Инджи Арал
Лилаво (3)

10:00

Армаган и Фиген излязоха от вилата за гости, в която бяха настанени. И се отправиха към вилата на Илхан Саджит по чакълестата пътека между лехите с цветя. Армаган вървеше отпред. Шортите му висяха, сякаш ще му паднат.

— Много си отслабнал, скъпи — каза Фиген зад гърба му. — Краката ти са като клечки. Гърбицата ти съвсем е изскочила. Престоят далеч от дома не ти е понесъл добре.

— Колко си мила — отвърна Армаган.

— Казвам ти истината.

Армаган се обърна и за миг я погледна. Продължи да върви с бързи крачки. Отслабнал, значи, гърбицата му се показала! Но Фиген добре се е грижила за себе си. Отрязала си е косата, направила си е кичури в пепеляво, поотслабнала е. Така изглеждаше по-млада, отколкото е. Облякла се бе предизвикателно като двадесетгодишна. Белият й сутиен подобно на морски миди обвиваше едрите й, преливащи гърди, а долнището прозираше през пареото от воал, което покриваше бедрата й.

„Така ли ще се явиш на закуска“, мислеше да я попита той, но се въздържа. Знаеше какво ще му отговори: „Нещо против ли имаш, скъпи? След закуска ще отида до морето“. Нямаше смисъл да създава напрежение още от първия ден.

Илхан, Ренгинур и малкият Ялъм бяха на масата за закуска, подредена на широката веранда. Бебето седеше на столчето за хранене, а кучето Беяз достолепно лежеше в краката на Илхан. Поздравиха се. Фиген се разцелува с Ренгинур.

— Каква е тази красота, момичето ми! — посрещна я Илхан с разтворени обятия. — Самотата ли ти повлия така добре? Я ела тук!

— Малко се повталих, това е всичко — отвърна Фиген и прегръщайки се с Илхан, хвърли през рамото му смутен поглед към Армаган. — Ах, колко е хубаво отново тук сред вас! Ах, колко ми е домъчняло!

„А мен снощи не ме прегръщаше по този начин. Почака аз да я прегърна, но кой знае защо, не я прегърнах.“ Бяха се ръкували и небрежно бяха опрели бузи една в друга, без да докосват телата си. Студено, напрегнато посрещане за мъж и жена, които два месеца не са се виждали. След като си размениха въпроси от рода на „Какво става при теб? Как си?“, легнаха и заспаха. В отделни стаи. От една година насам спяха така.

Фиген прегръщаше бебето, мачкаше краченцата му:

— Ще ги изям тези крачета, ей така ще направя, ам-ам… — Ренгинур прегърна сина си, който бе започнал да плаче. — Изплаши се — каза Фиген. — Взе ме за непознат човек.

Всички седнаха на масата. Младо момиче сервира чая.

— Трябваше да дойдеш по-рано — каза Илхан. — Лятото почти си отиде.

— Изпити, записвания, какви ли не ангажименти. Сама изкарвам парите си — обърна се към Армаган и се усмихна: — Освен това и мъжът ми е без работа. Мечтаех си да стана депутатска съпруга и да се пенсионирам, да живея охолно, но…

— Нямах представа за твоите копнежи — сряза я Армаган, без да поглежда към нея, докато мажеше мед върху филията си.

— Пошегувах се. Знаех какъв ще бъде резултатът.

— Какво си знаела? — избухна Армаган. Медът от филията се стичаше по пръстите му. — Аз, който участвам, не знам, но ти знаеш всичко. Странно!

— Миличък, ти си човек на науката, не можеше да се приспособиш към интригите, които се въртят в онези среди, към номерата им — отстъпи Фиген. — Даже да бяха те избрали, пак нямаше да ни бъде спокойно.

— Господи, не ви ли домъчня един за друг? Оставете ги тези работи, минало-заминало — намеси се Илхан и погледна към брат си: — Следващия път, дай боже! Още колко избори има да преживеем. Това коалиционно правителство няма да изкара и три години.

— Нали ти казах — изпъшка Армаган. — Реших да скъсам с активната политика.

