Инджи Арал
Лилаво (6)

15:00

Фиген слезе на долния етаж с лекаря.

— Не се безпокойте — повтори той. — Да вземе лекарството, ще се оправи. Може да изпие и чаша прясно мляко. Мисля, че е прекалил с алкохола.

— Изпи няколко бутилки бира — каза Фиген. — Но има гастрит, не трябва да пие, нали?

— Проблемът му е психологически. През този месец имах възможност да опозная съпруга ви, сприятелихме се. За човек с принципи, участието в политиката може да се превърне в трагедия.

— Така е — въздъхна тя. — Благодаря ви. Ако има промяна, ще ви се обадя.

Отвори външната врата и го изпрати. После влезе в кухнята, извади от малкия хладилник кутия с прясно мляко и я отвори. Разрови се в кухненските шкафове и намери подходящ съд. Пусна котлона и постави съда отгоре. Въпреки че вилата бе за госта, беше помислено и за най-дребните неща. По времето на Реван по половин година тези вили бяха все пълни, настаняваха се майката на Реван, сестра й, роднините и приятелките й. Спомняше си, че Илхан все се оплакваше от това, че не можел да си почине, да се нахрани спокойно. Даже една вечер бе поставил ултиматум на Реван: „Или те, или аз!“ Това бе много преди Ренгинур, но на Реван не й пукаше. Доколкото разбираше, целта й бе да занимава всички с проблемите между нея и мъжа й. Не се сближи с Реван, която бе глупава до мозъка на костите, но полагаше усилия да й демонстрира поне някаква близост. Кимаше с глава в знак на престорено съгласие и казваше: „Имаш право“, докато изслушваше безкрайните й глезотии и оплаквания, и се правеше, че не забелязва надменните й погледи. И двете знаеха, че не се обичат.

Въпреки това преди два месеца Реван дойде в дома й. Разказвайки й колко несправедливо се е отнасял Илхан към нея, се опитваше да предизвика съчувствие у Фиген.

— Ти винаги си се отнасяла добре с мен — редеше тя. — Илхан допуска голяма грешка, някой трябва да го предупреди. Той те обича…

— При подобни случаи човек не бива да насилва нещата, трябва да се държи цивилизовано — отвърна Фиген. — Повярвай ми, нищо не бих могла да направя.

— Пак помисли. Колко години прекарахме заедно. Ние сме роднини, сигурно можеш да ми помогнеш!

От прозореца на кухнята погледна към лилавите цветове на бръшляна. Обичаше това ярко лилаво-синьо. Този цвят за нея бе символ на безграничната съзидателност на природата. Тя самата беше позитивен човек, вътрешният й свят бе стабилен, но от известно време всичко около нея се тресеше.

Когато погледнеш двадесет и две години назад във времето, бе мъчително да прозреш, че бракът ти е несполучлив, а очакванията ти не са се сбъднали. Вече бе изгубила толерантността си, осигуряваща й спокойствие, благодарение на което през всичките тези години се справяше с Армаган. Чувстваше се неспособна. Бракът й бе достигнал до кръстопът и понякога, неясно защо, я обземаше чувството, че е по нейна вина. Не успя да бъде близо до него колкото заслужава, да се превърне в жена по негов вкус, не съумя да преодолее студенината помежду им.

Отново погледна навън. Градината се къпеше в светлина. За миг се почувства по-добре. Някой ден всичко ще си дойде на мястото, ще постигне душевно спокойствие. Докато внимателно гледаше към джезвето, си помисли, че единственото, което й пречи, е любовта й към Армаган. Връзката им се усложняваше от факта, че мъжът й не бе откровен и сърдечен човек. Съвместният им живот най-накрая се превърна в продължителна и безвкусна диета.

Изсипа в чашата затопленото мляко. На долния етаж на вилата се помещаваха кухня и хол, а на горния — две спални и баня. Пак се качи горе. Влезе в стаята, в която лежеше Армаган, и видя, че е заспал или поне се е унесъл. Лицето му беше придобило изключително сериозен вид. Лека гримаса, наподобяваща страдание. Това всъщност бе маска, която той не сваляше дори когато спи. Седна на отсрещното легло и постави чашата върху нощното шкафче. Загледа се внимателно и безпристрастно в лицето на мъжа си.

Докато бе влюбена в него, не забелязваше тази маска. Но тогава Армаган бе млад, срамежлив и невинен, изпълнен с надежди. Все още не беше очукан от времето и от живота, не беше загубил същността си. Беше много развълнуван и нежен, когато разговаряше с нея, когато разказваше нещо или се опитваше да разгорещи спора им. По-късно маската бавно и неусетно се настани върху лицето му. Тя положи много усилия, за да проумее мъката му, скрита зад нея. Но не намери друго логично обяснение, освен някоя семейна история. Беше умен. Винаги бе изпитвала уважение към ума му. Беше внимателен, отговорен, почтен, успял в кариерата си мъж. Нямаше физически недостатъци, напротив — беше висок и все още фин, макар и леко слаб. Кестенявата коса, която се спускаше към челото му, бе леко побеляла, но не беше оредяла. А големите му сини очи бяха много красиви. Проблемът му беше в това, че не е бил обичан достатъчно и не е израснал в хармонично семейство, където да се научи да бъде естествен.

 

 

Фиген бе възпитана в топла семейна среда. Баща й бе от знатно семейство в Синоп. Беше напуснал медицинския факултет, за да управлява наследения от родителите му магазин на главната градска улица, в който се продаваха платове, галантерия и трикотаж. В последвалите години дейността се разраснала, започнал да продава конфекция, която доставял от Истанбул за богатите семейства, и го превърнал в магазин за модни дрехи. Баща й Хамди бе едър, приятен, весел и усмихнат човек. Обичаше турска класическа музика, свиреше на тамбура, занимаваше се с калиграфия. Изглеждаше така, че върти търговията механично, без желание, но окрупняването на магазина доказваше неговите способности.

Не биваше да се пренебрегват и усилията на майка й, която беше учителка. В свободното си време тя избираше моделите, поддържаше близки отношения с клиентките. Бяха си построили двуетажна къща с градина, от която се откриваше гледка към морето. Обзаведена с вкус къща, където лелите, чичовците и братовчедите й често се събираха на трапеза. Понеже баба й живееше при тях, къщата се бе превърнала в място за семейни празници. Животът в тази общност бе научил Фиген от малка да се отнася внимателно и с разбиране към другите, да бъде отстъпчива, когато се наложи да поема отговорност, да изпитва щастие и удовлетвореност, споделяйки онова, което притежаваше. На байрамите колеха по няколко животни и раздаваха от месото на благотворителните организации, на бедните, на съседите, а миризмата на пържено месо изпълваше стаите и коридорите. Голямата градина бе пълна с плодни дръвчета и с цветя.

