Инджи Арал
Лилаво (4)

12:00

Ренгинур позвъни на вратата на вилата за гости, където бяха отседнали близките й. Връщаше се от басейна. Косата й бе още мокра и върху банския бе облякла минипола. Отвътре се чуваше прахосмукачка. Нетърпеливо натисна звънеца отново и по-продължително. Прахосмукачката спря, зад вратата се чуха бързи стъпки. Надменно, но същевременно с лека усмивка Ренгинур сви устни и тръгна към стълбището. Внимаваше да държи на дистанция служителите и персонала на хотела. Тези хора бяха прекалено склонни да фамилиарничат и непрекъснато се интересуваха от живота на другите, използвайки всеки случай, за да фабрикуват всевъзможни клюки. Например продължаваха да говорят за деня, когато горката жена на Илхан и страшната балдъза бяха дошли в хотела. Научи го от леля й. Тя много обичаше да си бъбри с чистачките. Всъщност нейното оставане тук беше излишно.

Ренгинур се притесняваше от това, че цялото й семейство се събра при нея. Но пък се грижеха за баща й, така се бяха отдали на магията на внезапно появилото се богатство, на хубавите неща, от които цял живот са били лишени, че и през ум не й минаваше да ги наскърби, камо ли да ги изгони. Само чичо й я ядосваше. Понякога, в зависимост от настроението си, още от сутринта започваше да й прави физиономии, сякаш не одобряваше връзката й с Илхан. Мърмореше, като че с наранена чест, а друг път изразяваше одобрение, считаше, че е постъпила умно, и се държеше любезно. Много го обичаше, но започна да се обижда и ядосва заради двойственото му поведение.

Влезе в стаята на горния етаж. Баща й лежеше с подпрени на гърба му възглавници. Леля й, приседнала на отсрещния диван, сякаш всеки момент ще стане и ще си тръгне, прелистваше вестника от масичката пред себе си.

— Добро утро, лельо.

Ренгинур се приближи към баща си. Болестта го бе състарила. Изглеждаше отслабнал, а смаленото му лице като че ли бе потънало между прораслите кестеняви мустаци. Очите му бяха затворени, клепачите — подути и посинели. Дишаше едва доловимо през полуотворената си уста. Тръбичката, която излизаше от шишето със серум, закачено на стойка до главата му, бе вкарана във вената на лявата му ръка — тя беше връзката между живота и смъртта. Почувства се зле, защото не можеше да му помогне.

— Не е в пълно съзнание — изрече госпожа Гюлизар. Без да се съобразява, че има болен човек, тя не сниши глас, понеже недочуваше. — Лекарят преди малко му направи инжекция. През нощта имал много болки. Непрекъснато повръщал.

— Кой беше при него през нощта? — попита Ренгинур.

— Чичо ти. Но сутринта рано-рано си тръгнал. Каза ми чистачката долу, Айтен, каза ми, че стояла при него три часа. Е, ще й платиш…

В погледа на Ренгинур припламна и угасна искра, която приличаше на умора и гняв. Яката на пижамата му, която се виждаше изпод завивката, бе мръсножълта и измачкана, сякаш от засъхнала пот или лекарства, с които е била накапана. По брадата му имаше следи от повръщане. Тежка миризма на вкиснало се разнасяше от тялото му. На нощната масичка до главата му бяха подредени шишета от лекарства, одеколон, книжни салфетки и резервни банки със серум.

— Толкова много хора сте тук, а никой ли не се сеща да избърше и изчисти баща ми, да смени бельото му?

— Освен мен друг не се интересува от него, момичето ми — обясни й Гюлизар. — Болният е мъж, тежък е, не мога сама да го обръщам. Чичо ти си гледа кефа. Преди малко надникна през вратата и си тръгна. Тази вечер не можел да остане! Едни фасони… на кого се цупи, не знам… Майка ти също…

„Тя сама поиска да дойде и да гледа брат си. Не съм я викала. Тогава защо се оплаква!“

— Какво каза лекарят? — остро пресече думите на леля си.

— Какво да каже — всичко можело да се случи, не трябвало да губим надежда за божията милост. Каза, че е направил всичко възможно. Сутринта по едно време като че ли се събуди, но не съм сигурна, може така да ми се е сторило. Ах, Ремзи, какво стана с теб, до какво положение изпадна, любими братко мой!

— Къде има чиста пижама и бельо?

Гюлизар стана с нежелание. Извади бельо от гардероба до прозореца и го остави на леглото. Ренгинур отметна завивката от тялото на баща си. Остра миризма на застояла урина изпълни въздуха. Леглото бе застлано с мушама. Марлите под болния бяха мокри.

— Повикай майка си — обади се Гюлизар. — Не е лесна работа, ти остави, ние с нея ще се справим.

— Хайде, лельо, помогни — каза Ренгинур. Движенията й бяха бързи, опитни и внимателни.

Гюлизар разви просмуканите с урина марли и ги хвърли в коша. Ренгинур видя малката купчина в слабините на баща си. Колко жалко изглеждаха празните, посинели и сбръчкани тестиси и гърчещият се като гол охлюв символ на мъжествеността. Сега й бе трудно да осъзнае как тези кастрирани органи някога са успели да бъдат впрегнати в работа и да доведат до появяването й.

Двете жени първо откачиха системите от ръката му, после, обръщайки наляво и надясно болния, който бе започнал да стене, го съблякоха, напудриха го, облякоха му чисто бельо и му сложиха нов памперс.

— Виж, пооткрехна очи — каза Гюлизар. Ренгинур видя признателност в полуотворените, безжизнени очи на баща си.

— Готово, татко, свърши, миличък. Виж сега колко чистичък стана — усмихна се тя. — Хайде, спи сега.

Болният леко въздъхна и отново затвори очи.

— Ренгинур, кажи на Илхан да наемем медицинска сестра — прошепна Гюлизар. — Не може да продължава така.

