Инджи Арал
Лилаво (8)

19:00

Фикран се бе отпуснала в люлката на балкона на вилата, откъдето се виждаше морето. С една ръка придържаше червената си коса, а в другата държеше чаша с уиски. Залезът бе както винаги много красив. Цветята и листата на дърветата долу не помръдваха, но вечерта леко потрепваше сред розовата прозирност на въздуха.

Часовете сякаш бяха спрели, денят се бе проточил безкрайно като съдба — от сутринта до вечерта. Обзе я съмнение, прерови шкафовете и чекмеджетата във всяко ъгълче на къщата, после потърси дали няма нещо забравено или някакъв знак — като че ли бе възможно да има, — който да й създаде неприятности. През цялото време непрекъснато ядеше нещо, но с всяка минута я обхващаше още по-силно притеснение и непоносим гняв. Гняв. Онзи упорит гняв, който никога нямаше да се уталожи! Гняв, който бе надминал причините за пораждането си. Сега тези причини бяха изгубили своето значение и гневът бе добил самостоятелен смисъл, който не съдържаше някаква мисъл или равносметка. Да, в началото имаше. Взривоопасни неща като отвращение, мъка, загриженост за бъдещето, желание за отмъщение, страх, слабост. В този момент обаче нито едно от тях не оправдаваше нито правотата на делото, с което се бе заела, нито опасността, на която се подлагаше. Но вече не бе в състояние да мисли за всичко това подробно, за безсмислието на онова, което бе предизвикало гнева й, за неоправданата й самота или пък за това, какво цели. Да става каквото ще. Стрелата бе изстреляна от лъка.

Когато си представеше, че стрелата е на път да достигне целта си, ръцете й се разтреперваха, заболяваха я сърцето и гърдите. Изведнъж се виждаше, че седи изгърбена в тъмна килия, а на трета страница във вестниците е отпечатана нейна грозна снимка. Като правило, на престъпниците слагаха най-грозните снимки, а на пострадалите — най-красивите.

„Какво значение има това“, помисли си, отпивайки голяма глътка от чашата. Не, такива неща няма да се случат. Да мисли за тях, е проява на ненужен песимизъм. На вятъра ли щяха да отидат положените усилия и похарчените пари? Налагаше се преди всичко да е спокойна и хладнокръвна. Този път не стъпваше върху гнила дъска. Никому нищо не дължеше, от никого не зависеше. Всичко се разви според правилата и така щеше да приключи. „Сигурно ли е?“, бе питала онези. „Обиждаш ни, така се върши тази работа“, й отговориха. В ума й нещо се обърка. Беше неспокойна. Седеше тук, обърнала гръб, но след няколко часа щяха да се разразят вихри и бури…

Ще седи, разбира се. Какво друго ще прави? Ех, когато човек е ядосан някому, през ума му минават такива тъмни мисли, иска да измъчва, да нарани, да избоде очите и дори да убие онзи, когото мрази, нали? Какво странно има в това? Ако сега излезе на улицата и попита, със сигурност ще се намери някой, който да каже, че желае смъртта на другиго. Някои може би не го признаваха открито, но си го мислеха. Тяхното положение бе тъкмо такова. Виновен е онзи, който върши зло, а не онзи, който го мисли. Така трябваше да бъде. Това, което отличаваше двете едно от друго, бе фактът, че онези, които бяха посредници или извършители на злото, продължаваха спокойно да си вършат работата. Всеки ден публикуваха анонси, че наказването на лица заради техните мисли и идеи било нарушение на човешките права и се премахва — или предстои да се премахне. Значи посегателство върху свободата на мисълта не бе правилно и тя нямаше да бъде премахната. Мислите не подлежаха на разследване, докато не се превърнат в действие. При това положение какво по-естествено от това, някой или някои други да изпълнят задачата по превръщането на мислите в действие?

Фикран, уморена от всички тези мисли, си каза: „Значи да мислиш, не е престъпление, тъй като не е извършено! Така ли? Не, не е така. Зависи какво мислиш, има разлика между една или друга мисъл. Освен това ще държиш мислите в ума си. Няма да ги огласяваш. Неогласената мисъл не е престъпление, тъй като няма действие. Точно така. А самото действие? Е, и то не е чак такова голямо престъпление, защото не е умишлено! Лишено е от съдържание! Извършителят може да се е побъркал или може да е станало по невнимание, неправилно е изпреварил, пътят бил хлъзгав, в тъмното не забелязал жертвата или почиствал оръжието си. Подобни обстоятелства — наричаха ги смекчаващи вината обстоятелства — доказваха, че повечето престъпления бяха необмислени действия. Онези, които извършеха престъпление без умисъл, се отърваваха с по-леко наказание. Точно така! Това беше всичко!“

Да, слънцето наистина залязваше прекрасно. Щеше да го спомене и по-късно, когато си припомняше тези часове. „Не бях разстроена, но се чувствах притеснена. Не бях разтревожена, но бях развълнувана. Слънцето залязваше като всеки друг ден, времето беше приятно и ухаеше хубаво, но на мен ми изглеждаше, че наближава буря, чувствах се като дебнеща лисица и се питах какво друго могат да правят лисиците, когато останат гладни, освен да нападат — тоест защо човек стига дотам, че да извърши престъпление… Защото ограничаваха правата ми, потъпкваха гордостта ми и лишаваха дъщеря ми — заради една курва и нейното копеле — от бащинство и наследство, защото похарчих много пари и много се ангажирах… Не, нито едно от тези! Какво значение има! Не знам. Нищо не знам.“

Трябва да започне по ред отначало. Щеше да каже следното: тя не е подбудител на това деяние. Даже, при положение че е имало подбудител, тя не е знаела кой би могъл да е, разбира се. Когато научила, се почувствала зле, но нищо не знае. Все пак това бил бившият й зет, много добрини била видяла от него. Понеже бил богат и известен, имал много врагове, но тя не ги познава. Нищо не знае. Да, била ядосана, когато я изгонил от хотела, може и да го е заплашвала, но не съжалявала. Не, наистина не го е искала, по-добре щяло да е да не бе наговорила онези неща. Съжалява. Не, не съжалява. Разбира се, че подозира някого. Любовницата му Ренгинур изглеждала скромна и невинна, но била коварна като змия. Ренгинур била отговорна за тази работа. Освен това и бебето не било от Илхан. Момичето си имало млад любовник. Откъде да знае кой е! Точно тук кръвното й трябваше да се повиши. „Ох, лошо ми е, искам лекар! Ще припадна!“

 

 

Снощи не можа да спи. Ту й ставаше студено, ту горещо. А и кучето на съседа до сутринта не престана да лае и да вие като на умряло. Няколко пъти почти бе задрямала, но в просъница я обземаше чувството, че пада, и уплашено се събуждаше. Спомняше си за отминалите години, за това, как се случи така, че точно по средата на живота си се оказа в това неопределено състояние — между небето и земята.

