Инджи Арал
Лилаво (2)

8:30

Водена от инстинкта си за самосъхранение, Реван бързо постави телефонната слушалка обратно на мястото й, сякаш искаше да изтрие думите, които чу. Сърцето й биеше така силно, че щеше да изскочи от гърдите й. Стоеше вцепенена до нощното шкафче. Последните думи кънтяха в съзнанието й… Тази нощ… тази нощ…

В огледалото на тоалетката, която се намираше отляво, между измачканата лилава завивка на леглото и шишенцата с козметика, видя отражението на собствения си образ. Побеляла, с хлътнали скули и широко отворени очи. Когато пристъпи, за да излезе от полезрението на огледалото, почувства миризмата на собственото си тяло. Миризма на плесен. Зави й се свят, преглътна няколко пъти, като се опита да разсее непреодолимото желание да заплаче. Излезе от хола и олюлявайки се, тръгна към банята. Отвори крана и разхлади водата, докато спре да трепери.

Не можа да отговори на познатия глас на Фикран, който придобиваше заповеден тон и ставаше леденостуден, щом й казваше нещо важно. Въпреки че бяха предварително уговорени и зашифровани, не можа да отговори на думите й, които й подействаха като леден душ. Чу, разбра и замълча, за да не изрече нещо погрешно, с което рискуваше да разсекрети посланието или пък да одобри казаното. Не поиска нищо, само изслуша Фикран и запази мълчание. На този етап нямаше какво да каже. При положение че тя нищо не знае, не можеше да се очаква да каже „да“ или „не“. Беше много трудно да се предвиди какви биха били последствията, ако онова нещо си останеше само опит. Единственото сигурно бе, че идва краят на една тридесетгодишна връзка. Най-сетне щеше да се разбере кой какво чувства, кой е виновен, кой е повече или по-малко прав. От друга страна обаче, не бе сигурна дали това ще намали разрухата от отровния гняв, породен от безразличието, грубостта, несправедливостта и осъзнаването, че никога не си била обичана. Щеше да й е необходимо време, за да се отърси от вътрешната си болка. При това изпитваше чувства по-объркани, по-необясними и по-силни от гнева. Една тежка утайка, натрупана през годините, за която тя се правеше, че не забелязва. За да разчистиш тази смъртоносна смес, трябва много търпение, смелост и да се върнеш назад в миналото. Но в крайна сметка това нямаше да промени действителността. Сега трябваше да търси решения във връзка с бъдещето си.

Избърса се, оправи косата си. Намаза лицето си с крем. Гримира се леко, като че ли искаше да си вдъхне кураж. Но тази сутрин ръцете й бяха тромави, треперещи и непослушни.

— Не искам нищо да зная — беше казала още в самото начало на Фикран. — Не ме набърквай в тази работа.

— Не знаеш нищо и не си набъркана — отвърна сестра й.

Уж беше така, но тогава защо й се обади? От желание да се прави на интересна?

Нямаше да й е лесно да стои вкъщи и да брои часовете до вечерта. Още отсега всяка минута й се струваше прекалено дълга. По-добре до обяд да прегледа вестниците, а след това да отиде на фризьор, във фитнеса или в мола, за да убие времето. На бърза ръка си направи кафе. Отиде до вратата и взе оставените там вестници. Седна във фотьойла и запали цигара. Онази вътрешна тревога все още си беше на същото място. Ушите й бучаха, дланите й се потяха. Трябва да разпита за тези хапчета за подмладяване, дали има ефект от тях, и да си ги набави. Чудо, така ли? Дали, ако станеше пак на двадесет, щеше да съумее да изживее живота си другояче? Тези глупави жени, дето ги наричат известни личности, всъщност само използваха шанса, че са се родили красиви или надарени. Но Реван бе в групата на жертвите. В категорията на губещите. Не бе спечелила обществено положение. А и те бяха силни и свободни. Но засега, само засега! Животът не е толкова лесен. И на тях ще им поднесе неприятни изненади. Сега притежават всичко, но утре? Ето, само едно земетресение — и всичко рухва.

Огледа големия хол, претъпкан с вещи. Със свито сърце плъзна поглед върху предметите, които някога с радост бе купувала, избирайки скъпи мебели от оказиони и антиквариати. Бюфет с виенско огледало, маса за хранене, позлатени полилеи, абажури, китайски вази, две насрещно поставени кожени канапета тип „Честърфийлд“ и голяма старомодна стъклена масичка. Във високия бюфет бяха поставени сребърни предмети, кани, сервизи за чай. Пред големия прозорец все още стояха на местата си два тапицирани в тъмносиньо и оръфани по краищата фотьойла, в единия от които седеше сега, старо корито за тесто, което ползваше за поставка на вестници, и макар да бе решила, че трябва незабавно да изхвърли тези вещи, които бяха по вкуса на Фикран, не успя, защото я затисна умората от събитията. Някога бе купувала тези неща с голямо желание. Беше ги обикнала, щастлива бе от тяхното съществуване. Сега обаче всички й се виждаха тежки, грозни и излишни.

В този апартамент на „Каламъш“ се нанесоха по времето, когато Илхан напредна в бизнеса и от немотията изведнъж се видяха в охолство. И започнаха да живеят и да се обличат като богатите. И се пристрастиха да купуват и да пълнят къщата си с купища отвратителни мебели, смятани за антики. Бяха години на преход към свободна пазарна икономика, витрините изведнъж се напълниха с лъскави вещи, които привличаха погледите. Дни, когато всичко бързо се износваше и не успяваха да следват модата, която всеки месец се менеше. Апартаментът им също беше остарял за по-малко от три години. Керамичните плочки за банята, ваната, вратите, подовите настилки по необясним начин бързо ставаха демоде, гипсовите корнизи, бюфетите, килимите изглеждаха евтини, износени и безвкусни.