— Ако лекарят каже, ще наемем — отвърна Ренгинур. Стоеше права до вратата. Стори й се, че тонът й е прекалено суров, и заговори по-меко: — Мисля, че е време… щом като и грижите за татко паднаха върху мен…

Излезе от стаята. Гюлизар също излезе след нея.

— Майка ти трябва да се грижи за него, момичето ми. Аз съм му сестра, но тя му е жена. Виж колко часа съм тук, даже не съм закусила. Уморих се. Майка ти да дойде и да седи край мъжа си. Това на нищо не прилича!

— Какво ти стана изведнъж? — намръщи се Ренгинур.

— Няма да говоря повече, не искам да мътя и твоята глава сега. Хайде, моето момиче, гледай си твоята работа.

— Кажи, лельо, че да ти олекне — настоя Ренгинур.

— Брат ми лежи на смъртен одър, а майка ти… с онзи дъртак лекаря… някои неща… не са прилични… знаеш!

— Уфф — въздъхна Ренгинур. — Глупости. Ти чуваш ли се какво говориш?

— Не си измислям, камериерките също дочули. Говорят.

— Не искам да им слушам клюките — скара й се Ренгинур. — И ти си дръж устата! Омръзна ми вече!

— Добре, добре — отстъпи Гюлизар, изплашена от реакцията й. — Ти изпрати майка си…

— Мама сега не може да дойде, защото е с Ялъм. Илхан сънувал кошмар, неспокоен е. Иска тя да остане при детето. Може да дойде чак следобед, ако има възможност.

— Горкият човечец, поддава се на суеверие. Дай боже, да е за добро. Господи, нека да е за добро!

„Няма друг избор“, въздъхна Ренгинур, слизайки по стълбите. Ако заведат баща й в Измир, майка й ще остане при него, а тя самата трябваше да ходи там и при най-малкия проблем. Тя имаше нужда от майка си тук. Малкият бе привързан към нея. А и не можеше сама да поеме всички грижи за детето. Нямаше да й остава време за Илхан. Майка й я предупреди: „Дъще, аз ще гледам детето, а ти се грижи за Илхан. Мъжете ревнуват от бебетата, охладняват към жените си!“ Не ставаше дума за охладняване, но и двамата обичаха да излизат, обичаха развлеченията. Илхан не желаеше дори служебно да пътува сам, искаше Ренгинур да е винаги до него. Освен това — щеше да изглежда странно жена с нейното социално положение да се занимава с гледане на дете. В помощ на майка й бяха ангажирали и детегледачка. Двете прекрасно се грижеха за Ялъм.

Илхан също настоя да вземат баща й в хотела. „Не можем да ги оставим в това положение сами“, беше казал. Не бе егоист. Освен че покровителстваше любимата си жена, засвидетелстваше близост и на роднините й. А на Ренгинур се падаше задачата да разреши семейните им проблеми. Чичо й и леля й не се обичаха, но никога не се бяха карали толкова много, както сега. „Не разбирам какво им стана на тези хора, държат се като врагове един с друг. Какво не могат да поделят? Трябва единствено на смени да се грижат за човек, който е на смъртно легло! Осигурени са им всички удобства, имат прислужници.“

„А каква е тази история на мама с лекаря?“, сети се тя. Внезапно си спомни, че забеляза прекалено внимателното и нежно държание на доктора към майка й. Майка й бе приятна жена. Беше й споделила, че лекарят е заможен ерген и симпатичен човек. Притежавал доста имоти в Истанбул и тъй като много обичал това място, от дълго време прекарвал летата си тук. Вече бе като член на семейството. Между тях не можеше да съществува нещо друго, освен взаимна симпатия. Реши, че когато дойде медицинската сестра, ще каже на леля си: „Ти, ако искаш, си тръгвай, много се умори“. Няма да й позволи да разнася клюки и да създава неприятности. Доста се забавлява в хотела!

Мисълта й отново се върна към баща й. Да става вече каквото ще става. Щом няма никаква надежда, да се прекратят поне мъките му. Но понякога даже и да иска, човек не можеше да умре. Не успяваше да умре. Можеше да се каже, че е още млад — с колко години бе по-малък от Илхан? Беше на четиридесет и седем години. Умирането на тези години е по-трудно. Човек, който дълго време е на легло и по шест пъти дневно му сменят памперсите, който не чувства, не вижда, не чува и въпреки това не умира или умира твърде бавно, омръзва дори и на най-близките си.

Хората, които са го обичали. Кои? Децата му. Майка му. Вероятно. В тяхната къща не се говореше за чувства. Да говориш за обич, се смяташе за неприлично. Предполагаше се, че всеки обича всекиго, обратното бе немислимо. Тъй като бяха семейство, обичта, която майка й и баща й изпитваха един към друг и към децата, трябваше да бъде естествена като хляба и водата, истинска, безусловна и безрезервна. Пред портиерското семейство, което с труд изкарваше прехраната си, стояха далеч по-важни проблеми и отговорности, от това да се занимават с мисли от рода на „съществува ли обичта или не“ или да си мътят главите с подобни абстрактни неща. Колко ще бъде минималната заплата, от блока ли ще платят сметката за електричеството, ще им отрежат ли парите за прясното мляко през лятото, когато парното не работи, как ще купят учебниците на децата… Според баща й разказите за любов и обич, заради които се извършваха убийства, съществуваха заради киното. Глупости, които нямаха връзка с тях, нямаше и да имат.

Естествено, тези му възгледи се промениха, когато Илхан внезапно и без да иска позволение, навлезе в живота им. Изненада се само, че дъщеря му се е свързала с мъж, който е тридесет и пет години по-възрастен от нея. Но това бе изненадата на спечелилия от лотария. Не му оставаше нищо друго, освен да закопчае сакото си пред онзи мъж и да замълчи, като човек, който няма друг избор, освен да се подчини на съдбата, надявайки се, че малко или много, това ще промени живота му към по-добро. Това бе уважение към парите, които той никога нямаше да спечели, и властта, която парите даваха. Какво можеше да каже, щом се обичаха! Това разбиране, което изглеждаше логично, не само че противоречеше на всички традиционни, лични и обществени убеждения, на които до този момент се бе уповавал. Невъзможността да се противопостави на сполетелите го събития изведнъж обезсмисли, обезсили и срина със земята цялата тази върволица от ценности, които цял живот бе считал за свещени. Това бе разбираемо за човек като него, който в продължение на години беше мил и чистил стълбища, разнасял вестници, хляб и мляко.