Брат й Семих и Фиген ги отгледа баба им. Тя бе слаба жена, ухаеща на одеколон. Сплиташе дългата си коса и я прибираше на темето, а след това я покриваше с бяла забрадка. Беше хаджийка. В компанията на синовете си посръбваше една-две глътки ракия, разредена с вода, понякога пийваше и в памет на починалия си мъж. Имаше красиви, възпълнички ръце. Правеше на Фиген парцалени кукли и с игла и конец им извезваше очи и уста. Фиген бе убедена, че баба й е човекът, озарил със светлина щастливото й детство. С красив, леко розов тен, с очи в лешников нюанс и лице, излъчващо меланхолична мекота, тя внушаваше спокойствие и хармония. Не успя да пристигне за погребението й.

Докато се излягаше върху леглото, се сети за забележките на Армаган към бикините й. Беше ли разбрал, че тя е охладняла към него, че един ден ще го напусне и ще си отиде? Дали агресивността му не се дължеше на факта, че вещта, която така небрежно държеше в ръцете си, щеше да падне и да стане на сол? Как така си е направил труда да погледне тялото й? Обикновено не се заглеждаше, не коментираше физическите й качества. Гледаше на жена си като на стара вещ, която му принадлежи от доста време и е свикнал с нея. Не забелязваше или се правеше, че не забелязва цвета на косата й, прическата, дали е облякла нова, или стара дреха, напълняла ли е, или е отслабнала. Колкото и Фиген да се стараеше да изглежда добре, той не се впечатляваше, не показваше нито с думи, нито с жест, че проявява интерес, не си правеше труда да изкаже мнение, с изключение на случаите, когато забелязваше нещо нередно.

В дните непосредствено след запознанството им Армаган бе заявил, че човек може да бъде красив и само с душевните си качества, и тя никога не го забрави. Макар да не го споделяше, още от първите им съвместни години тя копнееше да открият нефизическите й качества. При внимателно вглеждане можеше да се оцени значимостта на нейния характер, на нейната личност, тя бе много повече от хубава жена. Свежестта и чистотата на младостта й отначало привличаха мъжете, но това бяха преходни и необвързващи качества, докато в любовта Фиген търсеше трайност. Мъжът, който ще я обикне, трябваше да я обича не заради физиката й, а заради ума, логиката, интуицията й. Да, Армаган се бе влюбил в нея от пръв поглед и не криеше, че повече се бе впечатлил от доверието, което излъчваше, а не от външността й. Фактът, че я обикна заради качествата й, бе победа за Фиген. Мислейки си, че за първи път е улучила десетката, тя му отвърна с взаимност. Защото този избор отваряше нови хоризонти. Даваше на Фиген възможност за самоутвърждаване и носеше дълбочина, която да улесни пътя към духовното им единение.

„Колко наивна съм била. Ако тогава можех да предвидя събитията, щях да викам за помощ и да се втурна да бягам, колкото ми държат краката.“

Малко след като се ожениха, се разбра, че характерите им не си подхождат. Фиген бе жена, която влагаше цялото си същество във всичко, което правеше, беше искрена, лесно се приспособяваше, действията й бяха предвидими, очакваше от живота хубави неща, но не бе самонадеяна. Армаган се самовъзприемаше идеалистично. Вероятно защото се смяташе за лабилен, си налагаше да бъде сдържан и да стои нащрек, за да се предпазва от външни атаки.

Какво му бяха направили? Защо бе толкова объркан и предпазлив? Защо се бе превърнал в труден за общуване, неспособен да изпитва радост, изпълнен с вътрешни конфликти човек? Затворен, придържащ се единствено към собственото си мнение човек, дълбоко повярвал в марксистката идея, в идеята за равенство. Последователен до мозъка на костите си. На пръв поглед интересен, но безкрайно скучен, когато го опознаеш!

„Има хора, които в личния си живот успяват да преодолеят онази затвореност, която си налагат спрямо външния свят, и да изградят искрени отношения с близките си. Но Армаган никога не стана такъв. Неговата сдържаност и дистанцираност неизбежно ограничи и отношенията му с мен. После стана още по-лошо. Студенината, която излъчваше, ме накара да се чувствам като разглезена и неподходяща за него. Под непрощаващия му поглед изпитвах чувство за вина и започнах да се чувствам непълноценна. Какво още чакам? От какво се страхувам, та му правя мили очи? Направих всичко по силите си, но не се получава.“

За да се убеди в правотата си, от известно време насам си припомняше важни подробности от годините, прекарани с Армаган, за които в миналото бе търсила извинения или пък бе смятала за приятни и се опитваше да ги преоцени през призмата на времето. „Как е възможно? Как съм могла да се подложа на толкова унижения?“ Дали пък Армаган не се бе оженил за нея, воден от подсъзнателната мисъл, че една стабилна, мила жена може да надскочи наложените от него самия сурови ограничения и да му осигури свободата? Това ли противоречиво желание диктуваше в началото страстната му любов към Фиген?

И преди брака, докато бяха само приятели, бе съзряла у Армаган прояви на инат, в тона му се прокрадваха намеци, че не притежавала гъвкаво мислене. Подигравателни погледи, съмнително кимане с глава. Но бе тъй умен и чаровен, че на Фиген сърце не й даваше да не му прости и да го напусне. „Той е революционер, чиято глава е пълна със сериозни проблеми“, мислеше си тя по онова време. Строг, категоричен, уверен в себе си. Малките междуличностни проблеми между тях бяха маловажни и глупави. Не биваше да позволява на тези малки, болезнени сантименталности да се проявят. Имаше много по-важни въпроси. Колко развълнувано й говореше, как я убеждаваше, когато оставаха насаме в малките сладкарници, крайбрежните кафенета или евтините рибни ресторантчета.

 

 

Юнска вечер през 1976. Светлината е наситена с тъгата на вечерта. Многоцветният светлик откъм прозореца пада върху масата й и оцветява в червеникаво чая в чашата й. Чете книга, но не може да се съсредоточи. С Армаган се бяха скарали. Когато бе с него, се чувстваше безлична, сякаш доброволно е предала себе си. Той избягваше всякаква близост, за себе си и за сърдечните си връзки претупваше въпросите й и веднага обръщаше разговора към проблемите на страната. Фиген искаше да я допусне във вътрешния си свят, Армаган се противеше. Към нея се отнасяше естествено, сякаш я обича, но не намира смисъл да й го показва. Държеше я настрани от потайната си същност, позволяваше й да стигне само дотам, докъдето можеше да я контролира.

Той беше в позицията на лидер, съветник, учител. Като че ли играеше на прелъстяване, но не взимаше страна в тази игра. С превъзходството си превръщаше в илюзия настървението на Фиген да бъде различна. За нея бе непонятно как се е завъртяла в спиралата на тази странна, неудобна за нея връзка. Тя беше свободолюбива, самостоятелна млада жена. На двадесет и три години, добре образована, със светски разбирания, на „ти“ с любовта и секса, призната в семейството и професията. Но защо се чувства толкова подвластна на Армаган? Защо се стига дотам, възгледите й за любовта да се окажат така излишни и безполезни? От петнадесет дни насам не се виждаха. Фиген не отговаряше на обажданията му. Ако ще свършва, да свършва, бездруго не са заедно.