Фактът, че досега не беше проявявала волята си да защити своите желания и предпочитания, я бе довел до състояние на смазваща инертност, в което други направляваха, а тя се въртеше все в една и съща точка. Когато мислеше за миналото, съзнаваше, че гледа на него като към някой непознат, който знае преживяното от нея наизуст. Затова не можеше да разбере на какъв етап се намира. Нямаше реална преценка за положението си. Сякаш се намираше под прожектори, а ослепителната им светлина й пречеше да различи кое какво е.

Отдавна усещаше в себе си желание да накаже мъжа, който безспорно носеше цялата вина за сполетялото я голямо поражение, но нямаше ясен план за това. После внезапно, след серия случайни събития, мислите й надхвърлиха предварителната цел и без сама да разбере как, бързо се зае с изпълнението на тази операция.

„Рамадан“ се наричаше голямата случайност. Не беше ясно дали тя ще я отведе към лоша съдба, или ще й донесе спокойствие и благини. Да, Рамадан! Кладенец насред пустинята. Смесица от ароматите на лют пипер и опиум. Мургаво, обветрено лице, запечатало спомена за рано погубеното детство, за младостта… Не, най-добре е да върне лентата, да си припомни хронологията на всичко.

 

 

С Рамадан се запозна в един автосалон в Истанбул през май миналата година. Искаше да смени колата си с по-нов модел. Рамадан бе служител в магазина. Заедно изпробваха колата, която си бе харесала. Навън валеше дъжд. Улиците бяха мокри. През предното стъкло, върху което чистачките изтриваха дъждовните калки, се виждаха разцъфналите като полилеи цветове на конските кестени, витрините на магазините за луксозни мебели, аксесоари и конфекция. Младежът, явно опитен продавач, не спираше да говори и хвалеше колата. Беше около тридесетгодишен. Добре сложен, с широки рамене младеж, който я впечатли. Говорът го издаваше, че е от провинцията, и кой знае защо, именно това обнадежди Фикран. Младежите от Анадола често са по-лесни за прелъстяване, освен това са верни и с по-силен характер. С пригладена назад гъста коса и хлътнали скули, лицето му имаше сурово изражение, но тази суровост хващаше окото. Беше чист, но дрехите му не бяха маркови. Носеше обикновени дънки с издути колене и карирана полиестерна риза с навити ръкави. Обувките му бяха евтини, купени от амбулантни търговци. Нямаше нито достатъчно пари, нито вкус. Предизвика у Фикран обич, която приличаше по-скоро на жалост.

По пътя Фикран попита Рамадан има ли цигари и когато той й подаде пакета, тя го помоли да й запали. Младежът се изненада. С хладна, но боязлива усмивка запали цигарата и я подаде на Фикран. Очите му бяха като огледало, блестящи и безизразни. За момент Фикран се огледа в тези очи. Завити на букли около лицето червени коси, едро длъгнесто лице, апатични черни очи, пълни, боядисани в червено устни. Лице, попрехвърлило доста години. Фикран обаче вярваше, че благодарение на козметиката и постоянното поддържане успява да изглежда добре и в сравнение с младежките години, сега лицето й бе по-изразително и имаше дълбочина. Освен това бе убедена, че пълнотата й помага да изглежда мила, опитна и смела в очите на мъжете. На сбогуване си стиснаха ръцете, Фикран задържа по-дълго костеливата, едра ръка на Рамадан. Тази близост притесни и двамата. Дръзка, леко подигравателна усмивка за миг омекоти чертите на лицето му.

Разбраха се за колата. Рамадан бе казал, че сам ще уреди формалностите, като през това време непрекъснато въртеше на пръста си ключа от „Поло“-то^[1].

— Ти много ми хареса — бе казала Фикран. Това бе една от тактиките й за прелъстяване. — Много ми помогна.

— Това ни е задачата, мадам — бе й отвърнал засмяно. — Беше ми приятно, благодаря!

— Бих искала отново да се видим!

— Когато пожелаете — бе казал момъкът. — На вашите заповеди.

На път към къщи Фикран си помисли, че за тази работа ще й трябват пари. В крайна сметка той бе бедно момче, което работеше в магазин за автомобили. Ще иска да ходи насам-натам, да яде и да пие, да се облича добре. „Колко бързо се увличаш“, укори се на шега. Ами ако е женен или сгоден. Не, нямаше такова нещо, веднага бе разбрала става или не става. Ще стане, но трябваше да се погрижи малко за момчето…

Не спомена на Реван за този мимолетен „летен дъжд“, защото знаеше, че няма да го приеме сериозно. От време на време й се случваше да хареса някого и разказваше на Реван, но тя свиваше устни с погнуса и бързо приключваше темата. Същата вечер поседяха мълчаливо пред телевизора. Всъщност много пъти се смееха на глупостите, които показваха по сериалите. Но тогава Фикран не можеше да мисли за нищо друго. Трепереше вътрешно. Сякаш в корема й се бе събудила и мърдаше змия. Мързеливо се излегна на дивана и я остави да се разхожда. Непрекъснато мечтаеше за Рамадан, пред очите й постоянно оживяваше слабичкият на вид, мургав младеж с черни мустачки. Като заряд е. Като острие на нож. Като огън. В момента на ръкостискането им по цялото й тяло се разля сладка топлина, а лицето й се изчерви. Реван забеляза нейната отнесеност.

— Какво ти е тази вечер?

— Притеснявам се за парите — каза Фикран. — Най-вече за Кумру. Остава й още година. Изучихме детето в Америка, плувахме, плувахме и стигнахме до края, а това животно Илхан отряза парите. Ами ако се наложи да прекъсне следването?

— Ще продам апартамента в Етилер и пак ще я изуча — бе казала Реван.

— А помисли ли ние какво ще правим, Реван? Потънахме, потънахме! Предлагам ти да намерим друг адвокат и да подновим делото…

— Не знам дали е възможно. Още не сме получили решението, тоест делото не е приключило. Струва ми се, че Илхан е подкупил нашия адвокат. Да поразпитаме тук и там, роднини и приятели за някой добър адвокат…

— Разбира се, че може, мила. Но за такива заплетени дела се искат доста пари…

— Бихме могли да продадем къщата. И бездруго наемателите ми създават главоболия — отсече Реван.

От година Фикран нямаше никаква връзка, живееше без мъжка топлина. Въпреки че бе на петдесет и две години, изпитваше желание за секс и макар че менструацията й вече бе нередовна, се чувстваше пълноценна жена. Същата вечер си легна рано, но не можа да заспи. Дали не беше прекалено стара, за да спечели възхищението на Рамадан, да го вкара в пътя и да запали в сърцето му огъня на желанието? Но какво значение имаше възрастта? Достатъчно бе да се разберат, да се опиянят един от друг. Нямаше намерение да привързва Рамадан към себе си за цял живот. Това не бе възможно. Но можеше да си позволи малко развлечение, приятно прекарване на времето и сърдечно увлечение, не бе чак толкова стара. Времето е като леден вятър, още колко години й оставаха? Тя добре познаваше възможностите, с които можеше да прелъсти един мъж, и в крайна сметка успяваше да го стори. Основното правило, което я улесняваше в това дело, бе най-вече да се свързва с мъже от нейната черга, да не търси недосегаеми.

