Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (22)

21.

Тя прибра жълтите таблетки. Бе взела последната на двайсет и първия ден от цикъла си и не продължи да ги пие, както й бе предписано. И защо да ги пие? Чувствайки се отпусната и апатична, отиде на работа в клиниката на доктор Грейвс. Това лято ходеше на половин работен ден заради икономическата криза. През свободните следобеди подготвяше гардероба си за колежа. Нямаше много средства за нови дрехи. Парите, които смяташе да похарчи за няколко нови покупки, сега й трябваха, за да си купи билета до Маями, тъй като вече нямаше да пътува с кола заедно с Трей и Джон. Това щеше да е идеалното решение. Те двамата щяха да пътуват с каравана, а да дели с тях храната, почивките по пътя и една нощувка в мотел щеше да бъде неловко.

С малкото пари, които можеше да си позволи да похарчи, си избра колежански дрехи от един евтин магазин в Амарило. Трей не бе част от живота й вече цяла седмица, когато един ден, тръгвайки си от клиниката, тя сви с колата на баба си към къщата на Джон.

 

 

Излегнат на леглото в стаята си, Джон разлистваше нервно справочника за прием в университета „Лойола“, който бе успял да извади от боклука. Можеше да разбере какво точно бе вбесило баща му, за да го изхвърли. Колежът се бе отказал от своята програма по футбол още през 1972. Сега имаше отлични постижения в областта на междуколежанските спортове. Джон се досещаше по чие искане са му пратили каталога и всеки път, когато го погледнеше, започваше да му се повдига.

Телефонът звънеше на всеки трийсет минути, но Джон не вдигаше, което пълнеше със съобщения телефонния секретар.

— Джон, хайде де! — умоляваше го Трей. — Знам, че си там. Вдигни, по дяволите!

Стаята му се намираше в предната част на къщата, затова ясно чу приближаването на колата на мис Ема. Моторът й дрънкаше някак странно и те двамата с Трей така и не успяха да установят причината за шума, вероятно породен от неволите на остаряването. Какво щеше да прави Кати без кола в Маями? Плановете бяха да ползва мустанга на Трей, ако се наложи да пренесе нещо, а и можеше винаги да вземе назаем пикапа на Джон.

Не бе виждал приятеля си откакто се бяха върнали от Маями. Беше говорил с него само веднъж, откак бе отрязал Кати. При това не й беше признал изневярата си.

— Не можах. Просто не можах. И без това бе достатъчно трудно да й кажа за идеята си да се разделим за кратко, да се виждаме и с други хора. Знам, че мога да ти имам доверие, Джон. Нали няма да й разкажеш за другите момичета?

— Само защото не искам да я наранявам повече, Т. Д.

— И това е вярно, но аз знам, че ти никога няма да ме предадеш, тигре. Може да ме фраснеш, но няма да ме предадеш.

Новината, че са скъсали, се разнесе из целия град. Стоическото изражение на лицето на Кати показваше ясно кой е бил зарязаният. Сега тя бе обект на злобни клюки, най-вече пускани от Сиси Джейн и нейните безмозъчни приятелки. Ако Джон прекарваше времето си с Трей, това донякъде щеше да омаловажи направеното от него.

— Как го прие тя? — бе попитал той.

— Ами… като Кати. Изслуша ме, без да каже и дума. Когато свърших, просто стана, извика Руфус и влезе в къщата. Дори не се обърна назад. Затвори вратата след себе си и това беше всичко.

— Ти какво очакваше, че ще каже?

— Ами поне как се чувства…

— Ти не знаеш ли как се чувства?

— Господи, да, знам, разбира се, но очаквах да го изрази по някакъв начин — да се разплаче, да се опита да ме разубеди. Тя не пророни и една сълза.

Трей понякога бе толкова сляп. Кати никога нямаше да се унизи дотолкова, че да се опита да разубеди Трей да не я зарязва.

— За миг си помислих, че съм я накарал отново да спре да говори, че онова състояние се е появило отново — сподели Трей и Джон долови тревога и съжаление в гласа му, — но тогава разбрах, че просто е решила да замълчи, все едно…

— … просто няма какво да каже — довърши Джон.

— О, господи, Джон.

— Да — отвърна той и затвори.

