Инджи Арал
Лилаво (10)

05:30

Армаган участва във всички процедури, които се извършваха при подобни случаи — протокол от местопрестъплението, събиране на доказателства, изпращане на трупа в моргата и разпит в полицейското управление. Действаше хладнокръвно и умело, показа се здравомислещ и уверен, поемайки контрола в свои ръце, точно както би постъпил самият Илхан, ако в хотела му бе убит негов близък или служител.

Докато се занимаваше със съдебните процедури, бе замаян от шока, предизвикан от жестокия, стъписващ факт. Машинално отговаряше на всички въпроси. Когато се връщаше от полицията, беше останал без сили, за да утешава когото и да било. Тръгна бавно към градината.

Зазоряваше се. Когато започна да осъзнава случилото се, изпитвайки нарастващо чувство за безвъзвратна загуба, разбра, че стои край басейна. От доста време гледаше плуващите във водата разноцветни цветя с откъснати дръжки, които изглеждаха съвсем безсмислени. Червени, лилави, пъстри петунии, жълти и червени рози, арабски жасмин, бугенвилии… Колко нелепо изглеждаха сега в блестящата синкава вода. Сякаш случайно нарисувани във водата, невинни и същевременно тъжни.

Потърси с поглед покривката, с която закриха Илхан. Вече я нямаше там. Върху каменната настилка под краката му имаше следи от кръв. Затвори очи и за момент се олюля. Забеляза засъхналите кървави петна по ризата и по ръцете си, когато понечи да се захване за края на една маса. Изненада се, че е жив и здрав, засрами се от това. Отиде на плажа, клекна до едно от огражденията и се разплака. След преживения шок сълзите му се изливаха от само себе си.

Плака, докато изплака цялата си насъбрала се мъка. Хладината на утрото караше човек да настръхне, но бе и успокояваща. Притъпяваше напрежението, събуждаше съсипаното му тяло. Ослуша се. Дишаше бързо, но равномерно. Да, беше жив. Но въпреки това изпитваше чувството, че реално не съществува или че се намира на място, където не трябва да бъде. Принуда, която приличаше на участие в роман с драматичен финал, който не е бил замислен предварително. Погледна наоколо с търсещ поглед, като че ли очакваше някой да го повика, за да повярва, че е жив.

Всичко му се стори пусто и изоставено. Къщите, прозорците, цветните хавлии, които се ветрееха по балконите, знамената пред хотела и бъркотията, последиците от снощната забава. Предметите сякаш бяха жалко оголени пред лицето на смъртта и бяха пренесени в нереална вселена. Също и щастието, бляскавите светлини, звуците, жалбите, монотонните разговори, изображенията, амбициите и мъките. Смъртта бе единствената реална действителност. Всичко останало бе плод на въображение, изписано върху хартия от някой неизвестен, пораженчески настроен тип.

Почувства болката, която се надигна откъм врата и го удари в стомаха. Нямаше сили дори да седне. Това бе нещо конкретно. Много конкретно. Конкретно, колкото да обичаш, да съжаляваш, да тъгуваш и да ти е мъчно за хората, които си изгубил.

„Обичах те. Никога не можах да ти го кажа, но е така и ти го знаеше, Илхан! Когато като деца лежахме един до друг, ти ми разказваше за духовете и аз се смеех, защото не ти вярвах, но въпреки това с удоволствие слушах твоите приказки. Помниш ли? Ти също много ми се смееше, че се страхувам от полицаи и от черепи… Сега виждам лицето ти, когато беше дете. Неизбледнелите все още спомени от съвместно изживените детски и младежки години. Онези замъглени в полуздрач години.“

Съмваше се. Морето опипваше брега с кротките си вълни и се оттегляше, безпомощно продължавайки собственото си приключение. Във въздуха все още се чувстваше тежестта на предишния дълъг летен ден. Армаган усещаше, че новият ден се пробужда с лек трепет, кристалночист. Водите просветляваха, дърветата, тревите, настланите с чакъл пътища и пясъчната ивица бяха започнали да се различават. Птиците, насекомите, гущерчетата и пчелите с безкрайно търпение очакваха раждането на деня. Посвоему упорито и всеотдайно се опитваха да се съпротивляват на този луд свят, изпълнен с великолепна природа, но и с насилие, хаос и диващина. „И моретата, и сушата, и аз сме изстреляни към света от една и съща черна дупка — помисли си Армаган. — Затова и умората, и търпението, и съпротивата ни са еднакви.“ Очите го боляха. Думите, с които можеше да изрази обхваналата го мъка, бяха прекалено изхабени, изпразнени от съдържание, ограничени. Изпитваше нужда от по-богат и гъвкав език, за да развърже завързалия се в него възел.

Къде ли е Фиген? Може би с Мелике се опитваха да успокоят Гюлджан и Ренгинур. Защото и двете бяха като обезумели. „Полека-лека намаляваме, чий ли ред идва? Аз как ли ще умра?“ Нямаше да се самоубие. Това бе сигурно. Също така не искаше да се удави в морето или да умре съвсем сам. Когато умира, Фиген трябваше да е до него. Щеше да й признае това си желание.

Сега трябваше да е до Фиген, да постави в дланите й тази своя препатила и покорна глава и да се утеши. Стана. Трябваше да я намери. Когато човек е толкова безнадежден, уморен и наранен, къде другаде може да си почине, освен върху стабилното, топло и сигурно рамо на жената, с която за добро или лошо са извървели дълги години и пътища.

Октомври 2001 — декември 2002

Акчай — Истанбул