Метаданни
Данни
- Серия
- Ловът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Prey, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надя Баева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Вампири и върколаци
- Детско и младежко фентъзи
- Научна фантастика
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Роман за съзряването
- Романтично фентъзи
- Свръхестествен трилър
- Свръхестествено
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Андрю Фукуда
Заглавие: Плячката
Преводач: Надя Баева
Година на превод: 2013
Издание: първо
Издател: Orange books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Дедракс
Редактор: Николета Савова
ISBN: 978-619-171-006-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/509
История
- —Добавяне
22
Докато заедно със Сиси, Кругман и двамата му лакеи прекосяваме покрития с камъни площад, той сочи над главите ни. От покрива на близката постройка тръгва дълъг кабел, достигащ до крепостната стена.
— Този кабел осигурява електрическа енергия за офиса ми — обяснява. — За всичките ми играчки и приспособления, които държа там. Най-лесният начин да бъде открит офисът ми е, като погледнете нагоре. Кабелът ще ви отведе право там.
И така, следваме кабела. От групата постройки през полето право до офиса на Кругман, разположен в ъгловата кула на крепостната стена.
Изкачваме се по тясна спираловидна стълба от вътрешната страна на стената, а металът звънти под подметките ни, докато се придвижваме нагоре. На върха сме поведени по дълъг коридор и накрая в офиса. Впечатляващ е. Прозорци от пода до тавана опасват обиколката на помещението и разкриват невероятна панорамна гледка. Модерното и хладно излъчване на интериора е смекчено от по-старомодната мебелировка. От едната страна на офиса са строени грубо изработени дъбови рафтове, по чийто полици е странна липсата на книги, но има подредени рисунки в рамки — очевидно рисувани от деца — на дъги, залези и понита. От другата страна на офиса се намира голямата каменна камина. Пред нея лежи овален килим с цвят на жито и бордюр с десен на цветя. Над камината виси картина, изобразяваща пищна зелена морава, сини езера, цветя и искрящо жълто слънце.
Момиче на не повече от тринайсет пристъпва напред. Поднася на всеки от старейшините чаша уиски.
— Седнете — кани ни Кругман и сочи към странен на вид диван. Ние се поколебаваме. — Нарича се шезлонг — обяснява, защото забелязва, че го изучаваме. — Това е класическото име, но вие, разбира се, не го знаете. Само вижте ръчно тъканата основа от морска трева. Приглушеното проскърцваш, когато седнеш или легнеш на него, това, че се превръща в легло и има достатъчно място да се сгушат тъкмо двама, асиметричните възглавници, цялостната естетика… Обожавам го. — Той се усмихва. Но вие не сте дошли да питате за мебелировката на офиса, нали? Хайде, какво ви тревожи?
Със Сиси се споглеждаме. Понечвам да заговоря, но спирам. Не съм сигурен как да започна.
Кругман забелязва, че се затруднявам и се усмихва съпричастно. Притиска глава към гърдите си и брадичката му става двойна. Черната бенка се показва отново, а космите на нея стърчат като мустаци на плъх. Настанява са на коженото си кресло с висока облегалка, като продължава да се усмихва.
— На ваше разположение съм — заявява. — Можете да се обърнете към мен. С каквото и да е онова, което ви тревожи.
Аз прочиствам гърло.
— Първо искаме да ви благодарим за всичко. Гостоприемството ви е наистина невероятно, такова за каквото дори не сме мечтали. Храната, песните…
— Накъде водят влаковите релси — прекъсва ме Сиси.
Кругман бавно завърта очи с наслада, клепачите му се спускат и после отново се вдигат. После влажният му поглед се залепва върху Сиси. Като че през цялото това време е чакал момента, когато ще може най-накрая да се взира в нея без задръжка.
Сиси не се вълнува от погледа му.
— И това е само началото. Кажи ни защо не показахте почти никаква изненада при пристигането ни. Ако аз живеех тук и от нищото изникнеха шестима пътешественици, бих изпаднала в истински шок. Кажи ни защо.
— Бих могъл. Може да отнеме…
— И ни разкажи повече за това село. Откъде взимате всичката тази храна? Всичко нужно. Мебелите. Чашите. Проклетото пиано. Тук горе в планината би се очаквало едва да свързвате двата края. Вместо това живеете в лукс. Може да сте успели да впечатлите Епап и останалите, но у мен предизвиква повече подозрение, отколкото възхищение.
