Инджи Арал
Лилаво (9)

20:00

На влизане в спалнята Илхан видя Ренгинур, която гледаше към него с вид на плакатна хубавица. В дългия си копринен тоалет в бежово изглеждаше много слаба, а на лицето й бе изписано очакване, имаше леко глезеното изражение на младо момиче, което отива на първия си бал. Отмести погледа си от огледалото и го насочи към Илхан. Обърна се. Почака, безмълвно го питаше как изглежда. По лицето на Илхан долови лека насмешка.

— Не ти ли харесва?

— О, не, роклята е много хубава — каза Илхан. — Откъде я купи, нова ли е?

— Исках да те изненадам. Когато я видях на витрината, веднага я харесах и…

— Наистина е красива, мила, много ти отива — каза Илхан. Прегърна я, прилепи устни към нейните. Целунаха се нежно. „Без бельо е“, помисли си той, като отдръпна ръце от талията й. — Но… ми се струва прекалено екстравагантна за тази вечер. Лято е и аз мисля да се облека спортно. А и с тази рокля ще ти бъде трудно да танцуваш, няма да ти е удобно.

— Ааа, недей така. Не ми разваляй настроението! Толкова се старах.

— Нека я оставим за друга вечер — настоя Илхан. — Имаш и други тоалети. С панталон и блуза ще изглеждаш семпло и елегантно.

Ренгинур пребледня, устните й увиснаха, сякаш ще заплаче. Щом Илхан мислеше така, значи никога повече нямаше да я облече. Запита се докъде се простират границите на свободата й. Не бяха толкова широки, колкото очакваше. Не се оплакваше от покровителството му, от менторството му и дори от това, че използваше младостта й. Не можеше. Пълната капитулация на една жена пред силен мъж бе успокояващо чувство. Какво ще загуби, ако прекара младостта си в сигурна и изпълнена със спокойна обич среда?

— Не знам, наистина не знам, това е единствената ми нова дреха, всички други ги видяха! — изрече тихо. — Но щом така искаш…

— Казах това, което мисля, мила — продължи Илхан, отправяйки се към гардероба, за да си вземе дрехите. Извади една чиста риза и я хвърли върху леглото. — Не отиваме на бал, нали? В крайна сметка това е само рожденият ден в тесен кръг.

— Май си прав — отстъпи тя. — Като ме погледнат, хората може да решат, че съм се престарала.

— Да, прекалено биеш на очи — съгласи се той, обувайки панталона си.

„Не ми е купил колието, което исках. Тази вечер ще бъда по-студена в леглото.“

Съблече се без желание. Откъм отворения прозорец се носеше аромат на мента. Докато минаваше гола покрай прозореца, за миг погледна навън, без да се стеснява от голотата си. Видя обагрените в лилаво последни лъчи на слънцето, което потъваше зад оранжевия хоризонт, и замъглените силуети на маслинови дръвчета в далечината, потрепващи във вечерната прохлада. Оркестърът вече свиреше. Отдалеч мелодиите се носеха на вълни, снишаваха се и изпълваха стаята. Мислеше си, че й предстои чудесна вечер, но вътре в себе си таеше някакво безпокойство, подобно на разочарование. Вероятно водена от желанието си непременно да облече онази рокля, наистина бе надценила тържеството тази вечер. А трябваше да се досети, че роднините и гостите на хотела, които щяха да участват в забавата, щяха да бъдат облечени семпло, с удобни дрехи и нямаше да им направи впечатление как е облечена тя. Не, това нямаше да е репетиция за сватбата им. За нейните близки щеше да е първият рожден ден на незаконното й дете, а за другите гости — поредната приятна вечер за отпуската им. При това положение нямаше значение какво ще облече.

„Може би избързвам“, помисли си. Илхан ще й поднесе подаръка след малко. А може и да е забравил.

— Мили, какъв подарък купи за сина ни? — попита тя, присядайки гола на леглото.

— Ах, извинявай. За него купих играчка, но забравих да ти дам твоя подарък. — Нетърпеливо се наведе над чекмеджето с бельо и извади кадифена кутия. Дойде и седна до нея. Отвори кутията. Вътре имаше изумрудено колие. Беше много по-голямо, по-стилно и красиво от онова, което бе видяла на витрината на златарския магазин в Измир.

— Великолепно е! Хайде, сложи ми го ти.

Целуна Илхан, който постави колието на врата й.

— Много те обичам. Ти си толкова досетлив, нежен и… — погали камъка със зелени отблясъци върху голата си гръд. — Откъде намери нещо толкова красиво, любими?

— Това е много старо колие, антика е — обясни й Илхан. — Поисках да е нещо достойно за теб…

— Мелике ли го намери, племенницата ти, която се занимава с антикварни предмети? Наистина е прекрасно!

— Бяхме сигурни, че ще ти хареса.