„А може би не е било толкова лесно, може и да е неразбираемо“, помисли Ренгинур. Майка й и баща й бяха хора, които се страхуваха да не протегнат ръце към неща, които се считаха за грях. После страховете им се поуталожиха. Видяха, че на онези, които вършат злини и грехове, не им се случва нищо, напротив — определят ги като способни и почтени, а честта се смята за равнозначна на глупост. Така възгледите им за света започнаха да се променят. За какво ли можеше да се хване човек, на какво да се надява, когато всички онези неща като трудолюбие, почтеност, морал и човечност бяха обезценени и смазани?

Слезе на долния етаж. Айтен бършеше прах. Не обичаше тази жена. Гледаше към Ренгинур като змия. В миналото е била прислужница в къщата на Реван. Дълги години работила при нея. Илхан й бе казал, че Реван много я обичала, държала се с нея като с приятелка. Разбира се, че не можеше да допусне такава жена близо до себе си, в личния си живот. Назначи Айтен за камериерка в съседната вила.

Излезе навън, в градината. От няколко дни бе изпълнена с противоречиви чувства. Миналото много повече объркваше ума й, отколкото състоянието на баща й. Съзнанието й бе превъзбудено от факта, че баща й умираше, но поредицата от объркани спомени, пред които се страхуваше да се изправи, й причиняваха болка.

 

 

Беше родена през 1975 година в Измир. Чичо й Адем — едва четиринадесетгодишен, дошъл в Измир веднага след като завършил средния курс, за да продължи да учи, но не успял. А след като се уволнил от казармата, станал чирак в магазина на свой приятел. Точно по това време повикал родителите на Ренгинур, които наскоро се били оженили. И те, без да губят време, тръгнали веднага с влака и пристигнали в Измир. В блока срещу магазина търсели портиер и чичо й уредил работата още преди да пристигнат.

Ренгинур, разбира се, никога не узна как те са се бутали в една-единствена стая в сутерена. Няколко месеца след раждането й чичо й се отделил от тях. Намерил си работа като продавач в магазин за платове и нощувал в стая зад магазина.

Смътно си спомняше сутерена, когато беше четири или петгодишна. Портиерско жилище от две стаи в една голяма кооперация. Убежище от двадесет квадратни метра с малки прозорчета, от които се виждаха краката на уличните минувачи, с две преходни стаи, отделени една от друга с миришещо на мазут провесено перде, тоалетна, която се ползваше и за баня, и една ниша с маса, която служеше за кухня. Хранеха се късно, на софра на земята. Майка й ходеше да чисти по домовете и продължителността на работния й ден зависеше от точността на работодателя. През деня най-вече баща им гледаше нея и по-малката й сестричка Белгин.

Когато тръгна в прогимназията, се преместиха да живеят в сутерена на друга, по-луксозна кооперация в същия квартал. Срещу месечно заплащане майка й започна да гледа бебето на едно семейство, което живееше на третия етаж. Фатмуш бе любознателна, мила, умна жена. Притежаваше вродена емоционална деликатност, присъща на хората, които са имали и хубави дни, но по-късно са изпаднали в бедност. Средата, в която работеше, промени начина й на обличане, обноските, приказките. Само мъжът й се противеше, че тя ходи с панталон, коментираше прическата й, подиграваше й се, че подражава на градските жени. Но не биеше жена си. Веднъж се опита да я удари, но се смали, озовал се срещу решителния отпор на майка й: „Сега ще взема децата и ще си отида“. Животът в един от най-хубавите квартали на града бе променил малко или много и баща й. Но майка й бе по-смела, по-гъвкава и по-опитна както в работата, така и в отношенията си с хората. Може би баща й ревнуваше точно от това. Ренгинур се ядосваше на консерватизма му. Бъркаше й се за поведението, за дължината на полите, за всичко.

След като завърши прогимназия, сестра й Белгин издържа успешно изпита за медицинския колеж, приеха я да учи и живееше в общежитие, а Ренгинур продължи да учи в гимназията. Обядваше твърдосварени яйца и варени картофи, които ядеше скришом, докато другите — децата на онези от горните етажи — се тъпчеха с двойни хамбургери и голяма кока-кола от заведенията за бързо хранене. Обличаше се с дрехи втора ръка. Тогава разбра, че нищо не е по-важно от онова, на което учи и ще я научи реалният живот. По същото време бе започнала да привлича изненаданите погледи на разглезените момчета. Притежаваше вродена привлекателност и ненатрапчива хубост. Крехка осанка, поглед, в който играеха сърдити искри, и мек, но леко отегчен глас. Това й придаваше впечатляващо благородство. Даже в дрехите, които не бяха по размера й, изглеждаше като принцеса, която ходи с униформа. Разбира се, че бе наясно за впечатлението, което създаваше. И осъзнаваше, че ако съумее да го използва добре, ще й бъде полезно оръжие, за да се предпази от всякакви бъдещи унижения. Все пак налагаше се да вземе превързаната с червена панделка диплома.

Завърши туризъм и хотелиерство. Постара се да не стане сервитьорка или камериерка. Тръгна на езикови курсове и усъвършенства английския си. Стажува в туроператорски фирми. Не отричаше предимствата, които дава красотата, но полагаше и усилия, за да се усъвършенства. По това време и Белгин завърши колежа и стана акушерка.