По радиото звучеше лека музика. На вратата се позвъни. Кой ли можеше да е? Стана и погледна през ключалката — на прага е Армаган с вид на малко момче, направило пакост.

— Извинявай — казва той, — трябва да поговорим, не можем току-тъй да сложим край. — Колебае се, изчаква. Стиска в ръка букет цветя и се затруднява, сякаш се чуди какво да направи. После го оставя върху шкафчето за обувки.

— Влез — кани го тя и се отмества, за да му стори път. Смее се.

— Дойдох, за да ти кажа нещата, които искаш да чуеш — продължава Армаган, докато влиза объркан.

— Кои са те, да видим — пита Фиген.

С прекършена гордост и срамежливо Армаган изрича:

— И без да ти казвам, ти знаеш, но въпреки това — домъчня ми за теб.

— Много си мил — отвръща Фиген. Поема букета и му благодари. Бели шибои, ухаещи и красиви…

— Уча се да изразявам чувствата си с думи — едва изрича Армаган. — Не съм опитен като теб, това е проблемът.

Влизат във всекидневната. Стоят прави. Армаган не сяда, чака на крак. Стаята е полутъмна, Фиген протяга ръка към ключа на стената до вратата, за момент се двоуми да светне или не и после се отказва. Така е по-добре.

— Трябва да се научиш да бъдеш търпелива с мен — казва Армаган. — С теб за първи път изживях чувство, което се доближава до приятелството. Но аз не съм от мъжете, които умеят да говорят красиви думи.

— Всеки човек има нужда от красиви думи…

— Знам каква близост си представяш и не съм съвсем сигурен дали ще успея да го направя. Но аз те обичам и не желая да те загубя. Разбрах, че ако те загубя, ще страдам.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Мисля, че е добре да се оженим. Много мислих и стигнах до това решение.

— Защо не седнеш?

Много пъти бяха говорили за брака, за привързаността и проблемите на жената, бяха наясно, че идеалният брак може да бъде сполучлив, когато и двете страни са свободни и взаимно са си достатъчни. Бяха убедени, че традиционните бракове са двулични и опустошителни и се крепят върху лъжи.

— Според теб нашият брак няма ли да е банален като всички останали?

— Не, изобщо не мисля така — казва Армаган. — Трябва да сложим в живота си ред. Искрен съм, искам да живеем заедно.

Фиген не издържа, протяга се, хваща го за ръката и го притегля към себе си.

— Обещай ми, че няма да ме оставиш — казва Армаган, притискайки я в прегръдката си.

— Никога няма да те оставя, Армаган. Докато ти ме искаш…

В погледите, които си разменят, прозира дълбок копнеж, смътно съжаление и тъга. В онзи уединен момент на щастие, когато стояха на прага с преплетени едно в друго тела, Фиген си мислеше, че това е първата им прегръдка, и усещаше, че от тази взаимност в усамотената атмосфера на къщата се носи тайнствено спокойствие. Респектиращо усещане, което я връща към изпитаното сред тишината и самотата в коридорите и кътчетата на онази голяма къща в черноморския град.

— Не мога да ти се сърдя, Армаган. Защото много те обичам.

Говореха на пресекулки между целувките.

— Без теб ми е много трудно… Не мога да се съсредоточа — продължава той.

— Но аз съм колкото чувствителна, толкова и упорита, нали знаеш: „Или всичко, или нищо“.

— И аз съм същият… Не знам, нямам доводи, с които да се оправдавам, самотен съм, тъжен съм… Само с теб се чувствам щастлив…

После Фиген с неочаквана смелост го дръпва за ръката и го отвежда в спалнята.

Армаган я разсъблича бавно. Страстно, но нежно. Опитва се да потисне вълнението си. После желанието надвива свенливостта му. Въпреки това действията му са премерени, малко неопитни. За да го окуражи, Фиген го прегръща. Като уплашено дете Армаган внезапно увива ръце около врата й. Известно време остават в тази поза. Между дългите му крака стои лакомият орган на мъжествеността. Фиген протяга ръка към втвърдения, горещ и нежен като коприна полов член и го гали. Отначало невярващи, в следващия миг започват екзалтирано да се любят. „Не е много опитен“, мисли си Фиген. Придобила е умения от приятеля си по време на престоя си в Англия. „Неопитен, но надарен.“

Разказала бе на Армаган за връзката си с Том и той би трябвало да знае, че не е девствена, но сега това донякъде я кара да се срамува. И двамата чуват ударите на сърцата си. Фиген разтваря краката си. Мисли си за морето. За страховитите вълни, които по време на буря се нахвърлят върху скалите и се разбиват в тях. Набъбват, а после, разпилявайки пяна около себе си и укротени, отново се връщат в морето. Не се съмнява, че той я обича, това е истинската любов, не се страхуват. Корабът, на който са се качили, пътува право натам, където трябва да пристигнат.

 

 

След около двадесет дни Армаган защити докторската си дисертация, а през юли отидоха в Синоп. Там щяха набързо да се бракосъчетаят. Никого не известиха, с изключение на родителите на Фиген и няколко близки роднини.

Сутринта слязоха от кораба. Познатият на Фиген омиротворяващ въздух, който поемаше с пълни гърди, имаше мирис на море и действаше отпускащо. Харесваше й, че споделя с любимия си мъж познатите гледки от родния си град, това й вдъхваше обич и доверие. Дървените столчета на крайбрежното кафене не се бяха променили. Все същите бяха сладоледаджията, продавачът на семки и вестникарската будка.

Майка й Севда ги чакаше с нетърпение. По усмивката й разбра, че е харесала Армаган. Останаха в Синоп петнадесет дни. Севда и вторият й съпруг Ферит бяха отишли на село и ги оставиха сами. „Армаган никога повече не се почувства така щастлив и обсебен от собственото си щастие, както в онези дни“, помисли си Фиген.

Закусваха протяжно, после слагаха банските и отиваха на плажа. Излежаваха се на слънцето, четяха, разменяха си шеги. Понякога се разхождаха в околността и вечеряха в малките рибни ресторанти. И постоянно се любеха — сутрин, привечер, нощем. Струваше им се, че времето е спряло.

Опознаваха се взаимно. Чувствеността превръщаше секса във взаимно удоволствие, правеха вълнуващи открития. Изучаваха се безспирно в стремежа си да открият по-дълбока наслада, да синхронизират ритъма. Фиген разказваше за миналото си с най-малки подробности, но целта й всъщност бе да разрови душата на Армаган. Мъжът й много малко говореше за своето минало. Или защото се срамуваше, или от страх да не бъде наранен, сякаш нищо от детството му не си струваше да бъде разказано. А за майка си въобще не говореше. После един ден каза, че тя се удавила в морето, без да споменава подробности.

