Инджи Арал
Лилаво (7)

17:30

Беше кацнал върху камънаците над залива, който се намираше на около километър на север от хотела. Облечен бе в тениска в папагалско зелено и преправени от панталон шорти в цвят каки. Сянката от краищата на сламената капела, която повече приличаше на женска шапка, предпазваше лицето му от жаркото обедно слънце. Погледна към хотела — към розово-белите къщички, построени между дърветата, които приличаха на крем върху торта. Отдалеч мястото наистина изглеждаше суперлуксозно!

Не обичаше такива места. Дойде не по собствено желание, а заради сестра си. Съпругът й бе болен. Умираше. Настаниха Адем в хотелска стая, но в онази част, където отсядаха чужденците, пристигащи с евтините пакети за почивка. Това беше стая за пране, намираща се в дъното на коридора. Поставиха походно легло в ъгъла на стаята. Уж нямало други свободни стаи. Добре е, че не оставаше там. Повечето от времето си прекарваше край леглото на болния. Ако Гюлизар не бе окупирала свободната стая във вилата, където лежеше болният, можеше да остане там. Сутрин отиваше да спи. Но не можеше да заспи. Денем бе много шумно.

Хвана въдицата, постави я върху коленете си и присвивайки очи, сякаш не виждаше добре, закачи стръвта на кукичката. Пластмасовата кутия пред него бе пълна с червейчета и парчета хляб. А до камъка бе поставил пластмасово шише с вода и найлонов плик с хляб, сирене и пакет цигари. Повдигна глава и погледна към разпрострялата се пред него синева. Под неподвижното обедно слънце всичко изглеждаше естествено и нормално. Тук нямаше нищо, което да е развалено, разкрасено или преправено. Нямаше думкане на барабани и пронизителни звуци от инструменти, които се забиваха в мозъка му. Чуваше се само неуморният, монотонен хор на щурците.

„Морето, истинското море е тук. Безбрежно, недосегаемо, омагьосващо. Люлка между небето и земята, която можеше да люлее и да разтушава човек. Тайнствено море. Майка богиня. Не Бог. Земята е женствена, а морето е мъжествено, взима и връща. Дъхът му, гласът му будят страхопочитание. То е грубо и гневно. Не е вярно, че морето е като жена, както казват някои.“

Не притежаваше голям опит с жените, за да прави категорични изводи. Казваха, че по принцип били слаби същества. Битуваше мнението, че се влюбвали в мъжете слепешката, не умеели да долавят лошите намерения, че били всеотдайни и търпеливи. Адем не споделяше това мнение. Дори да съществуваха такива чистокръвни жени, имаше и мъже, които бяха твърде опитни, жестоки и безсърдечни, когато защитаваха собствените си интереси. При това не бяха малко. Според него жените бяха склонни да са щастливи в замяна на удоволствието, което доставяха на мъжете. Това можеше да се случва под формата на спокойствие, доверие, пари или секс — зависи от жената. Връзката от типа „вземане-даване“ имаше и лицемерна страна, но редът бе такъв. Имаше отклонили се от пътя мъже, прекрачили границите, пилеещи на воля парите на жените си, но имаше и жени, които водеха охолен живот с парите на мъжете или пък лягаха с такива, които не струват пет пари. Объркано е. Независимо дали се отнасяше за жени, или за мъже, трябваше да се оценява преди всичко човекът, което не бе никак лесно.

Беше женен от двадесет и пет години и досега жена му Адвие не бе извършила никаква магария, не бе допуснала никаква грешка. Харесваше му и държанието, и прическата, и тялото й. Още в първия миг, когато я видя, разбра, че напълно пасва и на кесията, и на тялото му. Ех, така беше. Много години бе такава. Някъде допреди две години. След това тялото й се умълча. Егото й се отпечата върху лицето, превърна се в сърдита и неотзивчива жена. Гласът й стана по-мек, но по-категоричен. Понякога се караха за незначителни неща, но въпреки това животът им горе-долу вървеше. Адем често си мислеше, че животът им можеше и да е по-емоционален, по-вълнуващ, ако имаха едно или повече деца, но нямаха и Адем не се зае сериозно с това. Откъде можеше да е сигурен, че съдбата на детето няма да е като неговата? Кой можеше да му гарантира, че няма да остане с нереализирани мечти като него или че няма да изпита същите несгоди? Ако беше възможно, разбира се, щеше да направи всичко по силите си да го пази и възпита като хората. Добре, да предположим, че успееше. Но щеше ли да го предпази от хилядите пошлости и прокоби в тази страна! От това, да бъде блъскан, презиран, безработен или пък да го предпази от експлоатацията, наркотиците, хомосексуалността и още куп злини.

Като видял какво ли не и препатил човек, той знаеше, че обичта му няма да е достатъчна, за да предпази дерето си от униженията. Дори да бе сигурен, че няма да загине в някоя катастрофа, в ареста, на война, при трудова злополука, бомбен атентат, или че няма да изчезне внезапно, което бе още по-лошо, че системата, която се крепеше върху безпорядък и безправие, щеше да го унищожи. Имаше ли смисъл при това положение да създава още една жертва?

Запали цигара. Водите полека се покачваха и спадаха, сякаш ту се устремяваха към блестящата като стъкло небесна синева, ту се насочваха към скалите, в леката мъгла белите платноходки на хоризонта изглеждаха, като че ли пътуват към неизвестен остров в далечината. Днес Адем се чувстваше отпаднал. Искаше му се да се движи като облак над водите, да се отправи в необятността на морето, да се изгуби, да стане отново това, което е бил, преди да се роди. Сърцето му биеше бавно. Когато сутринта се събуди, в първия момент не можа да си спомни кой е. После си спомни името си, но фамилията не можа. Постави ръка върху сърцето си. Там нямаше проблем, но някъде в главата си усещаше тежест.

Беше дошъл на брега, за да си поеме дълбоко дъх, да разпръсне мъглата в себе си. Риболовът бе предлог. Всъщност не улови кой знае какво. Няколко хамсийки, няколко попчета. Днес морето му изглеждаше различно. Беше се излегнало под слънцето и пламтеше под топлината на лъчите му. Единственото, което всъщност искаше, бе да го разбере. Да говори с него, да му разкаже. Погледна към пяната, която галеше камъните. Хотелът бе шибано място. Нямаше с кого две думи да си каже. Или всяка вечер ще седи в препълнения бар с онези безбожници, чиито думи не разбираше, или ще бистри клюките с Гюлизар!