Тъкмо когато всичко се уреди и се откри възможността да заживее като човек, баща й се разболя. Не беше се занимавал с нищо друго, освен с портиерство. Като видя, че мнозина отвориха бакалници или малки чайни в някое учреждение, опита и той, стана съдружник с един младок, който бе отворил бюфет до кооперацията, и в свободните си часове и вечер работеше там. Целта им беше с малко спестени и взети назаем пари да си построят някакво жилище далеч от града, което да ги приюти. За съжаление не успяха. Може би защото баща й никога не бе влагал страст и не бе имал стремеж да постигне нещо, а се бе заел да направи нещо само под натиска на майка й. Кой знае защо, но Ренгинур винаги го съжаляваше. Както и в този момент.

Добре, че поне последната си година не бе принуден да изживее в сутерен с мирис на въглища. Имаше възможност да седи на балкона на просторно жилище, сред саксии с цветя и да си пийва една-две чаши, гледайки към морето. Замени старите и изхабени широки сака и обувки с нови. Качи се на такси. За първи път седна на маса, обслужвана от сервитьори. Прегърна и първото си внуче. Накрая — въпреки че това вече нямаше значение — умираше на хубаво място… Поне не бе принуден да чака месеци наред за рентгенова снимка в някоя стара, мръсна килия на социалното осигуряване. Не го ругаеха сприхави болногледачки. Гледаха го в самостоятелна стая в искряща от чистота частна болница и видя, че за него правят най-доброто. Умираше без притеснения за близките си, които оставаха след него…

Ренгинур тръгна към голямата вила, в която живееха с Илхан. Морето бе наситеносиньо. Разноцветните знамена на различните страни пред административната сграда весело палуваха на вятъра. Спря пред вратата. Една бугенвилия, отрупана с лилави цветове, се бе издигнала до прозореца на спалнята им и бе образувала внушителни туфи върху стената. Понякога в очите на Ренгинур Илхан изглеждаше уморен и възрастен, но въпреки това го харесваше. Да, нямаше съмнение, че го обича. Щедростта му, самопожертвователността му, това, че е баща на детето й… В началото може би се бе поддала на магията на богатството му. Но това не беше важно. Илхан бе мъж, който знаеше как да спечели една жена и как да я задържи. Отдаде му се по собствена воля, след като се увери, че желанието му не е временно. Въпреки това, особено когато се отнасяше за мъже от този тип, не можеше да е напълно сигурна. Но Ренгинур постъпи смело, вярвайки, че няма да излезе с наранено сърце и празни ръце от това приключение. Не се излъга. Сега притежаваше неща и заради сина си можеше да претендира за такива, за каквито преди не можеше и да помисли. Забременя неволно, беше случайно или и двамата не бяха счели за необходимо да се предпазят. Въобще не бе помисляла да използва детето като примамка, както мислеше бившата му жена. Всичко се разви от само себе си.

До вчера ежедневно развеждаше възрастни, глупаво усмихнати туристи. После с група приятели и под шапката на фирмата започна да организира продажби и посещения на туристически маршрути. Получаваше процент. Поемаше групата и я водеше на различни обекти. Стараеше се усмихнато и любезно да усмирява странните им капризи. Колко отчаяна се чувстваше в онези дни! Устояваше не само на презрителните погледи на тези хора, но и на подмятанията на старчоците женкари и на нервните кризи на силиконовите любовници на онези кучи синове плейбоите. Почти се примири с факта, че няма да получи нищо от това спокойствие, от този бляскав свят, изпълнен с богатство и финес. Но това примирение сега й се виждаше като част от едно далечно, потънало в прах минало. С лека, но надменна усмивка погледна към корените на петунията до краката си. Чу весели детски гласове, които се сливаха с ударите на тъпана от шумната музика, долитаща отдалеч.

Вече е господарката на това място, любимата жена на Илхан. Повдигна глава и подуши въздуха, миришеше на загоряла от слънцето тор и окосена трева. Как ли изглеждаше сега в очите на другите? Като самоуверена курва, недосегаема и безразлична към тях, към онова, което мислят за нея, истинска кралица!

 

 

Прекоси верандата и влезе вкъщи. Холът, който миришеше на лак за мебели и освежители на въздуха, бе просторен и обзаведен с малко, но стилни мебели. Ренгинур беше избрала облицованите с бяла дамаска две удобни канапета, поставени едно срещу друго пред помпозната камина, и голямата ниска холна маса, поставена по средата. Изхвърлиха голяма част от вещите, останали от Реван. На една от стените бе окачена голяма картина на известен художник, а на прозорците — драпирани пердета от бял тюл. Върху махагоновия паркет имаше малки, но скъпи килими. В дъното на хола се намираше стълбата, която отвеждаше към горния етаж, а непосредствено до нея — врата с витражни стъкла, която водеше към голям кабинет и обширна кухня.

Прислужницата беше в кухнята. Трябваше да си тръгне около обяд. След обедния сън Илхан сигурно ще поиска да правят любов. Не се чувстваха спокойни, когато и тя беше вкъщи. Сутринта Ренгинур се отнесе апатично към него, но следобед с пламенни ласки щеше да спечели сърцето му. Влезе под душа.

Тази вечер искаше да бъде много красива. За партито избра вечерна рокля в светлобежово, без презрамки, плътно обвиваща тялото й. Предпочете светъл цвят, защото искаше да прилича на булчински тоалет. Дрехата бе семпла, но много шик. Деколтето продължаваше с шал, който се премяташе през раменете и стигаше до кръста, като оставяше открит гърба й. Не показа тоалета на Илхан, искаше да го изненада. Не смяташе да слага бижута. Илхан бездруго щеше да й купи подарък в чест на първата годишнина от бащинството му. Развълнува се — преди два месеца в Измир бе видяла прекрасно колие, украсено с диаманти, и ясно показа, че й харесва. Облече се и слезе на долния етаж.

— Да не остане никаква работа за следобед, Сабиха. Приключи ли с гладенето?

— Моля, не се притеснявайте — отговори момичето. — Приготвям съдовете за храната на бебето.

В кухнята не се готвеше. Там се приготвяха главно закуски, бебешката храна и специалитети от храни, напитки и плодове. А вечерите, с изключение на онези, когато искаха да останат насаме, предпочитаха да се хранят в ресторанта или в специално обособено за тях място — край фонтана.