— Разкажи ми, как се случи? — ужаси се Фиген.

— Няма нищо за разказване. Влезе в морето и се удави, толкова.

— Нещастен случай ли беше, или се е удавила, защото не е умеела да плува?

— Беше през февруари — отговори той. — Постарах се да не превърна тази история в кошмар. Миналото трябва да си остане в миналото. Няма нужда от изповеди.

— На колко години беше?

— Да приключим темата. Между детството и настоящето има непреодолимо разстояние. Опитах се да забравя нещата, които се случиха тогава. Така ми беше по-лесно.

— Армаган, излей насъбралото се в теб, това ще те успокои…

— Ти разказвай. Харесва ми да те слушам. Ти си късметлийка по рождение. Приказно детство, като сън. Средата, в която си израснала, родители, които се обичат, роднините, семейството, материалните възможности… Колко си щастлива с всичко това. Никаква тъмна сянка върху детството ти.

— Не чак толкова. Много ревнувах брат си. Мислех, че него повече го обичат, че му обръщат повече внимание. Купуваха му всичко, което пожелаеше — фотоапарат, барабани, микроскоп. Правеше ми впечатление, че специално мама повече обичаше Семих.

— Е, добре са ви разглезили. А аз си нямах никого, който да ме разглези и да ме приюти.

 

 

Семих беше пет години по-голям от Фиген. След университета замина за Америка и специализира микробиология. Сега беше известен учен, женен за американка, живееха в САЩ.

— Пианото у вас… и то ли беше на Семих?

— Не, купиха го за мен. Ще го отнеса в Истанбул, мили.

— Умееш ли да свириш?

— Да, но нямам талант. Знаеш ли, понякога сънувам, че се явявам на изпит по пиано, и се събуждам притеснена.

— Защо? Принуждаваха ли те?

— Неее… Как да ти обясня, трябва да чуваш музиката и нотите вътре в себе си, да ги държиш на върха на пръстите си. Не е достатъчно само да свириш вярно. Това е предварително условие, но докато не им отдадеш душата си, остават само имитация. Това вече е вродена дарба, сила, която аз не притежавам.

— Ще ми посвириш ли тази вечер?

— Наистина ли искаш?

 

 

От двойната врата, която се отваряше към верандата, се виждаше жълтата светлина на луната, разпиляна върху морето. Пред фотьойла, в който седеше Армаган, имаше масичка от розов мрамор с бутилка вино и чаши. Цъфналите рози се бяха увили около железните решетки на балкона и над градинската врата. Фиген свиреше Бетовеновата „На Елиза“. Облякла е рокля на цветя с гол гръб и тънки презрамки. Армаган унесено се е заслушал. Лицето му не трепва, не личи нито одобрение, нито неодобрение.

Когато приключи, Фиген го погледна с ръце в скута.

— Отдавна не съм свирила. А и не е добре акордирано.

— Добре беше, много добре — окуражи я Армаган. — Аз не съм специалист, но много ми хареса.

Не му се удаваха ласкателствата, не обичаше празните думи, беше реалист, не умееше да прави комплименти.

— Транспортирането на пианото до Истанбул ще излезе доста скъпо…

— Сега няма да го вземем. По-нататък, когато се преместим в по-голяма къща… — В тона й се долавяше обида. — То не е много голямо…

— Прибързахме ли с женитбата, как мислиш? — стресна я Армаган. — Нямаме си дори дом.

Тогава той живееше в малка мансарда.

— Сега ще се пренесеш при мен — напомни му тя. — Нали така решихме.

— При теб е тясно. Известно време можем да живеем там, но на мен ми трябва кабинет. Освен това, ако сме в малко пространство, ще си омръзнем бързо. Колко бракове са се разпадали именно заради това.

— Не се тревожи, ще наемем жилище по твой вкус. Трябва да купим и мебели, но няма защо да бързаме.

— Получих известна сума от продажбата на земите. Искам да купя хубава къща и кола.

— Добре — съгласи се Фиген. — Надявам се, че ще се съобразиш и с моето мнение. В крайна сметка, ще живеем заедно. — Малко му е обидена, че говори само от свое име.

— Колко бързо се обиждаш — въздъхна Армаган. — Разбира се, че заедно ще решим.

Наля вино в чашите, подаде едната на Фиген и като се наведе, я целуне по врата. Отпиха по глътка. После Армаган я прегърна и я повдигна. Продължително се целуваха, сякаш изпълнени с властно, непреодолимо желание.

— Страхувам се — каза той, — че няма да можеш да ме приемеш такъв, какъвто съм, и ще ме изоставиш.

— Защо смяташ така?

— Не знам. Понякога си мисля, че в много отношения съм нетърпим. — По лицето му бяха изписани вълнение и мъка. „Търси здрава почва под краката си — помисли си Фиген. — Толкова е честен и добър, че се страхува да полети със собствените си криле. Трябва да бъда добра и щедра към него, защото е умен и това го възпира да не показва чувствата си.“

— Когато бях във Франция, имах приятелка. Обичаше ме и искаше да дойде с мен в Турция. Много ми харесваше, но така и не се решавах. Не можах да взема решение. Ти си първата, на която разказвам за това.

— Как се казваше?

— Матилда. След като се върнах, продължи да ми пише. Прекалено много се интересуваше от мен. Може би се изплаших. Не я потърсих. И тя престана да ми пише.

— Обичаше ли я?

— Не бях сигурен. Но когато ме изостави, реших, че съм я обичал, и се измъчвах. Не знам. Всъщност аз съм малко объркан човек…

— Не бива да мислиш такива неща, Армаган. Обичам те. И най-обърканите хора могат да се разбират, когато се отнасят с обич един към друг.

 

 

Колко лесен й се беше сторил Армаган в онези първи дни. Беше толкова интересно да наблюдава лицето му. Маската, зад която се криеше, отразяваше само хладнокръвно безразличие, но когато се любеха, лицето му се разхубавяваше и сякаш по него оживяваха дълго скривани копнежи. Страстно се хвърляха в обятията си. Не беше секс, а истинска, взаимна любов. Фиген не можеше да си обясни това разтърсващо чувство. Всъщност такива неща не можеха да се обяснят. Също като ускоряването на пулса, като някои неизказани неща и тайни, като тъмнината и стиховете. Само се предаваш на познатото, но необяснимо усещане, което изгаря сърцето. Попиваш мириса, топлината на любимия. Красота, която изпълва сърцето ти.

Може би сега самотата, липсата, празнотата, които двамата се опитваха да запълнят, бяха причината за огромния разрив между тях, за пълната загуба на онова магическо усещане за екстаз, подсилвано от великата сила на плътта. Не „може би“, а със сигурност.

