Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (14)

13.

Трей провери как изглежда за последен път в огледалото в спалнята на леля си. Тъй като бе твърде висок, за да се види в цял ръст, наложи се да приклекне малко, за да се увери, че папийонката му е на мястото си, както и поясът, който бе в същия цвят. Не му се искаше да носи такъв официален костюм на бала — имаше твърде много дрехи за сваляне, — но наистина изглеждаше страхотно облечен така и знаеше, че момичетата ще полудеят по него. Надяваше се и Кати да е сред тях.

Взе си още една кърпичка от чекмеджето, но не от кутията с новите ленени кърпи, които бяха купили по настояване на леля му, когато отидоха да избират смокинга — „Не може да носиш обикновена носна кърпичка в джоб на смокинг, Трей, скъпи“, — а от купчината със старите. Челото му бе влажно, стомахът му се бе свил на топка, макар да знаеше много добре, че нито едно момиче не би могло да устои на външността му.

Но външният му вид можеше и да не повлияе на Кати. Тя просто не си падаше по неща, които влудяваха другите момичета. Не беше като другите познати му момичета. Те бяха симпатични, обичаха да се забавляват и щедро раздаваха ласки. Подскачаха, флиртуваха, отмятаха кичури коса, пърхаха с мигли, а той им се усмихваше в отговор, но нито една от тях не владееше така сърцето му, както Кати. Той я обичаше. Обичаше я до болка, и ето че бе дошъл моментът в тяхната връзка, когато трябваше да изрази любовта си към нея и да усети нейната към него. Не беше ли именно това смисълът на секса? Но ако тя не изпитваше същото… От страх, че това може да е така, направо му прилошаваше, но трябваше да знае истината, и смяташе да я научи още същата вечер.

Обърса потта от челото си и пъхна кърпичката в друг джоб. Ще използва тази и ще запази ленената за Кати, ако тя има нужда от нея.

— Трей Дон? Готов ли си за снимката в близък план? — попита леля му. — Приготвила съм камерата.

— По-готов от това няма накъде — отвърна той, бе наясно, че леля му няма да схване иронията в думите. Обърна се с лице към нея. — Как изглеждам?

— Направо страхотно — възторгна се Мейбъл. — Кога малкият ми племенник порасна и се превърна в такъв висок, тъмен и невероятно привлекателен мъж?

Вината не беше нейна, че думите „малкият ми племенник“ допълнително го изнервиха. Напоследък често мислеше за родителите си, чудеше се къде ли са, дали някога пак ще ги види, дали щяха да се гордеят с него, че е куотърбек и е сред най-добрите в щатските гимназии, че дипломата му е почти отлична.

Почувства се виновен, че тъгува по своите родители безделници, след като леля Мейбъл бе толкова добра с него. Бе имал много по-голям късмет, отколкото Джон и дори Кати, въпреки че мис Ема я обичаше много. Бащата на Джон, или както там се наричаше, не струваше и пукнат грош като баща, а мис Ема трябваше да положи специални усилия, за да подсигури Кати финансово. Леля Мейбъл имаше достатъчно пари, оставени й от чичото на Трей, който бе имал фирма за селскостопанска техника, и по тази причина можеше да си позволи да купи смокинг на Трей, докато приятелят му трябваше да си наеме костюм с парите, които бе спечелил от работата си по време на коледната ваканция в супермаркета.

Стипендиите им бяха наистина божи дар. Само така Кати можеше да си позволи да отиде в колежа, където щеше да получи подготовка за медицинско образование, а Джон да вземе икономическа диплома. Трей също нямаше да зависи изцяло от щедростта на леля си. Така заедно щяха да си вземат колежанските дипломи, двамата с Кати щяха да се оженят, а той щеше да играе в Националната лига по американски футбол. Ако пък не успееше в тази насока, щеше да разчита на собствената си диплома по икономика. Щяха да заживеят щастливо.

Ала първо предстоеше тази вечер.

— Снимай, лельо — каза й. — Това ще е паметна нощ.

