Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (57)

56.

Дик отказа да вечеря и се настани в кабинета на зет си, за да проведе няколко телефонни разговора. След петнайсет минути трябваше да тръгне за литургията. Останалите задачи щеше да свърши, като се върне. Провървя му пак. Телма Годсън се казваше учителката по домашен бит и икономика. Дик откри информацията за нея в албума на дъщеря си. Набра номера й във Флорида, но никой не му отговори. Вместо да й оставя съобщение, реши да й се обади по-късно. Сетне позвъни в Хърбисън Хаус. Надяваше се Лу вече да бе тръгнал с децата за литургията. Беше много по-вероятно майката да знае отговорите, които Дик търсеше. А и на Бети можеше да й се има доверие да не казва нищо на никого, дори и на Лу.

Отдъхна си малко, когато тя вдигна телефона. Ала усети някаква неувереност в гласа й, след като каза кой се обажда. Тя се държеше така с него, откакто бе намерила тялото на сина си. Попита я дали могат да говорят насаме.

— Едно от момичетата е с мен в кухнята — отвърна тя. — Да й кажа ли да излезе?

— Не, няма проблем — каза Дик. — Но бих искал този разговор да си остане между нас. Само между теб и мен, нали ме разбираш?

— И без това съм ти задължена — отсече Бети. — Няма да кажа нищо на Лу. Какво те тревожи?

Първият му въпрос предизвика объркване, както и бе очаквал.

— Дали Трей Хал се е познавал с Дони? — повтори тя. — Ами, да, знаеха се. Защо питаш?

— Засега не мога да ти кажа. Какво ще рече „знаеха се“?

— Виждаха се, когато Трей идваше да взема от моите зеленчуци за леля си. Не бих казала, че бяха приятели.

Точно както и предполагаше. Именно така бе разбрал Трей, че Дони се грижи за талисмана на отбора.

— Ами с Джон? Дони познаваше ли се с Джон?

— Разговаряха един-единствен път в църквата. Ама как само ми събуди любопитството, шерифе!

— Представям си. Сега бъди готова за следващия въпрос, който ще ти задам, Бети. Трей знаеше ли, че ти и Лу ще бъдете извън града през седмицата, когато Дони почина?

От мълчанието й можеше да се досети колко е изумена от този въпрос. Най-накрая му отговори:

— Предполагам, че да, би могъл да научи от Мейбъл за отсъствието ни. Тя беше сред редовните ми клиенти, които предупреждавах в такива случаи.

Дик въздъхна доволно. Още едно парче от пъзела си бе дошло на мястото.

— Колко странно… че ме питаш за Трей Хал — каза тя. — Нали знаеш, че ще прекара нощта при нас? Преди малко ме изненада с въпроса дали съм си купила нова точилка. Нали старата се изгуби именно през онази седмица.

Дик се изправи рязко на стола.

— Намери ли я изобщо?

— Не. Знам, че в понеделник я ползвах, правих бисквити. Оставих няколко за Дони. Но следващия път, когато я потърсих, я нямаше в чекмеджето.

Дони сигурно е извадил точилката, когато видял двамата здравеняци от конкурентния отбор в задния двор и се е досетил за какво са дошли. Можела е да му послужи като оръжие.

— Леля му била споменала, че не съм можела да я намеря — обясни Бети, — ама изобщо не мога да си представя защо ще ми е да казвам каквото й да било на Мейбъл за точилката.

По гърба на Дик лазеха тръпки. Сигурно и Бети чувстваше същото.

— Трей утре сутринта ли си заминава?

— Отец Джон ми каза, че такива са плановете му.

Утре сутрин. Значи нямаше много време.

— Ще те помоля още веднъж да не споменаваш за нашия разговор на никого, докато не ти се обадя отново — заръча Дик. — Обещаваш ли ми?

— Обещавам — отвърна Бети. — Ама ти ме плашиш с това, шерифе.

— Знам, мила, но няма друг начин. Благодаря ти за съдействието.