— Кажи ни също и за Учения — добавям аз. — Как е умрял? Кой е бил? Кога…
Кругман се усмихва, сякаш…
— Има нещо смешно във въпросите ни ли? — пита директно Сиси и му хвърля гневен поглед.
Кругман се обляга и избухва в смях, от който се разтриса целият му тумбак. Циклопската бенка на брадичката му отново се взира в нас.
— Nayden nark, Nayden nark — казва, а очите му се навлажняват. — Изобщо не мисля така. Просто двамата сте такава очарователна двойка, начинът, по който завършвате мислите един на друг… Толкова е мило. — Той кима към сервитьорката. Тя отминава двамата му лакеи и мигом напуска помещението.
— Истината е — заговаря Кругман, а вратата се хлопва, — че имах намерение да проведа този разговор с вас. По-точно с Джийн. Като най-възрастен мъж в групата де юре той е лидерът, нали? — Става от креслото си и се обръща с гръб към нас.
— Ще е по-лесно, ако започна от самото начало — отбелязва. — Не знам какво знаете, затова да приемем, че не знаете нищо. — Взира се навън задълго. — Може би ще ви е трудно… да го възприемете. Ако в някакъв момент предпочитате…
— Готови сме — заявява Сиси. — Просто ни кажи.
Той извърта тялото си странично, а погледът му остава устремен навън. И точно така говори. Не на нас, а на всичко, което е вън.
— Наричаме ги здрачниците — нещата, които искат да ни изядат и да изпият кръвта ни. — Кругман се обръща към нас. — Но доколкото разбирам, вече са ви казали. Вие как ги наричате? Всъщност ми е доста любопитно.
— Никак — отвръщам. — Искам да кажа, те са просто… хора. Ние сме аномалията. Хепърите. — Произнасям последната дума с презрение.
— На път съм да ви кажа нещо, което… ще ви порази поради липсата на по-подходяща дума. Съжалявам, че ще ви се струпа наведнъж, но се боя, че няма друг начин.
Отново се извърта към прозореца и вперва поглед в далечина към планините.
— Преди векове, поради твърде комплексни причини, че да се впускам в подробности, светът е бил разкъсан на две заради разколи и разногласия между воюващите нации. Основните суперсили — наричани Америка, Китай, Индия — струпали умопомрачителен арсенал от ядрени, кибер и биохимични оръжия. По-малките нации, уплашени да не останат извън, били принудени да изберат страна и да са съпричастни. В свят, наситен с ядрени, кибер и биохимични оръжия и препълнен с всякакви възможни контраатаки, станало ясно едно: никой нямало да натисне бутона. Ако сторели такова нещо, това би означавало катастрофално самоубийство, да унищожат целия свят до часове, ако не и минути. Всеки щял да изгуби, нямало да има победител.
И така се стигнало до различен тип снаряжение, като целта била не да се натрупа най-много арсенал, а да се създаде нов вид оръжие. Толкова оригинално и непредвидимо тайно оръжие, че едновременно да извади от строя нищо неподозиращите вражески нации и да позволи на победителя да се изправи на крака. Но какво да бъдело това оръжие? Как би изглеждало, какво би представлявало?
Един от старейшините доближава до Кругман с бутилка уиски в ръката. Отново пълни чашата на Кругман. Стисналите му здраво чашата пръсти са побелели. Отмята глава назад и изгълтва питието.
Продължава да говори:
— Скромна група учени ренегати в една малка островна държава на име Шри Ланка се опитали да построят ново оръжие. Нарекли се Цейлонити, твърде гръмко название за банда прясно дипломирани инженери с прекалено много време, прекалено големи заеми за изплащане и които в момент на депресия не могли да обърнат гръб на предприемаческа възможност, каквато се явява веднъж в живота. Да създадат оръжие за армията: не ядрено, не кибер или биохимическо. А генетично.
Той се смее рязко, доста пискливо, като че не е убеден в хумора, криещ се зад казаното.
— Генетично оръжие. Накратко генетично мутирал супервойник. Неподатлив на всякаква форма на биохимична атака, позната на човечеството. И като се има предвид, че е напълно изграден от плът без каквито и да било компютърни чипове, съответно неподатлив и на кибер нападение. И не само неподатлив, но много жилав. Супервойник, способен да атакува не по безопасни пътища като от небето, по въздуха или чрез кибермрежата, а на двата си крака по земята. Коя държава продължавала да поддържа защитата си срещу сухопътна акция? Цялата земна отбрана била излязла от употреба, разпадащите се бункери били толкова стабилни и полезни, колкото паяжините, които ги изпълвали. Сухопътна акция от издръжливи супервойници би била жестока, изненадваща и унищожителна. Ами ако такива супер войници биха могли да бъдат генетично създадени?