Ами ако морето изведнъж проговореше? Възможно ли беше да промърмори и да заразказва спокойно, без възбуда: „Аз пазя неповреденото семе на човечеството. Да знаеш, че приближава краят на човешкия род…“ Може, защо не. Тогава Адем ще наостри слух: „Кажи, братко, слушам те“, ще рече.

— Чакам да се засрамят — щеше например да каже морето. — Но нали не им пука, не се интересуват от нищо или не желаят да се интересуват. Безцелно съществуващи, самозабравили се, нервни хора, егоисти, кавгаджии. Навсякъде конфликти. Личи, че са му изпуснали края. Скоро всичко ще свърши. Какво ще стане тогава? Тогава за живеене ще стават само небето и моретата.

— Прав си, братле — щеше да му отговори Адем. — Колко добре го каза. Бога ми, човеците и на мен са ми много противни, побърквам се.

Морето щеше да се размърда и да каже:

— Е, хайде, разказвай!

— Онзи човек, Илхан, взел нашето момиче в прегръдките си, а мен въобще не ме брои за човек — щеше да започне приказката си Адем, гледайки към морето. — Когато минава покрай мен, с безизразно лице и с половин уста ми казва: „Как си, господин Адем“ и отминава, без да дочака поздрава ми. Казва ми господин, а ме счита за свой покорен слуга. И сервитьорите, изпълняващи без възражения всяка негова дума, се отнасят така към мен. Не ти дават дори чаша вода, а нашето момиче може да им каже: „Това е вуйчо ми, затова се отнасяйте добре с него“. Но не го казва, братле! Може ли така, кажи ми?

Протегна се и хвърли яростно въдицата в морето. „Цоп“, каза морето.

— Фатмуш, виж, моето момиче, не съм съгласен да стоя тук като някоя отрепка, нека се държат с мен като с човек, или си тръгвам — беше казал на сестра си.

— Ти пък, бате, какво говориш, че кой ще посмее да те гледа накриво, те само правят фасони — бе отвърнала Фатмуш. — Ти не се притеснявай, искай каквото ти е на сърце, ще ти го донесат. Моля те, не ме оставяй сама, веднъж да прескочим тези няколко седмици…

Как другояче да постъпи? Момичето й отишло при онзи мъж и тя по всякакъв начин се старае работата да не се разтури. Мъжът й уж ще умре, ама не умира. Ако не беше Фатмуш, която непрестанно тичаше ту насам, ту натам да ги сдобрява, досега щеше да се лее кръв. Женицата се разкъсва, дано Илхан най-сетне се разведе, че да свърши този резил. А безотговорната Ренгинур въобще не я е еня, че баща й умира, че майка й едва диша от притеснение.

Докато завърши гимназията, Ренгинур не бе имала връзка с мъж. След като работи на едно-две места, се запозна с Илхан и историята започна. Адем още в началото разбра, че нещо става, но точно тогава Ремзи прекъсна връзките си с него или, по-точно казано, ги замрази. Фатмуш също започна да се държи странно, не разговаряше с него, измисляше всякакви предлози. Почти престанаха да се виждат, като че ли вече не бяха роднини. Адем така и не можа да разбере какво точно става. Съвсем сериозно се обиди, ядоса се, а после, като разбра, че нещо се мъти, се отказа. Докато след известно време, в първите дни от заболяването на Ремзи, Фатмуш отново не го потърси. Плачейки, тя му разказа случилото се и това, че са били принудени да крият от него.

Историята бе следната. Илхан Саджит идвал в дома им в Измир. Взимал ги, разхождал ги, водел ги в хотела си. Хранел ги и ги поял, слагал пари в джоба на свако — не е важно колко — и го ласкаел. И дъщеря им сякаш диктувала на баща си: „Виж, татко, не се притеснявай за нас, ние да си гледаме работата, ти не ни се сърди…“ Така свършили цялата работа, но Фатмуш научила — уж със закъснение, — че дъщеря й отлетяла от семейното гнездо. Животът й с човек като Ремзи бе нещастно стечение на обстоятелствата. През младостта си той бе човек, който не струваше пет пари. Отвлече Фатмуш, понеже родителите й не му я дадоха доброволно. „Горката, много се измъчи с него. Все аз ги издържах. Аз намерих работа и ги взех в Измир, подадох им ръка, на всеки байрам им купувах дрехи, Ренгинур и Белгин пораснаха в ръцете ми.“ Спомни си детството им. Колко много ги обичаше. И сега ги обичаше, но се измъчваше. Все пак им беше вуйчо, нали.

А Гюлизар всъщност им била сводница. Не можеше да се примири. В устата си усещаше горчив привкус. Тъй както си стоеше, се изплю на земята. Под нейно ръководство се забъркали тези работи. В онези дни и тя се присъединявала към тях. Илхан ги качвал в помпозния си джип, слагал ги на масата и ги гощавал, хубавичко замазвал очите им. Гюлизар усетила каква е работата, обръщала чашите с ракия, обсипвала го с комплименти, правела му мили очи. Тя ги умееше тези неща. А Илхан не е някой обикновен човек, заради момичето търпял тази дърта проститутка и онзи глупав Ремзи.

След като работата бе приключила, Адем бе попитал Фатмуш: „Ти защо не направи нищо, защо не се възпротиви?“ Разбира се, че се била възпротивила. „Това момиче не се прибира у дома, ти си пълниш джоба с пари, но мен това ме безпокои“, казала тя на мъжа си, но той се съюзил с Гюлизар и й поставил ултиматум: „Или се съобразяваш с нас, или си отиваш“. И Фатмуш нямала избор, къде ще ходи? Белгин била твърде далеч, за да отиде при нея. Момичето е медицинска сестра в Ардахан. Освен това на главата й се стоварила и друга беля. Влюбила се в младеж, издирван от полицията за участие в забранена организация. Може би ще я уволнят от службата. При това положение къде щеше да се дене Фатмуш?