Когато се преместиха във вилата на Канлъджа, която бе направил Илхан, ултрамодерна вила сред потънал в зеленина жилищен комплекс, с просторен изглед към морето, оборудвана с най-съвременна охранителна техника, от стария апартамент пренесоха само един Айвазовски — „Буря в морето“, спечелен на търг, и два натюрморта, за които се говореше, че били много ценни. Но Илхан се бе сдушил с онзи сноб, дизайнера, и не пожелаха да окачат картините в хола. Според тях бяха фалшификати. Реван бе увеличила и няколко семейни фотографии, за да ги окачи на различни места из къщата. Няколко снимки — на годежа с Илхан, на вилата или пред Айфеловата кула в Париж например. Имаше и снимка на баща й с войнишка униформа, на която изглеждаше много приятно и приличаше малко на Реван. Тя настоя поне нея да окачат в хола. Но Илхан не й разреши.

— Ама сега всички окачват снимки на предците си — беше казала Реван.

— Но твоят баща беше не генерал, а сержант — беше отговорил „големият бизнесмен“ Илхан Саджит.

Ето с такъв човек беше живяла. Точно двадесет и седем години. С човек, който постоянно я обиждаше и унижаваше и смяташе за лошо всичко, свързано с нея и семейството й. Добре де, а той самият какъв беше? Ръцете й нервно трепереха, докато оставяше кафето си върху масичката. Ти не си ли син на градинар? Баща ти не е ли селянин, отраснал с налъми, а майка ти не е ли жена, за която не е известно от коя дупка е излязла? Ама какво семейство! Не е ли негодник синът на чичо ти, който се моли по пет пъти на ден и същевременно чука осиновената си дъщеря. Не е ли брат ти комунист, а сестра ти алкохоличка? Мръсници! С пари не се става човек, нищо не се е променило. Гониш шейсетте, а се повлече по една уличница, дъщеря на портиер, и опропасти живота ни заради кефа на оная ти работа! Какъв ли кеф е това! Фикран нали казваше, че сигурно с хапчета чука момичето, така е, другояче не би могло да бъде!

На всичкото отгоре мръсницата се назлъндисвала за онази красива вила, дето във всяко ъгълче имаше неин труд и нейни спомени. „Не мога да живея в къща, където витае сянката на друга жена — казвала тя. — Разбира се, че ще витае, моята сянка ще стои зад врата ти!“ Каква префърцуненост! Докато копелето растеше в корема й, онази жена се возеше в колите като кралица, без да изпитва никакъв свян, шофьори я довеждали до комплекса и я отвеждали обратно! Бившата комшийка й разказваше. Майката на девойката също дошла, онази портиерска жена се събличала по бански и се правела на велика край басейна! Сигурно е тръгнала да окачва и сушени чушки по прозорците. Боже мой, Илхан, как можа да стигнеш дотук? Толкова ли изглупя? Купил вила в Йеникьой^[1] и я подновил от основите до покрива с материали от Европа само защото онази кучка искала така. Щели да живеят там след ремонта. А на бракоразводното дело се пазареше за двата апартамента! Дано повръщаш кръв, развратнико!

„Жалко за нервите ми“, помисли, гледайки треперещите си ръце. Остави го да си намери белята, остави го да върви докъдето може. „Човек сам копае гроба си. Ти ми беше казал това, Илхан Саджит, забрави ли!“

Вече десет дни Фикран бе на вилата в Чешме^[2]. Ако тя не беше до нея, ако не познаваше толкова добре характера на Илхан, той щеше да я стъпче, щеше да е в доста по-жалко положение. Сестрицата й помогна в най-трудните й дни, опита всичко, даже се моли на Илхан, за да го вкара в правия път. Илхан не обичаше Фикран, смяташе я за простовата, себична и алчна егоистка, която се надува с гордостта на човек от низините. Не че нямаше право по отношение на някои нейни качества — липсата на вкус, поведението й на кавгаджийка и махленската й бъбривост, когато се ядосаше. Но животът й не беше лек.

Когато се пренесоха във вилата на Босфора, Фикран заедно с малката си дъщеря се нанесе в тази къща, която бе собственост на Реван. Тъкмо тогава бе починал съпругът й от токов удар, падайки от четвъртия етаж. Смъртта му причини големи неприятности на Илхан, но за Фикран бе освобождение, защото Меджит не го биваше за нищо и бе нехранимайко. Работеше по строежите на Илхан, изпълняваше разни поръчки, надзираваше работниците. Припечеленото залагаше в конни надбягвания или на комар по кафенетата и не мирясваше, докато не вземеше насила от Фикран малкото пари, които тя с мъка си докарваше, ходейки от врата на врата, за да продава перилни препарати.

С обезщетението, което получи от фирмата, Фикран отвори магазинче за чорапи, но фалира, преди да изкара и година. Разори се или й беше скучно да седи в магазина, продаде го по-скъпо, отколкото го бе купила. Реван не можеше да отрече онова, което мъжът й направи за сестра й, като я взе под опеката си. Регистрира я на работа във фирмата, години наред й плащаше осигуровки. Така тя придоби правото на пенсия. Тогава сестра й обожаваше Илхан. След като се отърва от мъжа си, Фикран промени прическата и тоалетите си, вкусовете й станаха изтънчени. Записаха Кумру в частно училище и накараха Илхан да плати вноските за обучението й. Преди няколко години, когато Илхан не прояви интерес, Реван записа Кумру на свое име и я осинови. Сега момичето учеше в Америка и не беше ясно дали ще има достатъчно пари, за да успее да се задържи там. Илхан ги шокира с думите: „Е, вече е ваша работа. Пет години учи, аз бях дотук“.