Кругман си сипва ново питие. Разклаща уискито в чашата и явно не забелязва, че изплисква част от него навън.
— Какво би станало, ако наистина се беше случило? Никога няма да научим, финансиращите операцията се стреснали и я прекратили. Но един конкретен фанатичен член на Цейлонитите, двайсет и седемгодишен мъж на име Ашейн Алагаратнам, бил обсебен от експеримента; дори след като финансирането било спряно и лабораторията затворена, той откраднал оборудване и материали от базата. Отхвърлен от ръководството на Цейлонитите Алагаратнам продължил проучванията си в своята тайна импровизирана лаборатория. Глупакът му с глупак.
В крайна сметка властите хванали и арестували всички замесени. С изключение на Алагаратнам. По това време той вече бил в нелегалност, направо изчезнал от поглед. Знаем изключително малко за случилото се през следващите няколко години. Но онова, за което сме наясно, е следното: накрая му свършили парите и нямал достатъчно, че да купи дори опитни мишки. Така че използвал единствената опитна мишка, която можел да си позволи.
— Използвал е себе си — прошепвам аз.
Кругман кима.
— Нещо се объркало. Ужасно се объркало. Само че той не го знаел. У него настъпвали промени, но това се случвало под кожата, далече от погледа му. И той продължил да експериментира в пълно неведение какво отприщва у себе си. Когато се проявили симптоми, в началото това ставало бавно. Повишена чувствителност към слънчева светлина, усилващо се отвращение към зеленчуците, комбинирано с новооткрита наслада от всякакви видове месо, колкото по-сурово, толкова по-добре. И после един ден…
— Симптомите станали по-очевидни — предполага Сиси.
Кругман се смее и за кратко стиска очи.
— Да се твърди, че са станали по-очевидни… Това е твърде умерено казано. Катаклизъм е по-подходяща дума. Алагаратнам е водел видеодневник, който е запазен като исторически артефакт. Можете да видите бързата му дезинтеграция на екран. Симптомите му излизат на повърхността в рамките на часове. Появата на лицето му на белег с размерите на пъпка свършва часове по-късно като катаклизъм с кошмарни пропорции. — Той отпива нова голяма глътка.
— Милостивото в цялата история било, че действието се развивало в малката островна държава Шри Ланка. Ясно е, че тя била опустошена, само след седмица цялото население било трансформирано. Но поне били ограничени. Всички самолети, движещи се навън, незабавно били свалени, а корабите потопени. Това било единственото, което трябвало да се направи, за да бъдат държани настрана. Да се следи небето и да се наблюдава морето. Да оставят слънчевата светлина да унищожи гнусните трансформирани. В крайна сметка видоизменените хора започнали да излизат навън само по здрач и така получили името си здрачници. Все пак не били някакви зомбирани диваци, неспособни на размисъл и лишени от самосъзнание или зверове, изпълнени с хедонистични наклонности. С изключение на копнежа им за човешка плът и кръв иначе били… цивилизовани. Интелигентни. Знаели кои са, разговаряли и разсъждавали разумно. Когато храната се свършила — когато не останали хора и животни, с които да се хранят — не се превърнали в канибали. Просто гладували до смърт. Или извършили групови самоубийства, като се изложили на изгарящото слънце.
— И така свършило? — питам аз.
Кругман отново стиска очи, а цялото му тяло започва да се тресе. От устата му не се отделя нито звук. Бликват сълзи и се плъзват надолу по месестите му бузи. Космите на бенката му се навлажняват от сълзите.
— Нима? Така ли е свършило всичко? Тогава как всички тези здрачници са се измъкнали навън? Защо векове по-късно продължаваме да сме застрашени от тях? — Смехът му спира рязко. — Не можеш да спреш зараза — отсича, като започва леко да заваля думите.
— Какво се е случило след това? — пита Сиси.
— И до днес — отвръща той, като бърше сълзите си — не знаем как заразата е проникнала навън. Поне не със сигурност. Има спекулации, че птица — с мъничко слюнка на здрачник върху перата — е прелетяла незабелязана от Шри Ланка. А после вероятно някое дете с добро сърце е вдигнало ранената птичка и петънцето слюнка се е отъркало в… порязване? Кой да знае?