„Ако бях научил историята, преди да стане прекалено късно, щях да убия и Илхан, и Ренгинур. Такива неща у нас не са позволени, не може така, щях да ги убия! Но всичко е свършено. Раждането на бебето ми върза ръцете.“

Умът му бе объркан. До четири и половина през нощта будува до леглото на болния и през това време обърна още една малка ракия в добавка към голямата, изпита преди това. Не можа да заспи, до сутринта се разхожда буден. Този Ремзи нямаше намерение нито да се оправя, нито да умира. Преди това се установи заболяване на простатата му и го оперираха. Подобри се, но след това пак се разболя. Ракът като червей проял дробовете му. В мозъка му установили пет тумора! Какво друго оставаше, освен да го оперират. В интерес на истината Илхан поел разноските по лечението, направил всичко необходимо, но Рамзи така и не се оправи.

 

 

Вълните, които вятърът издухваше към брега, полазиха към Адем и намокриха краката му.

— Търча насам-натам, братле, постоянно съм на крак — оплака се той на морето. — Снощи от девет и половина до три сутринта бате Ремзи ме повика тринадесет пъти. Не може да уринира, „повдигни ме“, иска да каже, но не може, после поиска вода, донесох му, „мирише ми“, казва. Отидох и взех една бутилка от най-качествената вода, която докарват от онзи извор на върха и я бутилират. Но не пие, братле, не може да пие. „Мирише ми“, казва. И знаеш ли защо? Ами… да ти кажа. Състоянието на този човек ще продължи да се влошава, ще стане много по-зле. Беше портиер и огняр в блок с тридесет апартамента. Доставяше им с дамаджани вода за пиене. Всеки от блока му даваше празните дамаджани и той, нали е портиер, взимаше ги и ги пълнеше с вода от чешмата. След това им ги носеше, все едно водата е изворна. Взимаше парите и ги слагаше в джоба си… Затова, братко, на този човек всички питейни води му миришат лошо. Той знае какво е направил, затова всяка вода му мирише лошо и не може да я пие. Нечестивец! Не можел да пие. Възмутен съм, братле! Ако не ми беше жал за сестра ми, отдавна да съм си тръгнал. Онзи ден дойде Адвие, видя какво е и си отиде. Аз не мога да си тръгна, не мога да оставя Фатмуш сама, братко. Нали уж сме мъжки момчета…

— Колко много мъка има в сърцето ти… — каза морето.

— Много ми се натрупа, братле, ей до тука ми дойде — каза Адем, докосвайки с ръка устата си. — Смятам те за приятел, затова изливам душата си пред теб. Да не съм те притеснил, братко?

— Не, аз съм търпелив, разказвай — отговори му морето.

— Този Ремзи не може и да поглъща храна, братко. Не може да яде! Завчера поиска да му донесат пиле. Отидох и взех не от ресторанта, а му купих от най-добрия продавач на пилета в града. Лично го изпекох на скара. Занесох му го, „мирише“, ми казва! Не може да яде, братле, не може. Защото този човек заедно с няколко момчета от Измир беше отворил един бюфет в близост до портиерското си жилище. Всеки ден продаваше по три каси пилешко и прибираше всички пари. Човек без срам. Не може така! Виждаш, от притеснение пуша по три кутии на ден… Няма минута почивка за мене, братле…

Точно в часовете, когато му се доспиваше, започваха да тряскат врати, пускаха сифони на тоалетни, жените започваха да се кикотят и той чуваше всичко. Беше много чувствителен. Питаше се какви са тези шумове, чуваше всички гласове — вътре или навън, пред погледа му оживяваха дори намазаните с катран въжета на товарния асансьор, мъжете, които денем се сношаваха с жените, и жените, които се сношаваха с мъжете, жиголата, които правеха любов с жените, а също и хомосексуалните двойки… имаше и такива, разбира се. Типове, окичени с обеци, със сребърни колани и с лакирани нокти. „Това не е моя работа, в такава обстановка всичко това може и да е в реда на нещата, хранят те по три пъти на ден, сутрин, обед и вечер“, си казваше, но не можеше да спи. Какви са тези стени и тези врати, през които се чуваше и най-малкият шум и се виждаше всичко. По време на строежа сигурно са крали от материала. В крайна сметка само Илхан знаеше дали строителството е било под контрол, нали хотелът си е негов. В правото си е дори и да каже: „На който не му харесва, да не идва!“

Усети, че нещо подръпна стръвта. Започна бързо да тегли въдицата. Ех, сега трябваше да е на своето си място. Имаше си колиба на Карабурун^[1]. Една стаичка от дъски и дворче. Подходящо за разтоварване място, от години ходеше все там, когато се почувстваше напрегнат. Ловеше риба, а вечер запалваше скарата и с удоволствие си пиеше ракията. А после, когато изиграеше една-две игри на табла в кафенето, нямаше по-щастлив от него. Но тазгодишната му почивка беше друга. Освободи малката колкото палец рибка, която се бе закачила на въдицата, и я хвърли обратно в морето. Не можеше да свикне с това място. Освен това бяха стоварили всичко върху Фатмуш. „Аз не мога всяка вечер да пазя Ремзи, тази работа няма ден, няма нощ, Гюлизар да го гледа една нощ, на следващата аз, а през деня веднъж ти, веднъж аз, после Гюлизар“, бе предложил той. Уж така се разбраха, но къде ти… Дните и нощите се сляха.

Налагаше се той да тича за всичко. Трябвали лекарства, отивай в аптеката в града, тичай за памперси, за системи, за това, за онова! Нали ставаше дума за болен човек, искаха какво ли не… Толкова много хора се разхождаха тук, но станеше ли дума за работа — „Хайде, вуйчо, тичай!“ Всъщност нямаше много хора. Искаха да демонстрират, че са заможни, затова изглеждаше, че хората са много. Облекли момчетата в униформи и ги разкрасили, на всеки сложили по един началник, а всички са бедни момчета, повечето учат хотелиерство. Работеха по петнадесет часа на ден. Все на крак, с пребледнели от умора лица. А там, където ги бяха настанили на квартира, куче да вържеш, няма да стои. Горкичките спяха върху двуетажни легла с ширина шестдесет сантиметра, с подути крака, не се дишаше от горещина. В белите си униформи с тъмночервени дрънкулки външно изглеждаха много елегантни, но отвътре изгаряха. Всичко това бе известно на Ренгинур, защото самата тя го бе преживяла, но дума не отваряше пред любовника си.