Ренгинур се почувства в центъра на всичко, което я заобикаля, и най-вече като център на бъдещия живот на Илхан. Той всеки миг сякаш създаваше съвместния им живот наново, сякаш в него не е имало друга преди Ренгинур. Нямаше нужда да го изразява с думи, да го демонстрира или да го заявява пред другите. Дълбочината на тяхната връзка имаше значение само за тях двамата. Можеше да е неудобна и неразбираема за други, но това нямаше значение.

— Хайде, облечи се вече, закъсняваме. Чакат ни.

Докато Ренгинур си подбираше дрехи от гардероба, Илхан се вгледа в голия й гръб и налетите бедра, изпитвайки в сърцето си безкрайно щастие, което чувства само притежателят на безценно произведение на изкуството. Червената светлина на залязващото слънце, изпълваща стаята, се разливаше върху прозрачната й кожа и я превръщаше в красива бронзова статуя. Истината е, че Ренгинур бе жена, създадена не да бъде гледана, а галена. Цялото й същество призоваваше страстта. След обяда се бяха любили, но ако сега имаше време, отново би правил любов с нея. Отложи желанието си за през нощта. След забавата, като останат насаме в тишината и самотата на нощта. Приближи до нея, взе от ръцете й копринения сутиен и след като обхвана с шепи гърдите й, постави сутиена и го закопча, след което притисна с тяло бедрата й, погали ги и я остави.

— Забравих да те попитам, успя ли да доведеш Гюлджан? — попита Ренгинур.

— Взех Мелике и отидохме заедно при нея. Тя много обича Мелике. Добре се получи, тя й помогна да се облече и да се приготви. Мисля, че доста е пила през деня.

— Дано не й прилошее. Поне тази вечер не й давайте да пие.

— Когато пие, й олеква. Ако се напие, в най-лошия случай ще я сложим да си легне, нищо няма да й стане.

Ренгинур облече блуза в яркозелено и бял панталон. Блузата, която се връзваше на врата и оставяше открити раменете и гърба й, стоеше много шик и колието се открояваше.

— Ето, така стана много добре — одобри избора й Илхан.

— Гюлджан не ме обича — въздъхна Ренгинур. — Нито една от твоите роднини не се отнася към мен със симпатия. Гледат ме осъдително. Не знам как да се държа с тях.

— Мила моя, жените държат да живеят в рамките на някакви правила и това ги прави нещастни. А когато видят щастливи жени, не прощават и стават по-консервативни и от мъжете, защото виждат заплаха и за собствения си ред.

— Но аз не желая да живея извън правилата. Кога най-сетне ще свърши всичко това?

— Бъди търпелива. Малко остана. Няма да разреша на никой да те обижда. Не прави нещо специално, за да се сближаваш с тях, моля те! Гюлджан с всички се държи сурово. Не й обръщай внимание. Тя е толкова измъчена и нещастна. И е сърдита на всички, които не се измъчват като нея.

— Ей така ще оставя косата си — Ренгинур повдигна с ръце разпилените си върху раменете коси.

— Чудесна си — усмихна се Илхан. Беше обул памучен панталон и красива бяла риза. — Хайде, любов моя, ако си готова, да тръгваме. Къде е синът ни?

— Майка го взе и го отведе. Ще гледат куклен театър.

 

 

Небето се преобразяваше от морскосиньо в тъмносиньо. Бризът бе утихнал, не помръдваше нито лист. Светеха само няколко лампи и мястото за забавата се намираше в сладостен сумрак, който провокираше чувствата. Сервитьорите обикаляха около разположените край басейна маси и се опитваха да запалят свещите, поставени в украсени стъклени фенери. Пред шведската маса се бяха струпали хора. Въпреки че не знаеха чий рожден ден се празнува, те изглеждаха много доволни. Оркестърът свиреше лежерни латино мотиви и не се налагаше гостите да викат, за да се чуват. Илхан и Ренгинур спряха край дансинга. Илхан потърси с поглед брат си и сестра си. Да, бяха там. Семейната маса бе подредена край басейна, откъдето се откриваше изглед към морето. Армаган, Фиген, Гюлджан и Мелике.

Тръгнаха между бляскаво украсените маси и прекосявайки синкавия здрач, се отправиха към онзи край.

— Аз да проверя къде е мама — сети се изведнъж Ренгинур. — Ти върви, идвам веднага.

Сцената на малкия куклен театър бе построена, играта бе започнала. Деца на различна възраст и доста възрастни гости се смееха и възторжено ръкопляскаха на играта, подскоците и майсторските номера на куклите. Фатмуш седеше на първия ред с малкия Ялъм на ръце. До нея беше докторът. Макар че бебето не разбираше играта, то издаваше доволни звуци. Ренгинур отиде до тях. Целуна детето, погали го по главата. Детегледачката, седнала на стола зад Фатмуш с чанта, пълна с дрешки, кърпи и памперси, мълчаливо очакваше заповедите й.