Преди няколко години с група съмишленици бяха инициирали обединението на граждански организации около лявата идея, организираха масови събирания, водени от принципа за морал и чисти ръце в политиката. Целта им на първо време бе не организирането на политическа формация или партия, а чрез обща платформа да създадат нови, прогресивни политически модели и постепенно да влязат в ролята на конструктивен коректив на управлението. А в по-дългосрочен план — да сформират партия и да участват в управлението на страната. Въпреки че с дейността си формацията не привлече медийния интерес, Армаган изведнъж се сдоби с популярност и като добър оратор и блестящ социолог често бе канен на диспути в телевизионните студия. Отзоваваше се на всяка покана в медиите, воден от желанието да представи идеите си пред широката публика. В крайна сметка, ако не идеите му, поне той самият се превърна в позната и ценена личност. Но поради различия във възгледите, незаинтересованост и лични амбиции движението започна да се разпада. Този момент съвпадна с предложението на една социалдемократическа партия да се кандидатира за депутат, което той прие. За съжаление, кандидатурата му причини още по-голямо разочарование.

— Синът ти е много сладък, Ренгинур — усмихна се Фиген. — Но повече прилича на баща си. Проходи ли?

— И това ще стане.

Илхан гледаше влюбено Ренгинур.

— Като че ли му се приспа, мила, дали да не го заведеш вътре? — каза той.

„Тази Ренгинур е умна и оправна жена. Не е бъбривка“, помисли си Армаган. За двата месеца, откакто бе тук, нито веднъж не забеляза необмислена нейна постъпка. За разлика от Реван, която беше безлична и ограничена жена. При всяко ходене в дома им, особено през младежките му години, тя бе посрещала Армаган със студенина, която убиваше всякакво желание отново да попадне там. Чувствала се неудобно, като че ли той се намесваше в личния им живот. Но истинската причина бе, че преди двадесет и пет години не успя да го сватоса за сестра си Фикран.

Спомняйки си за това, той се ядоса. При всяко отиване у Илхан заварваше там Фикран и бе принуден да търпи номерата на двете сестри, които уж на шега подмятаха недвусмислени намеци за женитба. После една нощ Фикран бе влязла в стаята му разголена и му каза, че е влюбена в него.

— Ще направя всичко, което поискаш, всичко — мълвеше тя. — Вземи ме, покажи ми какво можеш!

Армаган се изплаши. Отстъпи заднишком към прозореца, дори бе готов да скочи, ако се наложи.

— Ела на себе си, съвземи се — повтаряше непрекъснато и се опитваше да укроти пощурялата девойка. А когато Фикран седна на пода и се разрида, той едва я отпрати с думите:

— Случва се, това е нервна криза, сега ще мине… Ние сме роднини, аз обичам друга.

Естествено, не сподели с никого тази случка. Но в продължение на година, докато Илхан не омъжи Фикран за един от своите служители, отбягваше да ходи в дома му. Предпочиташе да се вижда с брат си навън или в службата.

Погледна към Илхан. Лицето му беше светло и приветливо. Поставяше ръцете си като козирка върху очите си и правеше на малкия номера, които го разсмиваха. Детето издаваше радостни звуци и весело размахваше ръце към баща си.

Ренгинур го взе и стана. Подаде го на бавачката, която чакаше пред отворената врата на хола. Беше облечена в семпло памучно бюстие на тъмночервени цветя, с презрамки, плътно прилепващо по тялото й, и клоширана минипола.

— Баща ми е много болен — въздъхна тя. — Мама сподели, че прекарал трудна нощ. Ще отида да го видя. Ще се видим по-късно. — Обърна се към Илхан и умолително го предупреди: — Трябва да говорим с лекаря…

— След закуската ще му позвъня, мила. Не се безпокой.

Ренгинур влезе вътре.

— Рак — каза Илхан, поглеждайки към Фиген. — Нищо не може да се направи. Изписаха го от болницата, доведохме го тук. Ще брои дните до смъртта си.

— Бог да ви е на помощ. Надявам се да не страда много — любезно отвърна Фиген.

Армаган отново се подразни от облеклото й. Бе твърде фрапантно за дом, в който има човек на смъртно легло. Но не, той още не бе умрял, това едно. И второ, намираха се в хотел и жена му бе дошла на море заедно с мъжа си — ех, да кажем, че е така. Всъщност Фиген имаше вкус. През тези двадесет и две години, откакто живееха заедно, не се бе променила много. Макар и в напреднала възраст, беше останала като дете. Чертите на лицето й бяха волеви, с леко костелив благороден нос. Не отстъпваше от принципите си, но пък не бе и кавгаджийка. „Навлезе или наближава да навлезе в менопаузата?“ — запита се той. На колко години бе? Четиридесет и четири, четиридесет и пет? Не знаеше точно, защото се подмладяваше всяка година. Тази бъбривост, това младежко поведение, своеволията може би бяха породени от менопаузата.