От деня, в който се разбра за бременността на любовницата му и станаха за резил пред всички, а Илхан подаде молба за развод, Реван и Фикран живееха в тази стара къща. Като се замисли, и изглеждаше невероятно, че след толкова години, прекарани в блясък и охолство, пак се върна в този вехт апартамент, за да се приюти при сестра си. Искаше да ремонтира жилището, да го обзаведе семпло, но оригинално. Обаче за това трябваха доста пари. Илхан се прояви като голям скъперник при развода, въпреки че бе виновната страна. Освен вилата в Чешме не й даде нито пари в брой, нито нещо друго. Ясно бе като бял ден, че се е уговорил с нейния адвокат, който играеше двойна игра. Като видя накъде отиват работите, Фикран накара Реван да го освободи.

Новият адвокат поиска много пари. Да наеме хора, да проучи и установи богатството на Илхан, да изготви доклад за влошеното материално и морално състояние на Реван в резултат от неправдата, която е изтърпяла. Да се намерят свидетели, да се дадат рушвети и подаръци където е необходимо. Разноските бяха големи, а делото трудно. В крайна сметка под давлението на Фикран, Реван за съжаление се принуди да обяви за продан апартамента си в Етилер^[3]. Чакаха три месеца и като не се яви купувач, го продадоха под реалната му стойност на хората, които живееха в него под наем. Всъщност не й се щеше, но Фикран все повтаряше, че друг изход няма. „Принудени сме. По-нататък ще си купиш по-хубав. Делото е заплетено, не виждаш ли, летим към ръба на пропастта!“

Така й говореше, така я убеди да продаде апартамента си. А всъщност адвокатът и всичко останало се оказаха кьорфишек!

Отпусна се на облегалката на фотьойла, омаломощена от внезапно появилия се сърдечен спазъм. Помислеше ли за последствията, изпадаше в паника. Не можеше да си обясни как се оказа в този водовъртеж. Струваше й се, че всичко се е случило от само себе си, като че и завлече някакъв вихър. Погледна към краката си върху масичката. Изглеждаха грозни. Пръстите й се бяха обезформили заради евтините обувки, които носеше на младини. Илхан ги гледаше с отвращение. „Приличат на странни морски животни“ — й каза веднъж, разплака я и съсипа целия й ден. У него нямаше деликатност, изричаше безцеремонно онова, което мислеше.

Стана и отиде в кухнята. Взе бутилка газирана вода и се строполи на кухненската маса.

Самотата, в която беше изпаднала сега, не бе като някогашната, когато си фантазираше и сама си създаваше радостите и удоволствията, за които тайно копнееше. Когато бе по-млада и разбра, че мъжът й при всеки сгоден случай й изневерява, тя си представяше, че го напуска, че е свободна и започва да обича пламенно някой друг ми други. А може би не точно да обича, а да се люби с други мъже, без задръжки да се прехвърля от един на друг. Да се наслаждава на удоволствията на плътта. Разбира се, онова, което тя искаше, бе секс, а не любов. Искаше й се да се отдава безразсъдно, без капка свян и безкрайна похот на всички мъже, като че ли те са само вещ за удоволствия…

Забеляза, че е изтръпнала от болка. Притаена с ръце слепоочията си, които пулсираха и горяха. Заради внезапните любовни мераци на Илхан, с когото бе обвързана за цял живот, сега тя се оказа в затвор, от който не знаеше има ли излизане. Нейният свят, изграден с търпение, мъки, отстъпки и чувство за вина, изведнъж се срути и стана на пух и прах.

Стресна я звънецът на вратата. В този час не можеше да е портиерът. Сърцето й за миг трепна. Бяха изобретили нови методи за кражба. Звъняха на вратата, за да проверят има ли някой. Ако не им отвореха, опитваха да влязат, ако им се отвореше, се представяха за продавачи.

Звънецът звънна още веднъж. Боса и без да издава звук, отиде до вратата и погледна през шпионката. Беше непознат младеж с длъгнесто лице.

— Кой е? — попита тя.

— Бихте ли отворили за момент?

— Какво искате?

— Системи за дестилиране на водата…

— Не ме интересува — отряза го тя.

Чу стъпките надолу по стълбището. На входа на кооперацията пишеше: „Вход — забранен за амбулантни търговци“, но въпреки това те се вмъкваха и звъняха по вратите. Долови тишината. Разхлаби яката на блузата си и се опита да охлади пламналото си лице. Отиде до балконската врата и я отвори. Прашните картини на Фикран бяха подпрени в един ъгъл до стената. Присви леко подигравателно устни. „Отвратителни са. Трябва веднага да се изхвърлят!“

Миналата година Фикран се бе записала на курс по рисуване и тъй като учителят й й бе внушил, че е скрит талант, тя възторжено и месеци наред рисуваше. Интересно, можеха ли да се наричат картини тези странно оформени и неразбираеми неща? Станаха толкова грозни и измислени, че накрая самата Фикран се изтощи и се отказа.

Не че и Реван не бе опитвала подобни занимания. По едно време посещаваше курсове за боядисване на дърво и аранжиране на цветя. После Илхан я накара да членува в благотворителни дружества и пак по негово настояване се включи в дружеството „Папатялар“^[4], но се притесни от факта, че никъде не успя да намери призвание.

— Ти самата знаеш ли какво точно искаш? — казваше й Илхан с отегчение. — Малко се социализирай! Искам да имаш свои занимания и собствена среда.

— Че аз си имам, но ти искаш да се отървеш от мен, да се махна от главата ти.

— Добре, прави каквото ти хрумне! Не ме интересува, ясно ли е?

— Кога ли те е интересувало!

Така мъжът й в продължение на дълги години бе потискал желанието й за самостоятелност и Реван бе попаднала в заблудата да възприема себе си като естествено продължение на съпруга си. Всъщност всички бракове от нейната среда бяха съжителства, в които с времето жената се превръщаше в израснала от мъжа клонка. Същевременно разочарованията се превръщаха в самосъжаление, натрупваха се гняв и взаимна неприязън.