Внезапно си спомни. „Дано татко не умре тази вечер. Не, не трябва да умира!“ Притесни се. Дали Илхан е говорил с лекаря? Не може ли да направи нещо, за да не се случи най-лошото? Повика прислужницата и поиска кафе. После седна на верандата. Изпи кафето, наблюдавайки сърфистите в морето.

Ренгинур обичаше да остава насаме и да си почива в часовете между утрото и обяда. Макар нищо да не правеше, често я уморяваше фактът, че вкъщи или наоколо все имаше някой. Домъчняваше й за ваканциите, когато безцелно се разхождаше неглиже, по нощница или анцуг. В тази къща винаги бе под наблюдение. Постоянно трябваше да изглежда уравновесена, внимателна, щастлива и изрядна. На Илхан също му бе направило впечатление.

— Понякога си мисля, че може би не си щастлива, но когато останем насаме, виждам пак онази сладка девойка и разбирам, че съм се лъгал — бе казал Илхан преди два дни.

А той самият с всички се държеше естествено. Пееше на висок глас, шегуваше се, задяваше Ренгинур, целуваше я. Седеше с вдигнати на масата крака, прегръщаше сърдечно гостите си, когато си пийнеше, използваше жаргон и се отнасяше снизходително към онзи, който го е нагрубил. Но въпреки това не страняха от него, защото той си бе такъв.

„Аз не съм такава, не мога да бъда. Или не успях да се впиша в тази среда и да свикна с нея.“ Когато идваха познати на Илхан, които не познаваше добре, или пък срещнеха негови приятели, Ренгинур се държеше дистанцирано и студено. Не участваше в разговорите, на въпросите отговаряше с „да“ или „не“. Не защото се боеше да не изтърси някоя глупост или да допусне гаф, а понеже повечето от тях й се струваха странни. Мъжете говореха за състезания с яхти, търгове, за мафия и свързаните с нея държавни мъже, туристически обекти, пиене и пури, а жените — за мода, мебели, бижута, ресторанти и барове в столиците на световната мода или пък кой с кого се е развел. Без да иска, се унасяше, докато следеше думите и жестовете им, фалшивите им усмивки. Нетърпението им, което избиваше, щом усетеха притеснение. Вероятно зад гърба й я наричаха „мацката на Илхан“ или „недодялана наивница“. След всяко събиране с тези хора, кой знае защо, я обземаше погнуса. Нима един ден и тя ще стане като тях? Естествено, че искаше да влезе в тези кръгове. Но същевременно изпитваше неясен страх, чиято причина не можеше да си обясни. Нима тогава и тя ще се принуди да гледа така безцелно, вяло и с апатия дори на собствения си живот?

Илхан намираше, че странното й държание се дължи на нейната младост и стеснителност, че тази умерена неопитност й отива и впечатлява. Ренгинур бе родена да се харесва и по всичко личеше, че се гордее с това. Беше й разказал, че бившата му жена не умеела да бъде женствена и привлекателна.

— Ти си като необработен скъпоценен камък. Когато усвоиш как да се държиш и как трябва да живееш, ще се превърнеш в прелестна жена.

— Значи сега не съм достатъчно привлекателна, така ли?

— Какво приказваш! Когато се появя с теб на публично място, се обръщам, за да видя как ме гледат със завист.

Мъжете обичаха да създават от млада и неопитна девойка жена по свой вкус. Но в повечето случаи се проваляха. Опитвайки се да поемат управлението в свои ръце, в крайна сметка сами се предаваха в ръцете на жената.

— Понякога се питам какво бих могла да върша, какво да правя извън ролята си на твоя жена и майка на сина ти?

— Какво искаш да правиш?

— Не знам. Може да направя фирма или да отворя шикозен бутик, например…

— Защо не. Ще вземем представителството на някоя известна марка. Нека всичко да се оправи, ще го обмислим. Значи ще станеш бизнесдама? Но аз още не съм ти се насита, любов моя, искам винаги да си до мен…

Тези разговори обикновено завършваха с пламенен секс. Тогава Ренгинур мислеше, че мечтите, бъдещето и независимостта й са в ръцете на друг. Чувстваше се като затворник, който очаква да го пуснат заради добро поведение. Нещо повече — като тяло, чийто дух с всичките му чувствени, слепи, светли или тъмни страни е превзет с помощта на секса. Освен няколко незначителни флирта преди Илхан, тя бе имала само един сексуален контакт. Срамен и ужасен случай. В училището по туризъм се бе сближила с момче от същия курс и мислеше, че е влюбена в него. После осъзна, че не е било любов, било е харесване, инстинктивно родено от създалата се близост, било е само копнеж за любов, нищо повече. Всъщност и сега не можеше да се каже, че познава истинската любов. Не познаваше онази постоянно извисяваща и изгаряща мъка. Никога не се поддаде на онова смесено чувство, пресъздавано в романи и филми, а и нямаше желание да му бъде подвластна. Напоследък смяташе, че влюбването може да се контролира. Може би любовта се раждаше от копнежа на човек да изпитва мъка.

Още когато бе на осемнадесет години, разбра, че вярва в силата на сексуалността. Тя бе необходима. Вярваше, че не е вредна, при положение че имаш избор. Освен това не бе склонна към прибързана женитба с някой случайно появил се кандидат. Тогава защо, докато реши да създаде семейство и деца, трябва да потиска сексуалността си, да я пренебрегва? По този въпрос не се бе замисляла. От само себе си, а може би под влиянието на прочетеното, бе започнала да гледа на сексуалността по този начин. Добре, че първият й опит бе в момент, когато бе добре подготвена.

Юксел — така се казваше — веднъж я заклещи в една празна стая на хотела, в който стажуваха. Това предизвика раздяла, а не сближаване. Всъщност Ренгинур искаше да се освободи от тревогата за девствеността си, но изпита такава непоносима болка, че въпреки неподходящата обстановка, в която се намираха, започна да плаче и да вика. Юксел, много ядосан, й каза грубо:

— Затвори очи, млъкни и се сгъни.