— Искам да видя Гюлджан — внезапно смени темата Фиген. — Да слезем по някое време в града и да се отбием при нея.

— Аз ще ида да я взема — каза Илхан. — Довечера ще се видим. Ще отпразнуваме официално рождения ден на сина ми. Армаган не ти ли каза?

— Нямахме много време да говорим, дойдох късно, бях уморена.

— Ще бъде хубава вечер — весело рече Илхан. После лицето му се помрачи. — Вижте, деца, на разсъмване ми се присъни… Този сън ме преследва. Фиген, разбираш ли от сънища?

— Разказвай, все нещо ще измисля.

— Я не говорете глупости — намеси се Армаган.

— Видях мама. Дошла бе да ме види…

— Хубаво. Ще получиш известие или някой ще дойде. Да видиш умрял, означава, че ще дойде някой жив.

— Мястото, където стъпвах, беше в кръв…

— О, кръвта разваля съня — каза Фиген със закачлива интонация.

— За бога, Фиген, престани! — отсече Армаган.

— Добре. Как е Гюлджан? — попита Фиген.

— Зле — отвърна й Илхан. — Много зле…

Настана мълчание.

— Довършете си закуската, не бързайте, днес аз имам доста работа — каза Илхан и стана. — Ще обядваме към два часа. А за вечерта да сте готови, ясно ли е? Ще танцуваме румба, ча-ча-ча!

Отдалечи се, като стъпваше със спокойни, дълги крачки върху пътеката сред моравата.

— Силата на любовта — каза Фиген, докато си избираше хлебче. — Изглежда на четиридесет.

„За нея аз изглеждам по-възрастен от него“, помисли си Армаган. Тя обичаше това място. А и Илхан имаше слабост към нея. Чуждите жени, които не си виждал нощем да спят с отворена уста, а сутрин да се разхождат рошави и навъсени, отстрани ти се струват привлекателни. И той самият бе гледал на други жени по този начин. Добре познаваше женствеността, която те излъчваха и с която възбуждаха, когато са в компанията на чужди мъже. Добре познаваше тяхната фалшива любвеобилност и всеотдайност, които бяха опора на съществуванието им, а също и опасната игривост, с която прикриваха страстта си да обсебват и притежават мъжете.

Армаган не би казал, че е бил подобна жертва или че се е изправял пред дилемата любов или омраза. Силата на инстинкта му за самосъхранение и умението да изглежда безразличен, когато се наложи, го бяха предпазвали от всички мъжки поражения и рани. Въпреки воплите на феминистките, броят на мъжете, чийто живот се е подхлъзнал заради жени, непрекъснато и постоянно растеше.

Илхан имаше връзка с жена, по-млада от него с тридесет години, която е на годините на дъщеря му и на всичкото отгоре я накара да му роди извънбрачно дете. Що за любов е това, докога ще продължи? Ами Ренгинур? Какво друго, освен пари, положение и богатство можеше да вземе от Илхан? Защо този човек не виждаше грижите и притесненията, които тя рано или късно ще му създаде? Защото ние, мъжете, всъщност сме наивни създания, които не можем да се отървем от носталгията по топлата майчина прегръдка. Вкопчени в съмнителната теза, че като мъже сме достатъчно вещи, ние биваме победени от лукавството, измамите и лъскавите украшения. Горкият Илхан е типичен пример.

Дори Ренгинур да притежава поне отчасти задълбоченост и душевно богатство, много скоро разликата във възрастта и манталитета ще предизвика проблеми между тях. Да, Илхан в много отношения бе станал корумпиран и безчувствен, подвластен на парите. Армаган го обичаше, но обичта му не го караше да го вижда само в положителна светлина. Освен това не смяташе, че брат му е единствен, изолиран феномен. Той бе едно малко парченце от пълната деградация.

— Мислех, че тази връзка няма да продължи дълго, но две години вече са заедно — каза той на Фиген. — Според теб на какво се дължи?

— Не търси логика — каза Фиген. — Страстта на брат ти може би е дълбок и траен копнеж за връщане назад във времето, в младостта. При това сега има дете!

— Не смятам, че Ренгинур е влюбена в него…

— И аз. Тя вижда отражението на своята младост и хубост преувеличено в погледа на един зрял мъж. Омагьосана е от ласките, доверието и богатството…

— Дано е за добро. Ние каквото и да кажем, ще е напразно.

— Със сигурност са щастливи. Страхотно е да притежаваш любовна енергия… Страхотно!

— Странно, че толкова силно те е впечатлило — каза Армаган. Беше се ядосал. Страхотно било!