Ако човек е започнал живота си от неподходящото място, каквото и да захванеше, то се изплъзваше от ръцете му.

С Илхан Саджит се запознаха през зимата на 1972 година, когато като млад инженер той бе започнал работа в централата на голяма строителна фирма, а тя бе там телефонистка. Реван беше завършила девически институт в окръжния град, където бе разпределен баща й, а през трите години след преместването им в Истанбул прекарваше времето си вкъщи, помагайки на майка си, която бе кварталната шивачка. Постъпи на работа във фирмата чрез посредничеството на далечен роднина. Нуждаеха се от пари, а и се смяташе, че девойка от низшата класа, която работи, има повече шансове за изгодна женитба.

Живееха в Малтепе^[5], в тясно жилище на долния етаж на двуетажна сграда, чиято фасада гледаше към една изоставена градина, а на горния етаж живееше собственикът. Задушливата, тежка миризма от цигарите, които пушеше баща й, примесена с дъх на мухлясал хляб и лук, изпълваше схлупените стаички на жилището. Родителите й често се караха заради цигарения дим, от който майка й се задушаваше, тъй като страдаше от астма. Баща й, чието настроение бе променливо, бе нервен, дразнеше се за дреболии, всяка вечер вкъщи пиеше, но рядко го виждаха пиян. Дълги години бе чакал да се пенсионира рано и след като това се случи, започна да прави планове — да купи такси или микробус, да отвори бакалница, да произвежда сапун на прах, затова се преселиха в Истанбул, но много скоро силно се разочарова. Паричната компенсация, която получи при пенсионирането си, бързо се стопи и той се превърна в човек, който не става за нищо друго, освен да дреме, да чака вечерните часове на пазара, когато стоките поевтиняват, и да се кара с наемодателя.

Заради безуспешните усилия да избяга и да се отърве от тази обстановка, вечер на Реван не й се прибираше вкъщи, оставаше в офиса, докато затворят, измисляйки си куп служебни задължения, и изчакваше последната служебна кола, която обикаляше из далечните квартали. Пътуването траеше дълго, Реван задрямваше и се събуждаше, унасяше се в мечти. Прекрачвайки в младостта, се бе пристрастила към турските филми, в които се разказваше за любов и след поредица премеждия завършваха с щастлива женитба. Очакваше внезапната поява на своя принц, но освен пъпчивия и рошав син на съседите, друг не бе привлякъл интереса й. Видеше ли го срещу себе си, тя губеше ума и дума, свъсваше лице и преминаваше на отсрещния тротоар. Беше горда, страхуваше се да не се унижи, да не стане за подигравка. Дори пред млади мъже, които харесваше, тя несъзнателно си даваше вид на дистанцирана и студена жена. Ако някой много, ама много я желаеше, трябваше да я омагьоса с нежни, красиви слова. Само така, като огнено кълбо, което ще изгаря този мъж, можеше да попадне в обятията му. Тя търсеше мъжа, който щеше да разрови пепелта и да извади жарта, която гореше в нея, както бе прочела в един роман.

Една вечер Илхан завари Реван в офиса да си маже филия с маргарин. С мили думи й засвидетелства своята близост. После започна да се отбива в централата, интересуваше се как е със здравето, шегуваше се. Показваше се на вратата със стръкче цвете, откъснато от градината.

— Кажи какво е караконджул! — питаше той.

— А, никога не съм чувала — отвръщаше Реван.

— Нула точки. Добре, а какво е „ферахфеза“^[6]?

— Тоналност, да, тоналност…

— Правилно, печелите една мандарина! Добре де, а още ли не се свързахте с моя телефон в Измир?

— Повярвайте ми, през пет минути звъня. Но междуградските линии са много натоварени…

— Окей… продължавайте…

В една пролетна вечер Илхан я покани на вечеря в малко рибно ресторантче. Въпреки че изпитваше интерес към младия мъж, Реван се поколеба и отначало не пожела да отиде.

— На колко години си, госпожице Реван? — попита я Илхан.

— Двадесет и една…

— Достатъчно си пораснала. Твой колега от службата вече може да те покани на вечеря, нали така?

— Не знам… Да, разбира се — отговори тя. — Но у дома може би ще се притеснят.

— Ако имате телефон вкъщи, можеш да им се обадиш…

— Нямаме…

— Добре. Аз ще те придружа до вас. Не се притеснявай…

Докато изричаше тези думи, беше разперил ръце настрани, сякаш за да покаже, че няма оръжие и с него тя е в безопасност. Беше мил, сърдечен, внушаващ доверие.

Беше мека, спокойна пролетна вечер. Реван остана изненадана. Не взе на сериозно интереса на Илхан, прецени го като опит от страна на един проектант шегаджия да има добри отношения с девойка телефонистка. Но когато той каза на сервитьора: „Госпожата ще пие само газирана вода“, за първи път през живота си се почувства не просто тя и не просто някоя, а жена, която е свободна и зряла дотолкова, че да бъде поканена на вечеря. Това чувство я насърчи. Разбира се, че ще си поеме отговорността, тя бе хубава, млада, улегнала, би могла да се справи с всичко. Освен това при толкова млади секретарки във фирмата, които впиваха погледи в Илхан, той се интересуваше от нея.

Усмивката му, начинът, по който си служеше с вилицата, погледът му, който сякаш искаше да прочете душата й, означаваше много и това предизвикваше у Реван желанието да разшири границите на живота си, да полети от неплодородните земи, върху които живееше, към една непозната страна, която заслужава да бъде открита. Въпреки това не знаеше къде да постави ръцете си или накъде да гледа, докато той я наблюдаваше по този начин или й говореше.

„Ще гледаш мъжете в очите — съветваше я Фикран. — Право в очите.“ Нима беше лесно?