 

 

Първите две години бяха великолепни, следващите няколко — добри, последвалите — не много лоши, обикновени. После дойдоха скучните периоди и накрая стигнаха до безразличието. Съпротивата им беше сломена, бяха разпилени от грубата ръка на времето. Сега, когато заспиваха всеки в своята спалня, се опитваха да си припомнят някогашното силно желание, учестеното дишане, пораждано от докосването на телата, чувството за широта, което носеше освобождение на духа, но вече не можеха да си го представят. Сега се бяха удавили във фалшиви образи, криеници, съчувствия, отдръпвания и гняв. Натрупаните в тях болки изригваха ведно с удивителните баналности, използваха всяка възможност да обидят другия. Възможно ли бе да се опитват да си отмъстят един на друг?

 

 

През дългите години, които прекараха заедно, Фиген споделяше възгледите на Армаган. Изпитваше уважение към него, насърчаваше го. Трепереше над него като търпелива, самоотвержена съпруга. Винаги му бе дарявала много любов, отнасяла се бе с разбиране и обич към язвителността, мрачното настроение и егоизма на мъжа си. Знаеше, че е почти невъзможно да го промени, но силно вярваше, че любовта им ще се развие с взаимни отстъпки и ще стигнат до единомислие. Армаган прие с примирение нейната любов и Фиген дълго се опитваше да се задоволи с това, че поне не е отблъсната. Дистанцирането на Армаган винаги будеше у нея желанието да се приближи до него. Превърнала се бе в просякиня на любов, понеже не бе престанала да вярва на мъжа си.

Фиген спря за момент и помисли: „Не, не може да е толкова просто.“ Паметта й пресяваше и подбираше спомени и опростяваше всичко. Разплитането не се ограничаваше само до личния им живот. Беше с по-объркани и мащабни измерения. Събитията, състоянията, чувствата, оформящи личните им истории, политическите и обществените събития и свързаните с тях промени като цяло им бяха повлияли силно. Безпътицата и проблемите, които влияеха върху вътрешния свят на Армаган, се бяха просмукали във въздуха като отровен газ. Бяха ги изтощили, бяха задълбочили първите малки пукнатини в съвместния им живот, които иначе биха могли да бъдат запълнени. Депресията и хаосът, предизвикан от натиска, забраните, сривовете и деградацията в човешките взаимоотношения, повлияха върху духовния и материалния живот на Армаган, а в случаите на неразбирателства започнаха да се отразяват и върху Фиген. Истинската причина, която дори сега продължаваше да засилва общата им депресия, бе, че Армаган нямаше съзнание за раздяла. С мазохистична ревност се опитваше да скрива разочарованията си и мъченически да демонстрира гордостта си.

В онези дни Армаган с безразличие отклоняваше всеки опит на Фиген да проведе разговор извън рутинните теми. Като че не възприемаше никакви други думи извън обичайните, защото не желаеше да се разсейва. Така и не можа да се възстанови, отдаде се на работата си, затворил очи пред нарастващото отчуждение, и с егоистична гордост затръшна всички врати под носа й. Направи го така, че на Фиген започна да й домъчнява за предишните им препирни. Много пъти изпитваше желание да го хване за раменете и да го разтърси, да го нарани. Но Армаган се отнасяше към безнадеждните й вопли с учудване и сякаш с известно съжаление. В подобни моменти не можеше да го познае. Кой беше той?

Разбира се, понякога се събираха с приятели и съмишленици. По лицата на съпругите им Фиген разбираше, че и те преживяваха същото като нея. Но никой не говореше за себе си или за отношенията между мъже и жени. Критикуваха либерализма, новите икономически модели, сблъсъка на финансовите пазари, валутните резерви и бума на вноса, разговаряха за безследно изчезналите хора и претупвайки на бърза ръка човешките права, потъваха в пиянски разговори.

 

 

Фиген погледна към Армаган, който спеше на леглото до нея. Кожата около скулите му, около врата и по ръката бе започнала да се сбръчква. Беше чела някъде, че кожата на мъжете, които дълго време са били оставени без женски допир, изсъхва и се набръчква преждевременно. За момент изпита към съпруга си жал. В усамотението, в което се бе приютил, имаше язвителна, бунтуваща се, страховита самота и Армаган бе много неумел и нещастен в упоритостта, с която се отбраняваше. Заради високомерието и глупостта си потъваше във все по-дълбока самота. Накрая недосегаемите политически търгаши прозряха неговата непорочност и идеализъм и отначало го ласкаеха, а след като го употребиха, го захвърлиха. Даже когато казваше: „Не паднах, държа се здраво на крака“, погледът му бе празен и печален. Колкото повече се опитваше да изглежда хладнокръвен, толкова по-раздразнителен ставаше. „Нито умора, нито напразни усилия — помисли си тя. — Повече никой няма да остане около него. Ще се бори сам, колкото му стигат силите. Когато се изчерпаха идеалите и надеждите му някак да продължи, му останах само аз. Затова се опитва да ме превземе с агресивно твърдоглавие, но всъщност това е друга тактическа грешка.“

 

 

Защо е тук, защо лежи до Армаган, сякаш очаква нещо от него? Не притежаваше нищо. Укрил се е и спи. Изведнъж се ядоса. Беше огладняла. Стана и слезе долу. Взе от хладилника вафла и кола. В хола на долния етаж имаше канапе, което гледаше към градината, два фотьойла и холна масичка. Седна с протегнати крака на канапето. Клоните на дърветата не помръдваха. Изяде набързо вафлата. Пред погледа й оживя видът на Армаган по време на обяда. Гледаше към нея със страхлива ненавист. Изглеждаше по-безочлив от всякога и устните му нервно потрепваха. Знаеше, че очаква от нея да прояви съчувствие, и в същото време се опитваше да си докара вид, като че ли изпитва отвращение от това. Поради това вместо мъка изпитваше гняв. Трябваше да приключат час по-скоро този брак, без да се измъчват повече. Помисли си, че Армаган няма да страда дълго от раздялата, че винаги е черпел сила от нейната слабост и няма да наранява жената, която ще го изостави.

 

 

След изборите видимо се състари и изгуби настроение, без да се опитва да го крие. Отвръщаше с грубо безразличие на търпеливото и ласкаво отношение на Фиген. Между тях нямаше сериозни и мъчителни караници, но и двамата бяха нащрек, готови всеки момент да се нападнат взаимно. Връзката помежду им бе останала непостижимо далече и бе опасна като оголена жица. Онова, което успокояваше Фиген поне малко, бе съжалението й към Армаган. Знаеше, че накрая тя ще спечели, а това щеше да означава катастрофа за Армаган. Затова отлагаше желанието си за раздяла.

В този момент Илхан го повика при себе си. Фиген се надяваше, че поне малко ще им домъчнее един за друг, но тази сутрин разбра колко дълбоки са невидимите рани. В отсъствието на Армаган с изненада и горчивина осъзна, че копнежът й вече не е насочен към Армаган. Животът с него по нищо не се отличаваше от това, да живееш с криво огледало, което постоянно те показва в деформиран вид.