— Не се ли радваш, че брат ти е щастлив? Или му завиждаш?

— Не говори глупости! Ти си тази, която ревнува. Ренгинур дойде и ти вече не си интересна…

— Не се дръж невъзпитано, Армаган!

— Стомахът ме боли, а за капак и ти ме нападаш! Жените на Илхан…

Момичето, което им сервираше, идваше към тях с кана кафе.

— По-тихо, успокой се! — предупреди го Фиген.

 

 

Повечето жени в живота на Илхан бяха с него за една-две нощи. Армаган бе виждал някои от тях. Архитектки, адвокатки, дизайнерки, с които поддържаше делови отношения и изглеждаха сериозни и добродетелни. Това бяха неговите сексапилни, млади, жизнени, блестящи приятелки в леглото. Компаньонки на бизнесмени, манекенки, фотомодели, певици, танцьорки… Жени, които купуваха с пари и подаръци и ги чукаха. „Ех, братко, нищо лошо няма да види човек от професионалистки. Те си вършат работата и не увисват на врата ти така, че да ти почернят живота.“ Но след като навърши петдесетте, започна да говори по друг начин. „На човек му омръзва бе, Армаган, всичко става безсмислено. Може би ми трябва жена, с която да седна и да поговоря човешки.“ За щастие, точно в този период срещна Ренгинур. Да, но досега Армаган не бе чул те двамата да говорят на сериозни теми.

Фиген бе може би единствената жена, с която Илхан водеше с удоволствие дълги и сериозни разговори. Макар и рядко, седнеха ли заедно, говореха за изкуство, книги, филми. Фиген разказваше повече. Илхан я слушаше внимателно, сякаш утоляваше жаждата си за култура, от която се бе откъснал не по своя воля. Задаваше на Фиген остроумни въпроси и очакваше кратки, но изчерпателни отговори. „Добре де, този човек заслужава ли известността си, какво ще кажеш?“ „Аз още не съм го гледал, но как се казваше филмът на онази жена?“

Фиген говореше ли, говореше, доволна, че помага на Илхан да вкуси поне малко от аромата на изкуството. Особено когато ги слушаше, Армаган не отричаше, че жена му е необикновена личност. Но двамата понякога забравяха за останалите и така се увличаха в празни приказки, че на Армаган му ставаше досадно и се принуждаваше да се намеси.

— В страна, където поетите лежат години наред в затворите…

— Да не говорим за политика, моля те! — прекъсваше го Илхан. — Искам да купя няколко картини. — И се обръщаше към Фиген: — Кои ще ми препоръчаш?

— Чакай да помисля — казваше Фиген. Очите й искряха, а лицето й бе като магнолия, предусетила най-подходящия момент да разцъфти.

В такива случаи Армаган се облягаше назад уморен, с пламнала глава, леко изпотен. Чувстваше се повален.

На Армаган му се струваше, че Илхан и Фиген сякаш се опитват да обединят онова, което липсваше на всеки от двамата, в някакъв зрелищен свят на отражения. Илхан като че ли се опитваше да хвърли поглед към загърбения от него живот, а Фиген поне за една нощ се чувстваше пълновластна господарка в света на парите. В компанията на веселия и жизнерадостен Илхан, който бе ценител на хубавите жени, тя се вълнуваше от това, че е разбирана, и с безкрайна педантичност, която изненадваше Армаган, излагаше своите възгледи и впечатления.

Летните вечери бяха удобна среда за този бартер. Когато истинската, ослепителна светлина на деня отстъпваше място на малко нереалния, тайнствен свят, скрит сред мрака, всички сядаха около масата. Те допираха с леко звънтене чашите си с вино и се надпреварваха кой по-напред да вдигне тост за нещо си. Армаган обичаше повече да ги гледа, отколкото да ги слуша. Той с интерес наблюдаваше пламъчето в очите на брат си, когато получеше от Фиген изчерпателен отговор на някой коварен въпрос, както и изпълнените с привкус на лека сексуалност погледи, които двамата тихомълком си отправяха. Не му убягваше и прикритото кокетство в провлачените думи на жена му „бааате Илхане“, когато приключваха спора. После щастливите им, спокойни лица, излъчващи задоволство, когато се сдобряваха и се развеселяваха, стискаха си ръцете или се прегръщаха през рамо. Тогава Армаган изпитваше чувство за малоценност, примесено със съжаление, че живее с жена, чиято същност и дълбочина не е в състояние да оцени.

