работните плотове с очи, бродещи по намиращото се около мен, издирващи. Отварям няколко чекмеджета, чието съдържание се състои от мръсни стъкленици, колби, мътни пластмасови очила, метални рулетки, по които е започнала да се появява ръжда.

— Знак, насока, нещо. Някъде тук е.

— Може би — отвръща Сиси. — Вероятността е малка, но ако аз съм пропуснала нещо, мислех, че ти може да го забележиш.

Преравям остъклените шкафове, избутвам встрани колби и епруветки, оглеждам дървените плотове за резки, минавам покрай стените в издирване на дупка, през която би могъл да се оформи слънчев лъч. Но след един час не намирам нищо повече от гладки чисти повърхности и празнота. Празен вик на безмълвие.

— Джийн. Проверихме всичко. — Тя хапе долната си устна. — Тук няма нищо.

И в този миг аз започвам да събарям редиците опитни епруветки от плотовете на земята, без да ме е грижа, че се трошат на парчета, а после идва ред на самите работни плотове, които изритвам от пътя си. Свалям прашните якета и шалове от дървените закачалки. Търся името си изписано, издълбано, очертано върху дърво, пластмаса или стъкло. Издирвам буквите „Д“, „Ж“, „И“, „Й“ или „Н“. Търся баща си.

— Джийн.

Сграбчвам други тетрадки, прелиствам ги, а те не ми предлагат нищо повече от още безсмислени уравнения и облаците вдигнал се от земята прах, който влиза в очите ми, кара ме да примигвам, дразни клепачите ми и навлажнява очите ми. Толкова време посветено на писане, толкова много изобразени букви. Но нито веднъж буквите „Д“, „Ж“, „И“, „Й“ и „Н“ не са използвани в комбинация.

— Джийн.

Вкопчвам се в кориците на тетрадките и започвам да ги късам на две, а гърбовете им пукат, като че съдържат хрущял. Захвърлям частите им срещу шкафовете. После гася осветлението и се озъртам в мрака с надеждата, че там ще открия искрящи букви и думи, тайно съобщение оставено за мен. Отварям вратата със замах, защото се нуждая от въздух. Стиснал съм очите си по-здраво и от юмруците, които стоварвам върху металната рамка, а напрегнатото ми тяло потръпва от гняв, който ми създава едновременно усещане за тъга и отчаяние.

— Джийн. — Сиси вече е до мен. Пристъпва в малкия участък, в който ясната лунна светлина струи надолу към мен. Като сребриста тента е и косата й е оградена от червеникавокафяв ореол.

Тя докосва лицето ми. Очите й са приковани в моите, пръстите й леко проследяват линията на челюстта ми. Чувствам всяка пора по върховете на пръстите й, усещам как мекотата на кожата се прелива с острия ръб на нокътя й, докато тя минава през брадичката ми и продължава надолу по шията ми, за да достигне до адамовата ябълка.

Притискам лице към хладния метал на рамката на вратата. Стоим напълно притихнали.

— Една вечер, като бях на седем, на баща му се наложи да отиде до училище, за да търси падналия ми зъб. Нямаше го в продължение на няколко часа, но ми се стори като цяла вечност. Бях само малко момче и вярвах, че със сигурност са го разкъсали. Но точно когато изгубих всяка надежда, той се върна у дома и го накарах да ми обещае, че никога няма да ме изоставя. Той каза, че никога няма да го направи, заяви, че дори когато ми се стори, че го е нямало ужасно дълго време, пак ще се върне. Обеща никога да не ме напуска.

Поклащам глава и изпускам задържания в гърдите ми въздух.

— Защо обеща такова нещо само за да ме изостави по-късно? — питам. — И защо ме доведе до тук, за да ме зареже отново? Без никаква бележка. Без една проклета дума. Колко трудно може да му е било просто да изпише: скъпи Джийн?

Тя потърква главата ми отстрани, пръстите й се заравят в косата ми, кожата й закача леко върха на ухото ми.

— Ако е истина, че аз съм Ориджин, нищо повече от научен проект ли не съм представлявал за него?

— Джийн — шепне тя и потърква скулата ми с палец, като разпръсква влагата, събрала се там. Навежда се бавно напред. Устните ни се докосват тихо и нежно, като че са два облака в небето, сливащи се в най-меката точка на вселената. Затварям очи.

И в този миг земята започва да тътне. Съвсем леко, едва доловимо вибриране.

Отваряме очи и като че всичко пред погледа ми — и всичко на света, което има значение — са нейните кафяви ириси, опръскани със зелени точици. Зениците й са разширени и тъмни, уголемяват се все повече и ме поглъщат. Чувствам как ръцете й се плъзват по гърба ми.

И в следващия миг аз я сграбчвам, придърпвам я към себе си и телата ни се сливат, а ръцете ни най-сетне намират пътя една към друга. Притискаме се здраво един в друг, редното и нередното във вършеното от нас ме заливат с такава сила, че накрая не знам какво друго да сторя, освен да я държа още по-здраво в прегръдките си. Слепоочията ни са притиснати и кръвта ни кипи в синхрон. Пулсът в нейното слепоочие е нежен като перце, а кичурите и коса, докосващи кожата ми, създават усещането за деликатни пръсти, които развързват възлите в душата ми.

В този момент тътенът става по-осезаем и стъклените колби около нас започват да тракат. Тя отдръпва главата си и аз се чувствам така, сякаш между нас се е настанила огромно празно пространство.

Разделяме се.

— Какво става? — пита тя.

Излизаме навън. Земята под краката ни вибрира леко.

Но звукът е това, което привлича интереса ни: металическо тракане и шумно съскане. Идва от другата страна на гората.

— Влакът — произнася Сиси.

Нещо друго привлича вниманието ни. На разстояние от нас група местни момичета се клатушкат към място, което явно е гарата. Също като черни мравки, изпълзели от дупките си, те крачат покорно и мълчаливо през поляната, осеяна с милиони блещукащи дъждовни капки.