Беше сигурна, че Армаган изпитва чувство на вина. Познаваше го, затова знаеше, че държанието му от сутринта насам изразява именно това. Може би не бе точно чувство за вина. По всяка вероятност смяташе, че към него се отнасят несправедливо.

В последно време го бе завладяло нелепото усещане, че бракът ограничава личността му, и често й го подсказваше. Вероятно това разбиране се коренеше във факта, че преди три години се бе увлякъл по своя асистентка. Тогава отиде в командировка в Анкара, където остана три дни. А преди месец приятелка на Фиген й каза, че видяла Армаган с младо момиче в Абант^[1]. Армаган отрече. „Вероятно се е припознала“, реагира той остро и прекъсна разговора. Но се беше афектирал, изчерви се, от което пролича, че лъже. Това разтърси Фиген издъно. „Значи изпитва любовно чувство и вече не ме обича.“

През онези дни предприе някои странни действия. Непрекъснато проверяваше бележника на Армаган с телефонните номера, пребъркваше джобовете и чантата му и накрая намери това, което търсеше. Кратко любовно писъмце, по-точно бележка. Изведнъж почувства, че е пренебрегната, а любовта им — изгубила тежестта си. Остави настрана позитивизма и хладнокръвието си, които години наред доминираха в поведението й, и като дръпна вестника, който Армаган четеше в този момент, размаха бележката пред очите му.

— Свърши — бе казал Армаган прежълтял. — Вече свърши. Беше грешка. Извинявай, беше само емоционално залитане. Никога досега не съм ти изневерявал в смисъла, който ти влагаш в това понятие…

— Не сте ходили заедно на почивка и не си спал с нея, така ли?

— Нали ти казах, че с никого не съм ходил на почивка.

— Сигурна съм, че ме лъжеш!

— Никой не може да заеме твоето място, не искам да те наранявам. Фиген, аз също не мога да ти позволя да ме нараняваш.

— Защо не говориш откровено с мен? Мога да те разбера.

— Някои неща, изказани с думи, нараняват.

— Значи подозренията ми са основателни.

— Искам да кажа, че ако ти имаш временна връзка с някого, аз не бих искал да знам. Няма да ми е приятно, ако си признаеш. Това ще срине нашия брак.

— Да, значи да си изневеряваме, но да крием, това ли защитаваш? Не мога да повярвам на думите ти!

— Дори най-интимните чувства на човека не са напълно прозрачни — бе отговорил Армаган. — Във връзките между двама души е за предпочитане да се стои малко в сянка, в полумрак, да се пазят тайнството и мярата.

— Аз никога не съм имала лични тайни. Винаги съм била прозрачна като стъкло и е ясно, че заради това съм изгубила привлекателността си. А, сега се сетих — винаги исках да правим секс на светло, а ти загасваше лампата или намаляваше светлината й, докато се любим… Освен това, не знам дали ти прави впечатление, но този е първият ни откровен разговор от доста години насам…

— Ако не бях вече женен, бих искал да се оженя за теб — каза Армаган. — Хайде, намали светлината и ела до мен…

— Не — възпротиви се Фиген. — Аз не бих искала да се омъжвам за теб.

Армаган стана и я повдигна от мястото й. Любенето им бе продължение на разговора им. Не точно любене, а приятно, задоволително сливане. После Фиген си помисли, че е била вероломно съблазнена и усмирена. Защото, преди да измине и седмица, всичко продължи постарому. Временната любовна интрига на Армаган до голяма степен разруши доверието между тях. Няколко месеца по-късно тя започна да мисли за развод, но след като толкова години бе чакала и търпяла, не се реши да разтури семейното огнище. После научи, че асистентката се е омъжила, и така всичко приключи.

 

 

След като се върнаха от Синоп, няколко месеца живяха в жилището на Фиген, а след Нова година купиха апартамент в Етилер и се нанесоха в него. И досега живееха там. Фиген пренесе пианото, но така и не посегна към него в продължение на години. На Армаган повече му бе харесало, че Фиген може да свири на пиано, а не самото нейно изпълнение и въобще не се опита да я насърчи в това отношение. Докато беше малка, Филиз вземаше уроци по пиано, но след това се случиха други събития и тя прекъсна. Сега на пианото свиреше приятелят на Филиз, който бе джазмен.

Филиз се роди в края на осемдесетте, в най-мрачните за страната дни. Във време, когато престъпленията и масовите убийства бяха в своя апогей, а политическият вакуум и ескалацията на напрежението бяха докарали страната до колапс. Фиген бе принудена да гледа кошмарните сцени, показвани по телевизионните екрани и по първите страници на вестниците, и сега не искаше да си спомня онези години, в които смъртта се разхождаше по улиците.

Понякога Фиген си мислеше, че не е добра майка. А колко силно желаеше да бъде майка и колко силно бе обикнала дъщеря си. Но беше безкрайно заета. През деня бе в училище. Вечер или четеше материали, или правеше преводи от чуждия печат за различни списания. После в училище се издигна на ръководна длъжност и престана да превежда. Филиз израсна под грижите на детегледачки, които непрекъснато се сменяха. Беше красиво, здраво дете. Фиген не се замисляше как ще се отнася към нея в бъдеще. Предпочиташе да остави развитието й на естествения ход на нещата. Даже като бебе я оставяше да си плаче, освен ако не бе болна. Не бе привърженичка на идеята прекалено да се трепери над детето и да се задоволяват всичките му капризи. А Армаган тичаше при лекаря и при най-малкото покашляне на бебето, изпълняваше всички бебешки прищевки. Преди още да навърши три годинки, Филиз долови слабостта на баща си и започна да я използва. Плачеше, капризничеше, правеше номера на баща си, че уж е болна и какво ли още не. Армаган упрекваше Фиген, че е коравосърдечна, и тя, за да не се карат пред очите на детето, често се принуждаваше да отстъпи. Това положение естествено подсилваше у Армаган убеждението, че е прав.

В действителност Филиз бе красива, здрава и умна девойка, но бе свикнала да разрешава проблемите си, като се оплаква и самосъжалява. Все още й харесваше да играе пред Армаган ролята на жертва. Фиген чувстваше, че мъжът й се отнася с необяснимо чувство за вина и постоянно се опитва да я възнагради. Не можеше да се занимава с нея достатъчно и в истинския смисъл на думата. Въпреки това обаче като майка, която разрешаваше проблемите, тя изглеждаше деспотична и непреклонна в очите на дъщеря им, а баща й приличаше на ангел. Фиген бе възпитавала Филиз според своите разбирания — има правила, може да си образована и независима, но трябва да се отнасяш отговорно. А Армаган, противно на всички умения, които притежаваше, бе създал от нея малка глезла.