Реван, притеснена от тези разговори и напрегната от ревност, отиваше да си легне. А Армаган оставаше на масата и след определен час вече не ги чуваше.

В такива моменти бързо се връщаше в спомените си, към русите, ондулирани коси на учителката в началното училище, прегледите на ноктите и лютите чушки, с които натриваха пръстите му, за да не ги смуче. С Илхан носеха от чешмата вода на възрастната жена, от чиято къща се виждаше екранът на лятното кино, и срещу това тя им разрешаваше да гледат филма оттам. По панаирите се кикотеха на плюшената, обсипана с пайети опашка на русалката Чечилия, която показваха в една схлупена палатка. За миг се озоваваше в зимните утрини на детството си. Майка му пак го буди, разрошвайки косите му. В кухнята ври водата за чая, от която прозорците се изпотяват. Плочниците миришат на зелен сапун и лодос^[1], а класните стаи — на черни престилки, мазут, урина и вкисната ученическа пот. Заслушан в тиктакането на часовника, залепва ръчно изработените хартийки в тетрадката. Оцветява небето в лилаво. „Армаган, то е небесносиньо!“ „Ами ако е нощ, госпожо?“

После до слуха му отново долиташе гласът на Фиген:

— Постмодернизмът се възприема едновременно като отражение на старите ценности и на тяхното обновление.

— Не разбирам, Фиген, извини ме, мила, но…

— Виж, ето… Армаган, защо ме гледаш така?

— А, нищо… Гледах… Слушах те…

Не, не я ревнуваше от Илхан. Защото в близостта между двамата имаше дълбочина, която плътските страсти трудно можеха да достигнат.

Когато станеха от масата и се усамотяваха в стаята си, Армаган изпитваше огромно желание да се люби с Фиген. В началото си мислеше, че е заради мимолетния плам, който изпитваше от тайнствената близост между жена му и брат му. Но не бе само това. Докато ги наблюдаваше, той виждаше една привлекателна непозната жена. Тази привлекателност се пораждаше не толкова от външния й вид, а от далеч по-впечатляващата й неведома същност. Армаган изпитваше желание да проникне и в най-тайните кътчета на онова тяло, което си мислеше, че познава, и по този начин да преоткрие и опознае жената, която се намира в него.

С времето стигна до извода, че за захранване на желанието е нужно и известно отчуждение. Но тук се появяваше противоречие — отчуждеността предполагаше тайнственост и мистерия, които пречеха на духовното единение.

Монотонността на ежедневието, времето, прекарано заедно години наред, нежеланието, породено от факта, че си наясно какво ще се случи, не само водеха до отчуждение, но бяха притъпили и жаждата им един към друг. Тази интимност вече им изглеждаше като напразно и уморително усилие. Обвързването с обещанието да не се разделят никога, вричането за цял живот се бяха превърнали във вид кръвно братство или роднинска връзка. Губейки привлекателността си, желанието си да съблазняват и да бъдат съблазнявани, се бяха отчуждили един от друг. Докато не разрушат дебелата стена на отчуждението, която всеки от тях бе изградил около себе си, нямаше как Фиген и Армаган да бъдат заедно. В тази ситуация бе невъзможно да се говори за духовно единение. Много бе мислил, вече не мислеше и остави всичко да се развива от само себе си, но проблемът бе неразрешим и не зависеше само от това, дали си мъж, или жена. В основата му стоеше екзистенциална дилема.

 

 

Спомни си. След първата стъпка към възмъжаването им, лежаха с Илхан върху пиринченото легло в градината под верандата, пишлетата им са превързани, ноктите — къносани, а под възглавниците има подаръци… Баща им подарява на двамата по един часовник. На Армаган, който тайно се бе научил да свири на устна хармоника и дълго време старателно криеше това си умение, майка му купува нова устна хармоника от новооткрития търговски център в града. Армаган си мислеше, че мъжествеността е равносилна на това, да имаш фосфоресциращ часовник и лъскав музикален инструмент. Но всъщност означава да се научиш да се биеш без правила, да не плачеш и да си безмилостен. Да не се страхуваш от кръв, да бъдеш твърд като скала, безразличен и непобедим.

— Престани, вече го разбърка — каза Фиген. Взе чаената лъжичка, която Армаган въртеше в чашата с чая и я остави в чинийката. Ноктите й бяха лакирани в тъмночервено.

— Не обръщай внимание на онова, което ти казах преди малко — рече Армаган. — Много съм объркан. Не знам какво да правя.

— Какво имаш предвид?