— За момиче, което е от Истанбул, си странно срамежлива — подхвърли Илхан.

— Израснах в Амася^[7] — поясни Реван. — Три години изминаха, откакто дойдохме тук.

— Виж, ще бъда откровен, от известно време ми правиш впечатление. Бих искал да те опозная отблизо… Харесва ми твоята непосредственост, това, че се отнасяш старателно и с обич към работата си. Разкажи ми за себе си, каква музика обичаш, какви книги и филми предпочиташ? Какви са мечтите ти за бъдещето?

— Не знам какво да кажа — отговори Реван. — Баща ми е консервативен, не ми разреши да се запиша в хора и в театралната трупа на училището, което посещавах. Обичам романтичните филми, романите. И музика, разбира се… но вкъщи имаме само едно радио и баща ми, откакто се пенсионира, не се отделя от него. Обичам да шия…

Внезапно млъкна, прочела в погледа на Илхан известно разочарование.

— Ние сме скромно семейство — продължи тя. — Работя, за да помагам на близките си, защото напоследък мама не е добре с очите. А и след появата на конфекцията, частните поръчки намаляха…

— Откровена си, това е хубаво качество — усмихна се Илхан. — Не обичам онези, които се представят за такива, каквито не са. Добре де, нямаш ли някаква цел, не искаш ли да постигнеш нещо в живота?

— Спестявам. Мисля догодина да запиша курс за секретарка или машинописка. Бих искала да стана майка, да свия гнездо, да бъда щастлива… Всеки иска това, нали?

— Разбира се, че иска, но когато му дойде времето. Още си много млада.

— Сега вие поразкажете нещо.

Илхан Саджит й разказа много неща.

— Кой знае какво дете сте били! — на свой ред се засмя Реван.

— Бях палав. Плувах добре. Дори тайно от нашите продавах газирана вода в кината, за да мога да гледам филмите. На единадесет години подкарах един камион и се блъснах в електрически стълб. Скитах, затова ме записаха в интернат. Отърваха се от мен.

Били четири деца. По-малкият, Армаган, бил кротко и умно момче и станал асистент в университета, който бе завършил. Сестра му Гюлджан бе домашно девойче. А най-малкият, Бертан, бил още шестнадесетгодишен. След средното училище не продължил с учението. Помагал на баща си в работата му.

— Баща ми е болен от рак. Лекарите казват, че ще умре до една година. Но сам си изкопа гроба.

— Тоест? — попита Реван.

— Ама че дълго говорих — смени темата Илхан. — Господи, разказвам ти неща, които никога не съм разказвал на другиго. Знаеш ли защо? Едно добре възпитано в семейна среда чистосърдечно момиче, достатъчно зряло, за да не даде възможност да клюкарстват по негов адрес в службата, би могло да бъде много по-близък човек от някой приятел. За мен приятелството с жените винаги е било по-сигурно. Жените не биха продали някого на дребно.

— Сигурно сте имали доста приятелки?

— О, не много…

— Откъде тогава знаете, че жените са по-добри приятели от мъжете?

— Може би защото ми се иска да е така — отвърна Илхан. — Всъщност момичетата предпочитат любовта пред приятелството. Прекалено бързат да се омъжат, да родят деца. Гледат на мъжете като на вид застраховка, гаранция в живота. Ти влюбвала ли си се, Реван?

— Не — изчерви се тя.

Казаното от Илхан й се стори необичайно и в същото време особено важно.

— Обществото не одобрява приятелството на младо момиче с мъже — каза тя. — А и самите мъже мислят така. Какво би могло да направи едно момиче, което трябва да пази честта си?

— Права си. В съзнанието на хората понятието за женска чест е прекалено примитивно. Но с течение на времето тези неща ще се променят. Ще ги променим.

Реван го погледна подозрително. „Всички в началото говорят така, а после изоставят момичетата“, помисли си тя. Въпреки вътрешното безпокойство заради усилието й да намери извинение за закъснението си пред баща си, тя изпитваше необичайно и за самата нея спокойствие. Един начетен и културен мъж й засвидетелстваше своето приятелство и това бе внимание, което не можеше да отблъсне. Не бе срещала друг такъв човек. Защо това начало да не бъде първата вечер по пътя, който отвежда към щастлив брак? Ръцете му са много хубави — сега си спомни много добре, че помисли точно така, — чисти, добре оформени и съразмерни с тялото му.

— Добре, но как? — попита Реван.

— С ум, логика, смелост. Ще отхвърлим вехтото, остарялото, ще приемем новите свободни идеи.

Реван искаше да съхрани в паметта си подробностите от тази вечер. Светлините, които падаха върху морската вода, пърпоренето на една моторница в далечината, полските цветя, поставени в чаша върху дървената маса, музиката, която тихо звучеше. Загорелият тен на Илхан Саджит, който се виждаше изпод разхлабената му вратовръзка, пулсиращата по слепоочието му вена, лешниковокафявите му очи, блестящите жълтеникави косми, подаващи се от края на ръкавите. Плясъкът и соленият мирис на водата! Всичко това бяха неповторими, нови неща, за които дори не би могла да мечтае.

Докато чоплеше рибата в чинията си, в един момент повдигна глава и му се усмихна. Една пълна с признателност усмивка. Младият мъж й отвърна с поглед, който показваше, че е оценил благодарността и решителността й. Досега се бе отнасяла дистанцирано към подобни истории. От доста време й се струваше, че ако човек като нея започне да мисли за голямата, истинската любов, все едно че е отправил поглед към невъзможното. Но все пак я очакваше, без да губи надежда. Ето че сега вратата се бе отворила и на прага й бе застанал Илхан.