— Позанимай се с Ялъм, докато дойде тортата, и елате, моля те, не забравяй — каза Ренгинур на майка си.

— Не се безпокой, дъще, ти иди и се забавлявай, като свърши представлението, ще дойдем — увери я Фатмуш.

— Къде е леля?

— Моля те, въобще не питай, скарали се с чичо ти и се нервирала.

— Чичо ще стои при татко, обеща ми…

— Щом влязъл в стаята, Гюлизар започнала да вика по него: „Цял ден те няма, къде ходиш?“ Започнала да го ругае, чичо ти много се ядосал. „Гледайте си работата“, казал и си тръгнал!

— Къде е сега?

— В стаята си. „Утре си заминавам“, рекъл на момчето на рецепцията. Уведомил го, че не иска да разговаря с никого, нито да го търсят по телефона, щял да спи. Тези хора са луди. А Гюлизар полудява, че няма да дойде на празненството.

— Боже мой, защо никой не ми помага, а само ми пречат? — ядоса се Ренгинур. — Нека всички да си отидат, не искам да ги виждам тук, ясно ли е?

Огледа се колебливо наоколо, сякаш се чудеше как да постъпи. Забеляза двете неясни сенки в най-отдалечения и тъмен ъгъл, но реши, че са хора от охраната.

— Преди малко бях при баща ви, госпожо Ренгинур. Направих му инжекция, спи спокойно, не се безпокойте — намеси се лекарят. — Ще го наглеждам.

— Не се притеснявай. Леля ти ще стои при него, ще го гледа, няма къде да ходи. Хайде, тръгвай. Ние ще направим каквото е необходимо.

„С лекаря вече са станали ние“, помисли си Ренгинур.

С гордо вдигната глава и с походка на богиня мина по средата на дансинга, привличайки погледите на гостите, и отиде до масата, където седяха Илхан и роднините му. Пътьом се поздравиха с неколцина гости. От масите край дансинга се чуваха разговори и смехове. Спря до тяхната маса. Пожела добър вечер на всички и целуна Гюлджан. Ръкува се с Мелике. Седна на стола, който Илхан придърпа до себе си. Погледна към Гюлджан.

Беше облякла черна демодирана блуза с ръкави и черен панталон. На врата си бе завързала червена измачкана забрадка. Изглеждаше безвкусно и занемарено. Корените на отдавна небоядисваната й коса бяха побелели, небоядисаната част стигаше до средата на главата й, от което косата й изглеждаше наполовина жълта, наполовина бяла. С малко грижи все още можеше да стане хубава, но изразът на лицето й бе прекалено суров. Големите й сини очи гледаха мрачно и враждебно.

— Много се радвам, че дойде, Гюлджан — каза Ренгинур. — Как си? Добре изглеждаш… — Без да дочака отговора, бързо се обърна към Армаган. — Вие как сте?

— Добре съм, мила, екстра съм, благодаря ти — отговори той. Безпокойството и разсеяността му от обяда бяха изчезнали. Като че ли неочаквано се бе оживил.

— За да видиш дъното на морето, трябва първо да се гмурнеш — промълви Гюлджан, като че ли отговаряше на някого.

Думите й се сториха на Ренгинур предизвикателни и никак не й харесаха.

— Аз се страхувам да се гмуркам в морето — изрече тя. — Страх ме е, когато не усещам твърда почва под краката си.

— Недей! — прошепна Илхан, поставяйки ръката си върху рамото й.

— Понякога даже хора, които се страхуват да плуват, добиват смелост и без страх се хвърлят в бурно море, сред опасни вълни — продължи Гюлджан.

Ренгинур се напрегна.

— Мила Гюлджан, всички живеем с различни рани и полагаме усилия да продължим живота си въпреки тях — намеси се Илхан с остър тон. — Недей, сестро…

— И без това няма да остана дълго, знаеш, че не ми е възможно. С Мелике ме доведохте насила… — каза Гюлджан.

— Добре стана, че те доведохме — прекъсна я Мелике.

За момент Ренгинур завидя на Мелике. Изглеждаше много по-елегантно от нея. Облечена бе в млечнокафява тясна рокля с презрамки и бе покрила раменете и гърдите си с красив шифонен шал в същия тон. Старинна диамантена брошка във формата на лист придържаше шала към роклята. Беше висока, фина, толкова красива и впечатляваща, че до нея Ренгинур се почувства съвсем нищожна и се натъжи.

— Рождените дни, сватбите, веселбите са неща, които ни освобождават от самотата и тъгата, макар и за кратко — отбеляза Фиген. — Имаме нужда един от друг. Даже когато умре, човек има нужда от някой, който да затвори очите му и да постави в гроба безжизненото му тяло. — Фиген усети, че Армаган я наблюдава, и обърна глава към него. Спомни си сватбената им гощавка в Синоп. Сега Армаган излъчваше свенлив оптимизъм, който й напомни за тогавашната церемония. „Не знам какво ще стане. Зависи от него“, помисли си тя.