— Получих предложение да стана преподавател в един частен университет. Смятам да приема…

— Дано е за добро.

Ренгинур, която минаваше през градината, им помаха с ръка от другия край и се провикна:

— Отивам в морето, имате ли нужда от нещо?

Беше облякла цял бански, имитиращ блестяща змийска кожа със зелени оттенъци.

— Благодаря, мила, след малко ще дойдем и ние — отвърна Фиген.

— Баща й умира, а тези си гледат кефа — измърмори Армаган, гледайки към стъклената врата. — Цялото семейство, майка й, чичо й, леля й, всички са тук, но се карат кой да гледа болния…

— Станал си клюкар, откакто не сме се виждали.

— И ти поживей сред тях и ще те видя тогава!

— Както и да е, изпий си чая и да вървим, хайде.

 

 

На плажа край морето, излегнати един до друг върху два шезлонга, лежаха мъж и жена. Времето бе горещо и задушно. Откъм басейна се дочуваха радостните писъци на деца. Смесващите се миризми от парфюми, слънчеви лосиони, голи тела и прегоряла захар бързо тушираха йодните изпарения, които вятърът от време на време довяваше.

— Филиз също трябваше да дойде — възропта Армаган. — Откъде се появи това пътуване до Каш^[2] с онова момче? Как му беше името? Мурат, нали?

— Не, тя приключи с него. Сега е с нов приятел.

— Как така приключи! Добре де, кой е този, какъв е? Ти видя ли го?

— Да, разбира се. Идват вкъщи, разхвърлят наоколо, слушат музика. Акордираха пианото, момчето е завършило консерватория, има брада и дълга коса. Иска да стане джаз пианист, композирал. През зимата щял да работи два пъти седмично в един бар. Старае се да направи от нашата джаз певица, за да бъдели екип.

— Господи! Защо аз нищо не знам?

— Заедно са от един месец. Всъщност и аз научавам в последния момент. — Замълча. — С теб даже по телефона почти не разговаряхме. При това все аз те търсех. През тези два месеца ти нито веднъж не ме потърси. Въобще не се поинтересува…

Тя се излегна на шезлонга и затвори очи. По лицето й се появи трептене, подобно на кръгообразното потрепване на паднал във вода лист. Недоверчива, уморена, тъжна гримаса.

— Знаеш, че ползвам телефона само в краен случай.

— Не те разбирам… Поне една топла дума, да се поинтересуваш как съм или каквото и да е… — Гласът й се разтрепери. Замълча, за да не се разплаче.

Армаган често изпитваше притеснение и чувство за вина, че не отговаря подобаващо на обичта, която близките и приятелите му засвидетелстваха. Не защото не ги обичаше или защото вярваше, че демонстрирането на обич е слабост, която е присъща на жените, а защото, когато някой се нуждаеше от внимание и обич, това предизвикваше у Армаган тревога, сякаш го принуждаваха да поеме отговорност, която не можеше да понесе. Беше отраснал в среда, в която обичта не се показваше явно, изживяваше се тайно и той не бе свикнал да демонстрира чувствата си. В началото бе сдържан, защото се страхуваше, че няма да успее да ги покаже както подобава. С времето стигна до извода, че необщителността, проявявана като защитна маска, поражда тайнствено превъзходство. Тази предпазливост, която някои определяха като студенина, а други като егоизъм, беше щит, който го изолираше от смазващата чувственост. Защото обичта е чувство, което не ви отвръща със същата щедрост.

Фиген не издържа на вперения му поглед и обърна глава. Нямаше да посочи причина. Фиген бе привързана към думите. Думите я очароваха. Няколко красиви думи бяха в състояние да я направят щастлива. Не се интересуваше какво чувства, в какво състояние е човекът, който стои насреща й. „Първо трябва вътрешно, със сърцето си да почувствам думата, за да се излее навън. Аз съм чувствителен и честен човек, не мога да играя роля. Щом Фиген смята за недостатък моето вътрешно чувство за самосъхранение, какво повече бих могъл да сторя?“