 

 

След седмица отидоха на пикник. Накараха един човек, който минаваше по пътя, да ги фотографира. Реван бе облечена с бяла блуза и дълъг панталон. Този тип панталони бяха модни за сезона, сама си го бе ушила. Син, кафяв или лилав, сега не си спомняше. На снимката се усмихваха един на друг. И двамата седяха под дърветата. Сенките на листата падаха върху лицето му. Нейната усмивка беше свежа, пълна с надежда и красота. Ръцете им — преплетени зад пейката, прегърнали са се през раменете.

Телефонът звънеше. „Няма да вдигна“, каза си Реван. Телефонът звънна още веднъж, после секретарят зазвуча с гласа на Севим. Питаше ще дойде ли на следобедната партия на конкен^[8]. Бяха открили сезона. Севим бе най-добрата й приятелка. Разведе се преди няколко години, а след като и двете й деца се изнесоха, остана сама. Беше щастлива, защото вече нямаше за кого да готви, да се тревожи и да се грижи. Живееше живота си на пълни обороти. Така казваше, но Реван не й вярваше. Беше самотна, много самотна.

Отново влезе в хола и застана пред прозореца, от който се виждаше морето, отвори го и седна пред него. Въпреки че слънцето се бе издигнало високо, днес нямаше да е горещо. Полъхът от морето носеше прохлада. Беше наивна и млада, когато се нанесоха в това жилище, от тогава бяха изминали шестнадесет години — крайбрежната ивица, която някога беше красив парк, днес се бе превърнала в яхтено пристанище. Загледа се в гъсто наредените една до друга яхти. Колко пъти бе поглеждала през този прозорец, но кой знае защо, едва сега привлякоха вниманието й. Всяка от тях вероятно струваше няколко милиона долара. Дали сега й правеха впечатление, защото остана без пари?

Илхан нямаше яхта. Наемаше, когато му потрябва. Собствениците на яхти бяха може би по-богати от него. Дали и те прахосваха парите си по уличници? Естествено, богатството е нещо, което трябва да се уважава, кой не би искал да е богат. Всички не можеха да са равни. В обществото има и богати, и бедни. Но защо непрекъснато се говореше за безпаричие и обедняване на населението, като имаше толкова много пари, толкова много удоволствия? Помисли си, че част от хората се размножават прекалено много, от това е, разбира се. Най-неграмотните непрекъснато правят деца и обедняват. Освен това ги захвърлят на улицата, за да станат хулигани, крадци и анархисти. Единствено тяхната къща в квартала остана необрана! Постави бронирана врата, направи двойни ключове, но нощем пак се страхуваше. Защото влизаха и през иглени уши.

Говореше сама на себе си, естествено. Подобни коментари пред други хора бяха неуместни. А и никой не знаеше какво ще стане утре. Излишно бе да се търсят виновни. Животът бе несправедлив. Никога не е бил справедлив. Не можеше и да бъде. Внезапно се почувства като в уголемен, деформиран свят. Кой бе създал този нелогичен, глупав, невероятен свят? Някои лесно получаваха всичко, което пожелаеха, а за други нещата оставаха недостъпни. Тя нямаше да е от тях. Едно по едно ще си вземе своето от онзи човек. От какво да се страхува?

Пое си дълбоко дъх. Как се получаваше така, че в един момент случки от настоящето и миналото, свързани една с друга, се разтваряха пред нас като географска карта? Значи пазим и скриваме всичко и един ден, в миг на просветление, мозъкът събира тези части и като в огледало вижда ясно цялото.

Положението можеше да се обобщи така: Илхан без усилия и без умора бе получил онова, което искаше. С лекота бе създал царството си. При това само за петнадесет години. Реван естествено го бе подкрепяла, бе щастлива от успехите му, постигнати благодарение на личната му воля. Сега не съжаляваше за проявената всеотдайност и търпение, но не беше за вярване, че след всички тези придобивки съвместният им живот се превърна в поражение.

Когато потеглиха заедно по този път, Илхан бе чистосърдечен и изпълнен с вяра. Говореше, че управниците представят лъжата за истина, че обещават на обществото прогрес и промяна, а всъщност са докарали народа до по-голямо обедняване и безнадеждност. Правителствата прокламираха демокрация и свобода, но с огромен натиск бяха потъпкали и демокрацията, и свободата. В онези дни подобни думи я плашеха. Защото натикваха в затворите всички левичари, които ги изговаряха публично.

— Значи ти одобряваш анархистите, които обират, отвличат хора и ги убиват?

— Казвам, че този ред и този начин на мислене трябва да се променят. Проблемите не се решават с анархия. Важното е на обществото да се осигури свобода, която отговаря на представите за справедливост и прави човек щастлив. Разбираш ли?

— Тоест?

— Щом ние осъзнаваме истината, ще се постараем всички останали да я узнаят.

— Баща ми мисли, че левичарите са комунисти. Мрази ги.

— Много хора приемат живота такъв, какъвто е, и безропотно го наблюдават, криейки се като къртици. А всъщност редът, в който живеем, е построен върху лъжи и експлоатация и заради това човечеството страда.

Откъде тръгна, докъде стигна! Такъв бе някога Илхан. Революционер бърборко. А сега не признаваше дългогодишните усилия на жена си. Колко се променя човек!

Погледна през прозореца към Принцовите острови. Слънцето не грееше ослепително ярко, гледката бе прекрасна както винаги. Откъм морето се разстилаше мъглива мараня, няколко моторници и рибарски лодки допълваха успокояващата синева. Колко дни, колко вечери бяха прекарали, съзерцавайки тази красота. Посрещаха гости, забавляваха се, страдаха, радваха се. Колко бързо минаха годините. Сякаш бяха преживели всичко в един-единствен ден. Загледа се в цветарката, настанила се на отсрещния ъгъл. Продаваше пъстри хризантеми, рози, шарени карамфили. В ума й изникнаха случки от миналото.

— Какви цветя обичаш?

