Андрю Фукуда
Плячката (14)

14

Едва след като влизаме в хижата и стоим смутено около масата, тя ни казва.

— Клеър — произнася. — Като въздух, ефир…

Сиси, която я наблюдава с неприкрито подозрение, пита:

— Тук ли живееш? Това ли е домът ти?

Момичето клати глава.

— Nayden nark — отговаря.

Ние я гледаме неразбиращо.

— Моля? — пита Сиси.

Но Клеър не й обръща внимание и насочва вниманието си към мен.

— При вас ли е Ориджин?

— За какво говориш? — питам. — Какво е това Ориджин?

Дребната брадичка на момичето потрепва, тя примигва и изтичва навън от стаята. Поема по коридора, а очите й шарят наоколо, влиза в спалнята. Когато я настигаме, тя вече изсипва раницата на Епап, като разпилява предмети, дрехи и скицника му върху леглото.

— Хей, какво си мислиш, че правиш? — пита Сиси и изтръгва раницата от ръцете й.

— Кажете ми къде е Ориджин! — настоява момичето.

— Не разбираме за какво говориш! — обяснява й Епап.

— Разбирате! Кругман каза, че ще дойдете. Каза, че Ориджин е у вас.

— Кой каза това? — пита Епап. — Кой е Кругман?

Те продължават да засипват момичето с въпроси. Но не и аз. Сърцето ми е в гърлото, взимам скицника от леглото и прелиствам страниците, за да открия портрет на баща си. Тикам страницата пред лицето на момичето.

— Това ли е той? — крещя. Всички млъкват и се обръщат към мен. — Това ли е Кругман?

Момичето разглежда рисунката. Очите й се разширяват, като че в знак на разпознаване. Но казва само:

— Не, не е той.

Сърцето ми се свива.

— Този човек, който ти е казал за нас — заговаря Сиси. — Кругман. Той тук ли живее?

Тя клати глава.

— Живее много далече.

— Тогава ни заведи при него — настоявам аз.

— Първо ми покажете Ориджин. — Макар слаб и нежен, гласът на момичето съдържа нотка на упорство. — После ще ви заведа при него.

— Първо ни заведи при него — отвръщам аз. — И после ще ти го покажем. — Бен ме поглежда въпросително.

Тя мълчи.

— Добре — съгласява се, но в очите й се чете недоверие. — Ще тръгнем, когато изгрее слънцето.

— Nayden nark — казвам аз. — Тръгваме веднага.

Клеър изучава лицето ми. Зад будните й очи се въртят всякакви мисли, тайнствени и неразгадаеми. За миг там проблясва нещо като разпознаване.

— Добре. Съберете си нещата. Пътят е дълъг.

Преливаме от въпроси, докато я следваме, но физическите усилия, които се изискват, правят разговорите почти невъзможни. Става ми ясно защо искаше да изчакаме до сутринта. Пътят е много по-дълъг, отколкото очаквах. Движим се в тъмнината, отминаваме бълбукащ поток и после излизаме от гората. Изкачваме се и оставяме линията на дърветата далече под нас, крачим като че по безкраен участък от гранит без всякаква растителност. От часове сме сред тези гранитни дюни, изненадващо гладката им повърхност блести под лунната светлина и им придава вид на тълпа плешивци. Гледката тук отгоре е величествена — с водопади, които се леят по стръмните скали и гъста иглолистна растителност, покриваща дъното на низината, но аз съм прекалено изтощен да й се наслаждавам. И болен. Главата ми се върти, горя от температура, въпреки че студеният вятър кара тялото ми да потръпва. Голямата надморска височина също не ми е в услуга, кара ме да се чувствам не на себе си и замаян.