Преди да се ожени, Армаган бе установил, че в брака юздите държи онзи, който не се раздава. Важното е да си обвързан с насрещната страна с ненакърними връзки и някак да те убедят, че си обичан. После, дори да не се афишира, бе достатъчно от време на време да се подхвърлят трохи на онзи, който бе повярвал, че любовта е взаимна, или не намираше в себе си сили да скъса. Хората, които държаха любовта си далеч от любопитните погледи и когато се налагаше, показваха с малки жестове, че тя съществува, успяваха повече от другия в една връзка. Дори когато любовта си отидеше… Онези, които живееха с подобни мъже, защото рядко в тази роля биваха жените, цял живот оставаха отчаяно влюбени в „другия“ и с упорита привързаност и мъчителна надежда очакваха благодарност и признателност, а накрая — в моментите на слабост, искаха да докажат на другия, че са негов единствен партньор и сърдечен приятел. Въпреки че се крепяха върху схемата „роб — господар“, този вид бракове се считаха за успешни. Продължаваха по тридесет, четиридесет, петдесет години. А връзки, които не бяха изградени върху тази основа и се превръщаха в борба за надмощие, бързо се разпадаха и пътищата се разделяха.

Този факт го изплаши. До запознанството си с Фиген, изключвайки един-два флирта и връзката с една французойка, която (въпреки настоятелността на момичето) не се задълбочи, не бе успял да създаде близки отношения с жени и въобще не бе помислял за брак. Даже да обикнеше някоя жена и въпреки вътрешната си съпротива да се оженеше за нея, нали в крайна сметка в собствения си брак щеше лично да се увери във валидността на тези модели. Естествено, не ставаше дума за брак по сметка, в който чувствата са изтласкани на заден план. Не! Напротив.

После — неясно и за самия него как — се ожени. На всичкото отгоре бракът му се оказа проблематичен, тъй като не се вместваше в нито един от двата модела бракове, които бе наблюдавал. Освен това не се знаеше ще просъществува ли, или не. Тази ситуация предизвика у Армаган панически страх, за който той не намираше подходящо определение, но едно бе сигурно — той му причиняваше болка. Изведнъж се почувства виновен, объркан, разтревожен, като човек, който се е спънал в тъмното и е паднал. А всъщност това бе позната тревога. Чувство, което се появяваше в периоди на загуба, в края на нещо или при безнадеждно начало.

И лятото на тринадесетата си година прекара в атмосфера на несигурност, съпроводена от това неприятно чувство, което непрекъснато се засилваше, за да се превърне накрая в тревога. През онази есен трябваше да замине на обучение в Измир. Но не се радваше. Напротив, изпитваше дълбока тъга. Без да иска, правеше нещо, което бе забранено и бе грях, но така силно го желаеше, че тялото му не можеше да устои. Беше сърдит на себе си. И си въобразяваше, че всички са му сърдити. И най-вече добрата му, сдържана, притеснителна майка. Затова не искаше да си тръгне от къщи, без да е получил опрощението й. Изпълнен с тези чувства, се качи в автобуса, който в горещия септемврийски ден трябваше да го отведе в Измир.

За миг Армаган се видя в спомените си като юноша. Един следобед се разхождаше сам в огромната градина на училището със стегната яка, мръсни ръкави на ризата и омачкан кафяв костюм. Студен, мълчалив, презрителен, с вяла любезност отклоняваше домогванията на момчетата, които обикаляха около него, за да го наранят или да го спечелят за приятел. А според другите бе объркан, скучен, дори вбесяващ. Стоеше до малкия басейн. Трескавото жужене на мухите в началото на октомври се смесваше с шума на колите от близкото шосе. Това бе един миг. Първият миг, в който човек ясно осъзнава самотата и че трябва да разчита само на себе си.

След това се сдоби с приятели, естествено. Такива, които не обичаше. И с една безнадеждна стеснителност винаги стоеше далеч от онези, които обичаше.

 

 

Не можа да разкаже тези неща на Фиген. В Синоп^[3] — на сватбеното им пътешествие — докато лежаха един до друг на плажа. Може би сега, ако му дойдеше отвътре и ако си говореха както тогава, щеше да й разкаже. Но вече нямаше смисъл. По онова време се обичаха и искаха да знаят всичко един за друг.

С лице към слънцето, Фиген лежеше до него с безразличен и унесен вид. Отмалели от жегата, формите й изглеждаха омекнали. За какво ли си мислеше? По тялото й имаше капчици пот. Не изглеждаше като жената, която някога обикна и прекара с нея половината от живота си, сякаш бе непозната, с която предстои да се запознае и да спечели сърцето й.