Той плъзва пръст по ръба на чашата.
— Ситуацията изглеждала отчайваща за известно време. Цели континенти били завладени от здрачниците, населението на света се свряло в затънтени кътчета на земното кълбо. Южният полюс с неговите двайсет и четири часа слънчева светлина в началото бил много популярен. Но било така, докато не свършило лятото и не настъпил сезонът на непрестанната нощ. — Той стиска устни. — По целия свят настъпили тежки времена. Такива, в които гибелта на човешкия вид изглеждала неизбежна и предстояща.
— Какво се случило тогава? — питам аз. — С човешкия вид.
— Чудо. Историческите данни са непълни, но е ясно, че от нищото се появило нещо, променящо играта.
— Променящо играта? — повтарям аз.
— Всъщност по-скоро променящо съдбата. Или поне такова било усещането. Случило се на малък остров край бреговете на Китай, наричан Чонг Чу. Млада жена на име Джени Шен, която работела сама и се криела в иначе изоставеното село, героично открила антидот. Нямам време да влизам в подробности, но е достатъчно да кажа, че антидотът действал. В продължение на много десетилетия нещата се обърнали наопаки. В крайна сметка здрачниците се оказали в позицията на бегълци. Стигнало се до там, че деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента от тях били унищожени.
— Ами останалата една стотна от процента? — пита Сиси.
Кругман мълчи за кратко.
— Били неподатливи на антидота. По някаква причина, вместо да ги убие, той правел малкото останали по-силни и по-издръжливи. По-бързи. По-плашещи. Но тази вредна групичка била достатъчно малка и в крайна сметка хората успели да ги заловят и затворят. Били на около две седмици от заповедта за изтребване, когато мекушавите либерали и религиозните десни си стиснали ръцете. — Той изрича с презрение последните няколко думи. — Трябва да ви кажа, че създали странно партньорство. Надигнали съвместно мощни възгласи как ако хората в действителност били по-просветените, тогава не можело да отсъдят екзекуция за здрачниците. Левите либерали се борели за неотменните права на здрачниците. Десните евангелисти настоявали, че обладаните души на здрачниците са податливи на избавление, души, които могат да бъдат спасени. И двата лагери били глупаци. И същото важи за обществеността, задето ги е послушала.
Казано накратко, екзекуциите на останалите здрачници — общо двеста седемдесет и трима — били отменени и вместо това били осъдени на изгнание. След известни спорове международният арбитражен съд решил здрачниците да бъдат захвърлени в пустинята и по-точно в идеалния за целта затвор с вече изградени домове, хотели и други сгради, които стояли празни. Изтрили спомените им и ги пратили там. Дали им някои основни суровини, с които да сложат начало. Хората се чувствали сигурни, че стотиците километри ширнала се пустиня под изгарящото слънце представлявали непреодолим буфер между тях и нас. И било така: слънчевата светлина се била доказала като най-здравата затворническа решетка, най-безопасното съществуващо затворническо съоръжение. Като ограден ров, пълен с киселина, непроходима галактика между нас и тях.
Езикът му се показва навън и той облизва тъмнорозовите си устни.
— Единственият проблем бил, че не очаквали те да са толкова… — Той въздъхва тежко, а от устните му се разлетява слюнка. — Изпратили сме ги там с цел в крайна сметка да изчезнат, да измрат по естествен път, по начин, който не би разстроил съчувстващите леви или религиозните десни. Но хората не са знаели колко жилави могат да се окажат здрачниците. Като цяло са много решителни, находчиви борци за оцеляване и именно това са сторили. Оцелели. Всъщност с течение на вековете са направили нещо повече от това да оцеляват. Укрепнали. Обезсмъртили собствения си вид. Като гнездо плъхове. Построили цял метрополис и развили свои собствени технологии. До такава степен, че сега единственото, което можем да предприемем, е да ги държим под око и да стоим възможно най-далече от полезрението им. Ако здрачниците само доловят повей от нашата миризма, и най-малък намек за нас, ще прекосят пустинята, за да ни погълнат без оглед на слънчевата светлина.
Кругман се взира надолу към чашата за уиски. Оставя я, взима бутилката и пие директно от нея. Очите му са плувнали и кървясали.