Тези прости думи, този грубиянски тон така я поразиха, че поиска да избяга на мига. Тогава стана нещо страшно. Юксел затисна с ръка устата й и грубо я изнасили. От страх да не стане скандал, тя не издаде звук, но го намрази. Така приключи тази история. Този първи сексуален опит и сблъсък с грубостта я накара дълго време да стои далеч от мъжете. Защото думите на Юксел — „да се оженим“, родени от объркването в онзи момент и от желанието му да сложи ръка на бъдещето й, без да изпитва любов, силно я изплашиха. Много пъти бе слушала от жени, че мъжете не се интересуват дали жената изпитва удоволствие от секса, вярваха, че дори да не го изразяват открито, подсъзнателно мислят така. Беше го чувала дори и от майка си. Дължеше се на страха, че когато жената се научи да изпитва удоволствие от секса, ще започне да търси удоволствие при други мъже.

Разказа опита си на Илхан и попита какво мислят мъжете по отношение на този страх.

— Права си, това е жалкият първичен страх на мъжа — съгласи се Илхан. — Страх с хилядолетна давност. Жалко и странно е, че има такива мъже в наши дни. Но твоят случай е малко по-различен. Може би ти си изплашила момчето и то е подивяло…

Ренгинур се опита да му удари плесница на шега, но Илхан хвана ръката й във въздуха и започнаха да се любят. Това бе първото им любене. Бяха в Истанбул. Илхан още не бе завел бракоразводното дело. Реван бе на екскурзия със сестра си. Илхан ласкаво я облада в голямото легло на онази голяма стая с изглед към морето и излекува всичките й страхове. Удоволствието, което изпита Ренгинур, бе повече душевно, а не телесно. В крайна сметка бе щастлива от любовта с един толкова зрял, изпълнен с обич и сила мъж и бе толкова хубаво, че нямаше никаква връзка с първия й опит. Много й хареса топлината на собствената й плът, начинът, по който без всякакво притеснение реагираше, когато другата плът влизаше в допир с тази топлина, и приятната тежест, която другото тяло упражняваше върху нейното. Изпита удоволствие от чувствените ръце на мъжа, който искрено я желаеше, от устните, които така добре умееха да я целуват. Накрая, разтърсена от триумфа на собственото си поражение, безшумно заплака като послушно дете.

Тогава за първи път обикна Илхан. Обичаше го. Доколкото можеше да обича. Ще го обича, докато може…

Прегледа оставените върху масата списания за живота на хайлайфа. Колко отпуснати и грозни жени имаше. И старчоци, позиращи пред обективите с младичките, нежни като вейки девойки, които си бяха взели за съпруги. Слава богу, че Илхан не беше от тях. Беше мъж, който всяка жена би харесала. Ренгинур не се страхуваше, че ще го изгуби, защото имаха цел, която преследваха със страст, търпеливо и решително. Да се оженят. Това щеше да стане скоро и после щяха да си поставят други цели. За момента единственото, за което трябваше да се грижи, бе да поддържа жива любовта на Илхан, да изглежда красива, привлекателна и желана в неговите очи.

Мобилният й телефон звънна.

Беше Илхан. Разговарял с лекаря. Състоянието на баща й било наистина безнадеждно. Можел да поживее още няколко дни, но се налагало да вземат болногледачка. Намерил, тази вечер щяла да дойде.

— Не се безпокой, мила. Правим каквото е необходимо. Аз съм в офиса. Ще проведа няколко телефонни разговора. Синът ни къде е?

— С мама са на брега на морето, играеха на плажа. Сигурно скоро ще се върнат. Ти успокои ли се?

— Да, да. Добре съм, всичко е наред. Охраната е предупредена, не се безпокой. Ще се видим по обяд. Към два часа. Отдели ли време за Фиген? Нека й засвидетелстваме близост, става ли, мила моя?

Какво точно трябва да направи? А и защо да показва близост към Фиген? Това бе едва третата им среща. Първия път бяха заедно на вечеря в Истанбул. Втората им среща бе миналата есен, веднага след раждането. Беше на годините на майка й и не я познаваше добре. Как ще се забавляват двете? Всъщност Фиген бе леко надменна и доста начетена. Помисли си за Армаган. Колко по-различен е от Илхан. Тъжен мъж, с вид на човек, който страда или непрекъснато нещо го боли. Може би му харесваше да изглежда по този начин и така да привлича внимание. Очевидно бе чистосърдечен, но прекалено се самоизтъкваше и постоянно, без много да му мисли, подкачаше Илхан на политически теми. А нямаше съмнение, че Илхан не го взима на сериозно. Обичаше брат си, но го считаше за леко скучен и вманиачен. Да, така беше. Армаган бе начетен, известен и можеше да стане важна личност, но макар и красив, не й беше симпатичен. През тези два месеца нито веднъж не го видя да се усмихва, не чу поне една забавна дума от него. Омръзнало й бе да гледа навъсеното му лице и напразните му опити да привлича вниманието. Добре, че след няколко дни жена му ще го отведе.

Погледна часовника си. Наближаваше обяд. Налагаше се да побърза, първо трябваше да иде на масаж, после на фризьор. Преди да влезе вкъщи, отиде в градината. Видя, че майка й и бавачката идват с бебето. Тръгна към тях.

— Детето огладня и му се доспа — каза Фатмуш. — Видя ли баща си?

— Видях го, спи — отвърна й Ренгинур. — Леля е при него. След като нахраниш и приспиш детето, ще отидеш ли да го погледаш?

— Щом сестра му е дошла, нека го гледа, чичо ти до сутринта беше при него — сопна се Фатмуш.

Ренгинур излезе от фризьора в централната сграда и като мина през градината, се отправи към мястото, където се намираха масите за специални гости. Клиентите обядваха под сянката на тъмносините тенти на подредените навън маси. Разнасяше се миризма на печено месо, приготвяно върху големи скари, над които се виеше гъст пушек. Другите ястия и салатите бяха поставени на шведска маса.