В живота й имаше само един мъж, който бе извън това правило. Илхан Саджит. Мъжът, който бе нейно специално желание, когото искаше най-много! По едно време изпита лек интерес към Армаган, но това бе по-скоро от рода на „а дали би ме взел“? Бе нещо преходно. Когато разбра, че е мързелив и некадърен тип, изстина към него. А от Илхан не можа да се откаже дори когато се ожениха с Реван. Илхан украсяваше сънищата й, продължи да бъде главен герой на мечтите й.

Когато Реван за първи път го доведе вкъщи, тя се закле, че ще го отнеме от сестра си. После, когато се скараха и разделиха и се разбра, че Илхан се е отказал от сестра й, тя няколкократно му звъня и му призна, че изгаря от любов по него, че иска да бъдат заедно, но той или се подиграваше с нея, или грубо я отблъскваше. По онова време бе убедена, че е влюбена в Илхан, след това осъзна, че е само желание. Ако поне веднъж бяха легнали, това чувство може би щеше да отмине, но глупакът не пожела дори да я докосне. След година отново се върна към Реван. Когато се ожениха, Фикран изпита голяма мъка. Реван се досети за тази страст на сестра си, но не й придаде голямо значение, защото знаеше, че мъжът й не я обича, че я смята за проста. Смяташе, че интересът на Фикран към Илхан е само фикс идея, мечта да живее като в приказките. В първите дни, когато Реван и Илхан бяха много щастливи, Фикран бе обект на скритите им подигравки, забелязваше подигравателните им усмивки, които, гледайки към нея, се опитваха да крият. А останеха ли насаме с Реван, имаше моменти, в които чувстваше, че непризнато чувство за срам и вина заставаше между тях. Но никога не го изрази с думи. Да, онова, което изпитваше към него, бе истинско привличане. Но тя не обичаше Илхан в смисъла, който другите влагаха в тази дума. Никого не бе обикнала в този смисъл. Привличаха я видът му, мъжествеността му, начинът му на живот, ироничната му усмивка, страстта да печели и това, че я отхвърляше! Реван бе много горда, че Илхан избра нея. Но какво стана сега! Ето че я изхвърли като куче!

Изправи се от мястото, където седеше. Погледна към морето. За миг се видя като влюбена глупачка, която се крие във вилата от някой, който й е причинил голямо разочарование, и мечтае за някогашните дни. В младежките си години вярваше, че е привлекателна. Но сега, естествено, бе вече възрастна. Къде ли бяха изчезнали блестящата кожа, замечтаните очи, тънката талия и едрите, напращели гърди, които преливаха? Всички бяха остарели. И онзи долен тип Илхан се бе превърнал в стар вълк. Бе загрубял скъперник, станал бе истинска напаст, дявол да го вземе! Взел онази портиерска щерка и я настанил в къщата на Реван, отне им всички права. Господ да го убие! Мръсник!

След като се раздели с Илхан, Реван вече не можеше да харчи както преди. Засега парите й стигаха, но когато човек е свикнал да живее на широка нога, му е трудно да свие разходите. Положението на Фикран бе всъщност по-добро от нейното. Магазинът в „Бахарие“^[2], който бе дала под наем, й носеше добър приход. Имаше и спестявания във валута. От години насам се издържаше с парите на Реван, а нейните си стояха настрана. Илхан преди бе доста щедър към Реван. Посрещаше всичките й разходи, а също и разходите на Фикран и Кумру. Реван ръсеше парите, без да си прави сметка къде какво дава. В чантата и в чекмеджетата й имаше купища стодоларови банкноти и Фикран, която не можеше да се стърпи, от време на време си присвояваше по някоя стотачка. Реван или не забелязваше, или се срамуваше да й направи забележка. Бог е свидетел, след като забогатя, Илхан се грижеше много добре за Реван и за нейното семейство. Когато баща й се разболя, той пое разноските по лечението му. Доста години даваше заплата на майка им, отнасяше се внимателно към нея. Зачисли Фикран на работа в собствената си фирма и плащаше вноските й за пенсия и сега тя получаваше пенсия, която не беше много висока, но все пак бе нещо. Дотук добре, но след това забърка едни…

„Но и аз не направих малко за Реван. В най-трудните моменти бях до нея, обгрижвах я за всяко нещо, съветвах я… Ние сме като ключ и ключалка, тя не може без мен, много добре знае, че ако направи сама и две крачки, ще се спъне!“

Кумру не реагира кой знае как на това, че чичо й е прекъснал издръжката й за следването. Учеше реклама и комуникации. Беше сигурна, че майка й и леля й ще намерят начин да разрешат проблема. „Ако не стане, ще си намеря работа“, така реагира на случилото се тя. Даже споменаваше, че си е намерила работа във фирмата на приятеля си. Такива са младежите. Това добре ли е, не е ли? Всъщност бе глупаво. Кумру можеше да позвъни на Илхан и той нямаше да й откаже, но момичето бе гордо.

Не вярваше, че Кумру ще се върне в Турция. Не си дойде дори за лятната ваканция. Уж била на стаж. Положила бе много усилия да изучи дъщеря си в престижни учебни заведения и да стане човек, в продължение на години бе принудена да се държи с Илхан покорно като куче. Сега дъщеря й беше гаранция за нейния живот. Ако тази работа не станеше както трябва, възнамеряваше да отиде при нея. Визата и всички други формалности бяха готови. Можеше да изчезне веднага. За всичко това не спомена нищо на Реван, разбира се. Защото бе твърде мнителна. Можеше да се паникьоса. Освен това Реван бе убедена, че Фикран не разполага с много пари. Ако разводът приключеше с това решение, след няколко години неминуемо щяха да обеднеят и да се принудят да живеят оскъдно само с наема от магазина! Колко страшно е да стигнеш до положението да пресмяташ стотинките! Илхан преобърна целия им живот и ги остави голи като пушки!

— Ще работите и ще си изкарвате парите — бе се провикнал след тях. — Толкова години изсмуквахте кръвта ми, стига вече!

— Да знаеш, че онази женска повлекана и нейното семейство ще ти изпият кръвта като пиявици — му бе отвърнала Фикран. — Ще просиш, ще умреш в старчески дом.

 

 

Стоеше като на тръни. Щеше да й олекне едва в мига, в който получеше съобщението, към полунощ. Тази нощ щяха да се случат важни неща. Животът й щеше да се промени. Знаеше, че това е последният ден, последната нощ от досегашния й живот. Ако всичко се осъществи по неизвестния за нея начин, тя ще поеме управлението на щастието си. Изцяло. Да, но… ако не стане… Сега не биваше да мисли за това. Не, не желаеше даже да си го помисли. Рамадан й бе дал категорични уверения.

Връзката й с Рамадан започна по-бързо, отколкото очакваше. Изглеждаше много шик, когато отиваше, за да вземе колата си. Бе облякла син ленен костюм и бяло прозрачно бюстие, над което гърдите й леко се открояваха, на ушите си беше поставила коралови обеци, а на врата — колие, което допълваше целия тоалет. Обувките с висок ток я правеха по-висока и по-слаба. Сутринта бе отишла на фризьор да боядиса косата си и да си направи прическа.