Дик затвори телефона. Примката се стягаше. Единственият проблем оставаше разминаването във времето. Той прегледа бележките си отново и отново, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Ала не успя да намери обяснение как Трей и Джон са се оказали в задния двор по времето, когато Дони се е прибрал от репетицията на оркестъра. Трябваше да разбере откъде се получаваше това разминаване във времето. Затвори бележника си. Трябваше да тръгва за литургията.

Тъкмо стигна до вратата, и го осени мисъл, която го накара целия да се разтрепери. Та той бе нарушил първото правило на полицейската работа: никога не приемай нищо за дадено. Върна се до бюрото, поразрови из чекмеджетата и извади оттам телефонния указател. Името, което бе забравил, но което със сигурност щеше да си спомни, започваше с П. Може би още живееше в Делтън. Да, ето го — Мартин Пибълс, диригент на оркестъра на гимназията в Делтън. Дик го помнеше като превзет и самомнителен младок, който едно време се отнесе с пренебрежение към шерифа, че му губи времето със своите въпроси. Мартин Пибълс вдигна на шестото позвъняване и изгуби цели шест минути от ценното време на Дик, за да се увери точно кой му се обажда, преди шерифът да може да го попита за въпросния следобед.

— Хмммм, четвърти ноември… Да, помня добре този следобед.

— Помните ли дали Дони Хърбисън е присъствал на репетицията този ден след часовете? Знам, че е бил в последния учебен час през онзи ден, защото не му е писано отсъствие, но беше ли на репетицията?

— Тука бъркате, мистър Тайсън — каза мъжът. — Дони не присъстваше в последния учебен час.

Дик стисна слушалката.

— Така ли? Нямаше отсъствие в дневника. Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен. Човек едва ли може да забрави деня, в който се е родил собственият му син. Жена ми получи родилни болки в онзи следобед на 4 ноември, затова аз си тръгнах от последния час, като помолих мой колега да поеме по-малките ученици. Големите пуснах и отмених репетицията.

— А защо не ми казахте това, когато разговарях с вас първия път? — ядоса се Дик.

— Сигурно не сте ме питали за това, шерифе. Струва ми се, тогава се интересувахте дали Дони би избягал от репетиция и аз ви уверих, че той не би пропуснал репетиция за нищо на света.

Дик се строполи на стола, останал без дъх. Ето, това е. Липсващото парче от пъзела. Щеше да намери и последното тази вечер. Щеше да наруши традицията да се черпят в петъчната вечер, като настои Ранди и Чарлс да се срещнат с него в лабораторията в Амарило. Нямаше да може да мигне, докато не направят сравнението между отпечатъците У от местопрестъплението и тези, които възнамеряваше да открадне след малко. Знаеше, че така ще открие и последното липсващо парче. Тази мисъл го натъжи.

 

 

Кати погледна за последен път отражението си в огледалото и облече синята жилетка, подхождаща на десена на роклята й от пике, която бе без ръкави и с дълбоко деколте. Трей я харесваше, когато носеше небесносини дрехи. Отново погледна часовника си. Беше пет и половина. Най-сетне! Дойде време! Мислеше, че никога няма да дойде този момент, но трябваше да се увери, че Джон ще е тръгнал за литургията и няма да го завари, когато пристигне в Хърбисън Хаус, за да си поговори с Трей. Разчиташе и в къщата да е относително спокойно, нали Лу водеше децата в църквата. Външната врата бе винаги отключена, докато не станеше време да си лягат. Бети обикновено бе в кухнята, а останалите деца — в стаята с телевизора. Така че бе възможно да успее да се вмъкне незабелязано вътре, да се качи по стълбите до стаята за гости и да свърши това, което възнамеряваше да направи, без някой да я види или чуе. По-късно, когато Трей изчезнеше, никой нямаше да каже на Джон, че тя е идвала, освен ако някой не забележеше колата й отпред.

Сенките на старите грехове… Те винаги следваха неотлъчно добрите хора, помисли си Кати. Лошите винаги се измъкваха. Но не и този път. Смяташе, че ще може да убеди Трей Дон Хал да умре, без да се освободи от тежестта на този грях, който бе дошъл да си признае.