 

 

— Не сте ли си уредили двойна среща с Джон и Биби? — попита Ема. — Но защо?

Иззад кърпата, с която криеше лицето си от облака лак за коса, с който Ема я пръскаше, за да запази прическата й за бала, Кати отвърна:

— Предполагам, защото Джон иска да остане насаме с Биби.

— Че откога? — учуди се Ема. — Открай време излизате заедно четирима.

— Ами, предполагам, че откакто… станаха по-близки — отвърна Кати. — Ще ги видим по време на танците, а и ще бъдем с тях на закуска.

— След това се връщаш право вкъщи, нали?

Кати свали кърпата от лицето си и на Ема й спря дъхът. Внучката й бе такава пленителна красавица. Носеше грим за първи път, а каскадата от буйни къдрици бе прибрана с две шноли, обсипани с кристали, които бяха в тон с дългата до земята рокля от син шифон. Шнолите бяха идея на продавачката и струваха скъпо, но като видя колко много подхождаха на роклята и на русата коса на Кати, Ема се почувства доволна, че ги бяха взели.

— Разбира се, че ще се прибера право у дома — отвърна момичето. — Къде другаде ще ходя?

— Ти и Трей… вие двамата… — Ема направи безпомощен жест. — Е, нали знаеш…

— Да, мисля, че знам — отвърна Кати с весела усмивка. — И не, бабо, Трей и аз няма да го правим. Имаме негласно споразумение да изчакаме да станем по-зрели и по-подготвени за такова нещо.

Подготвени? Ема седна върху лака за коса. Трей бе готов от много време и явно бе оползотворил готовността си, но със сигурност не и с Кати. Нещо в момчетата се променяше, когато загубеха девствеността си. Ема бе отгледала две момчета, така че го знаеше. И бе изненадана, че Кати не забелязва, но пък вероятно бе решила да не му обръща внимание. Много неща се въртяха из умната й главица, за които Ема нямаше и представа, но внучката й бе толкова амбицирана да влезе в медицинското училище (дори учителката й по химия вече я наричаше д-р Бенсън), че бе сляпа за всичко, което другите момичета на нейната възраст биха забелязали веднага.

— Скъпа — поде Ема и прочисти гърлото си, — ако ти и Трей някога решите, че сте готови… нали знаеш какво трябва да правите?

— Имаш предвид как да се предпазя от бременност?

— Точно това имам предвид.

— Разбира се. Просто ще почна да пия противозачатъчни.

— А, добре — сепна се Ема. — На това му се казва зряло мислене.

Кати й се усмихна.

— Не се тревожи, бабо. Знам всичко по въпроса от известно време.

На вратата се позвъни.

— Това трябва да е Трей — каза Кати и цялата грейна, чак очите й заблестяха. — Нямам търпение да го видя облечен в смокинг!

— Аз ще му отворя — спря я баба й. — Ти се завърти още веднъж пред огледалото.

Ема отвори предната врата. Боже мой! Това момче направо можеше и нея да накара да припадне, толкова невероятно изглеждаше. За миг загуби ума и дума, сетне отстъпи встрани, за да го пусне да влезе.

— Добър вечер, Трей. Изглеждаш… много добре.

Младежът се усмихна.

— Много добре? Това ли е най-силната реакция, която моят външен вид може да предизвика, мис Ема?

— Имаш достатъчно високо самочувствие — отвърна тя и чу тихото шумолене на шифона зад гърба си. Видя как очите на Трей се отварят широко, после и устата му.

„Господ да ни е на помощ“, помисли си.

— Катрин Ан… — Името й някак се изгуби във възхищението, което изпита към нея. — Толкова си… красива…

— Да, наистина, и трябва да се върне в същия вид, ако разбираш какво искам да кажа, Трей Дон Хал — нареди строго Ема.

— Е, хайде сега, бабо… — Кати й се скара уж на шега и погледна Трей с очи, изпълнени с престорено страдание.

— Разбрах, мис Ема — отвърна Трей, без да сваля очи от Кати. — Повярвай ми, тя ще се върне при теб по-красива отвсякога.