Рамадан не беше в автосалона. Фикран настоя да се види с него, но шефът му каза, че има друг клиент и няма да бъде в магазина. Под предлог, че иска да му благодари, Фикран поиска телефонния му номер и той й го даде. На следващия ден потърси Рамадан и по женски кокетно го покани на вечеря, а след два дни отидоха в ресторанта на един голям хотел и вечеряха заедно. Рамадан изглеждаше притеснен — като човек, който не заслужава вниманието, което му се оказва. Едва след една-две чаши алкохол се отпусна и се осмели да попита какво се иска от него.

— Знаеш… разбираш — каза Фикран. — Аз съм самотна и нещастна. Единственото, което желая, е приятелство.

— Но ти не ме познаваш — възрази Рамадан. — Ами ако съм лош човек, който може да ти навреди…

— Такъв ли си наистина? — попита го тя. — Въобще не приличаш на такъв… Но и така да е, какво значение има. Не може да навредиш повече, отколкото ти стигат силите. Откъде си?

— Родом съм от Чорум, но от двадесет години живея в Истанбул.

— Нека бъдем откровени. Имам нужда от мъж, ти ми хареса. Не съм на твоите години, но мисля, че не съм жена за изхвърляне. Мога да те задоволя и материално, и морално. Мога да бъда щедра. Но и ти трябва да проявиш сърдечна близост. Женен ли си?

— Не, не съм. И аз ще бъда откровен. Досега не съм попадал на толкова добра жена като теб. Още в първия момент, когато те видях, почувствах вътрешна топлина, но не ти казах, защото не знаех дали няма да се обидиш. Виж, аз не обичам да лъжа… Разликата във възрастта няма никакво значение, важното е да има хармония. Но може да се случи така, че някой ден, не знам точно кога, да кажа „сбогом“ и всичко ще приключи…

— Разбрахме се — прекъсна го Фикран. — Сега… къде да отидем? Резервирала съм горе стая, искаш ли да се качиш?

— Не знам, за това въобще не съм си помислил — изненада се той. — Много си бърза, бе, како!

— Не искам да ми казваш „како“. Казвай ми Фики или Джиджи, каквото и да е друго, но не ми казвай „како“. Виж, миличък, от момента, в който те видях, не мога да спя, душата ми ври и кипи като ад, едва се сдържам да не полудея!

— Аз също си имам своите грижи, своя си ад. Имам цели, желания и животински страсти, които никой не иска да разбере! И ти не можеш да ги разбереш…

Фикран се протегна и погали ръката му.

— Забрави тези неща, момчето ми! Ако искаш, разкажи ми, за да ти олекне. Не се срамувай, достатъчно е да споделиш с мен, всичко ще оправя.

Фикран се унесе. По-късно от време на време й се случваше да мисли, че той е един безчувствен, нахален и неопитомен дявол, но правеше всичко с умиление и похот. Затова и я привличаше. Първата им нощ бе великолепна. Притвори очи. Видя Рамадан, който се приближава до нея и се навежда над лицето й. Спомни си как я грабна за раменете и я блъсна в леглото, дъха му, парещ лицето й като огън, погледа на черните му очи, който я пронизваше. Видя бялото си, закръглено тяло, впиващо се като октопод. Не можеше да повярва, че се люби, както бе мечтала, вярвайки, че един ден непременно ще се случи. Брадата на младежа я възбуждаше още повече.

Колко топли, меки и месести бяха устните му, мокри, лепкави и солени, но въпреки това вкусни!

Ахх! Съблича блузата й, откопчава сутиена и ето че пищните й, неимоверно големи гърди се настаняват в скута му. Рамадан дръпва силно главата й към себе си и се потапя в мекотата им, подобна на възглавница. Притиска с длани жилавите му, стегнати бедра. Опиянена и задъхана, вдига краката си нагоре към тавана… Но силното му, грубо тяло не я оставя да полети и с цялата си тежест рухва върху нея. Фикран се опитва да го отмести, но същевременно го дърпа към себе си, крещи, хапе, мърмори… После, когато лежат един до друг неподвижно, поглежда към Рамадан. Спокоен, глуповат, със зачервено лице. Зъбите му блестят под мустаците. В този миг изглежда грозноват, но въпреки това в стъклените очи, в прикритата му усмивка има една необяснима магия. Дявол е той, истински дявол! Фикран пак го желае… Отново и отново.

 

 

По онова време Реван бе загрижена само за собственото си положение. Бракоразводното дело, което бе завел Илхан, бе приключило и тя не знаеше какво да прави. Положението беше безнадеждно, но въпреки това в началото на лятото с Реван отидоха в Гюзелсу, а оттам в хотела, за да вземат вещите й от вилата, като се надяваха още веднъж да говорят с Илхан, да го убедят — ако не друго — поне да не я ощетява така сериозно при развода. Но този безсрамен тип дори не ги пусна във вилата. Унижи и жена си, и Фикран, като ги наруга в присъствието на целия персонал. Реван бе потресена от грубото им изгонване от къщата и от хотела. В колата се задуши от плач, припадна. Същата вечер отидоха у Гюлджан. Тя също беше в окаяно състояние. Горката! Нищо не бе останало от красотата й, предала се бе на мъжа си психопат, превърнала се бе в негова слугиня. Сто пъти й беше казвала да се разведе. Може ли човек да е толкова страхлив? Освен това нещастията я сполетяваха едно след друго. На масата Гюлджан безспирно говореше и пиеше, не ги остави да заспят до три през нощта. Нетърпимо бе, докато самият ти си угрижен, да слушаш чуждите грижи. Недоспали и измъчени, рано сутринта избягаха от Гюзелсу. После Фикран заведе Реван до вилата в Чешме.

През последната година Реван много се измъчи. Въпреки че бе само две години по-малка от Фикран, изглеждаше като нейна по-голяма сестра. Беше изплашена, объркана, нерешителна, сякаш двете с Фикран са останали сам-самички в света. Откакто заживяха заедно, Фикран започна повече да я покровителства. Отнасяше се към нея като към своя собственост. Сега изпитваше много повече обич към сестра си в сравнение с миналото. Но по характер бяха различни. Колкото Фикран бе смела и решителна, толкова Реван бе безлична, страхлива и неволева. Не бе глупава, но имаше нужда от някой, който постоянно да я закриля. Фикран много се измъчи с нея. Онова, което Илхан бе казал на Реван, когато отидоха в хотела: „Ти сама не ставаш за нищо, сестра ти те напътства“, всъщност беше вярно. Илхан се дразнеше от това положение, защото не можеше да плаши Реван както си иска.