През есента на 1980 година Армаган бе арестуван въз основа на донос. Излезе на свобода след едномесечен престой в полицията. А после по силата на приетия от военния режим прословут закон 1402^[2] бе отстранен от длъжността си в университета. Прекараха няколко години, съпроводени от финансови трудности. Армаган дори се принуди да преподава частни уроци на ученици от прогимназията. След като бе възстановен на предишната си длъжност в университета, животът им се подобри. Въпреки че имаха стандарт над средния, продължиха да живеят пресметливо, без оплаквания и проблеми. Живееха естествено, без излишна помпозност. По-точно Фиген бе тази, която балансираше и проявяваше самоотверженост.

Армаган обичаше скъпи маркови дрехи. Купуваше си от най-хубавите обувки, костюми, пуловери, почти цялата си заплата харчеше за себе си. Много-много не се интересуваше какви дрехи си купува Фиген, как поддържа къщата, как и с какви пари плаща сметките. Дълги години Фиген мълчаливо бе понасяла неговия егоизъм.

Отново си помисли, че няма да й е много трудно да се освободи от Армаган. Нещо в нея се развълнува. Тя беше завършена личност, имаше и други възможности, притежаваше и силата да посрещне последствията. Фиген знаеше, че Армаган няма да се възпротиви на това решение, ще се отнесе гордо и в никакъв случай няма да отстъпи.

Внезапно почувства, че гневът отваря в нея празнота, която бе по-силна и мъчителна от онази, причинена от рухването на дългогодишното им съжителство. Погледна наоколо като човек, който е загубил нещо. Опита се да открие какво я удовлетворяваше по време на дългия живот с Армаган, а сега е на път да се откаже от него. Припомни си чувствата, които се бяха натрупали в нея в продължение на двадесет и трите години, през които бе обичала само един мъж. Сърцето й сякаш изведнъж се бе уголемило и й причиняваше болка.

За момент Армаган й се стори немирно, смело и безпомощно момче, което се изправя само срещу света. Идеите му носеха човещина и несломима надежда за бъдещето и колкото и да се ядосваше, колкото и да нямаха шанс за успех, беше безспорно, че те подсказваха за духовно величие. „Затова най-вече го обикнах“, помисли си Фиген с болка.

Нима не съществуваше никаква надежда? Нямаше ли нещо мъничко, за което отново да се хване?

 

 

Стана и отиде до прозореца, открехна пердето. Погледна към градината. Гледката беше същата, но светлината се бе променила. Следобедните сенки се бяха сгъстили. Растенията усещаха наближаващата есен. Ще дойде есента, после зимата и природата, извършвайки някои промени, ще продължи да съществува.

Спомни си за партито тази вечер, какво ли да облече? Премина в другата стая. Сутринта не й остана време да си извади дрехите и да ги подреди в гардероба. Започна да ги окачва на закачалки. Ще остане в хотела около седмица. Ако някой ти казва, че си остаряла, значи има известна доза истина. Естествено, времето оставя следите си върху тялото — такъв е законът на природата. Армаган е прав, че вече не е толкова свежа. По-добре ще е да използва цял бански.

Отчаяно си помисли, че й е омръзнало да се грижи за тялото си. Спортуваше, движеше се, масажираше се с овлажнители и лосиони, но бе невъзможно да спре срива. Все пак през декември щеше да навърши четиридесет и шест. Дните, месеците и годините бързо се трупаха върху нея. Осъзнаваше, че и в сегашния си вид тялото е нейното, но понякога се чувстваше сломена от контраста между материята и духа. Загубата на материалното принуждаваше човек да стои далеч от любовта. А духът не се отказваше от това, да го търсят, да копнеят за него, да го обичат. Фиген се измъчваше от този контраст и упорито се опитваше да се справи с него.

Вероятно това бе причината за краткотрайния флирт, който бе изживяла с един доста по-млад от нея актьор. Беше по времето, когато Армаган провеждаше избирателната си кампания и по цели месеци не се прибираше вкъщи.

Тогава Фиген отиде да посети своя приятелка, с която дълго време не се бяха виждали. Шебнем я посрещна сърдечно, буквално я задуши с обичта си. Колко млада и привлекателна изглеждала, колко шик. Фиген не повярва на ушите си. Но Шебнем упорито я убеждаваше, че е красива. „Да не би да си влюбена?“, попита я тя. Само любовта разхубавявала по този начин. Същата вечер, косато се върна вкъщи, се погледна в огледалото и видя, че очите й сияят. Тялото й също изглеждаше безупречно. Почувства в себе си вътрешен заряд. Много неща й бяха отнели, но вътре в нея гореше силен огън, който я изгаряше цялата. Сякаш се бе превърнала в младо момиче и копнееше да бъде обичана, но не знаеше какво, кого и как да обича. Да, беше красива, но и самотна. Защо се бе изоставила така?

През следващите дни почувства облекчение и смелост. Крачките й станаха леки, започна да се облича модерно и предизвикателно, апетитът й секна, отново пропуши, отслабна с няколко килограма. Връзката й започна като игра. Опита се да прелъсти младия човек и когато успя, неусетно се оплете в това приключение. Но сега не желаеше да се задълбочава в него. Срамуваше се от угризенията на съвестта, които тогава изпитваше в продължение на няколко месеца.

 

 

За вечерта избра кремава блуза без ръкави и панталон в лилаво. Вдигна празния куфар. През това време дочу музиката, която отново бяха пуснали в бара край басейна. Това означаваше, че обедната почивка е приключила. Ще се оплаче на Илхан. Сложили на бара две щури момчета и кой знае защо, никой не се дразнеше от силната музика. Отвори прозореца, но отвън нахлу непоносима жега. Като пуснеше климатика, изведнъж пък ставаше студено. Във времето се усещаше колебание и някакво учудване от смяната на сезоните. Изведнъж се почувства силно отпаднала. Бавно дръпна пердетата. Отиде до леглото и полегна. Затвори очи. Пред погледа й оживя образът на Тамер.

Запознаха се, когато бе дошъл в училище като ръководител на една постановка, която подготвяше театралният състав. Бе доста едър, но съразмерен, мургав мъж на около тридесет и пет. Когато влезе в директорския кабинет, Фиген усети вълнение. Може би защото бе готова на това, а може би защото подсъзнателно се бе съгласила е нещо подобно, още като го видя, разбра, че това е любовникът, когото първичните й инстинкти дебнеха в засада. Небрежна, но старателно подбрана спортна дреха, дързък поглед, остра брадичка, едри ръце, плътни, хищни устни. Ако не бе в това душевно състояние, Фиген щеше да прецени, че е отблъскващ. В първия момент тя бегло го погледна и видя, че докато я чака, разговаря с някого, седнал небрежно във фотьойла, поставил крак върху крак, високомерен, със самоуверена, подигравателна усмивка и очебийно самочувствие.

След това бяха останали насаме в стаята. Когато говореха, думите искряха, погледите, които си разменяха, бяха заредени с електричество. Фиген искаше да промени посоката на тези объркващи, зловещи вълни, но не успяваше да овладее думите, които изговаряше.