И храната беше странна. Имаше шведска маса с най-разнообразни, добре украсени блюда. Но погледнато по-отблизо, не изглеждаше точно така. Макарони с кайма, отделно с майонеза, с кисело мляко, ето ти три вида блюда! Четири вида пюрета. Един и същ вид месо, сготвено по три начина, желирано, с доматен сос, с пюре. Останалите от предния ден пилета на грил ги приготвили с бял сос или ги гарнирали със зеленчуци на фурна, ето ти още два вида, а останалите от закуската салами и сирена ги нарязали на дребно и ги разбъркали с яйца или с нещо друго, ето ти мезе… всичко беше залято със сосове. Важното е очите да са пълни. Но както и да е, това не беше толкова важно. Той нямаше проблеми с храната. Основната, готвената храна беше мазна, тежка, трудно смилаема. Кухнята бе толкова лоша, че чаят не се запарваше, а се поднасяше само в пликчета, кафето беше отвратително! Прахосваше се безобразно. Изхвърляха купища остатъци от храна. Само хлябът, който се изхвърляше, щеше да стигне за изхранването на няколко бедняшки махали. Вината бяха най-качественото, което сервираха. По време на вечеря поставяха по средата бъчви. От чучурите им точеха вино. Но Адем не пиеше вино, защото си падаше по ракията. Но даже и да не беше така, нямаше да си налее от виното на Илхан, който не го канеше на масата си, но даже и да го поканеше, нямаше да отиде. Той бе дошъл тук, за да уважи сестра си!

Нали ще попитат кой е този. Кой е този, който нищо не харесва! Правилно. Може би всичко беше хубаво, направено добре, но на Адем му се струваше много грозно. Бе недоволен, защото се срамуваше от тях! Щом се погледнеше в огледалото, му се струваше, че изглежда като негодник. Подъл човек… Но не бе кавгаджия по характер. Бе човек, който живее единствено за чест и човещина. Питаше се: „Защо? Какво ти става, Адем, ти, който си преживял толкова много неща?“. Тогава си мислеше: „Ех, ние как отгледахме Ренгинур, с какво я закърмихме! Като погледна момичето, ми става тъжно заради усилията, които съм положил за нея!“

— Разкажи ми сега какво точно е станало — каза морето, отдръпвайки се назад. — Не можах да разбера много добре. Не разбрах даже кой си ти…

— Ще ти разкажа, братко, имай търпение. Аз съм от източните провинции. Там, по нашия край, още от рождение те дамгосват като неадекватен. Налага се да можеш да хапеш, за да можеш евентуално да останеш жив. Сигурно знаеш онези места. Една нивица, две крави, няколко кокошки. Малка градинка. Пет деца и двама възрастни. Тогава беше такава мизерия, че нямам думи да ти я опиша. Сега построиха язовир и е малко по-поносимо. На петнадесет години дойдох в Измир да уча. При нас мнозина постъпват така.

Още в началното училище направил впечатление на учителя си. Докато разказвал урока си, не свалял очи от него. Знаел картата на Турция наизуст, пръв от всички решавал математическите задачи. В пети клас станал председател на класа, докладвал на класния ръководител за присъстващите и отсъстващи ученици. След това продължил в средния курс, но докато бил в последния клас, баща му починал от инфаркт. Три девойки и две момчета останали на грижите на майка му и баба му.

Малкият му чичо Ръдван отслужил войнишката си служба и след като се уволнил, не се върнал на село, а останал в Измир. Десет години вече бил майстор във фабрика за платове. Живеел под наем с жена си и двете си деца в коптор с две стаи. Адем му написал писмо, че иска да отиде при него. Надявал се да продължи да учи в гимназията в Измир.

Тогава за първи път се качи на черния работнически влак. Застана прав редом до другите пътници в тесния коридор. Покрай прозорците бързо преминаваха телеграфни стълбове, ливади, планини, варовити склонове, житни поля. Опустели анадолски села, тъжни гари, където се блъскаха да се качат на влака селяни, събрали челядта и покъщнината си и отиващи на запад да събират реколтата от грозде, памук и тютюн. Вече бе осъзнал, че държи съдбата си в свои ръце и отсега нататък тя ще зависи от собствената му воля. Сърцето му се изпълни с радост, той затаи дъх и се закле, че ще успее. Оттогава започна да чува и „вижда“ всичко във влака, дишането и сънищата на спящите. Онази вечер за първи път забеляза у себе си тази особеност. Онова, което чуваше с ушите си, виждаше и с очите си! Виждаше онова, което усещаше, разбираше и познаваше. Като че ли способността му да чувства притежаваше светлина, която светваше и угасваше. Пламък, който дотогава не беше виждал. Гласовете в този пламък бързо се превръщаха във видения.

Още в първия момент от пристигането си в Измир разбра, че няма да успее да продължи учението си в гимназията. Чичо му едва изхранваше семейството си и в първите дни му напомни, че трябва сам да изкарва прехраната си. Още през първата седмица Адем разбра, че житейската му история ще продължи по различен от очаквания от него начин и че напразно се е надявал на много неща. Обиди се и реши да учи занаят. Чичо му го настани при един познат, който работеше в кожарска работилница. В началото започна като чистач на кожите, които постъпваха от кланицата. Бе старателен, работлив и амбициозен. След първите две седмици се притъпи усещането му за онази нетърпима миризма от кожарската работилница, която се разстилаше на улицата. По петнадесет часа на ден прекарваше във вода, краката му мръзнеха в гумените ботуши. Вратите и прозорците на кожарската работилница стояха отворени дори през зимата. Вятърът свободно влизаше и излизаше през тях, но въпреки това не можеше да отвее онази противна миризма, от която на човек му се повдига.