Реван не искаше да остава сама във вилата и не разбираше защо Фикран иска да се върне в Истанбул. Затова се наложи да й разкаже за Рамадан. Но понеже се страхуваше от реакцията й, я излъга, че любимият й е собственик на автосалон, около петдесетгодишен, почтен човек. Въпреки това Реван не одобри връзката й. Как може при тази бъркотия да се свързва с непознат човек! Любов, бе казала Фикран, как да предвидиш кога и как ще те намери. Знаеше, че Реван няма да иска да види мъжа. Тя не харесваше любовниците й, не желаеше да ги вижда и да се запознава с тях. Клетата глупачка бе стеснителна и консервативна по отношение на мъжете. Беше си изработила определени стереотипи и ограничения. Не одобряваше мъжете, с които Фикран имаше връзка след смъртта на мъжа си, и ги наричаше паплач. След като Илхан я изхвърли от живота си, дойде и се настани при Фикран, ограничаваше я, пречеше й да живее охолно и да се наслаждава. Критикуваше годините, килограмите, начина й на обличане, мъжете, с които излизаше.

Темата за любовта бе неуместна. Не можеше да се отбранява, понеже къщата, в която живееше безплатно от доста години, бе на Реван, и защото се намираха в трудно положение. Но всичко това ядосваше Фикран. Изисканата Реван! Откакто стана котка, бе уловила само една мишка, но и нея изпусна. През живота си не позна друг мъж, освен Илхан. Е, за какво й послужи тази нейна самовлюбеност? За какво друго й послужи онази й работа? Нямаше представа какво е да усетиш вкуса на живота, нищо не знаеше. И ето че накрая остана сама като куче.

По думите на Рамадан той живеел с приятел в малка, порутена ергенска квартира в „Тарлабашъ“. Фикран познаваше този тип квартали. Сгради с тесни фасади и изпопадали мазилки. Вонящи на урина стълбища. Студени, разхвърляни стаи с дървени дюшемета и почернели тавани, тесни, миризливи легла, покрити със скъсани юргани. Мивки с плесенясали фаянсови плочки и пълни с хлебарки кухни, които миришеха на гранясало олио и боклук, клозети със засъхнали изпражнения в дупките. Миризми на тежък сън и човешка пот, които никога не изветряваха…

Когато бе младо момиче и работеше като продавачка в един забутан магазин на „Бейоглу“, имаше любовници, които живееха по такива места, и бе правила секс с неколцина в онези легла. Трепереща от студ, беше изпушвала по цигара между два сеанса. За да не забременее, се измиваше с леденостудена вода в онези грозни клозети. С надеждата, че щастието, радостите и бъдещето я очакват в онази недостижима, окъпана в светлини далечина. Какво чисто, какво неподправено чувство! Чисто ли? Майка й ли я беше родила такава, по дяволите? Не, имаше нещо, което идваше отвътре, подтикваше я, притискаше я, нещо, което викаше: „Хей, аз съм тук“. Нещо изгарящо, силно, магическо.

Кой знае защо, но винаги бе считала за особено привлекателен и интересен живота на проститутките и ако имаше възможност да избира, би избрала да бъде проститутка. Но не я оставиха. Никога не живя според собствените си желания. Все живееше под опеката на някого. Особено й харесваха онези силно гримирани жени, които нощем чакаха под неоновите светлини на баровете и публичните домове. Обичаше да оглежда тялото си в огледалата. Откакто се помнеше, копнееше за секс с по няколко мъже на вечер или едновременно с двама мъже. Когато беше млада, мечтаеше да участва в приключенията на онези, които не зачитаха общоприетите морални норми и често потъваха в собствената си безизходица, изпитваше убийственото желание да живее без всякакви задръжки и без срам. Това желание никога не угасна. С мъжа си бе нещастна. Ако си бяха паснали в кревата и разнообразяваха секса, Фикран можеше да си затвори очите за страстта му към хазарта, но не се получи. Случеше ли се малко да се отпусне, да кокетничи или да иска нещо по-специално в секса, мъжът й я пердашеше здраво. Ненапразно казват, че от съпруг не става добър любовник. Всъщност този мъж й бе натресен от Илхан. Ожени я набързо, за да се укроти, преди да изпита истинските удоволствия от секса. Илхан и Реван постоянно бяха над нея. Годините й преминаха под тяхната опека, живееше с чувството, че следят всяка нейна крачка. Случваше се да си намери любовник, но винаги тайно от тях. Да не би зет й да узнае, да не би да го постави в неудобно положение! Но защо трябваше да се притеснява, какво срамно имаше в това? Защото се подчиняваше на природата си ли?

Най-продължителна и влудяваща бе връзката й със Сюлейман, на когото продаде магазина си за чорапи, купен преди това с парите, изплатени й като обезщетение за смъртта на мъжа й. В продължение на две години желанията им напълно се покриваха. Изцяло. Той също харесваше проститутките. Преди Фикран да легне с него, Сюлейман слагаше пари на масата. Така му харесваше. Докато траеше връзката им, никога не легна с него, без да вземе парите. Много пъти му се бе молила да не й дава пари, но той така горещо настояваше, че тя накрая се съгласяваше. Фикран бе разбрала, че той не може да прави онази работа, ако не го унижава и не погазва достойнството му. Сякаш някаква сила заповядваше на телата им да изпълняват тези унизителни условия. Тази слабост, която други считаха за мръсотия и перверзия, бе страхотно вълнуваща. „Боже мой, с него изпитах най-разтърсващите, най-големите удоволствия“, си помисли. И той имаше стъклен поглед. Още в първия миг, щом видя Рамадан, усети у него този дух.

Рамадан щеше да я разбере. Веднага го усети. След като остави Реван в Чешме и се върна в Истанбул, се опита да направи спалнята си като бардак на проститутка, както някога. Добави червени лампи и покривки, възбуждащи ветрила, пера, мрежа против комари. Извади предизвикателното бельо, прозрачните нощници, чехлите с висок ток и помпони, маските, които бе накупила преди много години… Поръча още вещи за поддържане на страстта и за разнообразяване на секса. Всичко това й отне седмица. За Рамадан всеки път щеше да бъде различна, непозната жена. Жена на месар, жена вамп, циганка, забулена с фередже жена и още, и още! Нека младежът да я мисли за опитна проститутка, нали подобна мисъл щеше да го подлуди още повече?

В тази стая с Рамадан преживяха ненаситни нощи, влудяващи и необикновени часове на сексуални удоволствия. След първоначалната изненада, Фикран го повлече към дълбините на необуздани страсти. Младежът съвсем не бе глупав. Скъпите подаръци на Фикран, парите в изобилие, които му даваше за харчлък, му осигуряваха мързелив и безгрижен живот. Сякаш светът на чувствата му бе като изсъхнало, без никакви неравности по него гладко дърво или въобще нямаше чувства. Нещата бяха такива, каквито изглеждаха, нямаше нужда човек да рови, за да разбере какво се крие зад видимото, нямаше смисъл да си двуличен, плах и разни врели-некипели. Не обичаше сълзливи жени и не вярваше в любовта. Не бе човек, способен да си изгуби ума по някоя жена. Не бе мъж, който може да се обвърже само с една жена. Можеше да бъде с жена само защото се налага и само толкова, колкото е нужно.