— Колко хубаво говориш, Фиген. Но ела и питай мен, виж какво ми е отвътре — каза Гюлджан.

Вглеждайки се в Гюлджан, Ренгинур си каза, че изглежда така, като че ли мъката й доставя удоволствие. Илхан й бе разказал и тя знаеше за брака й, за нещастието й. Хора, които не намираха смисъла на живота си извън собствените си деца и това бе единствената им връзка с живота, преживяваха страхотен срив, ако изгубеха някое от тях. „Не че я омаловажавам, но и смъртта е част от живота — продължи да разсъждава наум. — Ето, и баща ми умира още млад и… Но това бе нещо друго.“ Ако загубеше Ялъм… Жестока болка проряза гърдите й. Не, това наистина би било непоносимо! Сигурно би се самоубила. Категорично! Можеше ли да се самоубие наистина? Сигурно Гюлджан би се самоубила, ако беше толкова лесно. Повдигна ръце и отметна назад косата си, за да отхвърли лошите мисли. Взе цигара от пакета пред себе си и изчака Илхан да я запали.

— Ялъм много се е впечатлил от куклите — каза му тя.

— Имате много сладко детенце — нежно се усмихна Мелике. — Колко е пораснал. Преди малко му се нарадвах. Косичката му е като слама и мирише на слънце. Развълнувах се, прииска ми се да родя, да стана майка…

— Е, време ти е да се омъжиш — беше Илхан.

— Търся подходящ мъж, но не за брак, а за да ми направи дете — каза Мелике. — Ако не го намеря в следващите няколко години, ще родя с изкуствено оплождане. Разбира се, ако ми гарантират, че е от умен, красив и представителен индивид.

Сервитьори подреждаха масата с отбрани специалитети. Един от тях очакваше поръчката за питиетата. Илхан му обясняваше нещо.

Армаган погледна към Мелике. На колко ли години бе в момента? На двадесет и осем, двадесет и девет… Сигурно е имала дузина любовници. Движеше се сред богати любители на антики. Беше естествена, привлекателна, но ето че не можеше да си намери някого, за когото да се омъжи. Или някого, когото да обикне… А може би любовното й чувство бе закърняло. Армаган бе студент, когато тя се роди. Помнеше я като бебе.

Мелике бе на седем-осем години, когато почина баща й Кемал, който им беше братовчед. Когато майка й се омъжи за девера си Бехзат, престанаха да се срещат. Не защото бяха прекъснали връзките си с роднините и рядко идваха в града, а защото Бехзат бе луд привърженик на консервативната религиозна партия и защото заради него майката на Мелике се бе превърнала в безлична сектантка. Даже забулиха Мелике, когато навърши петнадесет години. След този случай и Илхан, и Армаган престанаха да считат Бехзат за роднина. А наскоро научиха, че в продължение на много години я е изнасилвал. След като майка й миналата година почина, една нощ Мелике се бе отпуснала и през сълзи бе разказала на Гюлджан какво е изтърпяла от чичо си между дванадесетата и седемнадесетата си година.

Защо й бе разказала тези неща? Дали защото се е почувствала без корени, самотна, изоставена, или защото е усетила нужда да се сближи емоционално с роднините на баща си, независимо от това, че бяха далечни роднини? Може би чувството за принадлежност се засилваше след тридесетата година, а ето че Мелике наближаваше тази възраст. „Виж изправената й стойка, необикновената й красота“, помисли си Армаган. Кестенявата й коса на светли кичури се разпиляваше върху раменете й. Червените й устни и големите черни очи контрастираха с ослепително бялата й кожа.

Усетила, че я гледа, Мелике се обърна към Армаган. В погледа й имаше рутина и същевременно горчиво безразличие. Или на Армаган така му се струваше, след като вече знаеше какво е преживяла. Съжаляваше ли я? Може би. Всъщност нямаше причина да я съжалява. След като завършила гимназия и започнала осемнадесетата си година, избягала от майка си и чичо си при вуйчо си в Истанбул и така успяла да се спаси. Армаган не познаваше вуйчото. Беше известен колекционер на антики, знаеше само името му и това, че е хомосексуалист. По едно време се носеха слухове, че се занимава с незаконна търговия с исторически ценности. Той я изучил и я направил своя съдружничка. Илхан беше обяснил, че личният живот на момичето е доста объркан. Но личеше, че изпитва към нея обич и топлота. Освен това имаха и общ бизнес, но Илхан никога не разказваше на Армаган подробности за съвместната им работа.

— Мелике, ти имаше приятел журналист, миналата година ни запозна на едно парти, дори се оказа, че бил мой студент, какво стана с него, виждате ли се още? — попита Армаган. — Как се казваше? Недим ли беше?