По онова време обработваха кожите с класически методи. Стриваха миди на прах, претопяваха ги заедно с птичи курешки и кучешки изпражнения и поставяха кожите в тази смес. Така почистваха кожите от космите. Следваше почистване и омекотяване на кожите, които се щавеха продължително време. Тази работа изискваше внимание и физическа сила и Адем полагаше извънредни усилия, като многократно се навеждаше и изправяше край тезгяха. Вечер си тръгваше съсипан, от умора едва се държеше на крака. Заплащането бе малко. Едва успяваше да спести някоя и друга пара, за да изпрати на майка си. Жената на чичо му вгорчаваше още повече живота му. Приготви му скромна постеля в бездруго малката кухничка в преддверието на чичовата му къща. Леля му бе припряна и нервна. Броеше му залъците, гнусеше се от ръцете, от бельото му и от всеки неин жест ясно се разбираше, че не го иска вкъщи. Адем се стараеше да й угажда, изпълняваше всяка нейна заповед, за да й стане симпатичен, но тя въобще не се усмихваше.

Следващата зима се разболя. Отслабна, остана без сили. Започна да вдига температура и с чичо му отидоха в болницата. Поставиха му диагноза начало на астения^[2]. В продължение на месец му биха инжекции, като че ли пооздравя. Лекарят бе препоръчал силна храна и грижи, но кой ще го гледа? Леля му се бе изнервила с малките деца, немотията здраво ги бе притиснала, кой кого да гледа по-напред? „Ще се върнеш на село“, бе казал чичо му. А вуйна му, за да се освободи от него, на бърза ръка го обяви за туберкулозен и заяви, че се страхувала да не зарази децата. Адем дочу кавгата им, начаса напусна къщата им и не се върна повече. Какво очакваше да намери там? Бе дошъл на това място, хранейки надежди, че чудо ще преобърне живота му. Но нямаше чудеса, такива неща там не се бяха случвали.

 

 

Още веднъж издърпа въдицата. Беше празна. Обиколката из развалините на спомените бе уморила и сърцето, и ума му. Нави въдицата около корковата тапа. Да лови риба по този начин, бе наивна работа. „Ако наистина искаш да хванеш нещо, на разсъмване ще се качиш в лодката и ще отплаваш в открито море.“ Полегна върху нагорещената скала. Погледна към морето, което блестеше с отраженията на обедното слънце. Познаваше всички негови състояния. Много пъти бе го виждал на разсъмване, когато се къпеше в синьо-лилавите светлини на зората. Когато сребристите му води настръхваха от вечерния вятър, а също и нощем, когато спокойно си почиваше под светлините на луната и звездите.

— За първи път те видях, когато дойдох в Измир, братко Море. Така те обикнах от пръв поглед, че си казах, никога повече няма да живея в място, където няма море.

— Но какво ти направих? — попита морето, но без да прояви прекалено любопитство.

— Какво направи ли? В нашата работилница имаше един човек. Беше майстор. Казваха му Пашата. Много ме обичаше, грижеше се за мен, пазеше ме, разбирахме се добре. Аз също го уважавах. Не умееше да чете и пише, но бе преживял доста неща. Притежаваше колиба на хълма зад работилницата, само една стая и в стаята — огнище. Живееше сам. Нощно време отивах при него. Запарваше чай, сядахме и започвах да му приказвам: „Майсторе, положението е такова и такова! Ще ми намериш място, където да отседна, общежитие ли ще е, нощен пазач ли ще бъда, каквото и да е“. Него, братле, го беше грижа за мен. Говореше бавно, замислено. Защо смяташ, го наричаха Паша? Известен майстор беше, но никой не му викаше по име — Шевкет. Защото човекът по рождение си беше паша, макар да нямаше нашивки. Тогава беше на около тридесет години. Собственикът на работилницата беше съпруг на леля му. Бил шестгодишен, когато майка му и баща му се развели и той останал на улицата. Чичо му го взел в работилницата и на седем започнал да работи. Беше опитен майстор и нали беше започнал от нулата, умееше всичко. Казах ти, братле, че той не можеше да чете и пише, правеше сметките с мъниста и клечки. Но този човек ми спаси живота. Той ме научи на човечност. Та така ми каза онази вечер, братко: „Няма да те оставя, Адем. Ще ми бъдеш другар в живота“, ми каза.

Замъглени видения от миналото отново го нападнаха безмилостно. Пашата бе човек, който се отнасяше с обич и симпатия към всички, към всяко живо същество. Адем изпитваше към него дълбоко уважение. Свързваше ги силна братска обич. Сега му изглеждаше като приказка, но беше истина. Тогава имаше хора като него, а отношенията още не бяха деградирали толкова, човечеството още не бе станало толкова алчно и егоистично. Храброст, честност и готовност да поделиш онова, което имаш, бяха качества, които се ценяха.

Вечер си тръгваха заедно от работа. Прибирайки се в колибата, първо запалваха огъня. После, когато дървото се превръщаше в жарава, Пашата приготвяше вечерята. Бързо и с майсторлък правеше омлети, фасул, пилаф от булгур или кюфтета. Така хубаво и вкусно готвеше, че Адем се изумяваше. Правеше такава грис халва с прясно мляко, че Адем не можеше да й се насити. Не се знаеше как и от кого бе успял да научи всичко това.

— Мераклия съм — казваше. — Ако проявяваш интерес към нещо, значи имаш склонност към него. И щом си любознателен, ще го научиш и ще го правиш добре.

Адем от своя страна също засвидетелства безрезервна обич на Пашата. През дългите зимни нощи започна да го учи на четмо и писмо. Пашата бе схватлив и благодарение на усета и ума си, веднага усвои четенето. Започна да чете вестници, научи се да прави сметките върху хартия. Животът им след дългите часове в кожарската работилница се състоеше от всекидневни вълнения, вечери в малката градина със собственоръчно засадени домати, лук, магданоз, тикви и цветя, в приказки на чаша бира на брега на морето, дълги разходки из крайбрежните улици, беседи, в които умът и истината побеждаваха желанията и отлагаха недокоснатите копнежи. Ходеха заедно на пазар, на баня, а през летните дни, които съвпадаха с байрама, се къпеха в морето.

Неделите Пашата прекарваше в леглото — като награда за трудолюбието си, което не знаеше умора. Адем му приготвяше закуската и чая, а щом се събудеше, му ги сервираше заедно с вестниците. Пашата четеше, задрямваше, после пак продължаваше да чете, слушаше радио в леглото. Това бяха моменти, в които Адем се чувстваше откъснат от света. А копнееше да се втурне по света, да опознае и разбере всичко, но чакаше мълчаливо и търпеливо. Предстоеше му да отслужи войнишката си служба.