Често пътуваше. Непрекъснато ходеше до Анкара, Измир, Истанбул. На Фикран й се струваше, че се занимава с някакви тъмни дела, но не проявяваше интерес. Чувстваше се неспокойна, когато не се появяваше известно време. Примиряваше се с това, че не й обяснява къде ходи, понасяше грубостите му, макар че понякога се обиждаше от реакциите му спрямо нейното тяло. Макар и рядко, имаше моменти, когато мислеше да надвие слабостта си и да сложи край на тази връзка, но да бъдат заедно, бе така забавно и удовлетворяващо, че веднага се отказваше от тази мисъл. Човекът бе безчувствен, но за Фикран бе по-удобно, че я задоволяваше в леглото. Цялото тяло я болеше от секса, който правеха непрекъснато — сутрин, обед и вечер. „Толкова много секс на тази възраст ще ме убие“, си мислеше и въздишаше мечтателно.

Стремейки се да потисне напрежението си, нетърпеливо и неспокойно се изправи на мястото, където лежеше, и се почеса по гърдите. Широката й рокля с лилави цветя на бял фон се бе повдигнала и откриваше пълничките й крака. Коремът й под тънкия копринен плат бе закръглен като купол и напрегнат. Приключи ли тази работа, ще започне диета. В сегашната напрегната атмосфера не можеше да контролира апетита си. За момент погледна към краката си. Бяха се подули от жегата и ноктите с червен лак изглеждаха като потънали в пръстите. „Погрознявам, когато остана сама и без любов.“

Любов ли? Рамадан бе злоупотребил с нейната любов — ако това беше любов, — знаеше го от самото начало. Той бе нает да прави секс срещу пари. Двамата се забавляваха добре, но това бе служебно и толкова. Личеше си, че си е наумил да разкара Фикран, щом тази работа приключи. Щеше да я разкара, независимо от резултата. Ако потънеше, нямаше повече да го види. Ако успееше, нямаше да е удобно да продължат да са заедно, при положение че и двамата знаят тайната.

През първата седмица от връзката им му разказа за Илхан и подлостите му. Разказа му, че заради копелето, което му е родила една млада жена, се е развел с Реван и поради тази причина сестра й и тя самата са на път да бъдат лишени от голямо богатство. Че го мрази заради жестокостта и липсата на морал и ако може, би го убила. Пожелаваше на Илхан да умре в най-скоро време в прегръдките на портиерската дъщеря. Решението за развода още не е връчено на Реван и в такъв случай се счита за невалидно, ще стане ясно, че детето на жената не е от Илхан, тогава наследството ще бъде за Реван и дъщерята на Фикран, Кумру, осиновена от Реван. Разбира се, разказваше всичко това на Рамадан на части, в различни моменти, като откровено подхвърляше, че желае и се надява да се сбъдне. Без да пресмята докъде могат да стигнат нещата.

После една вечер — бяха се излегнали върху кожа на пода и си почиваха след секса, на по чаша питие, Рамадан внезапно попита Фикран действително ли желае смъртта на Илхан.

— Разбира се, но много повече от това искам теб, душице — му бе отговорила.

— Откъде знаеш, че детето е от друг? — бе попитал Рамадан.

— Тестовете ще покажат. Но дори да излезе, че бебето е негово, частта, която остава на Реван и на Кумру, е много голяма. Достатъчно е разводът да се отложи и човекът да умре, докато не се е оженил за онази жена.

— Познавам хора, които се занимават с разчистване на подобни неща. Но това не са лесни работи, Фики, струват скъпо.

— Когато човек е притиснат до стената, може да се жертва, любими, стига да не пострада…

— Има хора, които работят професионално. Планирано, с гаранция и чисто! Как по друг начин да накажеш мръсника, който не си е изплатил дълговете или пък иска да те убие? И да го дадеш под съд, каква полза, години наред ще влачат делото и накрая пиеш една студена вода. Тези хора помагат подобни проблеми бързо да се отстранят. Има и такива, които вършат мръсната работа ей така, наслука, на бърза ръка, но с такива не става, защото не са сигурни. Работят евтино, но после, току-виж, пропеят и… Ще намериш хора, които познават тази работа и действат мъжки. Ще разпиташ, ще намериш точния адрес, разбра ли, така ще бъде сигурно!

— Ох, ще ми прилошее… ти сигурен ли си? — попита Фикран, протягайки ръка към гърдите си, сякаш искаше да спре учестените удари на сърцето си.

— Ти трябва да решиш и аз за теб ще разпитам и ще потърся, сладка ми Фики — бе отговорил Рамадан.

— Ауу, ама може да ме сполети някоя беля! Страхувам се от такива неща…

— Ти си знаеш! Ако ме питаш, няма да останат следи, не се страхувай! Ще намерим точния човек, ти нищо няма да знаеш… Ще си останеш чиста, Фики! Честно ти казвам!

Фикран уплашено се огледа наоколо, като че ли някой можеше да ги подслушва и да чуе какво си говорят. През това време Рамадан палеше угасналата си пура спокойно, с вид на безразличен, но сведущ по въпросите човек.

Сякаш изведнъж бе станал друг. Единственото, което Фикран сега си спомняше от онази вечер, бе илюзията, че жената и мъжът, намиращи се там, всъщност не са те. Кога ли всъщност напълно е принадлежала на себе си? В съзнанието й винаги оставаха половинчати, непълни, недовършени неща. В много случаи се бе чувствала като пътник, който насила и безцеремонно е бил свален от влака по средата на пътя. Животът й бе преминал в чакане на други влакове, на други перони. А може би най-сетне бе пристигнал дългоочакваният влак?

— Добре де, за колко ги вършат тези чисти работи? — бе попитала, преглъщайки.

— Ще питаме, ще разберем… Зависи за кого става дума. Ако е някой бедняк, няма да струва много. Такива хора не са интересни. Но ако става въпрос за важна клечка, рискът се увеличава и работата се планира като операция на ЦРУ, пресмята се до най-малките подробности.

— Ти занимаваш ли се с такива работи?

— Познавам хора от тези среди. Човещина, съчувствие и подобни неща при тях не вървят. Важни са парите. Ако имаш пари, край на грижите и се успокояваш.

— Ти… оправял ли си някого… тоест убивал ли си?

— Тези работи ги вършат дребните риби. Нали ти казах, аз проучвам и показвам пътя на онези, които са в затруднено положение.

— Добре де, виждал ли си досега някой, който е бил изчистен… нечий труп? Тоест…

— Остави сега тези приказки! Какво от това, дали съм виждал такива неща, или не съм? Казвам ти, че мога да ти реша проблема, ясно ли е? От тук нататък ти си помисли.

В хола се бе възцарила тишина. Седяха един срещу друг пред прозореца, откъдето се виждаше яхтеното пристанище. Беше краят на юни. Наближаваше вечерта и в парка бе притъмняло. Рамадан си играеше със запалката — подарък от Фикран, — позлатена, скъпа вещ. В интерес на истината Фикран си помисли какви ли номера върти. Стъписа се, но в същия момент още по-ясно разбра какво може да загуби и какво може да спечели.