— Жълти рози.

Беше денят, в който Илхан дойде у тях, за да се запознае с родителите й.

— А, но защо розите не са червени? — попита подигравателно Фикран.

— Защото Реван обича жълтите рози — отговори й Илхан.

— Ау, не знаех! Колко странно. Нали казват, че от жълтото се пожълтява — продължи сестра й с присвити очи.

Илхан не намери за необходимо да отвърне на думите й, а Реван се бе притеснила от самоуверения й вид. После и от погледите й към Илхан, когато поемаше чашата с чай, от случайното докосване до ръката му и флиртуването й с една роза, която затъкна в косите си.

Илхан така и не успя да каже каквото трябва, изпоти се, добре, че баща й овладя положението и го подложи на разпит. Кой е, какъв е, колко печели, има ли майка и баща? Какви бяха целите в живота му? Спомена колко самоотвержено са отгледали дъщеря си. Майка й седеше със скръстени в скута ръце, смазана и мълчалива, опитваше се да потуши вълнението си.

— Аз също желая Реван да има най-доброто — каза Илхан. — Но няма защо да бързаме с женитбата. Нека се опознаем по-добре. Сега се опитвам да се издигна в службата.

— В такъв случай, да направим годежа, да бъде официално…

— Това ще го решим заедно с Реван, уважаеми…

На следващия ден Илхан каза, че Фикран е отвратителна. Точно така каза:

— Не можах да разбера нормална ли е, или болна. Сякаш се опитваше да ме сваля. Не забеляза ли? Беше много смешна с онова конско лице…

— Да, малко е луда, но очаквах ти да бъдеш по-толерантен.

— Според мен е маниачка.

— Може би, но е умна.

— И баща ти е припрян. Не мога да се оженя ей така, на бърза ръка, нали разбираш?

— Твоя беше идеята да се оженим.

— Казах да помислим, а не хайде хоп, утре да отидем и да се оженим, нали така?

Спориха, скараха се.

 

 

Реван прекара петнадесет дни с наранено честолюбие. Илхан не се отбиваше в централата, не я търсеше и не се обаждаше. А и тя не изпитваше любовна мъка и копнеж. Само му бе ядосана заради състоянието, в което бе изпаднала по негова вина. Един ден научи, че е напуснал фирмата. Незнайно защо й олекна, като че ли от гърба й бе паднал тежък товар. „Значи не го обичам. Ако го обичах, щеше да ми е тежко.“ Само веднъж бяха останали насаме — при това половинчато, — без да изпита удоволствие от секса. Беше прекалено тежък и мек. Нямаше опит, но имаше интуиция. Още преди да разбере какво става, още при първата целувка се беше изпразнил, после притеснен и изпотен напразно се мъчи да свърши нещо. Добре, че стана така. Нямаше нищо, за което да се измъчва или страхува. Любов, щастие, хубаво бъдеще… това бяха все неща, които се говореха колкото приказка да става. Просто звуци, излизащи от устата. А Илхан даже и това не бе изрекъл. Дори веднъж не каза, че я обича.

След около месец, когато гневът още не бе я напуснал, Илхан й се обади по телефона. Каза, че отишъл в родния град за сватбата на сестра си и известно време останал при баща си. Станал съдружник в една фирма. Работел много. Надявал се, че не е наскърбил Реван. След като пооправи работите си, щял да я посети.

Реван забрави онзи студен разговор — точно година не видя Илхан. Беше сигурна, че причината да я остави, е, че не хареса нейното семейство, че тя е мълчалива, покорна, скромна и неомърсена. Но когато се срещнаха в една сладкарница, той реши, че ще се ожени за нея по същите тези причини. Искаше жена, която няма да му отнема енергията, която влагаше в работата си, че няма да се препира, докато гледа децата, ще чисти къщата и ще задоволява сексуалните му желания. Жена, която може да се управлява лесно, без излишна загуба на време, без да го уморява. „Тогава аз напълно отговарях на този модел.“

 

 

Деколтето на булчинската й рокля бе във формата на буква V, с къси ръкави, полата бе дълга до глезените, моделът бе семпъл, от матов сатен. Булото, което се спускаше от върха на косите й, събрани на кок, посипваше раменете й с тюлени сенки. Беше сложила дълги до лакътя ръкавици и държеше булчински букет. Хубава булка. Сватбените бонбони бяха поднесени в сребристи тюлени кесийки. Два бадема и едно шоколадово драже. Всичко останало се случи, както Илхан го беше планирал.

Наеха жилище под наем. Той го обзаведе с толкова вещи, колкото бяха необходими. Сватба нямаше. На бракосъчетанието присъстваха родителите на Реван, Фикран и братята и сестрата на Илхан. Баща им починал преди няколко месеца. Гюлджан позира като актриса. Гордо изигра ролята на майката от мъжка страна. Красива и взискателна, бременна в петия месец. А какво да каже за нейния глупав, назадничав мъж с мръсни мустаци! Армаган бе мълчалив, притеснен, недоволен. Бертан — ентусиазиран, още момче. Снимаха ги. После вечеряха в ресторанта. Изгърмя бутилка шампанско. В хотела останаха две нощи. Нямаше време за меден месец. А и не бе необходимо. Развълнуван, баща й каза на сбогуване: „Сдобих се със син.“ Очите на майка й — насълзени. На Фикран — също. Всички им пожелаха щастие.

Почерпка за новобрачните от управата на хотела. Допирът на младия съпруг е внимателен и дистанциран. Не се отнася като влюбен, защото всъщност не е. Липсва страст. Сякаш за да разбере има ли я, или не, отначало се докосва до ухото, после до носа на жена си. Целува с леки целувки устните й, като на шега.

— Щастлива ли си?

— Да, много съм щастлива. Сигурно си уморен…

— Да, малко.