 

 

Трей седна на бюрото на Джон в стаята му на горния етаж и извади чека на Дик от джоба си, а заедно с него и малкото цветче. Взе химикалка, написа името си на гърба на чека и го остави заедно със следната бележка: „Това е за децата. Тръгвам си, тигре. Размислих и реших да не го правя. Надявам се, че и ти ще запазиш мълчание както досега. Да не се петни името ми. Ще се радвам, ако се молиш за мен. Ще те обичам винаги, Трей.“

Остави отгоре малкото цветче. То бе увехнало вече. От цялото му предишно съвършенство бе останало само уханието. А когато той си отидеше, какво щеше да остане след него?

Без да си взема довиждане с когото и да било, той си тръгна. Слънцето бе залязло вече, оставяйки на небето ивици от червено и пурпурно, оранжево и жълто — цветовете, с които бе известен този район. Беше забравил колко великолепни са залезите в Панхандъл през юни, колко тихо е в прерията в края на деня. Това щеше да е най-тъжното време на деня за него, ако не бяха Джон и Кати.

Бавно угасващата светлина му припомни дните, които оставяше зад себе си. Но мисълта за наближаващата смърт не предизвика у него обичайната паника. Чувстваше се спокоен и удовлетворен — това чувство го завладяваше единствено когато по време на мач успяваше да подаде топката на точното място, без да се съобразява с указанията на треньорите. Мозъкът му играеше странни номера със спомените напоследък, ето и сега изневиделица се озова отново в Маями през втората година на следването си. Това бе четвърти опит за отбора на Маями, а оставаха седем секунди до края. „Хърикейнс“ поискаха таймаут, за да обсъдят последното разиграване в мача. Трей и треньорите се скупчиха край страничната линия. Сегашното им решение щеше да определи изхода на целия сезон и надеждата им за участие в националния шампионат. Чуха се различни мнения. Спряха се на едно от тях. Трей се върна на игрището, без да е убеден в правилността на решението. Момчетата от отбора го погледнаха. В погледите им се четеше пълно доверие. Той последва инстинкта си и разигра по съвсем различен начин играта. Спечелиха мача.

Така беше направил и сега. В последната четвърт на играта бе решил да постъпи по начин, различен от този, който му диктуваше обичайното му мислене или пък егоизмът. Не можеше да притисне най-добрия си приятел до стената. Не можеше да накара Джон да се откаже от своето дело. Щеше да намери смъртта си, без да е получил опрощение на греховете, както се бе надявал. Съжаляваше за болката, която изпитваха Бети и Лу, за разбития им живот, но не можеше да им отнеме още един син. Щеше и без това да гори в ада, защо да съсипва живота на Джон, за да спаси собствената си морално пропаднала душа. Щом се върне в Карлсбад, ще си вземе обратно писмото, което бе дал на адвоката си да изпрати след смъртта му. Написа го, преди да реши да дойде лично и да се изправи срещу миналото си, да поиска прошка, но сега реши, че не може да поеме този риск да опропасти живота на Джон.

Срещу него идваше бяла кола. Почти се разминаха, когато Трей разпозна шофьора в нея. Не можеше да повярва на очите си. Завладян от щастие, направи рязък завой, махна с ръка и наду клаксона с пълна мощ, когато белият лексус мина покрай него. Сърцето му преливаше от изненада и признателност. Спря отстрани на банкета. Ето че и другата кола намали, направи обратен завой на пустия селски път, върна се обратно и спря зад неговата. Вратата се отвори, Трей слезе от колата си с широка усмивка на лицето. Разпери ръце като за прегръдка.

— Дяволите да ме вземат!

— Точно на това се надявам.

— Какво?

— Казах, точно на това се надявам — че ще гориш в ада.

Трей отпусна ръцете си, когато видя пушката, насочена към него.

— Катрин Ан! — извика в мига, когато дулото се вдигна и спусъкът изщрака. Куршумът мина право през сърцето му.