— Недим — потвърди тя. — Не е добре със здравето.

— Разделихте ли се?

— Армаган — тихо го предупреди Фиген, за да не я чуят. Според нея беше невъзпитано и неприлично да се обсъжда личният живот на хората.

— За съжаление се разделихме завинаги — каза Мелике и отмести поглед към морето. — Страдаше от мания за самоубийство. И преди това бе правил опит да се самоубие. Но аз дълго време не можах да разбера, че страда от маниакална депресия.

— Как е възможно? Изглеждаше умен и уравновесен.

— Принципен, почтен, чувствителен, но неуспял — тъжно се усмихна Мелике.

— Хора като него нямат шанс в това общество — отсече Армаган. — Сега е времето на безсрамните, на онези, които не признават чест и достойнство, на алчните, на мошениците, на хората, които, ако ги изгониш от вратата, ще влязат през комина. Поради това неуспехите се множат. Много от младите вече започнаха да осъзнават, че плуват безнадеждно към тъмнината. Разбраха, че са беззащитни и самотни, и се отчаяха. Имат право. Знам го от моите студенти. Тъжно е, но тази страна съзнателно пожертва бъдещето на младите хора.

— Армаган, пак започна да държиш речи — извиси глас Илхан. — Кажете какво ще пиете, че да поръчам! Предлагам вино…

Вкупом се съгласиха.

— Уволниха го от работата и напоследък се канеше да пише роман — продължи Мелике, като че ли не бе чула молбата на Илхан. — Изпитваше силна умора и се отвращаваше от всичко. Не можах да му помогна. И аз се бях объркала и при всяка среща още повече се обърквах…

— Как го направи? — попита Армаган.

— Хвърли се от шестия етаж — каза Мелике. Гласът й бе много тъжен.

— Армаган, Мелике, моля ви, за бога… — този път беше Фиген. — Нека да говорим за хубави неща!

— Добре, моля за извинение — отстъпи Армаган. — Извини ме. Не биваше да те питам.

— Опитвам се да свикна. Не с липсата му, а с това, че по този начин…

Замлъкна.

— Да, човек не може да го приеме — намеси се и Илхан. — Самоубийството е повече индивидуална, отколкото обществена проява на пречупване, но за онези, които оставя зад себе си, сривът е пагубен. Върху близките му се стоварват и бремето на хорските приказки, и чувството на вина.

— Човек не се ражда съвършен и в много случаи не може да разреши сам собствените си проблеми — подкрепи го Фиген.

— Това е въпрос на личен избор — Армаган гледаше към Илхан. — Кои са факторите, които го принуждават да го направи? Може ли да отречем, че разрушителните сили на средата, в която живеем, създават проблеми във всички сфери на живота? Някои хора виждат, че не ги зачитат или че по някакъв начин ще бъдат унищожени, и си казват: „Поне да умра от собствените си ръце, свободно и честно“.

— Аз ще пия ракия — неочаквано каза Гюлджан.

— Всяко самоубийство е престъпление, независимо от какви подбуди е продиктувано и как е извършено — обобщи Армаган, докато гасеше цигарата си в пепелника. — Престъпление с неизвестен извършител, извършено майсторски и без да се оставят следи.

— Абсолютно съм съгласна — каза Гюлджан. — Напълно! — Въздъхна.

Оркестърът свиреше. Няколко двойки танцуваха.

— Има проблеми, върху които не се замисляме — Илхан също гледаше към брат си. — Необходими са нови възгледи и възможности за емоционална трансформация на отделната личност и индивидуалните свободи. Освен глада, бедността, религията и разните вулгарни политически теми хората имат куп други проблеми. Необходимо е преди всичко да видим как ще се промени профилът на хората без самочувствие, които са малодушни, страхливи, ограничени!

— Скъпи Илхан, защо гледаш толкова повърхностно на нещата? Виж сърцевината на проблема. Става дума за общество, изгубило и индивидуалните, и обществените градивни сили…

— Знаеш ли защо обсъждаме всичко това в тази шумна обстановка? — попита го Илхан. — Ти не можеш да се отпуснеш, за да се повеселиш като тези хора тук, да прекараш една обикновена, но приятна вечер. Не можеш да се държиш естествено, понеже си прекалено сериозен и политизиран и се смяташ за много важен.

— В никакъв случай — отвърна му Армаган. — Аз съм напълно естествен. Но едно е да си естествен, а съвсем друго — блудкав.

— Армаган, моля те — не на шега се притесни Фиген.

— Ние с брат ми така се обичаме, нали знаеш — каза Илхан на Фиген и се засмя. — Да се напъваш да се подчиняваш сляпо на собствения си мироглед и неговите канони, е също вид натиск, който индивидът сам си налага, нали така? Така човек затъпява. Абсолютните истини, маниите затормозяват личностното развитие. Според мен тук се коренят скандалите и епидемиите в обществото. — Поклати ръка към Армаган и спря, сякаш в очакване на отговор. Погледна с интерес към дансинга.