Джон и Кати си говореха всяка вечер. Нарочно си стоеше вкъщи, знаеше, че тя ще му се обади.

— Ти си моята чаша какао преди сън, Джон — казваше му тя. — Не мога да заспя, без да чуя гласа ти.

„Не че спиш или се храниш изобщо“, помисли си той. Два пъти бе ходил до клиниката, за да я види, и двата пъти я бе намерил все по-отслабнала.

Сложи книгата на леглото до себе си и отиде до вратата. Сърцето му заби ускорено.

— Здравей — поздрави я, шокиран от бледността й.

— Надявам се, че не ти преча.

— Не би могла да ми пречиш, Кати. Радвам се да те видя. Влизай.

В мига, когато затвори вратата, тя покри лицето си с ръце и заплака. Силни ридания разтърсваха цялото й тяло и Джон усети някакво облекчение. Бентът се бе пропукал. Без да каже и дума, той я прегърна здраво и я държа, докато премина първият изблик на нейната скръб.

— Как можа да го направи? — хлипаше тя. — Какво толкова намери в Маями, което не можеше да има тук?

— Печалбата на глупака — ето това откри той, Кати. Заслепен е, взе я за нещо истинско и пожела да я има. Няма да мине много време и ще разбере колко се е заблудил.

Тя се измъкна от прегръдката му и изведнъж той се почувства празен, сякаш нещо, което бе свикнал да държи в ръцете си, му бе отнето. Усмихна се, за да прикрие пронизалата го болка, и попита:

— Какво да ти донеса? Мисля, че има кола в хладилника.

Кати издуха носа си в една салфетка, от което крайчетата на ноздрите й порозовяха.

— Баща ти… дали има още алкохол вкъщи?

— Ами, да. Мисля, че има малко уиски…

— Може ли да ми сипеш от него?

Известно време се гледаха, без да си продумат. В нейния поглед се четеше огромната й мъка.

— Кати… сигурна ли си? Не пиеш по принцип, а искаш уиски.

— Така е, Джон, наистина искам.

Това бе единственото достойнство, което бе готов да признае на мъжа, под чийто покрив живееше — бе запазил бутилката с уиски, за да си докаже, че може да не се докосне до него, или, което бе по-вероятно, за да му е под ръка, когато му се допие неудържимо. Беше почти пълна — истинско изкушение, а може би и спасение. Джон наля по петдесет грама на Кати и на себе си. Бе едва един следобед.

Почуди се дали да не се преместят в друга част на къщата, но спалнята бе единственото по-прилично място. Той пусна радиото, намери някаква музика, за да запълни мълчанието между кратките им реплики. Седнаха в двата края на леглото и Джон видя как уискито направи магия на момичето, което обичаше от първия миг, в който я видя в класа на мис Уитби. Нямаше и една черта в характера, личността или външния вид на Кати, която да не одобряваше. Алкохолът го хвана почти веднага и той започна да си мисли колко добре се чувства в нейната компания, някак интимно, както си седяха само двамата в неговата спалня. Тъкмо тогава по радиото прозвуча песен, която разруши магията и зародилата се фантазия, че между тях двамата може да се случи нещо различно. Песента беше „Всичко, което искам от теб“, чийто текст за вечна любов Кати и Трей смятаха, че е написан специално за тях.

Джон веднага стана от леглото.

— Ще сменя станцията — предложи той.

— Не, недей! — задавено каза тя. — Няма нужда. Просто ще трябва да се науча да живея с нещата, които… ще ми напомнят…

Той отново седна. Кати започна да припява, но гласът й бе глух и натежал от мъката на разбитото й сърце. Тя се люлееше в такт с музиката с чашата уиски в ръка. Джон стана от леглото и взе чашата. Тя също се изправи.

— Танцувай с мен, Джон — каза и обгърна врата му с ръце, леки като перца. Докосването й бе по-опияняващо от алкохола. Носеше бяла фланелка и къси шорти, а уханието на женското й тяло надделяваше над миризмата на уиски и го разтърси до дъното на душата му. Не можеше да й откаже, точно както не можеше да върне майка си от отвъдното.

Кати затвори очи и продължи тихичко да си тананика редом с кристалночистите гласове на певците, докато телата им се движеха ритмично в такт с музиката — нейното тяло притиснато до неговото, главата й сгушена на рамото му.