— И по тази причина ние се намираме тук, дами и господа. Затова Мисията е тук. Да бъде зоркото око на човечеството. Преден пост, който да е нащрек за здрачници. Защото здрачниците са подвижни като глутница разгонени кучета, да ви кажа честно. Сега, векове по-късно, те наброяват близо пет милиона, ако сметките са близки до истината. И така ние ги следим. Грижим се да сме сигурни, че не разработват технологии, които да им дадат възможност да прекосят пустинята. — Той подсмърча. — Би трябвало да сте доволни да научите, че след векове на наблюдение става ясно, че здрачниците нямат и най-малка склонност да се скитат. Наистина мразят слънчевата светлина.
Хвърлям поглед към Сиси. И тя като мен е шокирана и едва успява да възприеме този потоп от информация. Устата й е леко отворена, а лицето й е пребледняло. Обръща глава. Погледите ни се срещат, сякаш сме протегнали ръце и ги сключваме една с друга.
Заговарям, а гласът ми е немощен.
— Кажи ми каква е ролята на Учения във всичко това.
Кругман прави продължителна пауза. Решавам, че ще сложи край на срещата; изпълнен е с колебания. После заговаря тихо, като че сам на себе си.
— Той беше един блестящ учен, един от най-будните умове, с които съм се сблъсквал. Млад, целеустремен, изумителен. През първите години изпитвахме силна симпатия един към друг.
— В първите години? — питам аз.
— Преди той… — Кругман поклаща глава. — Преди да стигне до крайности. Макар че дори в началото имаше белези за неговата неуравновесеност. Беше погълнат от работата си в лабораторията с отдаденост, граничеща с фанатизъм. Стигна до убеждението, че за здрачниците може да бъде намерен лек. Някакъв вид лечебна смес, която би променила — да, променила — мутациите в генетичния код на здрачниците. Нещо, което наричаше Ориджин. — Кругман устремява поглед към нас за секунди. — Но се налагаше Учения да опознае по-добре физиологията на здрачниците, да вземе проби. И така стигна до заключение, довело до гибелта му: че има нужда да отиде в метрополиса на здрачниците.
Решението беше абсурдно и мисля, че дълбоко в себе си той го осъзнаваше. В продължение на години го отлагаше в опит да намери някакъв друг начин да забърка Ориджин. Но накрая осъзна, че няма друга възможност. Трябваше да отпътува за метрополиса на здрачниците. При това не сам. Необходимо беше да се вземат много проби, трябваше да води със себе си екип. Звучеше налудничаво, сякаш никой не би се хванал на такова нещо. Но той умееше да си служи с думите и притежаваше обаяние, което струеше от него. Заложи на религиозните им възгледи, настояваше, че е наше морално задължение да извършим такова нещо. Твърдеше, че било за доброто на душите на здрачниците. Не след дълго убеди група от около трийсет души — трийсет! — да тръгнат с него. Да прекосят пустинята и да се натикат в гнездото на стършелите.
— Кога?
— Кога беше… преди две, три десетилетия. Промъкнаха се в града на здрачниците с намерението да останат най-много две седмици. Но се оказа, че са подценили сериозно… издръжливостта на здрачниците. Случило се нещо невъобразимо. Или напълно предвидимо, зависи от гледната точка, предполагам. Нашите хора били разделени, а после погълнати до дни, ако не и часове. Връзките за комуникация били напълно компрометирани, транспортните канали унищожени. Оцелелите били принудени да се скрият и когато хранителните ресурси свършили, останала само една възможност: да се инфилтрират, да се слеят с тяхното общество и да се преструват на здрачници. Минаха години и дори цели десетилетия, без да чуем и дума от тях. Честно казано, мислехме, че всички са мъртви. И после, преди няколко години, Учения се върна. Като фантом, изграден отново от плът и кръв. Излезе от онази гора, мина през портата и се озова право в Мисията. Като чудо, паднало от небесата. Или като проклятие. Защото той беше един съсипан човек с обезумял поглед, обсебен от нереални идеи. Настоя да остане тук на предния пост и да продължи изследванията в лабораторията си. Отхвърли всяко предложение да бъде освободен с почести и да се върне в Цивилизацията.
Сиси вдига рязко глава при тези негови думи.
— Почакай — спира го. — Какво имаш предвид?
Кругман е объркан.
— Искаше да остане. Каква възможност…
— Не, не — прекъсва го Сиси и клати глава. — Онази част за връщането в Цивилизацията.