Там три момичета и три момчета изнасяха представление. Обилно намазаните с гел коси на танцьорките бяха със зелени кичури, горната част на костюмите им беше силно прилепнала към тялото. Мъжете имаха тесни трика, а жените широки къси полички, които при всяко завъртане се разтваряха като крила. Движенията им бяха резки и бързи. Изглеждаше така, сякаш не танцуват, а се сражават. Под менящите се цветове на светлините лицата им бяха застинали и демонични, а очите им блестяха странно. Накрая всички се проснаха на пода с опънати напред ръце, като мъртви.

Музиката спря. Фатмуш дойде с бебето в ръце и седна до Ренгинур. Посрещнаха бебето с мили думи и ласки. Не изглеждаше уморено, напротив, беше будно като дяволче. Цял ден беше спало. Опитваше се да докопа с ръчичка една от чиниите, но Фатмуш не му позволи. То заплака.

— Някои са много нещастни, но други са прекалено щастливи — каза Гюлджан, говорейки повече на себе си. — Повече, отколкото заслужават…

Илхан укорително я погледна.

— На пръв поглед може да няма връзка с темата на разговора, но като се имат предвид закостенелите ценности, в тази страна има проблем с отношенията между мъжете и жените, проблем със сексуалността. Това донякъде се припокрива с казаното от чичо Илхан — отбеляза Мелике. — За някои неща въобще не се говори, считат се за табу. Девойки убиват свой близък, мъжа си или се самоубиват, непълнолетни момичета стават булки, а непълнолетни момчета — зетьове.

— Това е сериозен проблем, разбира се — веднага се съгласи Армаган. — Същевременно обаче има безкрайно много хора, които правят секс, седнали пред компютрите си, без въобще да са се виждали, нещастни младежи, които всеки ден сменят партньорките си, и деградирали личности, които мислят само за секс. Единствено сексуалността раздвижва мозъците им, тя се оказва единственият механизъм за самопознание и съществуване.

— Именно затова любовта вече не се проявява така щедро, както в миналото — каза Фиген. — Тя не съществува. Разрушени бяха раят и кумирите на любовта.

— Че какво друго е любовта, освен осъзнаване на собствената ни самота? — попита Мелике с леко подигравателна усмивка.

— Как мислиш, Ренгинур? — усмихна се Фиген. — Ти си най-младата между нас.

Настана продължително мълчание. Отново сервираха алкохол.

— Ох, моля ви, не ме питайте — каза Ренгинур, като тъпчеше храната в устата на бебето. — Виждате в какво състояние съм…

Разсмяха се.

— Дами и господа, никой не похвали това вино, но фирмата ни пожертвователно го достави за вас… — Илхан вдигна чашата си за наздравица.

— О, наистина е чудесно — каза Фиген, след като отпи от чашата си. — Прекрасно.

Сервитьорът наливаше газирана вода в чашата на Илхан.

— Много те обичам, когато си така кротък, скъпи — каза Фиген, — но трябва непременно да изпиеш една чаша от това вино!

За момент Армаган я погледна, после се усмихна насила. Вдигна чашата с вино пред себе си.

— Дайте и на мен — беше Гюлджан. Като че ли се бе успокоила.

Заговориха в един глас за какво ли не, шегуваха се.

 

 

Оркестърът засвири мелодии от турската традиционна музика. В средата на дансинга застана пълничка певица. Украсената с пайети тъмночервена рокля прилепваше плътно върху задника й, а деколтето едва прикриваше зърната на гърдите й.

— В края на вечерта ще изпия чаша шампанско — каза Армаган, поглеждайки към Фиген. — Вечерта току-що започна, мисля, че ще бъде дълга…

— Така е, но все пак се съобразявай.

„Сдобрили са се — реши Илхан. — Явно е, че след обедния сън са се уединили и са сключили временно примирие. Ако Армаган не се е оказал неспособен. Дали е спал с друга жена? Едва ли. Ако жена го погледнеше дори отдалеч, Армаган веднага заставаше нащрек. Ами Фиген? Не, тя все още бе лудо влюбена в него или се чувстваше по-сигурна, ако вярва, че е така. И двамата се държаха отегчено и предпазливо един към друг и това ги затрудняваше, но за това дистанциране имаше друга причина — може би сексуалната гордост, която може да бъде нараняваща и уязвяваща. Фетишизирането й, скъперническото й кътане, както и поставянето й в общ куп с другите лични качества, бе и печално, и сърцераздирателно. Такова поведение в дългосрочен план докарваше до фригидност и душевна разруха. Преди малко се опита косвено да намекне за това на Армаган. Но тъй като глупакът му с глупак свързваше и този проблем със системата, нищо повече не можеше да се направи! В същото време прекалената задоволеност се израждаше в ненаситност и грозота и накърняваше чувството за достойнство. Това не бяха ли достатъчно сериозни проблеми?“

За момент си спомни за Реван и усети притеснение. „Добре, че реших този проблем.“. Постави ръка върху гърба на Ренгинур и нежно я погали по рамото.