— Кати, може би е по-добре да седнеш.

Тя се наведе да вземе чашата с уиски и я пресуши, докато продължаваше да танцува в обятията му и да си тананика.

— Щяхме да споделим заедно целия си живот, Джон, точно както се пее в песента. Щяхме да споделим всеки ден и всяка нощ…

Той измъкна чашата от ръката й.

— Може и така да стане — отвърна й, макар да се надяваше на обратното.

Тя се притисна към него.

— Искам да се събудя в утрото на ден, който няма да бъде последван от нощ, Джон.

Олюля се и той я хвана, преди да падне. Вдигна я на ръце. О, господи! Очите й бяха затворени. Целият изгаряше от желанието да я има. Сложи я на леглото и направи опит да се отдалечи, но тя го хвана за ръката, клепачите й потрепериха в напразен опит да отвори очи.

— Остани.

— Сигурна ли си, Кати? Ние сме пияни, много пияни.

— Кажи, че ме обичаш — промълви тя.

Тези думи нейни ли бяха, или просто думи от песента?

Той й отвърна със собствени думи, избликнали от самото му сърце, с глас, прегракнал от страст.

— Знаеш, че е така.

Тя продължи да си тананика, да поклаща глава на ляво на дясно на възглавницата. Джон събу дънките и боксерките си, свали и нейните шорти и бикини. Кръвта бучеше в слепоочията му, музиката звучеше около тях. Бе сляп за всичко друго, освен за нейната красота и за нуждата, която изпитваше да бъде с нея.

— Кати… Кати, отвори очи и ми кажи, че и ти искаш — рече и легна върху нея.

Тя разтвори крака. Пенисът му едва бе докоснал меката цепка между бедрата й, когато тя прошепна замечтано:

— Трей…

Джон скочи от леглото толкова бързо, сякаш гърмяща змия бе паднала от тавана върху възглавницата. Устата на Кати бе широко отворена, тя бе изпаднала в дълбок пиянски сън, дори не помръдна, когато той й обу бельото и шортите и я покри със синьото одеяло, което държеше в килера си. Изключи музиката и влезе в банята, за да си вземе студен душ. Забеляза, че шишето с уиски бе почти празно. Пет часа по-късно я събуди. Тя още не се чувстваше добре.

— За бога, Джон — простена, като се държеше за главата. — Какво стана?

— Ти се понапи, всъщност доста се напи — усмихна се той насила.

— Колко е часът?

— Шест.

— О, боже! Баба е още в библиотеката. — Тя покри устата си с ръка. — Джон, май ще повърна.

— Ела насам. Извинявай за мръсотията.

— Ако и ти ме извиниш за направеното от мен.

Съжаляваше, че не бе почистил тоалетната. Искаше му се днешният ден да не се бе случвал никога. Тя се обърна към него. Лицето й бе бледо, с цвета на мръсните бели плочки в банята.

— Чувствам се ужасно — изстена.

— И аз.

Той стоеше прав, а тя с въздишка го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му. Ръцете му останаха в джобовете.

— Трябва да съм загубила съзнание — промълви Кати. — Последните няколко часа напълно ми се губят. Да не би да съм направила или казала нещо глупаво?

— Опитваше се да пееш.

— О, а нещо друго?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Повярвай ми.

Тя вдигна глава и го погледна нежно в очите.

— Вярвам ти, Джон, с цялото си сърце. Това обичам у теб. Мога изцяло да ти вярвам.

— Нека да те заведа у вас, после ще взема баба ти? Ти не си в състояние да караш.

— Благодаря ти. Толкова си добър — каза тя и се отдръпна от него някак разсеяно, за да вземе чантата си. Сякаш той бе някаква мебел — издръжлив, силен, винаги на разположение, забравен. Тя извади ключовете за колата, усмихна му се едвам и му ги подаде.

— Ще го преживея, Джон. Когато сърцето ми го разбере, и умът ми ще го приеме. Точно сега просто не мога да го проумея. Резервирала съм кон и ще ходя да яздя утре след работа. Искате ли да дойдете с Биби?

— Да, защо не — отвърна, докато мъката гореше като огън гърлото му. — Добра идея. Ще й се обадя.

Но на следващия ден той и Биби отидоха да яздят сами в прерията. Трей се бе върнал в живота на Кати.