— Ами — казва неразбиращо Кругман. — Това не е Цивилизацията. Мисията е само преден пост, както вече казах. Не ме ли слушаше? Там навън съществува истински свят. Деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента от земното кълбо е населявано от нашите хора в нашите градове и нашата цивилизация. Наложи се да се възстановяваме след въстанието на здрачниците и не сме стигнали дори близо до положението от дните преди появата им, но постепенно напредваме.
Двамата със Сиси сме напълно втрещени.
— Какво си мислехте, че има там навън? — пита той. По лицето му личи смут, а стъклените му очи ни изучават.
— Мислех, че земята е заселена с хо… със здрачници — обяснявам. — Не предполагах, че са оцелели много като нас, може би единици, разпръснати в изолирани кътчета. — В действителности допреди три седмици мислех, че съм последният от нашия вид. Така беше, докато не се натъкнах на групата в купола. Докато Ашли Джун още не се беше разкрила. Преди Директорът да разкрие — може би по невнимание — за съществуването на други като нас, държани в плен в двореца на Владетеля.
Кругман се взира в нас с широко отворени очи.
— Елате насам — заговаря и ни вика с ръка. От бутилката му се разплисква уиски. — Елате до прозореца. Нека ви покажа нещо.
Потропва по стъклото.
— Ето оттам — казва. — В далечина. Отвъд хребета теренът се спуска до дълбоко дефиле.
Виждаме го. Двураменен сгъваем мост, двете му вдигнати половини сочат към небето, застанали като караули от двете страни на клисурата.
— Приблизително веднъж на две седмици — продължава Кругман — пристигат провизиите ни. С влак. Храна, мебелировка, разсад, лекарства. Това искахте да знаете, нали? Всичко пристига с влак. Сваляме двете половини на моста. Влакът преминава. Разтоварваме го на гарата. После го пращаме обратно, отнема около четири дни във всяка посока. Малко по-малко на връщане към Цивилизацията заради стръмния склон, по който се спуска от планината. Влакът направо лети надолу. И е на пълен автоматичен режим. Истинско чудо е колко е просто всъщност: натискаш няколко бутона и той потегля, мостът пада и влакът изчезва надолу. Вратите остават заключени, докато не достигне финалната точка, било тук или в Цивилизацията. Обикновено изпращаме обратно по влака списък от нужните ни неща, които са извън обичайното. И при специални случаи влакът отпътува с пътник. Или двама.
Със Сиси го поглеждаме.
Той кима с блясък в очите.
— Онези, които са служили добре, които са се представили похвално в службата си към Мисията, получават награда във вид на почетно освобождаване. На отбрана бройка се дава правото да се качи на влака обратно към Цивилизацията, където ще бъдат богато възнаградени с държавна пенсия до края на дните си. Но това трябва да бъде заслужено.
— Със Знаци за заслуги — произнасям аз, осъзнавайки за какво говори.
Кругман кима с леко изненадана и издаваща неволен респект физиономия.
— Не ти убягва много. Да, със Знаци за заслуги. Спечели пет Знака за заслуги и получаваш билета си съм Цивилизацията. Имайте предвид, че обикновено отнема десет години служба.
— Как получаваш един от тези Знаци за заслуги?
— О, има много начини, предполагам. Строго спазване на местните закони, любов към старейшините и жителите на Мисията, раждането на здраво дете. Демонстрирането на прилежност в ежедневните задължения в периода на десет години служба. Този тип неща.
— Ами Обозначените недостатъци? — питам. — Как получаваш такъв?
В помещението настъпва мълчание.
— О, да. Обозначените недостатъци. Просто е, неподчинението на местните закони ти печели Обозначен недостатък. Или два. Зависи от размера на прегрешението. Но хайде сега, не заради това сме тук в Мисията. Предпочитаме да се фокусираме върху положителните страни, върху Знаците за заслуги…
— Нека позная — прекъсвам го, припомняйки си момичетата с белези и татуировки на левите и десните ръце. — Един Обозначен недостатък вади от бройката един Знак за заслуги. Един белег анулира едно усмихнато личице. Това прави много по-трудно спечелването на пет. — И какво се случва, когато събереш пет Обозначени недостатъка, каня се аз да попитам Кругман, но той прекъсва мислите ми.