Тяхната маса се намираше доста далеч от мястото, където се хранеха клиентите. Ренгинур усмихната се приближи към масата, около която бяха насядали Илхан, Фиген и Армаган, а един сервитьор им наливаше вино.

— Малко закъснях, извинявайте.

— Точно навреме дойде, любов моя — посрещна я Илхан, задържайки одобрителен поглед върху прическата и спортното й облекло.

Армаган отмести винената чаша пред себе си, приличаше на човек, който току-що се е отърсил от унес.

— Аз искам бира — поръча той на сервитьора. Погледна към Фиген, но тя не го гледаше.

— Как е стомахът ти? — обърна се към него Илхан, сякаш искаше да го предупреди за нещо.

— Добре съм — Армаган повдигна глава и огледа наоколо с невиждащ поглед.

„Не изглежда добре“, реши Ренгинур.

Резката между веждите му се бе задълбочила. Стиснатите устни под ръката, с която беше подпрял брадичката си, учудените, тъжни очи, леко приведените рамене му придаваха вид на човек, готов да заплаче всеки момент.

Фатмуш приближи с бързи крачки и седна на празния стол до дъщеря си.

— Заспа — каза тя. — Много се умори на плажа, сега ще спи най-малко два часа. С детегледачката Сабиха са вкъщи.

— Бях изпратил човек от охраната, дойде ли?

— Дойде, дойде. Седи на балкона.

— Какво има? — рязко попита Армаган.

— Какво би могло да има? Илхан се изплашил от съня си, та затова…

— Все още ли онзи сън?

— Не, драги, вече не — успокои го Илхан.

Фатмуш се обърна към Фиген:

— Госпожо Фиген, добре дошли, много ми е приятно да се запознаем. Сутринта не можахме да се видим, защото бях заета с малкия. Знаете, че и съпругът ми е болен…

— Да, много съжалявам — отвърна й Фиген. — Няма значение, сега се запознахме, нали? — усмихна се така, като че скромната любезност на Фатмуш й бе харесала.

Сервитьорът донесе две чинии със салата. Едната с бадеми и пушена сьомга, другата с гъби, печено сирене и прясно грозде.

— Ние ще си сервираме — каза Илхан.

— Нека аз да ви сервирам — намеси се Фатмуш.

„Колко добре изглежда“, помисли си Ренгинур, докато гледаше към майка си. Беше средна на ръст жена, закръглена, с хубава усмивка. Имаше живи светлозелени очи, които гледаха към света с доброта. Тенът й беше златист, с леки отблясъци, нямаше грим, а трапчинката на лявата буза й придаваше детински вид. Беше съчетала сив ленен панталон със светлозелена блуза с къс ръкав. Преди седмица Ренгинур я заведе при фризьора на хотела, който я подстрига в моден стил и боядиса косата й черна. Много й подхождаше. Превърна се в модерна, привлекателна жена. Беше на четиридесет и пет години, но изглеждаше по-млада. Забеляза, че Фиген я наблюдава с възхищение и изненада, че е съпруга на портиер.

— Аз няма да взема. Салатите не ми понасят на стомаха — обясни Армаган, гледайки към Фиген, и повтори: — Не ги понасям.

„Какво му има на този човек? — помисли Ренгинур. — И на закуска бе по-напрегнат от всякога. Мисля, че е без настроение, защото жена му дойде. Или е пиян? Напрегнат е, сякаш всеки момент ще експлодира. Гледа към жена си с такъв поглед, сякаш си търси причина за кавга.“ Беше с променливо настроение, но сега бе почти неузнаваем. Погледна към Фиген. Тя наблюдаваше мъжа си с разбиране. „Скарани са — реши Ренгинур. — Не се разбират добре. Явно е, че раздялата не им се е отразила добре.“

— Да ви поръчам ли нещо подходящо за вас, батко Армаган? — попита го Ренгинур.

— Не, благодаря, може би после.

— Една супа? — намеси се и Фатмуш.

— Да, остави бирата и хапни супа — най-после се обади Фиген.

— Не, бирата ми се отразява добре! — тросна се Армаган. — Помага ми да правя онова, което ми се иска, а не онова, което ме принуждават. От тук нататък ще постъпвам само така…

— Нима досега не си правил все така? — учуди се съпругата му.

— Не, никога досега не съм постъпвал така, колкото и да ми е било трудно — каза Армаган.

— Какво ти става, братко? Пак ли направихме нещо нередно? — Този израз криеше в себе си посланието „стегни се“.

— Не, драги, просто прекарах повече на слънце, боли ме главата. Всичко останало е чудесно! Морето, въздухът, трапезата… Вие си гледайте удоволствието!

Ренгинур се облегна назад и с удоволствие погледна към морето. От време на време между нея и Илхан се появяваха дребни обиди или сръдни, но те се дължаха главно на Ренгинур. Само веднъж — май че бе заради Реван — чупенето й продължи доста дълго и Илхан се ядоса. „Не преувеличавай! Стига, не ми разваляй настроението, разбра ли?“, каза й тогава. Остротата му я уплаши и тя се принуди да отстъпи. Когато се ядосаше, Илхан ставаше груб и не обичаше да му се сърдят, а и майсторски умееше да спечели сърцето ти и да прекрати сръднята. Одобряването беше вълнуващо и обновяваше връзката им. То носеше по-голямо удоволствие от секса. Беше много приятно да я обладава в легло, което предварително е обсипал с червени рози с изчистени бодли, нежно да я гали и да я нарича „сърничке“ и „любов моя“. Друг път я изненадваше, скривайки някой скъп подарък в чехлите й, и така превръщаше сдобряването им в забавна игра. Илхан бе мъж, който винаги разказваше истории — макар да повтаряше някои, — не страдаше от липса на дар слово и Ренгинур най-много обичаше това му качество. Не харесваше мълчаливите мъже. Смяташе, че мъже, които демонстрират превъзходство и ерудиция, всъщност страдат от комплекси. Армаган, естествено, не беше от тази категория. Той бе нещастен… Отново долови думите на разговора, от който се беше откъснала.