В някакъв момент пътеката достига до изключително стръмен участък. В гранита са прикрепени две метални въжета, които използваме, за да се изкатерим. По средата на пътя спираме, за да си поемем въздух. От предизвикващата световъртеж позиция успявам да зърна в далечина река Неде, която блести като сребърна нишка далече под нас, смайващо малка и незначителна. Продължаваме напред и достигаме върха в състояние на пълно изтощение. Клеър има вид, сякаш изкатерването не й е повлияло по никакъв начин; чака нетърпеливо, докато всички останали едва успяват да си поемат дъх. Подритва камъчета, а очите й бродят по раниците, които носим. Без съмнение търси Ориджин, каквото и да представлява това.

Най-накрая с приближаването на зората и след като краката ни са така набити от дългото катерене, Клеър внезапно завива наляво и се промъква през тесен отвор между две големи скали. Когато се озоваваме от другата страна, сякаш сме попаднали на съвършено различна планета.

Вместо суровия вятър по склоновете на планината ни посреща покоят на гора от секвои. С готовност пристъпваме във вътрешността й. Тревата под краката ни е зелена, около нас гордо се издигат кафявите стволове на секвоите, а тук-там има участъци, покрити с цъфнали хризантеми. Нежният ромон се засилва и накрая се натъкваме на източника му — планински поток. Клеър ни нарежда да пием от него. Водата е неописуема — сладка и предлагаща кристална свежест. Утолили жаждата си, ние продължаваме напред нетърпеливо, краката ни заработват в по-бързо темпо.

— Почти стигнахме — обявява Клеър.

Между дърветата вече са започнали да проникват слънчеви лъчи. Обгръщат ни повече цветове и форми, всички изпълнени с топлота. Невидими птици чуруликат сред клоните високо над главите ни. Клеър завива, оформя фуния около устата си и надава вик „айларипи“. Звукът е различен от всичко, което сме чували преди. Бен не може да спре да я гледа.

— Предупреждавам Мисията — обяснява Клеър. — Уведомявам ги, че съм ви открила.

— Мисията? — питам аз.

Тя не отговаря. Вървим още десет или петнайсет минути.

И тогава гората внезапно се отдръпва настрани. Заковаваме се по местата си.

Пред нас се издига крепостна стена с височината на няколкоетажна сграда. Конструирана е от огромни каменни блокове, задържани в едно цяло със смесица от бетон, метал и дървени трупи. Отблясъците на изгрева се прокрадват над планинското било и занемареността на укреплението става все по-очевидна. Единствено кулата в ъгъла му изглежда добре поддържана. Облицована е с гладки тъмни стоманени панели. По цялата й обиколка има голям прозорец и стъклото е осветено отвътре.

— Това е офисът на Кругман — обяснява Клеър и сочи.

После ни повежда през отворените порти — две масивни плоскости с дебелина петнайсет сантиметра и височината три човешки боя. Ако се съди по ръждата върху релсите на земята, портите явно не са затваряни от доста дълго време. Вероятно с години. Клеър отново оформя фуния с ръце и надава същия вик.

Прекрачваме и вече сме отвъд стените.

— Иха — казва тихо Бен, сякаш се бои да не разруши миража.

Вътре има цяло село. Светлината на зората се разстила над комуната и огнено червените отблясъци окъпват сламените покриви на къщите. Къщите сияят с мека като плюшеното покритие на възглавничка светлина от горящите вътре камини. От високите комини с орнаменти кротко се извива пушек. Прозорецът на една близка къща се отваря; виждам отвътре да се показва нечия глава, бързо последвана от друга.

Пред нас ромоли поток, чиято вода е кристалночиста. Над потока се извива каменен мост, облицован с ръчно дялани блокчета, които блестят под изгрева като очи, намигащи добронамерено към нас.

Отварят се още прозорци. В рамките им се появяват главите на малки и големи. Вратите се отварят широко, изпълвани с хора, които се изсипват навън.

Бен сграбчва ръката на Сиси.

— Сиси? — шепне развълнувано.

Тя се усмихва и стиска ръката му.

— Мисля, че вече всичко ще бъде наред.

Хората се тълпят навън от домовете си като пъстроцветна златни рибки с ярките си и весели дрехи. Нито бавно, нито прибързано те се придвижват към нас, като се поклащат леко, а очите им блестят.