В продължение на цели три години заедно преживяха дните и нощите. После Адем отиде войник. През есента на същата година дойде и редът на Пашата, повикаха го, но той отиде да работи в Германия. Адем служи две години, но след службата повече не се върна в работилницата. Купи си на старо подвижна сергия и започна да продава прясно набрани бадеми пред баровете или на крайбрежния булевард. По едно време стана ваксаджия, после се хвана като чирак в една бакалия. Живееше в приземен етаж без вода заедно с други амбулантни търговци. Месеци наред спеше върху чували. Домъчняваше му за дните, които беше прекарал с Пашата, за леглото в неговата колиба. Понякога получаваше вести от него. Работеше в една фабрика за железария и тъй като умееше майсторски и бързо да прави неща, които никой друг не умееше, го бяха направили началник. Беше си намерил приятелка германка.

По онова време Адем опозна и нощния живот. Видя как човек може да прибегне до екстремизъм и да подивее, изправяйки се срещу законите и насилието, видя, че за някои хора бунтът е начин, макар и най-неподходящият, да докажат съществуването си, да се изявят и утвърдят в един хаотичен свят.

Няколко пъти отиде в „онези“ домове с много студени или много топли стаи и се изпразваше върху възрастни жени с отворени очи, навити до коленете чорапи и отпуснати гърди. Единствено нуждата го водеше при курвите, които работеха в облицовани с ламарина къщи. За да убеди сам себе си, че е мъж, че е млад и че се налага, независимо от условията, да се научи. В онези дни у него се зароди желанието да се противопоставя на нещата, които опропастяват света и хората. Това бе вътрешна революция. Видял бе възрастни хора с треперещи ръце, които на разсъмване ровят в боклукчийските кофи. Бе видял малки, преждевременно състарени момичета да лапат питките на вулгарни мъже в безлюдни ъгълчета на панаирното градче, в тъмнината на киносалоните или в порутените жилищни входове на блоковете, да продават телата си на шофьорите за жълти стотинки, видял бе безнадеждните или нагли лица на бледи мъже и възрастни жени и нещо в него се разпадна, стана на сол.

В момент, когато бе останал без работа, отиде да види чичо си и той му намери работа като нощен пазач в шивашко ателие. Така започна да прекарва и нощите във фабриката. Животът му бе свободен, но тъжен. По време на безсънните нощи, които прекарваше полугладен сред прашните, пропити с мирис на боя отпадъци, жадуваше за малка стаичка с нисък таван и плетен стол, печка, върху която ври супа, и застлано с чисти чаршафи легло. Бе зажаднял да наблюдава дъжда от прозореца на топла стаичка, в която да се чувства сигурен.

Остана във фабриката няколко месеца. Един ден срещна приятел от казармата. Момчето бе отворило с баща си малък магазин, предложи му да работи при тях и напусна фабриката. Магазинът се намираше в жилищен блок, за който търсеха портиер. Тогава Адем повика Ремзи и Фатмуш при себе си в Измир. Не остана дълго на работа в магазина. Хвана се като продавач в магазин за платове. Там го харесаха и се прехвърли на работа във фабриката. Там се запозна с Адвие, обикнаха се и се ожениха.

 

 

Адем бе привързан към жена си. През всичките тези години не погледна друга. Някога тя изглеждаше много добре, но сега остаря. Беше на четиридесет и три години, но изглеждаше на петдесет-шестдесет. Очите и косите й все още бяха черни и лъскави, както преди, но изведнъж стана набожна и се забули. Отначало Адем се изненада, после се ядоса, но не успя да я откаже от намерението й да се забради. Някогашното измирско момиче, което цял живот бе ходило с обувки на висок ток и мини поли и бе работило във фабриката, внезапно се превърна в простовата, скучна жена без вкус. Казваше, че вярата я правела щастлива. Че едновременно с външния й вид, духът й също се променил. Като създание на Бога му посветила мислите и тялото си. „А аз какво ще правя?“, запита се Адем. Когато я прегръщаше, имаше чувството, че прегръща самото благочестие. Накрая каза „майната му“ и вече не изпитваше вълнение към жена си. Когато се ожениха, тя беше проницателна като дяволче, разумна, сексапилна жена. Не е ли била щастлива с него? А дали не бе потърсила и друга опора заради факта, че нямаха деца? Или пък дяволът я беше обсебил? Какво лошо имаше в това, да се обличаш като истинска жена? Не можеше обаче да се разведе, нямаше право. Нанесе му такъв удар, че сега се срамуваше да върви до нея. „Ако можех да й купя едно жилище, щях да я оставя и да си тръгна, но при това положение нищо не мога да направя.“

Благодарение на почтеността и възпитанието си бе останал във фабриката двадесет и пет години. И стана един от стожерите на професията. Но след толкова години работа не успя да купи и една прилична къща. Щеше да купи, ако собствениците на фабриката бяха изпълнили обещанието си да му изплатят полагаемото обезщетение миналата година. Ахмед се бе съгласил, но другият собственик — Бехчет, отказал. Ахмед стана депутат. След като отиде в Анкара, изпрати на Адем писалка, върху която бе гравирано името му.

Пак взе в ръце въдицата. Отпусна кордата. Ядосано я запрати в морето. „Този път искам нещо по хубаво, ясно ли е?“, рече на морето.

Бяха му предложили да стане съдружник, обещаха, че ще му дадат пет процента. Зарадва се, съгласи се. „Фабриката е наша, ще остана тук дълго, бъдете живи и здрави“, бе казал. И работеше с пълни сили. Беше ръководител производствена дейност, подписваше документи, хвърляше се на всякаква работа. Продажбите бяха добри, изнасяха, парите се лееха. При това много пари.

Измина доста време, въобще не се докосна до премията си. Чакаше да се събере повечко, че да послужи за нещо… После един ден попадна на къща, която му хареса. Стиснаха си ръцете със собственика, споразумяха се, даде и капаро. Нали ще си получи парите от съдружието, ще ги донесе и ще приключи сметката.

— Е, а после? — попита морето.

