Андрю Фукуда
Плячката (21)

21

— Къде отиваме? — питам Сиси, докато вървим забързано по улицата.

— Ще стигна до дъното на това, Джийн.

— Кажи ми какво имаш на ум.

— Отивам при Кругман. Ще получа отговори от него.

Десет крачки по-късно аз заговарям:

— Сиси, трябва да пипаме меко.

Тя спира. От очите й летят мълнии.

— И двамата сме наясно, че в това село има ужасно нередни неща. Пленената здрачница. Влаковите релси. — Тя поклаща глава. — Нещо тук е накарало баща ти да се самоубие. Да възнегодува сериозно. Времето да действаме внимателно свърши!

— И аз го знам, Сиси! Но нека си дадем още малко време. Да се поровим самите ние. Да разкрием подозренията си пред Кругман в този момент няма да е добър ход.

Сиси подритва камъчета по земята.

— Забравяш нещо. Всичко това е ново за теб, но аз се озъртам наоколо от пет дни. Освен това послухтях, правих се на детектив. Без повече лигавщини. — Тя прекарва ръка през косата си. — Истината ли искаш? Ако се налага, ще се заема сама. Но в действителност бих предпочела ти да си до мен, Джийн.

Забелязвам напрежението в погледа й. Може би е права. Конфронтацията може да е единствената възможност да получим отговори. Замислям се за перачките от сутринта, за техните татуировки и белези. За неохотата им да говорят. Кимам. Очите й се изпълват с радост.

— Къде е Кругман? — пита Сиси група момичета, докато ги отминаваме. Те поклащат глави и се усмихват безучастно.

— Къде е великият старейшина Кругман? — питам аз друга група момичета. Те се покланят и клатят глави, като отказват да срещнат погледа ми.

— Безполезно е! — заявява разгневено Сиси.

— Хей ти! — изкрещявам аз към един старейшина през отворен прозорец. Той се обляга в креслото си вътре с крака на масата и с чаша в ръка.

Примигва, а погледът му е мътен. По стените на чашата му се стича пяна от бирата.

— Какво?

— Кажи ми къде е Кругман! — виквам с ясното съзнание, че слагам началото на сцена. През прозореца виждам още старейшини в интериора на помещение, което прилича на кръчма, да се взират в мен с развеселени и плувнали очи.

— Не ти е работа да питаш — отговаря мъжът.

— Спешно е. Налага се да говоря с него. — Приближавам се до прозореца.

— Е, не важи ли това за всички? — Говори завалено. Кръчмата е пълна със старейшини в различни етапи на опиянение. Халбите за бира, винените чаши и ниските чаши за уиски са стискани от дебелите им пръсти. Алкохолните изпарения се смесват с цигарен дим и се добавят към гадната воня, носеща се от леко отворените им усти.

Дръпвам се от прозореца. Когато изчезвам от полезрението им, те решават, че съм се отказал и съм си тръгнал. Някой избърборва коментар, който е последван от всеобщ смях. Двамата със Сиси ги изненадваме, когато секунди по-късно нахълтваме през летящите врати отпред. Усмивките застиват на лицата им.

— Казах, че ми се налага да се срещна с Кругман. Къде е той?

Един старейшина до бара застава лице в лице с мен.

— Какъв е проблемът? Може аз да успея да ти помогна — заявява с превзет, престорено добронамерен тон и ми става ясно, че се подиграва. Избухналият смях потвърждава подозрението ми.

Но не преди да зърна как един от старейшините, чийто смях звучи прекалено неискрено, хвърля нервен поглед към задната част на бара. Към една затворена врата.

— Той там вътре ли е? — питам и соча към вратата.

И мигом смехът замира. Като че въздухът е изсмукан от помещението, а напрежението расте.

— Там е, нали? — И вече съм направил крачка към вратата със Сиси по петите ми.

Мъжете незабавно се изправят като един, а опиянението им изчезва, сякаш винаги е било въпрос на избор и се чува тътренето на столове по дъските на пода. Не си разменят думи, докато се движат бързо, за да блокират пътя ни. Един от тях протяга ръка и ме тупа по гърдите.

— Достатъчно, хубавецо — заявява.

— Той е там вътре. Трябва да говоря с него.

— Не можеш.

— Тогава му кажете да излезе.

— Не. Трябва да…

— Кругман! — крещя. — Кругман! Трябва незабавно да говоря с теб.

Другите мъже не губят време. След секунда са ме заобиколили и ме хващат за шията, ръцете, раменете…

— Нужно ли е всичко това? — пита Кругман, който е отворил вратата и влиза в бара. Затваря я, а пръстите му потъркват дървената й повърхност. Говори кротко и спокойно, докато закопчава панталоните си и прибира вътре ризата. Погледът му е ясен и сърдечен, умиротворяващ. — Човек би помислил, че е на път да ни връхлети лавина. — Взира се в старейшините. — Няма такова нещо, нали?

— Не, не — отвръща един от мъжете. — Просто едно от младите момчета и приятелката му избухнаха от нищо.

— Кажи ни защо държите една от тях, здрачница, в селото — пита застаналата до мен Сиси.

— О, разбирам, че сте имали възможността да посетите Познавариума — отбелязва Кругман. — Канех се лично да ви заведа там, но явно вече няма да е нужно. И, моля ви, предпочитам всяка друга дума пред село. Кара Мисията да звучи толкова… провинциално.

— Какво прави там здрачницата? — настоявам аз.