— Колко са хората? — пита Епап.

— Общо двеста — отговаря Клеър.

Спираме до моста; от другата му страна жителите на селото правят същото. За миг се взираме едни в други. Лицата им са закръглени и със здрав вид. Много все още са облечени в пижамите си, а косите им са разрошени от съня. Бузите им розовеят.

Едър мъж излиза напред от групата, дебелото му шкембе е надвиснало над талията. Сърцето ми спира да бие, но само за секунда. Очевидно този набит и висок мъж не е баща ми. Изучава ни за кратко, а после се накланя назад с ръце на кръста и започва да се смее. Възторжен рев, гръмогласен и радостен. Приближава ни, извисява се още по-високо докато преминава по извития мост. По средата на моста, на самия му връх, той разперва ръце с ликуващо лице.

— Добре дошли в Мисията — изрича с плътен и мелодичен глас. — Очаквахме ви. — Спира на няколко крачки от нас, а присъствието му е наистина внушително, чарът му ни залива подобно на дъждовни капки от чадър. Масивният му силует закрива изгряващото слънце. В сянката му температурата се понижава леко. Но само за миг. Той бързо сменя позицията си, сякаш осъзнал, че затуля светлината. По усмихнатото му лице се изписва колебание. Мъчи се да установи кой е лидерът в нашата група. Погледът му подминава Епап, плъзва се по Сиси, забавя се за малко върху мен, връща се обратно на Епап и накрая спира върху мен. Усмивката се връща.

— Името ми е Кругман. За мен е огромно удоволствие да ви срещна. Неизмеримо и неописуемо удоволствие. — Ръката му се протяга към мен и поглъща моята, яка и мускулеста е. Но кожата й е мека, гладка, женствена.

— Ще продължим ли? — пита, отмества се на една страна и махва бавно с ръка, сочейки пътя. Мостът се извива като цветна дъга пред нас и потъва в море от усмивки.

В началото несигурно, а после с растящо вълнение ние поемаме по моста. Сиси и момчетата, които са живели в купола през целия си живот, не са смесвали с тълпа преди и предпазливостта ги кара да спрат в края на моста. От местата си долавяме аромата на апетитна храна, каквато преди не сме вкусвали. Стомасите ни къркорят.

— Това трябва да е тя! — виква Бен. — Това трябва да е тя. Земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. — Подръпва ръкава на Сиси. — Това е мястото, нали? Където Учения обеща да ни отведе.

Тя не казва нищо, но в очите й блести влага.

— Така е, нали? — подканва я Дейвид.

Най-накрая тя кима едва доловимо.

— Може би. Все пак трябва да сме…

Но това е всичко, което Дейвид и Джейкъб чакат да чуят. Веднага ни хващат за ръце и ни притеглят напред.

Тълпата се разделя, за да ни направи път, но съвсем леко. Докато преминаваме, жителите на селото протягат ръце да ни докоснат, потупват ни жадно по раменете и гърбовете, кимат и дори подскачат от вълнение. Зъбите им блестят с ослепителна чистота. В която и посока да погледнем, срещаме гостоприемни погледи и одобрителни кимания. В някакъв момент Бен ме подръпва за ръката. Усмихнал се е широко, а по бузите му се стичат сълзи; говори ми нещо, но не успявам да чуя заради врявата, предизвикана по повод на нас. Навеждам се леко и долавям една фраза от казаното.

— Земя на мляко и мед, на плодове и слънчева светлина, трябва… — А после думите му са погълнати от общия шум.

И си мисля, че е прав. Докато слънцето се издига над нас и топлината му става все по-силна, а светлината се стеле над планините, над селото и неговите усмихнати обитатели, докато слушам звука от одобрителния им смях, така силен, че чувствам вибрациите му в костите си, когато зървам как Сиси ми се усмихва с чистотата на най-лазурното небе, у мен се ражда усещане, различно от всичко, което съм изпитвал преди.

Чувствам се, сякаш се прибирам у дома.