— На другия ден отидох при Ахмед, който каза: „Управителният съвет да реши и ще си ги вземеш“. — После излезе от събранието, ама целият почервенял: — „Бехчет не се съгласи да ти изплатим парите.“ „Бре! Как може?“ Тогава отидох при Бехчет: „Бехчет, нали се разбрахме и така говорихме?“ „Да, прав си, но това са много пари, Адем, и не ми се дават.“ „В такъв случай аз не ви прощавам. Ще продължа да работя, но като отида на оня свят, ще ви потърся сметка за стореното.“

На следващия ден Ахмед донесе парите. „Аз съм честен човек, Бехчет не пожела, но аз ти давам от собствените си пари. Дадената дума при мен е закон“ — така ми рече. „Не, аз трябва да си получа парите от фабриката, не от теб“, казах и не ги взех. Не ги взех, братле! Отиде къщата. Замълчах си, братко! Продължих да работя. И сега, да ти кажа ли, не мина много време и Бехчет получи инсулт, лежи болен, за нищо не става вече, слагат му подлога.

— Получи си наказанието, така ли? — попита морето.

— Господ не прощава — каза Адем. — Рабът може да ти прости, но Господ не. Защото аз не се възпротивих. Лошите хора са самотни, братле. И Илхан Саджит рано или късно ще си получи заслуженото. И неговият край наближава, ще видиш, братле.

— Остави тези работи, този или онзи… — каза морето. — Колкото повече се хвърляш насам и натам в разказа си, толкова повече губиш мярата. Откакто съществувам, аз слушам гласа на бурите и гласа на покоя. Не разбирам от подобни низости. Остави човека да изгние на спокойствие. Съдбата е отмъстителна, но не е колкото теб. Тогава защо умират сума ти добри и честни хора? Като споменах смъртта, аз самият понякога се питам какво бих правил, ако бях смъртен, но нямам отговор. Защото съм объркан кои да поставя в списъка на добрите и кои в списъка на лошите. Освен това опитите ми да правя изводи, които не отговарят на моето положение, ме откъсват от реалността.

— Добре говориш, но това надхвърля възможностите ми, не мога да разбера всичко, което ми казваш. Това, което аз знам, е, че светът не е място, в което се ценят истините. Извини ме, изморих те, но на мен ми олекна, повярвай ми. Знаеш ли, аз понякога също си мисля как ли ще умра. Веднъж, когато бях млад и се почувствах безнадеждно, се качих на една лодка без весла и потеглих към теб, за да не се върна. Много часове съм престоял върху теб, не помня после как съм се върнал. На всичкото отгоре все още не си спомням дали съм се върнал, или не! Главата ми е претрупана като еврейска чаршия. Хайде, сбогом!

Стана и прибра въдицата, пакета с цигарите и стръвта. Трябваше да си тръгне, ако искаше поне малко да спаси честта си. Гюлизар бе казала, че ще наемат медицинска сестра. „Тя е истински дявол“, ядоса се, като се сети за нея. Тя коя е, кой наистина гледа болния?

Прелъстила един електричар и се омъжила за него и тъй като в градчето не я обичали, повлякла и мъжа си от град на град. След като обиколили Истанбул, Адапазаръ, Бурса, най-накрая, преди десетина години се установили в Измир. Съпругът й бе трудолюбив и безобиден. Колкото той бе невзрачен, толкова тя бе нахална и отвратителна. Добре, че човечецът умря рано. Синът й работеше някъде. Имаше и една омъжена дъщеря. Винаги бе странял от нея, не я обичаше. Ремзи бе на първо, а Гюлизар на второ място между онези, които пожертваха Ренгинур в тази история. На всичкото отгоре изглеждаше изключително доволна, че е допринесла за сегашното положение на момичето. Но болестта на брат й бе развалила удоволствието от веселбата. Добре, че идваше медицинската сестра, сигурно настроението й щеше да се подобри.

Ренгинур също имаше вина. Беше неопитна, още дете, но главата й се бе замаяла. Преди няколко дни се ядосала на майка си, понечила да я удари. Фатмуш й се поскарала, че не гледа детето си, а тя: „Как смееш да говориш така?“ Че защо се нервира, майка й е права. Наела момиче за детегледачка. Наричат я бавачка. Шестнадесетгодишно момиче. Значи, като се каже бавачка, изглежда по-благородно. Ренгинур я обстрелва със заповеди, това направи, онова направи, седи и гледа сеир. Само ако гледа, добре, но денем на плажа, на фризьор или в басейна, а нощем — с любовника до разсъмване в бара. Неблагодарници са тези! От уважение, заради бебето Илхан им беше купил и една къща с градина, но нямаше да могат да се възползват от парите му. Ето на, Ремзи си отиваше, без да й се наслади. Ренгинур се беше пристрастила към хазарта. Преди баща й да изпадне в това състояние, ходеха да играят комар в Кипър. Оставяха детето на Фатмуш, скачаха в самолета и отиваха.

Ако се случеше нещо с Илхан, дори тези пари да останеха за детето, щяха да ги пропилеят. Нечестно спечелените пари не носят благоденствие. „Ние не сме свикнали на това. Помогнаха ли моите пари на Бехчет? И какво се случи? Не умирал, сутрин и вечер се молел да умре. Нека се мъчи, безбожник такъв!“

Преди да се роди бебето му, Илхан водеше Ренгинур на екскурзии с яхта и обикаляха Европа. Луксозен живот, блясък. Тя си падаше по удоволствията. Онзи стар гуляйджия бе по-възрастен от Адем. Въпреки това как ли издържаше да танцува цяла вечер? Сигурно някоя вечер ще издъхне от инфаркт. И тогава щеше да настъпи бедствието. А, не, такива като него не умираха лесно, току-така. Добре се грижеха за себе си. Ох, по-добре да не умира. Да се оженят първо, че тогава.

Адем много бе мислил дали Ренгинур наистина обича Илхан, или не. Вглеждаше се в очите й, опитваше се да разбере. Но в погледа й не се забелязваха нито гордост, нито поражение или пък някакво желание. Имаше само неподвижност и спокойствие. Опита се да си спомни как го гледаше Адвие след настъпилата с нея промяна. Уплашено, отегчено и упорито. Когато разговаряше, жена му отбягваше да среща погледа му и гледаше в земята.