— Проучи! — изрече с решително хладнокръвие тя. — Първо да видим какво ще поискат!

Рамадан не й спомена подробности. Но и Фикран не попита нищо. И двамата бяха сигурни, че ще е по-добре, ако не знаят и не питат. Половината от парите за проучването, планирането и аванса се изплащат предварително. Половинчати работи не минават. Когато му дойде времето и всичко приключи, се плаща останалата половина.

— Парите уговарят работата, парите дават заповедта и парите вършат работата — бе казал той. — Няма никакво значение кой е, кои са, разбираш ли? Представи си, че и аз не се казвам Рамадан.

— Наистина ли не се казваш Рамадан? — бе се разтревожила Фикран.

— Не, казах го ей така, но може и да е вярно.

 

 

Искаха луди пари. Дори да дадеше всичките си спестявания, пак нямаше да стигнат. При това положение трябваше да уговори Реван да продаде апартамента си в „Етилер“. В продължение на седмица неспокойно обмисля какво да прави, как да й обясни ситуацията. Не можеше да й разкрие плана, защото тя нямаше да одобри подобен вариант. Щеше да се изплаши. А и колкото и да се ядосваше на Илхан, не би се съгласила да бъде убит.

Фикран се обади по телефона на Реван и й обясни, че е намерила много добър адвокат, човекът дал гаранция, че ще развали делото, но ще им коства много скъпо и затова трябва да намерят пари. Нямаше начин да се преборят с човек като Илхан, ако нямаха пари. Освен това не се налагало да идва в Истанбул. Достатъчно е да направи генерално пълномощно на името на Фикран и да й го изпрати, тя ще уреди всичко. Реван се развълнува, но както и очакваше, не прие предложението. Седмица по-късно си дойде в Истанбул. Искаше да види адвоката, да говори с него, за да е сигурна. Освен това трябваше да изпратят пари на Кумру и възнамеряваше да продаде апартамента.

Един ден по обяд отидоха при един мним адвокат, който Рамадан бе намерил. Очакваше ги добре облечен, едър, около шестдесетгодишен мъж. Обясни им надълго законите, каза, че ще удължи делото, за да бъде обявено решението за развод за нищожно, и как после ще го спечели. Обвини предишния адвокат на Реван в неопитност, дори в съучастничество с отсрещната страна, изразявайки й съжалението си за случилото се. Положението бе трудно и безнадеждно. Можеше искът да бъде отхвърлен. В краен случай можеше да поискат нова и подробна експертиза на имотното състояние на Илхан, да заведат иск за обезщетение и да поискат по-справедлива подялба. Думите му бяха убедителни и внушаваха доверие. Но работата щеше да е трудоемка. Ще се дадат подкупи, ще се наеме човек, който да проучи имотното състояние, и за всичко това ще трябват пари. Налагаше се да ги приготвят. Една част ще се даде предварително. Проучванията им ще продължат, но тъй като съдът ще излезе във ваканция, през есента ще подновят делото. Реван се бе обнадеждила. Очите й сияеха, развълнувана задаваше въпроси на човека. Те щяха да решат проблема за пълномощното.

Реван обяви къщата за продан. Но не се върна във вилата. Прекараха юли и август заедно в Истанбул. Стаята на Фикран бе възвърнала предишния си скучен вид, а срещите й с Рамадан бяха затруднени. Няколко пъти се видяха навън, в хотели, но младежът каза, че е по-добре да не ги виждат заедно. Фикран се потопи в монотонността на домашния живот. В началото на септември наемателят на Реван купи къщата, макар и малко под действителната й стойност. Когато формалностите по продажбата бяха готови и Реван получи парите, Фикран й напомни, че възможно най-скоро една трета от тях трябва да се предадат на адвоката.

— Добре, утре ще се обадя по телефона и ще му ги занеса — каза Реван.

— Аз имам работа там, мога да ги занеса, а половината от останалите пари ще те помоля да ми дадеш назаем, през октомври ще ти ги върна — каза Фикран.

— Боже мой, за какво са ти? Мислех, че имаш повече пари от мен.

— Нямам, мила, откъде си правиш такива изводи! Виж, от месеци не са плащани училищните такси на Кумру. Тя мислеше да ти каже по телефона, но я досрамя. Обещах й, че аз ще ти обясня.

 

 

В момента не знаеше къде е Рамадан, но мислеше за него. Най-вече за това, какво прави. През първата седмица на септември Рамадан взе половината от парите и замина.

— Аз ще ти се обадя — й каза. — Да не си посмяла да ме търсиш.

За да може по-подробно да следи хода на събитията, преди десет дни Фикран отиде на вилата. В присъствието на Реван не можеше да говори спокойно по телефона. Но преди да тръгне, подхвана темата пред Реван. Припомни си разговора помежду им:

— Ако сега стане някакво нещастие с Илхан, всичко би се разрешило от само себе си, нали, Реван…

— Къде ти!

— Никога не се знае. Току-виж, станало…

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не искаш той да умре? Е, аз също го искам.

— Откъде ти хрумват тези неща… Изплюй камъчето!

— Ако ти кажа, че нещо такова ще се случи?

— Досетих се, когато ми поиска пари. Да не би да си се набъркала в нещо?

— Аз нищо не знам. Само знам, че ще стане. Парите, които взех от теб, бяха вложени в това.

— Знаех си! Говорих с Кумру… и все пак не бях сигурна… Господи, какво говориш? Ти луда ли си? Да не би да си наела някого, ти си луда, наистина си полудяла! Господи, това не може да бъде вярно, ще се набъркаме в голяма беда. Не, това не може да стане, не може, казвам. Кой е този, ох, не мога да повярвам…

— Не се паникьосвай, успокой се, не бъди глупава, ела, седни тук…

— Не може да го направиш! Как можа? Сега какво ще правим? Веднага отиди, спри този човек, веднага! Не… не…

Реван риташе вратата като луда.

— Виж какво, престани най-сетне! Нито ти, нито аз знаем нещо. Затвори си устата и ме изслушай — Фикран я дръпна за ръкава да седне.

— Ти си маниачка, знаеш ли, луда си! С кой акъл се захващаш с такива работи! Да ни довършиш ли искаш?

— Ние и бездруго сме свършени, Реван, не виждаш ли? Държиш се като сомнамбул! Не виждаш реалността. Че какво толкова, всеки ден стават такива неща… Нима имаме избор? Какво ти каза адвокатът вчера? Какво ти каза? Всичко е свършено, повече нищо не може да се направи, нали?

— И той е част от постановката, нали… Господ да те накаже! Махай се, махай се веднага оттук…

— Виж какво! Или се стегни, или и двете отиваме по дяволите, ясно ли ти е! Но най-вече ти ще изгориш!