Обърна се в леглото. Не желаеше да мисли за онзи мъж. Отвори очи. Огледа се, стана и взе цигара, отново се излегна в леглото. Погледна към дима, който се виеше нагоре, и кой знае защо, се върна в директорската стая.

 

 

Мъжът се надвесва над нея, прелиства страниците на сценария. Ухае на хубав парфюм. Гласът му е плътен, категоричен. Властният му поглед я обвива с усещането за нереалност. Дотогава не е летяла така. Сякаш е на осемнадесет и е свободна като птица.

Тамер идваше в училището три пъти седмично. Поздравяваше я с прекалени ласкателства, с неустоими комплименти. А може би предусещаше слабостта й, че вече е готова? На репетициите седяха един до друг. Бегли погледи и след това дълги беседи на чаша чай в кабинета й. Тя се чувстваше изпълнена с енергия, но и неопитна, невинна, щастлива. Слизаха заедно по стъпалата, смееха се. Невероятно. Докосваше ръката й, докато палеше цигарата й. Колко е зажадняла за тази преливаща радост, за тези тиради и стихове. Артист. Разсмива, предизвиква най-чувствителните й страни. Фиген се държеше дистанцирано. Понякога внимателно го наблюдаваше, сякаш искаше да разбере да не би да е мошеник. Какво значение има, това е игра. Една сладка игра.

Домъчнява й за него, когато е далеч от нея. Забравя всичко. Освен него. Не може да спи. Става и си налива питие, пуши цигара след цигара и си фантазира как се люби с него. Как може! Фантазира сценарии. Не е неопитна, нито лекомислена, но защо всичко това й дойде до главата? Иска да се смее, да се кикоти, да вика и да е щастлива или нещастна. Вече й е все едно.

Отидоха в една празна вила в околностите на Истанбул. И там се любят диво, крещят от страст. На ръба на пропастта. Не, няма задръжки, няма правила. Превръщат се в двуполово същество с четири ръце и четири крака. Вече не съществува чувство, няма никакво чувство. Само секс. Страстен, разюздан, безсрамен.

Колко пъти бяха заедно? Три. Четири. Това бе връзка, която постепенно загрубя, загуби тежест и се превърна в нещо затормозяващо и унизително. Всеки път Фиген се чувстваше все по-чужда на самата себе си, уморена и самотна. В живота му имаше и други жени. Тя бе само за разнообразие. За него тя е само стрък трева на мястото, където е попаднал. Случайност.

После изтръгна онова, което се бе забило в нея. Боли, много боли. Но ще мине. Това приключение няма да е част от нейния живот. Тялото й преживя нещо с онзи тенекиен или направен от твърда пластмаса мъж, но духът й, нейният търсещ, копнеещ дух остана непроменен. Може би раната ще понаболява още известно време, но толкова. Ще мине. Втори път няма да се повтори. Защото го направи и разбра, че не става.

 

 

Преди година Фиген все още бе убедена, че каквото и да става, няма да се разведе с Армаган. Пътят, който така или иначе бяха извървели заедно, й изглеждаше като цел, която са си поставили. След няколко години щяха да преминат към друг период, в който като близки приятели щяха да постигнат равновесие. Тогава щяха да се държат за ръка, докато преминават на отсрещния тротоар, за да си помагат. Щяха да се предупреждават за болежките. Да обсъждат вестникарските новини, докато бавно закусват, а вечер — да гледат телевизия, чоплейки семки. Щяха да пътуват по местата, където не бяха ходили дотогава. Щяха да имат и внуци, разбира се. Малките немирници щяха да идват на гости през уикендите. Армаган щеше да се научи как да се държи с тях. Понеже Филиз тогава ще бъде майка на две красиви, сладки дечица, вече ще е осъзнала своята женственост и ще бъде улегнала. Естествено, онази джазова отрепка нямаше да е неин съпруг. Ще се е омъжила за много по-приятен и забавен млад мъж. Младеж, когото и Армаган ще обича и ще играят заедно табла или шах. Ще живеят в непринудена атмосфера, пълна с обич.

Но всичко това бе на светлинни години разстояние, една илюзия, мечтание. Остарявайки, Армаган щеше да става все по-нервен, още по-мълчалив, по-нетърпим. В погледа, поведението и действията му ще се долавят скрита неприязън и стремеж непременно да наложи своето на Фиген, особено в компанията на други хора. Непрекъснато ще живее с амбицията да отмъсти на непознатия враг и накрая ще се умори и изчерпи.

 

 

Чу, че Армаган стана и отиде в банята. „Днес няма да разговаряме“, си помисли. Невъзможно бе да си говорят като зрели хора. „След малко ще настъпи вечерта и бездруго няма да имаме възможност да останем насаме…“ Даже ако започне отново да настоява, реши, че ще е по-удачно да говорят утре, нямаше смисъл да се бърза. В никакъв случай нямаше да му разкаже за преживяното приключение. Нямаше смисъл да му разказва за тази срамна връзка, щеше да го унижи.

Видя Армаган. Чакаше я пред вратата.

— Как си? — попита го тя, без да става от леглото.

Той не отговори. Приближи се бавно, уморен и полусънен. Излегна се до Фиген. Постави главата си върху гърдите й. Известно време постояха така.

— Според теб ние наистина ли толкова много си омръзнахме? — попита Армаган по някое време.

Фиген го погали по главата и като майка, уморена и обхваната от апатия, замълча с вперен в тавана поглед.

— Мисля, че имаме много кратко общо минало — изрече той. Думите бавно и натъртено се процеждаха от устните му с глас, който ту се извисяваше, ту се снишаваше. — Много кратко, за да се надяваме на нещо. Спомни си, че преживяхме и хубави дни. Но може би се уморихме от това, че носим голям товар. Не знам… Струва ми се, че… нещо, което сме постигнали с толкова много усилия, ще пропилеем ей така и в такъв случай…

Спря. Замлъкна, за да не се разплаче, и се опита да прикрие треперенето в гласа си…

— Винаги си спомням един момент в Синоп… Върху устните си усещам аромата на тялото ти и чувствам, че любенето е нещо с вкус на сол, парливо, ожесточено, упорито… че е някакво изморително упражнение, от което имаме нужда… за да игнорираме реалностите на света… за да ги разрушим, оправдаем и… отново да ги построим…

— Армаган… — промълви тя с насълзени очи, — и любовта ти, и мъката ти бяха много мълчаливи…

— Мълчанието е нещо човешко — отговори Армаган. — Мълчанието е все още неизследвана човешка територия.

— Задушаващо е.

— Да, задушаващ дим, тъмнолилаво чувство.

— Полумрак — допълни Фиген. — Дори понякога е тъмно като в рог.

— Не ме напускай — каза Армаган. — Обещавам ти. Всичко отново ще бъде хубаво. Ще се постарая да стана по-добър. Аз… не мога без теб.

Прегърна я. После избухна в ридания.