Андрю Фукуда
Плячката (25)

25

Събуждам се от звука на силния дъжд, барабанящ върху стъклото. Тъмнината навън е непрогледна. Огънят е намалял до тлеещи въглени и стаята е изстинала. Намачканият юрган лежи захвърлен на пода като изоставена кожа.

Сиси я няма.

Полагам ръка върху все още хлътналата възглавница на дивана, където по-рано беше заспала. Кожата е студена. Дъските на пода скърцат в синхрон с моите кости, които болят. Стаята се върти, накланя се към мен, а после обратно. Докато се препъвам към банята, блъскам се в масичката за кафе и събарям глинените купи.

Студената вода помага. Плискам я с шепи върху косата си толкова обилно, че когато надигам глава, надолу по шията ми, гърдите и гърба се спускат вледеняващи струйки. Изпълват ме бдителност и паника.

— Сиси! — крещя в тъмния коридор пред стаята, а после още по-силно отвън на улицата. Пороят е накарал всички да се приберат; улиците са напълно пусти. Земята се е разкаляла заради дъжда и в калта се виждат ясно отпечатани следи от обувки. Прекалено големи са, че да са оставени от лотосовите крака на местните момичета. Принадлежат на възрастни мъже. На старейшините. Доколкото виждам, били са поне трима.

Следвам следите. Но те изчезват, когато стигам до покритата с камъни пътека. Хвърлям поглед в двете посоки на улицата.

— Сиси! — крещя.

На вика ми отвръща единствено плискането на дъжда върху камъните и покривите. Втурвам се към площада на селото през навъсената сивота. Обикновено център на сериозна активност, сега селото е напълно лишено от движение, шум и дори цветове, цялата жизненост е отмита. Прозорците на къщите са затворени като здраво стиснати очи.

— Сиси! — крещя отново, като този път с ръце оформям фуния около устата си. — Сиси!

Вратата на една от къщите се отваря със замах. Навън пристъпва нечия фигура и застава под малкия навес. Епап е. Набързо е навлякъл риза, която е само донякъде закопчана.

— Какво става? — пита и ме гледа мрачно. — Къде е Сиси?

— Изчезна! Помогни ми да я намеря!

Трудно ми е да разчета изражението му. Той ме изучава, застанал в сянката без всякакво желание да излезе под дъжда.

— Епап?

Поклаща глава и примигва бавно. Потъва обратно в къщата, поведение, демонстриращо гнева, който все още таи към Сиси. Обръщам се, ядосан и разочарован от него. Бях се надявал на повече.

Но в следващия момент той изхвърча през вратата, като облича яке с качулка и джапа забързано през калните локви. Когато ме достига, вече е сложил качулката на главата си.

— Кажи ми какво се случи — настоява. В очите му се чете загриженост.

— Ядоса старейшините. И сега те са я отвели някъде.

Той ме стрелва с поглед в търсене на истината.

— Това е налудничаво. Как ти хрумна такова нещо?

— Бяха сложили нещо в супата и я упоиха. Аз не я изядох цялата и… Виж! Въпроси ли ще ми задаваш или ще ми помогнеш да я намеря? Мисля, че е в сериозна беда.

— Не преувеличаващ ли малко? — тросва ми се той и клати глава. — Отнесоха се толкова добре към нас. Защо просто не се отпуснеш и не се откажеш от параноята? — Едното ъгълче на устата му увисва надолу. — Мислиш си, че само защото Сиси не е с теб, значи задължително е отвлечена, така ли? Причината не би могла да бъде, че… О, не знам… Може би просто не желае да е с теб. — Той размахва ръце в дъжда и изсумтява. — Заради това ли ме измъкна навън в такова време?

Нямам време за обяснения или сцени. Завъртам се и обмислям в каква посока да поема.

Епап ме сграбчва за лакътя. Обръщам се, готов да изтръгна ръката си от неговата. Но погледът в очите му ме спира.

— Какво? — пита. Въздъхва ядно. — Наистина ли мислиш, че нещо не е наред?

Кимам.

— Откъде знаеш?

— Епап, с мен ли си или не? Няма да губя време да обяснявам.

Нещо го кара да прояви повече отстъпчивост.

— Да вървим да я намерим — казва.

И когато тръгвам, той е плътно до мен, краката ни се движат в синхрон, а калта се разплисква в подобие на миниатюрни експлозии под обувките ни.

Но празните улици и тъмните прозорци на околните сгради не ни предлагат нищо.

— Къде са всички? — пита Епап и диша тежко, когато спираме. Обляга се на стената на една къща, превива се на две и хваща коленете си.

— Хайде — настоявам, като аз също се мъча да си поема въздух. — Да продължаваме да търсим.

Той кима и се оттласква от стената.

— Почакай — виква към мен и сочи с брадичка вдясно от нас.

Местно момиче с качулка на главата изприпква навън от една от къщите. Оглежда празните улици, а после тръгва към нас с клатушкане толкова бързо, колкото й позволяват лотоските крака.

С Епап се споглеждаме, а после се втурваме към момичето. Тя спира и чака да я достигнем, като притеснено се озърта. Хваща ме за ръката и ни отвежда към тясна пътека, ръкавът й се закача за моя и се вдига нагоре по ръката й. От вътрешната на страна на предмишницата й има четири белега от прогаряне. Тя сваля качулката от главата си. Момичето с луничките е.