— Изваждане, да, но в Мисията ние предпочитаме да го определяме като прибавяне чрез изваждане. Държи високо нивото на ентусиазъм и дух и стимулира живеещите тук. — Кругман се усмихва, полага ръце на раменете ми и ги стиска успокоително. — Ясна ми е причината за всичко това. Тревожиш се за… — той отмята брадичка по посока на Сиси — … за твоето момиче. Заради многото й прегрешения. Виж, не се тревожи. Няма да ги използваме срещу нея. Всъщност изобщо не мисли за Знаците за заслуги и Обозначените недостатъци. Вие всички минавате по бързата процедура. Няма да се налага да чакате: не десетилетие, не година, не месец и дори не две седмици. По график тази вечер трябва да пристигне влак. Ще ни отнеме няколко часа да го разтоварим. И после, ако всичко върви добре, утре вие шестимата ще отпътувате към Цивилизацията. Към заслужения с усилия оазис.
Сиси докосва прозореца с пръсти и притиска длан към него. Клати глава.
— Съжалявам, всичко се случва твърде бързо.
— Разбирам.
Взираме се за около минута в моста в опит да възприемем цялата тази, разтърсваща всичките ни възгледи информация.
— Защо решихте да ни прекарате по бързата процедура? — пита Сиси.
Кругман се смее и хвърля многозначителен поглед към другите старейшини.
— Като че аз имам думата! — Отваря едно чекмедже на бюрото си и вади пощенски плик, на мястото на отварянето има пречупен кралски червен печат. Измъква лист хартия с релефна бланка и ми го дава. — Писмо от управлението в Цивилизацията. Давай, прочети го на глас за нея.
Не си правя труда да извадя Кругман от заблудата му, че Сиси е неграмотна. Вместо това разгъвам листа и се взирам в ръкописния текст. Сиси се навежда да прочете.
Неотдавна в Цивилизацията се получи достоверна информация, че група от шестима млади хора с варираща възраст между пет и седемнайсет години са се спасили от плен при здрачниците. Нашите агенти ни информираха, че е твърде вероятно да са се насочили към Мисията. Ако достигнат до гореспоменатата дестинация, трябва да бъдат третирани с максимална грижа и гостоприемство. Трябва да бъдат натоварени на първия възможен влак и да бъдат върнати в Цивилизацията. Наложително е да се върнат с Ориджин.
Ваши:
От Цивилизацията
— Получихме това писмо преди няколко седмици — обяснява Кругман. — Затова не бяхме толкова изненадани, когато се появихте на прага ни. Очаквахме ви, както виждате.
Сиси обръща листа. Гърбът му е празен. Вдига поглед към Кругман.
— Значи ще се качим на влака утре — заговаря, а в тона й се долавя подозрителност. И кога се канехте да ни уведомите за това?
Кругман се смее развеселено. Но отвъд експлозията от звуци различавам неговото раздразнение.
— Когато младият Джийн се възстанови. Ето кога. Не искахме да ви даваме надежди и после да се наложи да ви ги отнемем, ако той не е достатъчно добре, че да пътува. Нали помниш, че беше едва жив само преди две вечери? Но ето сега — казва и поглежда към мен — вече е образец за добро здраве и жизненост, нали така? Така че утре вечер ще ни напуснете с нашите благословии и несъмнено ще ни оставите най-скъпи спомени.
За кратко единственият звук в стаята е тиктакането на часовника.
— Ами Учения? — заговарям аз. — Той защо не беше изпратен обратно в Цивилизацията? Човек би казал, че е получил същото отношение като нас. Защо не сте го прекарали по бързата процедура?
Във въздуха се усеща напрежение. В отраженията им в стъклото виждам как лакеите на Кругман, останали смълчани през цялото време, се наежват.
— Краткият отговор е: не получихме директива от Цивилизацията.
— А какъв е подробният отговор? — пита Сиси.
Кругман се смее силно.
— Подробният отговор е: сложно е за обяснение.
— Тогава ни дай подробния отговор — намесвам се аз. — Кажи ни всичко. Кажи ни защо е предприел самоубийство.
Кругман изсумтява раздразнено.
— Трябва да разбереше едно нещо. Когато Учения се завърна, не беше напълно с всичкия си. Показа се… неотзивчив.
— В какъв смисъл?
— Затвори се в себе си. Отказа да говори за живота си сред здрачниците. Никой преди не е пребивавал в метрополиса на здрачниците и после да е доживял да разкаже. Той прекара там над две десетилетия; би трябвало да е истинска съкровищница за информация. Но той отказа да говори за престоя си там. И изключително странно, когато му дойде времето да се върне с влака в Цивилизацията, отказа да го стори. Директно отказа, по-точно се заключи в лабораторията. Когато го притиснахме, всичко, което каза е, че трябва да изчака Ориджин.