Кругман кима към някого на бара. Мигове по-късно се появяваш две чаши уиски. Кругман взима по една във всяка ръка.

— Не внимавахте ли по време на презентацията? Здрачницата служи за образователна цел. Напомня на децата ни по възможно най-задълбочен начин за опасностите, които дебнат в пустошта отвъд сигурността на тази стени. Наистина трябва да сте по-съсредоточени. — Протяга ръка към мен и ми предлага питие.

Аз пренебрегвам поканата му.

— Внимавах достатъчно. А сега ти трябва да внимаваш. — Очите на Кругман се разширяват. — Живял съм в онзи свят отвън — продължавам. — Знам от личен опит на какво са способни. Няма да се спрат пред нищо за човешка кръв. Като държите тук здрачница, само каните злото у дома.

— Здрачницата е в сигурен плен — заявява Кругман, а в тона му се прокрадва възбуда. — Ако знаехте нещо за това стъкло, щяхте да сте наясно, че няма измъкване навън. Невъзможно е да бъде счупено. Това стъкло…

— Наясно съм с технологията на производството му. И също така прекалено добре познавам здрачниците. Момичето здрачница може да изглежда слабо и податливо на контрол, докато е в плен, но планира и търси начин да се измъкне навън във всеки миг. Доверете ми се: ще го намери.

Внезапно Кругман се напряга. Изпълва гърдите си с въздух, остава така за миг, а после издиша. Но когато насочва погледа си обратно към мен, усмихва се благо. Брадичката му се изпъва. Между гънките тлъстина се появява бенка, идеално центрирано циклопско око. От нея стърчат няколко косъма като струйки вода.

— Мисията работи като добре поддържан двигател. Жителите й водят ангажиран и пълноценен живот. И, което е по-важно, щастливи са. Виждате как се усмихват, чувате песните им. Всъщност тяхното щастие е от изключително значение за нас. Изключително. Смятаме за наше задължение да имат вълшебно и прекрасно детство. Всяка потребност и желание са задоволявани. В изобилие.

В очите му се чете смесица от задоволство и ненавист.

— Задоволихме и всяка ваша потребност, откакто пристигнахте. Храна, медицински грижи, дрехи, забавления. — Устата му се разтяга в подигравателна усмивка. — Но вероятно има други потребности, които сме пренебрегнали.

— Не мисля, че разбирам — отвръщам.

— Е, естествено, че не разбираш — казва и ми намига. — Без съмнение храната ти харесва. Също така няма спор, че мястото ти харесва. Може би — продължава и се подсмихва на другите старейшини — трябва също така да се насладиш и на момичетата. Това може лесно да се уреди.

Неколцина от мъжете се изсмиват.

— Побратимът ти Епап вече се възползва от момичетата тук. А има повече от достатъчно. Сигурен съм, че ти е направило впечатление колко хубавици има наоколо. Държим… по-непривлекателните навън във фермата, за да не се пречкат.

— Далече от очите, далече от ума — допълва един от старейшините и това предизвиква още кикот.

— Ето — отбелязва Кругман след секунда. — Това е моментът да се посмееш заедно с нас. Когато ще те потупаме по гърба, ще те хванем и ще те отведем в стаята за избор.

— Нямам представа за какво говориш — заявявам.

— Малкият явно не е посветен. — Старейшината, който казва това, е висок мъж с шавливи очи. Потупва с пръсти по изпъкналия си тумбак. Другите мъже се смеят на казаното.

— Горкото момче е малко напрегнато — добавя Кругман.

— Потискането го е докарало до това положение. Наистина трябваше да сме по-съобразителни по отношение на нуждите му. Хайде. Ще отидем ли в стаята за избор. Там има момичета в изобилие.

Сиси заговаря зад гърба ми.

— Не мисля така. Но като стана дума за изобилие… Откъде имате толкова много храна? Как я набавяте? Ами лекарствата, инструментите, приборите и чашите…

— Разбирам, че имате въпроси — заключава Кругман, докато ни наблюдава с преценяващ поглед. Дълго време никой не заговаря. После той отново се усмихва с грабваща харизматичност. — И няма да се почувствате доволни, докато не получите отговори — допълва, но не с враждебен тон. — Вие двамата сте като малки котета. Прекалено любопитни малки котета. Мяукате като разярени улични котки.

Един от старейшините се усмихва и извива леко отворената си уста.

Кругман изсумтява, оглеждайки крепостната стена.

— Хайде тогава — кани ни и сочи навън. — Ще съм повече от доволен да изпълня искането ви. Но най-добре да отидем в моя офис. В ъгловата кула е. Не е далече, пътят от тук е кратък.

В този момент затворената врата зад гърба на Кругман се отваря. Навън се показва младо момиче, косата й е разрошена, преметната на една страна. Стряска се при вида на всички тези мъже, придърпва одеялото по-плътно около тялото си и бързо прикрива разголените си рамене. Навежда глава и мънка извинително, а после се връща обратно вътре и затваря вратата.

Никой не казва нищо. После Кругман се завърта с лице към всички, а на лицето му грее усмивка.

— Ами — заговаря и от устата му ме лъхва дъх на кисело. — Тя определено вече е „посветена“.

Барът започва да вибрира от всеобщия гръмък смях. И дори след като излизаме и се запътваме към офиса на Кругман, звукът му ни следва. От двете страни на улицата плахи като сърни момичета спират и се покланят.