— Кого намери, откъде го намери, как ще стане тази работа? — попита Реван с пребледняло лице. — Наемен убиец ли намери? Каква жена си ти, как ти идват наум такива работи, как ги вършиш тези неща? Не разбирам, не мога да разбера…

— Ти наистина си била много глупава. За каква ме мислиш? Че се срещам с такива хора? За всяко нещо си има начин! Това е последният ни шанс. Само безбожник може да накаже безбожника. Има си хора за всяка работа, а те си имат посредници. Това всеки го знае. Стига да имаш пари! Казваш си какво искаш, останалото е лесно. Ако искаш, можеш да дадеш поръчката по телефона, а парите да пратиш по куриер. В кой век живеем?!

— Значи така направи? — изсъска Реван.

— Ах, горката ми сестра. Нямаш представа как стоят нещата. Виж, пак ти казвам, върви с високо вдигната глава, няма да питаш кой какъв е, ясно ли ти е? Пак повтарям, не знам. Има посредник, но не знам името му. И той не ме познава. С пари всичко се купува. Работата е сигурна. Не забравяй, че и ти нищо не знаеш! За нас е най-добре да не знаем, разбираш ли? Ако стане беля, което е малко вероятно, аз ще отговарям, ти не си набъркана в тази работа.

Реван плака цял ден, трепереше като лист и се опита да се успокои с хапчета. Въпреки това Фикран усети, че се е съгласила. Цяла нощ говори със сестра си за хубавите дни, които им предстоят. Дори накрая да няма смърт, щяха хубавичко да го сплашат. Така ще разбере, че работата е сериозна.

— Тогава съвсем ще побеснее — бе казала Реван. — И може да ни убие.

— Хора като него имат много врагове, мила сестрице. Няма да се сети за нас, ние сме последните, за които би се сетил… Утре ще отида на вилата, по-добре ще бъде да не сме заедно. Освен това трябва да си събера мислите. Ще ти звънна. Като ти се обадя, може да използвам кодови изрази. Умната и се опитай да бъдеш хладнокръвна.

 

 

След пристигането й във вилата, три дни Рамадан не се обади. На третата вечер й позвъни, попита дали „пакетът“ е на мястото си, или не. Фикран му каза, че е на мястото си, на 22 септември вечерта ще има парти за рожден ден и обстановката ще е много подходяща пакетът с подаръка да се предаде на собственика. На партито ще има гости. Добре ще е да се отиде с подходящи дрехи.

Айтен й бе казала, че ще празнуват рождения ден на малкия пикльо край басейна. Някога тази жена бе най-вярната прислужница на Реван и сега докладваше на Фикран всичко, а тя й се отплащаше с подаръци и дребни суми. Айтен мразеше Ренгинур, защото се отнасяше зле с нея и ако зависеше от Ренгинур, щеше да я изхвърли на улицата.

Вчера сутринта Рамадан пак я потърси. Тази вечер партито ще бъде посетено и подаръкът ще бъде предаден. Ще бъде много забавно и ако всичко върви както трябва, в дванадесет и десет телефонът на Фикран ще звънне три пъти последователно и ще прекъсне. Ако не отиде? Няма такава вероятност. Но ако все пак… Няма. Ами ако все пак има и един процент вероятност?… Тогава ще си трае, бе казал Рамадан. Все пак Фикран не бе сигурна. Тази сутрин се обади по телефона на астроложката си в Бодрум и я помоли да погледне разположението на звездите. Привечер жената й съобщи резултата. Намираше се в период на възход. Пред нея се откриваше пълен с богатство, успехи и щастие хоризонт. При тази хубава новина Фикран не се стърпя и се обади на Реван. За да й каже и да я успокои. По-добре е да чакаш нещо, отколкото да не знаеш какво чакаш. След като я разпита как е, добре ли е, й каза: „Тази вечер“. Реван не продума нищо, като че езикът й се бе схванал.

Погледна часовника си, часът бе осем. Накрая щеше да стане. От началото на лятото бяха изминали три месеца, но последните три часа й се сториха като три години. Защото с наближаването на очакваното събитие съвсем се объркваше. „Моля ти се, Господи, не допускай да стане провал!“ Нещо в нея безмълвно потрепери. После се успокои. А може би Бог се криеше в лилавата бездна на хоризонта? „Моля те, бъди до мен!“ Погледна към оглозганите пилешки кости в чинията върху масата. Почувства лекота, сякаш нещо я беше изтръгнало от нея самата и я бе освободило. Ще отиде да си изпържи картофи. Нищо, че ще стане сто килограма, нека! Щеше да й отнеме половин час. Ще обели картофите, ще ги нареже на филийки, ще извади тигана от шкафа и след като го постави на котлона, ще изчака олиото да се нагорещи и ще хвърли в него нарязаните картофи. Изпържените картофи ще почервенеят като нар… После ще ги гарнира с малко кетчуп и майонеза. „Ще си отворя и една леденостудена бира“, си каза.

Ако тази тричасова вечер приключеше благополучно, утре всичко щеше да е много хубаво. Нямаше защо да се тормози. Не беше лесно да не знаеш нищо, да нямаш информация или да знаеш, но да се правиш, че не знаеш. Важното е да умееш да си служиш добре с ума и с езика. И най-важното — да имаш пари и положение. За момент спря, опита се да се потопи в спокойствието на вечерната тъмнина, да си представи победата и благоденствието, които щеше да постигне утре сутринта. Дъхът й секна.

Представи си как удоволствията, вълненията и радостите, към които бе привързана и които преследваше, се връщат при нея умножени. Кой знае защо, се сети за думата „лудост“. Може би наистина според някои вършеше налудничави неща. Възможно бе да считат житейските й принципи за погрешни и глупави. Но всъщност подобни мисли бяха сбъркани и глупави. Спря се върху думата „погрешно“. Замисли се, без да съумее да подреди по важност грешките, които още не бяха излезли наяве, замисли се за все още недоказаната правота на истините и за ненужните мъки, които бъдещето щеше да донесе заради тази неяснота и обърканост. За миг й призля. Отвън се чу писък на дете. Дочу кухненски шум и звук от пръсването на стъклен предмет. Фикран усети нервен трепет по лицето си. На всичкото отгоре изведнъж започна да хълца!

Стана и тръгна към кухнята. Имаше чувството, че е огромен, празен балон, който се търкаля по земята. Стомахът ли я заболя, какво ли? Или черният дроб? Много се бе натъпкала, много пи, докато белеше картофите, това е проблемът. „Чувствам напрежение, което е неизбежно в промеждутъка между принудително бездействие и превръщането му в действие. До сутринта ще ми мине.“

Погледна с погнуса към картофите в тигана. Повдигаше й се, щеше да повърне. Изключи котлона и хукна към тоалетната. Клекна на колене и повърна, като не спираше да се оригва. Във водата в дупката на тоалетната плуваха пихтиести остатъци от пиле, хляб, плодове и мляко. „Намирам се в подножието на висините, които се опитвам да изкача“, си помисли. На дъното на бездната…

Видя изпъстрените с морски мотиви завеси на банята. Розовата изтривалка, крака на мивката. Обзе я зашеметяваща липса на равновесие, апатия, която наподобяваше нищото. Поиска час по-скоро да дойде нощта и колкото може по-бързо да се съмне! Да става каквото ще!