— И какво ви обясни за този Ориджин? Не се ли сетихте да попитате?
Кругман се усмихва двусмислено.
— Разбира се, че го направихме. Обясни единствено, че представлява лек. Че през годините живот сред здрачниците е бил способен да получава ежедневен достъп до лаборатории и свръхсекретни научни документи. Както изглежда, работел е като разсилен в сграда от най-висока секретност в метрополиса. Както и да е, благодарение на достъпа си до цялата тази информация и апаратура успял да забърка формула. За Ориджин. Лекът, който би променил генетичните белези на здрачниците и би ги върнал към човешката им природа.
— Да промени генетичните им белези? — повтарям аз шокирано.
— Така каза Учения. Ако може да му се вярва, разбира се.
— Този лек… Ориджин — шепне Сиси също така смаяна, както и аз — … той не го е донесъл със себе си, така ли?
Кругман клати глава.
— Не бил способен да го донесе, но твърдеше, че някой ден със сигурност щял да пристигне. Превърна се в налудничав пророк, всеки ден нареждаше за идване на млади хора, носещи Ориджин. Благословени да са ходилата на онези младежи, които ще дойдат с Ориджин, не спираше да опява. Когато не работеше в помещенията на лабораторията, с които разполагаме тук, стоеше на крепостната стена и следеше за движение по цяла нощ. Честно казано, накрая съвсем обезумя. Наложи се да бъде изолиран в една хижа на половин ден от тук.
Кимам, когато си спомням за хижата отпреди няколко дни.
— Колко дълго остана там?
— Не много. Два месеца, не повече. Проверявахме го на всеки няколко дни. Един ден го открихме да виси от гредата. — Кругман ни отправя мрачен поглед. — Искахте да научите и ето я неподправената истина. Болезнена е, нали?
— Но какво го е накарало да се самоубие? — чудя се аз.
Стъкленият поглед на Кругман внезапно се прояснява.
Устремява очи навън през прозореца; когато ме поглежда отново, лицето му е напрегнато.
— Нещо направи ли ви впечатление?
— Какво?
— Този разговор. Малко едностранен е. Ако трябва да съм откровен, малко ми омръзна звученето на собствения ми глас. Бих искал сега да послушам малко. А вие да поговорите малко повече.
Със Сиси се споглеждаме неразбиращо.
— За какво? — недоумява тя.
— За Ориджин — изсумтява. — Мислех, че Учения е бил напълно лишен от разсъдък, но после вие шестимата внезапно се появихте от нищото, както беше предвидил той. А и Цивилизацията не само е научила за въпросната теория за Ориджин, но всъщност явно има склонността да й вярва. Така че говорете. Какво е? И по-важното къде е? Бих желал да го видя, моля.
— Съжалявам — отвръщам. — Не знаем какво е. И това е самата истина.
Кругман се усмихва сам на себе си.
— Мога да разбера защо държите да сте предпазливи и дори потайни във връзка с това, но нали сега сме приятели? Дори семейство, не е ли така?
— Не е у нас — настоява Сиси. — Не сме потайни.
Той опъва брадичка и бенката изскача.
— Знаете ли в какво вярвам аз? — заявява Кругман, а в тона му се прокрадва известно вълнение. — Вярвам в принципа танто за танто. Знаете ли какво означава това?
Аз поклащам глава.
— Означава честна размяна. Аз ви давам нещо и вие ми давате нещо. Предоставих ви информация, отговори на въпросите ви. Сега в замяна вие трябва да ми предложите нещо. Разбирате ли? Мъничко от вашето танто срещу моето. Ясно ли ви е? Аз ви предложих гостоприемство, а вие ми дайте Ориджин. — Тонът му става все по-развълнуван, докато говори, емоциите нарастват. — Напълно честно е…
— Не е у нас — прекъсва го Сиси и тялото на Кругман потрепва. — Нямаме дори най-малка представа какво представлява Ориджин. Не бяхме чували нищо по въпроса, преди да пристигнем тук.
Кругман остава загледан в нея за дълго време. После кима съвсем леко и двамата старейшини се насочват към вратата.
— Много добре. Те ще ви придружат до жилището ви.
Тръгваме да излезем, Сиси е пред мен. Тя спира. Вратата продължава да е затворена. Двамата лакеи стоят пред нея. Усмихват се, а ръцете им са скръстени пред огромните им туловища.
— Само още нещо — обажда се Кругман, а гласът му звучи остро.