Андрю Фукуда
Плячката (29)

29

Всички се настаняват за през нощта, трите по-малки момчета поделят леглото, Сиси е на дивана, а Епап на килима. Аз взимам висок дървен стол, изнасям го в коридора и го поставям до прозореца. Обяснявам им, че искам да следя нещата за всеки случай.

Дочувам буботенето на гласовете им в стаята, закачките им са мрачни и унили. Най-накрая разговорите им отстъпват място на тишина, а после на леко похъркване, дишането им е в синхрон дори в унеса на съня. Чудя се дали да не вляза и да не легна на леглото. Те ще ми направят място, както постъпват винаги. Но оставам прикован на стола и се взирам навън през прозореца. Изпитвам потребност да съм сам.

Проливният дъжд спира внезапно. След час, когато вече се оттекла и последната капка от стрехите и улуците, нощта е завладяна от пълна тишина. Облаците се разкъсват тук-там, но неравномерно. През участъците чисто небе, подобни на кръпки, нахлува лунна светлина и къпе планината.

Джийн.

Джийн.

Някога казвал ли ти е защо са те кръстили така?

Мислите ми са прекъснати от проскърцването на дъските на пода. Сиси — бледа и безцветна като призрак — се задава по тъмния коридор. Юрганът обвива раменете й като наметка.

— Защо не се върнеш в стаята? — пита тихо. Спира до мен, когато не отговарям. Раменете ни почти се докосват, когато надзърта навън. Ръкавът й е навит; тъмни сенки покриват ръката й.

Полагам нежно ръце върху нейните и я придърпвам под светлината на луната. Раната от изгаряне сега изглежда дори по-зле, сбръчканата кожа сълзи.

— О, Сиси.

Очите й придобиват студено изражение, но този път е различно. С цел да замаскира болката си, когато е с момчетата, очите й действат като рефлектираща преграда. Но сега успявам да зърна, че отвъд упоритата твърдост те са като бездни, преливащи от силна болка и гняв.

Казва ми, че не помни много. В съзнанието й изниква единствено отпуснатостта, която я е обзела, след като изпи супата, усещането, че е носена и после нищо, докато не се озова обратно в моята стая. Където е установила, че е била жигосана.

— Сигурна съм, че освен това са ме и претърсили — продумва и дори в шепота й долавям яростта. — Не съм сигурна кое е по-лошо — да знам, че са го извършили или да не съм способна дори да си спомня как се е случило.

— Съжалявам. Опитах се да те намеря — двамата с Епап те търсехме. Но…

— Не можем да допуснем това да ни повлияе — произнася тихо тя, но отново зървам очите й да блестят от гняв. — Не ме разбирай погрешно. Иска ми се да ги наритам до смърт. Но не можем да си позволим да бъдем отклонявани. Нашият приоритет номер едно — заявява и се обръща в търсене на моя взор — е да установим истината за влака. — Ако се втурнем да търсим лично отмъщение, това само ще ни попречи.

По прозореца се стичат капки от кондензирания й дъх. Ръцете й потрепват леко в моите.

— Сигурна ли си, че си добре, Сиси? — Протягам се да отместя кичурите, покриващи очите й. — Хей, може би просто трябва да си тръгнем. Да си съберем вещите и да напуснем. Да се скитаме из горите.

— Не — отвръща тя. Съвсем тихо. — Къде бихме отишли? Как ще оцелеем? Идва зима. А и, между другото, Джейкъб е прав. Може би влакът наистина пътува към Обетованата земя. Не е редно да отхвърляме тази вероятност така скоро — може да е най-добрият избор, с който разполагаме.

Потъваме в мълчание. По небето се разстилат облаци, а после се разделят, с което оставят лунната светлина да озари селото отново. Постепенно позата на Сиси става по-малко напрегната, а изражението на лицето й омеква. Обляга се на мен и раменете ни леко се докосват. Изведнъж чувствам допира на плътта й върху моята твърде ясно. През цялото това време съм държал ръката й; бавно отдръпвам длан. Нейната ръка се отпуска встрани от тялото й.

— Какво има? — пита тя.

Преглъщам.

— Нищо. — Отново устремяваме погледи навън. От другия край на коридора се носи тихо похъркване.

— Хайде — настоява тя. — Трябва да си починем. Ела в стаята, има предостатъчно място и е топло. Обхваща лакътя ми с длан. — Сънят ще проясни разсъдъка ни. На сутринта може би ще ни хрумне нещо.

Клатя глава.

Тя се взира настоятелно в мен.

— Все така вълк единак, Джийн.

— Не е това.

— Какво има тогава?

— Отговорите са някъде там навън. В селото. Не в главите ни. — Тикам ръце в джобовете на якето си. — Веднъж ми разказа как баща ми е играел с вас на криеница. И с мен го правеше. През цялото време. Скриваше някъде наградата, но оставяше наоколо знаци, които да ми помогнат да я открия.

Очите й проблясват заради спомените.

— Отговорът е точно пред теб. Под самия ти нос.

Кимам.

— Не мога да се отърся от усещането, че някъде из селото има знак, който той е оставил за мен. Точно пред мен. Под самия ми нос. И само трябва да го открия. — Обръщам се към нея. — Там навън лежи отговорът. И чака да бъде открит.

Тя хваща нежно ръката ми.

— Мисля, че знам къде трябва да търсим.