— Може ли още една ракия, батко? — попита колебливо Гюлджан с чаша в ръка.

— Разбира се — Илхан направи знак на сервитьора, който стоеше наблизо. — Хайде, скъпи мои, това е най-щастливата ми вечер, да се обичаме, да бъдем обичани, да осветим любовта и да пием. Наздраве!

Вдигнаха чаши.

 

 

Наближаваше единадесет, гостите бяха започнали да се отпускат. Лицата им бяха зачервени, погледите им блестяха, говореха високо. В настъпилата тишина, докато оркестърът си почиваше, се чуваше потракването на приборите, провиквания и шумни шеги. Но почивката продължи само няколко минути. Намалиха светлините. Оркестърът започна да свири „Честит рожден ден“. Двама сервитьори бутаха количка, върху която бе поставена голяма торта със запалени свещички. След това удари гонг и музиката заглъхна. Илхан, прегърнал сина си и хванал под ръка Ренгинур, се изправи пред масата.

— Всяко дете е едно чудо — започна той. — С всяко новородено, светът се обновява, а ние се превръщаме в деца. Всяко дете носи нова надежда за майката, за бащата и за света. Защото знаем, че там, където животът продължава, ще царят надежда, обич и красота.

До този момент повечето от гостите не бяха разбрали какво точно празнуват тази вечер. Сред последвалите ръкопляскания и светкавици на фотоапаратите духнаха свещите. Хванаха ръчичката на бебето и така разрязаха тортата. Илхан целуна сина си и Ренгинур, а присъстващите на масата честитиха рождения ден, като целунаха бебето, майката и бащата. Оркестърът отново бе засвирил. Всички пляскаха и пригласяха в такт с музиката. Бебето бе на път да се разплаче. Сервираха торти и на съседните маси. Фатмуш искаше да вземе детето и да го заведе в стаята му, но Ренгинур настоя да остане, за да му покаже фойерверките.

Под дискотечните светлини, припламващи в лилаво, започнаха танците. Ренгинур, която се бе оставила в ръцете на Илхан, сияеше, очите й светеха от щастие. Оглеждаше хората наоколо, опитваше се да разбере какво мислят за нея. Всички обаче се бяха отдали на веселбата. Погледите, които отправяха към тях, бяха далечни, празни и безразлични. Внезапно я обхвана чувството, че за тях тя е човек без значение. Почувства се безлична и безформена, сякаш е останала без ръце и крака. Тялото й омекна. Задъха се.

— Всички те гледат, любов моя — каза Илхан, сякаш предусетил чувствата, които я вълнуваха.

— Мислят, че не съм свободна, че съм само вещ, която ти принадлежи, и не ми придават значение — отвърна Ренгинур. — Тук моята личност сякаш не присъства.

— Грешиш. Ти си хубава и решителна жена, аз осъзнавам това и затова се отнасям към теб по този начин. Не забравяй, че не сме длъжни да се харесваме на когото и да било.

Армаган танцуваше с Фиген, поглеждайки със симпатия към Илхан. Завъртайки се покрай тях, Илхан се пошегува:

— Добре изглеждате, много добре! Отпуснете се, забравете всичко и се забавлявайте.

Армаган се усмихна и изчезна нанякъде, без да му отговори.

— Защо непрекъснато се заяждаш с него? — попита го Фиген.

— Толкова е самоуверен и така здраво се е окопал в собственото си царство, че не мога да се стърпя да не го побутна поне мъничко — призна й Армаган. — Дори ми доставя удоволствие…

— Много те обичам, като се разприказваш — Фиген беше леко замаяна от изпитото вино.

— Но не ме насилвай прекалено… — каза Армаган.

В един момент дансингът се изпълни до краен предел. Множеството се поклащаше в ритъма на музиката, някои унесено танцуваха, като ту се прегръщаха, ту се отдалечаваха един от друг. Девойки с пълни бедра, подскачащи едри мъже с огромни бирени шкембета, силно гримирани, отрупани с накити и обилно напарфюмирани жени с разголени тоалети поклащаха рамене, мятаха коси наляво и надясно и кършеха снага в такт с музиката. Илхан и Ренгинур също се бяха отдали на магията на самбата.

Правеха интересни фигури и се въртяха, плувнали в пот.

— Да седнем — предложи Армаган. Беше се запъхтял. — Не можем да издържим на това темпо.

Мелике и Гюлджан седяха на масата и разговаряха. Гюлджан изглеждаше уморена, опитваше се да хване чашата си. Илхан дойде и покани Мелике на дансинга. Ренгинур прегърна заспалото бебе. Постави го в количката му. Бавачката се показа отнякъде и се затича към тях. Фатмуш отиваше при мъжа си. С лекаря.