— Приеми живота такъв, какъвто е, отърси се от този песимизъм, скъпи братко. Не се трови с ненужни, нереални подозрения. Ти какво, обричаш се на страдания ли? Виж се, на колко години си, започни вече да живееш! Като че ли маята, с която си замесен, е забъркана само от страдания. Страдаш, когато ядеш и пиеш, страдаш, докато спиш, а ако решиш да се зарадваш, смяташ, че си извършил престъпление.

— Такъв ли съм наистина, така ли ме възприемаш? — навъси се Армаган.

— Както и да е. Познайте кой дойде тази сутрин — майсторски смени темата Илхан и не даде възможност на Армаган да отговори. Всички погледнаха към него.

— Мелике. Мелике Еда…

— Познавам я, много красива жена — каза Ренгинур. — Мисля, че е ваша братовчедка. Не е ли дъщеря на чичото, който почина от инфаркт?

— Мелике, внучката на чичо Сейфеттин — обясни Илхан. — Бехзат, който почина, бе неин втори баща. И в същото време й е чичо, естествено. С Бехзат бяхме набори. Отиде си млад.

— Добре стана, защото беше мошеник — промърмори Армаган.

— Хайде пак?! — безпомощно разпери ръце Илхан.

— Армаган, моля те — изрече нетърпеливо Фиген и свъси вежди, — не се говори така за мъртвите.

— За него може. Като че ли не знаеш какъв беше!

— Домъчняло ми беше за Мелике, тук ли се настани, къде е сега? — попита спокойно Фиген, сякаш нищо не се е случило.

— В града е, в къщата си. Когато Бехзат почина, къщата остана празна. Един предприемач я искал. Щял да я събори и на нейно място да построи жилищна сграда. Дойде при мен за съвет.

— И чичо, и втори баща — каза Фатмуш. Замисли се за момент. — Тоест, починалият човек се е оженил за жената на своя брат?

— Точно така — обясни Фиген. — След като мъжът й е починал, майката на Мелике се е омъжила за девера си. А защо не остана да обядва с нас?

— Била заета, но довечера ще дойде.

— Еее, как е, какво прави, омъжила ли се е? — попита Армаган, държейки в ръка полупразната си бирена чаша. — За последно се видяхме на един коктейл в Истанбул. Занимавала се с бизнес, продавала антики. Придружаваше я един журналист, любовник ли й беше, приятел ли, както и да е, няма значение. — Изпразни чашата до дъно.

— Мелике работи заедно с вуйчо си, занимават се с големи дела — продължи Илхан. — Организират търгове и снабдяват хотелите с картини и оригинални предмети…

— Какви ли не хора има в нашата фамилия, от тази селска кръв излизат всякакви — изпъшка Армаган.

— Армаган, много бързо напредваш — Фиген посочи чашата му с глава. — На гладен стомах!

— Всъщност и ние сме селяни — намеси се Фатмуш. — Нима има подобно нещо, наречено „селска кръв“?

— Има, естествено — каза Армаган. — Може ли да няма! Виж сега, например…

— Ще ядем риба — извика Илхан, сменяйки темата. — Лаврак… със специален сос.

— Чудесно — одобрително каза Фиген.

— Аз ще взема една газирана вода — каза Армаган. Пресегна се към бутилките в края на масата, не можа да ги стигне, още веднъж се пресегна и падна заедно със стола. Всички скочиха на крака, сервитьорите се разтичаха. Наведоха се, опипаха го, беше в съзнание. Вдигнаха го. Превит на две, държеше стомаха си с две ръце.

— Мисля, че столът ви се подхлъзна и паднахте, няма нищо — окуражи го Фатмуш.

— Армаган, добре ли си? — попита го Илхан.

— Искам да полегна — изпъшка Армаган. Погледна към Фиген, сякаш очакваше от нея помощ: — Моля за извинение. Боли ме навсякъде и съм уморен… Мисля, че съм настинал…

— Ела, скъпи, да ти помогна — Фиген му подаде ръка. Армаган здраво се облегна върху нея и полека се отдалечиха към градината.

Илхан и Ренгинур отново седнаха. Фатмуш остана права.

— Аз да ида да видя за лекаря. Армаган не изглежда добре. Да не е получил стомашно кървене, да пази господ… — Погледна към Илхан, като че очакваше потвърждение.

— Права си, Фатмуш, добре ще е да го прегледа лекарят на хотела — кимна Илхан.

— Не той, ще помоля нашия лекар да го види, все пак е по-опитен.

— Добре се спогаждат с него — подхвърли Илхан, когато тя се отдалечи.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, почакай и ще видиш!

— Какво му стана на Армаган?

— Не носи на пиене. Освен това от доста време е все напрегнат. Жена му като дойде, се отпусна. Не може нито с нея, нито без нея. Объркани работи.

— Точно днес, неприятно се получи…

— До вечерта има доста време, като се събуди, ще изтрезнее… — каза Илхан.

— Жалко, и двамата са добри хора. Защо се измъчват така?

— Проблемът е в брат ми. Изпуска всичко, към което се привърже. Не разбирам защо се противи на промените. Гледа на света като кон с капаци и напразно пилее способностите си.

Готвачът донесе голяма тава, по средата на която лежеше лаврак, украсен с листа от рукола. Постави я върху масата, а сервитьорът с прибори в ръце изненадано огледа празните столове. Илхан му направи знак с ръка да се маха.

— Изглежда великолепно — възкликна Ренгинур.

— Това своенравно момче развали трапезата. Дано сънят ми е бил точно затова…

— Че каква връзка има?

— Погледни, жалко за рибата… Развали ни угощението. — Погледна към Ренгинур и се засмя. Повдигна глава и й прати въздушна целувка: — Откъде да ти сервирам, любов моя?