Реван лежи изпъната по гръб. Краката й са здраво стиснати. Очаква да й каже какво трябва да направи. Но Илхан се бави, като че ли не знае как да я дефлорира или няма смелост. Или са уморени, по-добре ще е да се опитат да заспят. Не бързат за никъде, нали? Да, така е.

— По друг начин ли си представяше тази вечер?

— Не, не знам…

За кратко се прегръщат и заспиват в двата края на голямото легло. На разсъмване Илхан сънено, но приятелски я притегля към себе си. Сваля нощницата й. Целува лицето и тялото й. Прави всичко ласкаво, с търпелива решителност, но безмълвно. Все пак е настоятелен и събуждащ интереса. После малко страст, малко болка и лека тъга.

Свещенодействието приключва.

 

 

След няколко години, когато контактите им в леглото станаха все по-редки, кратки, повърхностни и банални, на Реван понякога й се струваше, че се изкачва бавно по скърцащите стъпала на стара, порутена стълба и внезапно се търкулва надолу. Или, падайки и ставайки, върви по хлъзгава като лед, но подвижна повърхност, потъва и изплува, но неочаквано се блъсва в изпречила се пред нея стена и се пръсва на парчета като фигурка от стъкло.

После, оставайки насаме с неравномерното дишане на мъжа си и лутайки се между неопределеното чувство на спокойствие от мисълта, че е законна собственост, и напрежението от сексуалното неудовлетворение, започваше да изпитва чувство на малоценност от прозрението, че още от самото начало е лъгана и пренебрегвана. В тези моменти цялото й същество безкрайно се бунтуваше, започваше да фантазира перверзни, за да разголи и най-мръсните и тъмни ъгълчета на тялото си и да ги извади на показ. Но даже в моментите, когато със затаен дъх се докосваше до тези видения, тя осъзнаваше пречките, които я спират да превърне необузданите си желания в реалност. Защото се страхуваше от ненаситните си желания и от силата на разрушителното чувство вътре в себе си. Може би затова не успя да намери нужната сила и да създаде разумна и спокойна тайна връзка с друг мъж. Това можеше и да е забавно, но не бе нищо друго, освен карикатура, печален псевдообраз на жената, която искаше да бъде.

Гърбът и скулите й пулсираха. Изправи се. Върху себе си имаше само разтворена отпред сатенена роба в теменужен цвят. Премина в спалнята и бързо се облече. Прегледа чантата си, ключовете от колата, кредитните карти, портмонето, цигарите. Онзи безсърдечен човек бе анулирал кредитните й карти. В продължение на двадесет и седем години носеше неговото име — Сезер, и така се бе разграничила от бащиното си фамилно име, че имаше чувството, че никога не се е казвала Динч. Сезер й харесваше повече, свикнала бе с него. Извади кредитните карти и ги хвърли на леглото. Тъжно бе, че нямаше друга самоличност освен това име. Дълго време бе вярвала, че притежава миналото, бъдещето, съдбата, всичко, което принадлежи на мъжа, с когото бе прекарала толкова дълго време заедно. Каква заблуда!

Погледна към огледалото. Вече не беше нито млада, нито богата. Бедрата й бяха наедрели и отпуснати, талията й се бе уголемила, гърдите й се бяха изпразнили. Очите й също се бяха смалили и гледаше с празен поглед изпод увисналите клепачи. А бръчките около устата? Това бяха линии, останали от дните, когато се бе смяла за щяло и нещяло. Сега върху лицето й бяха изписани само ненавист и мъка. Трябваше да отиде във фризьорския салон. Тръгна към телефона, но в последния момент се разколеба. Имаше ли значение онова, което ще прави днес, масажите, водораслите, боите, лазерите, ботоксовите инжекции и другите неща. Нямаше. Нито едно от тях нямаше да й осигури вътрешно спокойствие. Покрай външния вид трябва да промени и вътрешния си образ, да проветри сърцето си и да го ремонтира, ако иска да й бъде от полза.

Още бе само на четиридесет и осем. Звездите от шоубизнеса на нейната възраст се разхождаха като млади момичета. Младостта покрай научните възможности за подмладяване изискваше и да си в хармония с женствеността. В крайна сметка всяка омъжена жена минава през различни перипетии. Имаше ли смисъл сама да си слага главата в торбата? Трябваше да започне живота си отново. Сигурно известно време щяха да говорят за нея като за бившата жена на Илхан Саджит, но после и други щяха да се окажат в същото положение и хората щяха да забравят за нея.

Хайде, Реван, стегни се, моето момиче.

Ако приеме поражението и безшумно се оттегли в черупката си, ще продължи да живее като жена, която не е преживяла майчинството, не е печелила собствени пари, не се е напивала, танцувала и разпускала — жена, непознала друг мъж, освен собствения си съпруг, която никога не е била влюбена и обичана. Досега не бе преживяла дори капчица от сексуалните удоволствия, за които толкова много се говореше, около които се въртеше светът.

Отвори вратата на апартамента и трескаво слезе по стъпалата. Докато вървеше към колата, реши, че при първа възможност ще я смени. Може би едно Алфа Ромео, с двойни врати, сив металик. Звънна по мобилния в козметичното студио и си записа час. Разбира се, няма да отстъпи. Разреши ли паричните си проблеми, непременно ще си направи липосукция, за да опъне лицето си. Беше чела, че на някои хора им оправят пръстите след счупване. Да, трябваше да изтърпи това. После щеше да е чудесно да направи малко силикон на гърдите си. И да си намери любовник. Даже Фикран успя да го направи. Не беше го виждала, но личеше, че я чука добре. Защото преливаше от настроение. Така правеха всички богати бивши съпруги. Парите, които взимаха от бившия съпруг, харчеха за жигола. Нямаше значение дали има пари. Макар корабът да се беше блъснал в скалите, все още не бе потънал.