— Прекалено късно е — шепне. — Прибирайте се.

— Къде е тя? — настоявам аз. — Къде я отведоха?

— Свършено е. Нищо няма да спечелите, като я издирвате. Но ще изгубите много. За ваше добро… и за нейно, вървете си.

— Тя добре ли е? Наранена ли е? — пита Епап и пристъпва към нея.

— Ще я върнат своевременно.

Хващам ръката на момичето без агресия, но решително. Тя е кльощава и под тънкия слой плът костите й са твърди и здрави. В погледа й личи интелигентност.

— Показа се навън, за да ни помогнеш — казвам. — Така че ни помогни. Къде е тя?

Тя се поколебава. После шепне:

— Вече е прекалено късно. Но отидете в клиниката. Знаете къде е, нали?

— Клиниката ли? — пита Епап. — Знам къде е клиниката. Но защо да ходим там?

Тя дръпва ръката си.

— Закъснели сте. — Отдалечава се с поклащане и влиза в същата къща, от която се появи по-рано.

Лицето на Епап е изкривено от объркване и растяща паника.

— Клиниката ли? — обръща се към мен. — Джийн, какво става?

Не отговарям, макар у мен да се надига ужасно подозрение. Втурвам се и тичам по-бързо, отколкото през цялата нощ.

* * *

Останали сме без дъх, когато достигаме клиниката, но не губим никакво време. Епап влетява през вратата с рамо напред. Зърва нещо и гърбът му се напряга като на марионетка, чиито конци някой е дръпнал рязко нагоре.

Сиси се намира в една иначе празна стая и лежи на някакво приспособление, което наподобява зъболекарски стол. Но такъв с каиши и катарами. Ръцете и краката й са разтворени неугледно, очите й са затворени, а устата й е леко зяпнала.

Във въздуха се носи слаба миризма на изгорена плът.

— Сиси! — крещи Епап и се втурва към нея. Левият й ръкав е вдигнат високо и излага на показ меката вътрешната част на предмишницата й. По средата на гладката й кожа като отделно същество, създадено от притискането на метал, стои издутина във форма на „Х“ от изгорена плът.

Не казваме нищо, действаме бързо, за да я освободим от каишите. Дишането й е учестено и плитко, устните й мълвят нещо неразбираемо. Епап навива ръкава й внимателно още по-високо, за да попречи на вълнената тъкан да се търка в прясното изгаряне. Приближавам и понечвам да я повдигна, но той ме избутва. Вдига я със сила и грациозност, които не съответстват на тънките му ръце, и я притиска нежно към гърдите си. Очите му се затварят с известно облекчение и устните му започват да се движат, заровени в косата й.

— Държа те, сега си в безопасност, Сиси — шепне. Оттласква я леко нагоре, за да я хване по-стабилно под краката и главата й удря носа му. Не извиква при сблъсъка, просто я задържа възможно най-внимателно, докато отшуми пристъпът на болка.

В сърцето ме пробожда напълно неочаквана ревност.

Епап се втурва навън в дъжда. Той се лее със силата на водопад и само за секунди ни наквасва. Въпреки допълнителната тежест тича със скорост, която ми е трудно да следвам. Или да поддържам.

— Епап! — Сграбчвам ръката му, за да го накарам да спре. — Къде отиваш?

— В моята къща. — Прави опит да освободи ръката си.

— Не. — Успявам да го погледна в очите. — Твоята къща е в другия край на селото. На десет минути от тук. Сиси не бива да остава навън в този дъжд толкова дълго. Не и в нейното състояние. Донеси я в моята стая. Много по-близо е.

Ръцете му се разтреперват. Адреналинът започва да изчерпва действието си и той е напълно изтощен. Кима бързо.

— Води натам.

Но аз продължавам да стоя на едно място. Хрумва ми една мисъл.

— Трябва да доведем и момчетата — казвам му.

Епап незабавно разбира какво имам предвид. За тях не е безопасно да стоят сами. Агресия срещу един от нас е агресия срещу всички.

— Дай ми Сиси — предлагам му. — Ти доведи момчетата, Епап. Знаеш къде са, а аз не.

Хвърля ми предпазлив поглед.

— Не — отказва. — Ще я нося с мен…

— Из цялото село? — питам. Полагам длан на рамото му. — Тя ще бъде в безопасност. Обещавам ти. — Той се взира в мен, а лицето му е изкривено от нерешителност. — Сиси ще иска момчетата около себе си, когато се събуди. Върви да ги доведеш.

Това го убеждава. Прехвърля Сиси в моята прегръдка. Не бях осъзнал колко много желая това: начина, по който главата й се намества върху гърдите ми, лекия допир на плътта й до моята. Нужно ми е да впрегна цялата си воля да не я прегърна по-силно, да не заровя лице в косата й и да не вдишам аромата й.

Епап ме наблюдава с подозрение. Обяснявам му къде се намира моята къща и всеки поема по пътя си, като хукваме в противоположни посоки. И изведнъж аз съм неуморим, като че поел живот от Сиси и краката ми под мен набират сила и скорост. Хвърлям се напред през дъждовните капки и ги разбивам на милиони частици мъгла.