Изведнъж изпита силно вътрешно безпокойство. Беше подценил състоянието на жена си, положи усилия да не го превърне в проблем, но едва сега разбираше, че е сбъркал. Чувството за сигурност, което тя му внушаваше, досега му бе помагало да продължава живота си безметежно и да следва определена линия. Но сега тази линия се скъса. Вече не вървеше така уверено. Спря. Заслуша се в природата. На плажа цареше плътна тишина или въздухът бе пълен със звуци, които можеха да се чуят само при такава тишина. Пукот на съчки, хрущене на чакъл под краката, пърхане на крила на пеперуда, почукване на кълвач. Неопределеното звучене на тишината, което отекваше надалеч.

„Нищо не продължава вечно“, въздъхна той, тръгвайки отново. Всяко нещо си има граница на издръжливост. Не му мисли много, остави нещата на естествения им ход, нека се скъса там, където е изтъняло. И даже да станеше по-лошо, а по всяка вероятност ще стане точно така, какво от това!

Спря пред телената ограда, която ограждаше плажа чак до морето. Знаеше, че не можеше да мине оттук, но се залиса. Изведнъж нещо привлече вниманието му. В оградата близо до пясъка бе изрязан процеп, през който спокойно можеше да се провре човешко тяло. Наведе се и огледа наоколо. Дупката бе изрязана така, че да не личи, но на няколко места се бяха образували издатини. Натисна телта напред и изрязаният процеп се отвори на три места. Кой ли го е направил? Спомни си, че преди два дни на разсъмване бе слязъл към залива да се разхожда. Дочу гласове и когато тръгна в тази посока, видя да се отдалечават тичешком двама мъже със съмнителен вид. Въпреки че бе далеч от плажа, теренът принадлежеше на хотела, и за да влезеш в хотела, без да те забележи охраната, трябваше да преодолееш два и половина метра висока телена ограда, която се простираше на пет-шест метра навътре в морето. Някой с недобри намерения, естествено, можеше да се покатери през оградата и да я прескочи, но се налагаше доста да се потруди.

Кой? Защо? За момент реши да се провре през дупката и да стигне по краткия път до хотела. Но се отказа. Трябваше да уведоми охраната. „Но нима това е моя работа?“

Върна се назад и тръгна по пътеката, която свързваше шосето с плажната ивица. При всяка следваща крачка долавяше все по-отчетливо музиката от хотела. Тази вечер устройваха вечерно парти край басейна. Тъй като медицинската сестра щеше да остане при болния, значи и Гюлизар щеше да се натруфи и да танцува. Докато човекът береше душа, тези щяха да се веселят до насита. И Фатмуш се бе увлякла по тази среда, бе станала прекалено близка с лекаря. Когато Ремзи умреше, Господ да ги поживи, докторът може би щеше да се ожени за нея. Той колко ли още щеше да живее на този свят, нямате деца, щом си отидеше и Ремзи, ох, Фатмуш щеше да удари джакпота! Ей така! Нещастието неизвестно как се бе стоварило върху семейството и внезапно бе променило и опропастило до неузнаваемост живота им, който до вчера си течеше в обичайното русло. И понеже Адем се отнасяше скептично към този начин на живот, те го изолираха. Ако беше някой, който се подмазва на Илхан и стои мирно пред него или пък нахлупеше на главата си едно таке и като Адвие се захванеше да отслужва петкратната молитва, тогава всички щяха да го носят на ръце. „Аз не съм просяк, няма и да стана. Няма да прося нито от Аллах, нито от негов раб. Но живееш на такова място, че осмелиш ли се да запазиш достойнството си, те смятат за пропаднал.“ Обхвана го непреодолим страх и гняв, докато крачеше бързо през плажа на хотела към градината.

Тази вечер няма да се мярка наоколо. Ще остане в стаичката си, ще си легне и ще се наспи! А утре, каквото даде Господ. Ремзи може би ще умре до утре, тази сутрин бе зле, лекарят казал, че вече няма надежда. Ако утре си тръгне и през това време той вземе, че умре, ще трябва пак да дойде и да остане тук, за да уреди формалностите около погребението.

— Вуйчо — извика Ренгинур. — Къде си, вуйченце?

— Ето ме, тук съм, какво има? — попита Адем.

— Нищо, чудехме се къде си — каза Ренгинур. — Мама те търси. Помислихме, че си си тръгнал, без да ни се обадиш.

— Скоро ще си ходя. Зависи от състоянието на баща ти. Всъщност искам да си отида, но…

— Домъчня ти за вуйна, нали? — попита Ренгинур с похотлива усмивка, но веднага стана сериозна. С малката си, нежна и красива ръка отметна назад бретона си, който бе паднал върху очите й. Иззад дантелената якичка на блузата й се откриваше тънка и съвършена лебедова шия. — Моля те, вуйченце, изтрай още няколко дни, мама има нужда от теб. Това са последните дни на татко!

— Ти не бери грижа. Ще отида да се изкъпя и да се преоблека. Тази вечер искам да си легна рано.

— Виж — продължи Ренгинур, сякаш изобщо не бе чула какво й каза. — Медицинската сестра щяла да дойде утре, леля също много се уморила… Тази вечер може ли да останеш при татко? Аз ще ти пратя храна.

Адем за момент я погледна така, както се гледа съвсем непознат човек, после обърна глава към градината. Бе като зашеметен. Виденията се разбъркаха.

— Ще си почиваш, докато седиш до него. Ти и бездруго няма да заспиш, защото тази вечер ще има музика и веселба, ще ти пречи. Ако стане нещо, ще потърсиш лекаря. Номерът на джиесема е до него. Какво да ти изпратя, вуйчо, какво искаш?

— Няма значение — отвърна Адем. — Не искам ядене. Стигат ми ракия и малко салата.

Ренгинур мина покрай него и тръгна към сградата на хотела. Около басейна бяха окачили книжни фенери, балони, лъскави ленти и топки, безвкусна и натруфена украса, която биеше на очи. Келнерите отсега тичаха и приготвяха масите. Облегалките на столовете бяха облечени в златисти калъфи, а отзад бяха украсени с големи панделки.