— Как си? — Фиген се обърна към Гюлджан. — Ако искаш да си легнеш, при нас има свободна стая, да те придружа ли?

— Не знам. Боли ме главата — изпъшка Гюлджан. — Може би след малко ще си легна. Сигурно съм проста и скучна. Нямах възможност да се изуча… да следвам в университет. Уморих се от тази шумотевица — разтърка с ръка очите си. — С една дума — мястото ми не е тук!

„След малко няма да може да стане“, помисли си Армаган.

— Не искам да лягам, не ми се спи. Като ми се доспи, ще си подремна тук — Гюлджан постави ръце върху масата и положи глава върху тях. Затвори очи. — Шофьорът… да ме откара у дома… Не мога да остана тук…

Фиген седна до Армаган и погледна часовника си. Наближаваше дванадесет.

— След малко ще започнат фойерверките, да ги погледаме — предложи й Армаган. — Или да походим по брега, а после ще я отведем да си легне.

С едва загатната скромна усмивка Армаган погледна към Фиген. Станаха. Преминаха между танцуващите на дансинга и тръгнаха към залива.

На плажа имаше доста хора. Някои седяха на пясъка и гледаха луната, други лежаха на шезлонгите и се целуваха. Армаган предпазливо и като че ли със страх обгърна с ръка талията на Фиген. Почувстваха мириса на пясъка, на морето.

— Това място не е подходящо за ново начало, утре да идем на друго — каза Армаган. — На юг, в някое рибарско селце, където ще можем да си отпочинем. Какво ще кажеш?

— Защо не, щом така искаш.

— Но и ти трябва да го искаш — напомни й Армаган.

— Смяташ, че тук е неподходящо за нас?

— Да — отсече Армаган.

— Според теб можем ли да успеем? Възможно ли е?

— Не знам… Иска ми се, но не знам.

Музиката прекъсна. Обявиха по микрофона, че е ред на фойерверките в залива. Танцуващите започнаха да се оттеглят от дансинга.

Илхан стоеше край басейна заедно с Ренгинур и чакаше хората да освободят пътя. Един служител се приближи и тихо му каза:

— Господине, от съседната маса преди малко попитаха за вас. Единият бил ваш племенник…

— Кои? Къде са? Какъв племенник? — учуди се Илхан. — Орхан ли? А защо не дойде тук? — погледна в указаната му посока, щастливо опиянен от алкохола. Дансингът вече бе празен, но край масите доста хора стояха прави и се канеха да тръгнат към плажа.

— Аз отивам на нашата маса — каза Ренгинур.

— Повикай ги да дойдат тук, искам да ги видя — каза Илхан на служителя. Светлините бяха приглушени и синкавите отблясъци на водата в басейна оцветяваха в синьо лицето и дрехите му. В прозрачно, трепкащо метално синьо. В същия миг видя двама мъже в светли костюми, които извадиха пистолети. Видя ги за миг.

Фойерверките изсвистяха във въздуха и заглушиха изстрелите от двата пистолета. В следващия миг Илхан се строполи край басейна. Кракът му, който висеше над водата, конвулсивно потрепери и спря. Наоколо бяха разпилени спукани балони, изпочупени чинии, остатъци от храна, пилешки кости и омачкани мъртви цветя.

За момент настана страшна тишина и след това отвсякъде се понесоха писъци и викове. Паникьосани хора се блъскаха, тичаха, бутаха се с лакти. В суматохата не можеше да се разбере кой накъде тича. Женски писъци се смесваха със строгите викове на бодигардовете, кой знае защо, едва сега забелязали двамата мъже, прескачащи през маси и столове. Разпръсквайки множеството, те бягаха към залива. Втурнаха се да ги гонят.

 

 

Всички светлини бяха запалени. Треперейки, Ренгинур се наведе над главата на Илхан. Погледна го със замръзнал, празен и невярващ поглед. Армаган се наведе и се опита да я вдигне. Ренгинур не стана, не се остави в ръцете му. Безнадежден, пълен с болка вик се изтръгна от нея. Погали кървавата глава на Илхан и започна да крещи, когато думата „смърт“ достигна до съзнанието й.

Хвърли се върху него. Опитаха се да я повдигнат, започна да се мята, изцапа се в кръв. Фатмуш заедно с лекаря до нея дотича с пребледняло лице и прегърна дъщеря си, която се тресеше в ръцете на Армаган. Няколко души я повлякоха и насила я отдалечиха от трупа. После видя Гюлджан. Хванала се за ръката на Фиген, пребледняла като свещ, гледаше слисано мъртвото тяло на брат си, готова всеки момент да падне до него.

Някой дръпна една покривка от масата и покри трупа на Илхан.