Бяха двама души с различен темперамент, израснали в различни среди. Колкото Армаган бе затворен и стеснителен, толкова Фиген бе отворена за света, общителна и щедра. Колкото Армаган бе решителен и упорит, що се отнася до доверието и привързаността, толкова Фиген бе гъвкава, разпиляна и нерешителна. В началото му се струваше привлекателна, но заради различията помежду им, впоследствие той се разочарова. Искаше от Фиген да бъде жена, която контролира емоциите си, сериозна, уравновесена, спокойна и решителна. Очакваше, че с времето тя ще се промени, но това така и не се случи. Прекаленият, показен ентусиазъм на Фиген и неговата спокойна, разумна, уравновесена природа… Каква липса на хармония! Каква несъвместимост!

Жалко, че и дъщеря им приличаше на нея. Тръгнала сега да става певица. Същата неуравновесеност, същото залитане по крайностите! Кое пораждаше тази грешка, заради която човек на двадесет и една години, ангажиран със сериозно образование, се отнасяше така безотговорно към живота?

— Ние искаме ли дъщеря ни да стане певица? — попита той, без да поглежда към Фиген.

— Ние ли? Кои ние? — учуди се Фиген и преди да получи отговор, продължи: — Според мен няма проблем, вече не ме интересува. Тя искаше да следва в консерваторията, но ти й попречи.

— Тя е нашата дъщеря — отвърна Армаган, натъртвайки върху „нашата“. — Но още е много млада. Не осъзнава постъпките си, затова трябва да се интересуваме какво прави. От години учи в частни университети, похарчил съм сума пари, за да стане икономист, а не певица!

— Остави я да опита! Може пък да успее, как другите успяват! И още нещо! Решила е, след като се върнат от пътуването, да се изнесе от къщи и да заживее заедно с момчето. Да не кажеш после, че не си знаел!

Армаган замълча.

— Не разбирам… иска да ме убие или е луда? А и ти, защо се отказваш така бързо? Каква майка си?

— Бъди реалист, нашите истини вече не я интересуват. Нека да опознае живота, мъжете, да разбере какво иска. Омръзна ми все да й подреждам парченцата от пъзела. Тя ни презира, държи се така, сякаш сме й омръзнали, и това ме ядосва. Какво да правим, животът си е неин, аз на нейните години… — Изведнъж замълча.

„Аз на нейните години… каквото и да кажеше, ще е безсмислено“, помисли си Армаган.

— Освен таксите за обучение, няма да й давам пари, за да живее сама — изрече Армаган с отчаян и донякъде заплашителен тон. — Щом е толкова самоуверена, да си отиде… Политическата кампания ме изтощи. Освен това трябва да проучим това момче.

— Напразни усилия! Всъщност тя харчи доста пари и ми се цупи, когато не й давам, защото разчита на теб, естествено. Навремето ти й даде много повече, отколкото трябваше… Нямам предвид обич, разбира се…

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли, че е голямата ми слабост?

— Предполагам, че е така, не знам — каза Фиген. — Ти си човек, който прави всичко възможно да скрие чувствата си.

— Няма нужда от показност, тя го знае, ти също…

Това бе едно от шаблонните изречения, които използваше, когато биваше притиснат до стената по въпроси, свързани с обичта.

— Добре, скъпи — Фиген отегчено обърна глава настрана и затвори очи. — Остави ме да поспя.

Внезапно Армаган изрече наум: „Виж, женичке моя, все още сме «ние» и аз те обичам“. Колко щеше да се изненада и зарадва Фиген, ако можеше да го изрече на глас. Но толкова отдавна не беше й казвал подобни неща, че езикът му се бе схванал. Сега, ни в клин, ни в ръкав, да казва „обичам те“, щеше да е проява на мимолетна трогателност, на срамно двуличие и фалшива сърдечност.

— Внимавай, все пак е първият ти ден, ще изгориш.

Фиген отвори очи и за миг го погледна. Леко се усмихна. Стори му се, че в усмивката й имаше повече самоувереност, отколкото изненада. Явно бе доловила близостта, която съпругът й показваше. Почувства се обиден. Вече не знаеше как да се приближи до тази жена и с течение на времето се чувстваше все по-неспособен да го направи. „Тя е прекалено дива. Трябваше да си избера някоя по-послушна.“

 

 

Когато през май 1975 година се запозна с Фиген, Армаган бе млад университетски преподавател, който подготвяше докторската си дисертация. Бяха смутни времена. Дни, в които нямаше сигурност за живота нито на студентите, нито на преподавателите. Ескалираха сблъсъците между леви и десни, командоси нахлуваха в учебните заведения и ги опустошаваха.

Запознаха се в подобна обстановка в дома на един приятел — също университетски преподавател. Имаше прекалено много хора, всички разговаряха оживено за събитията, обсъждаха намеренията на правителството да поеме контрола над университетите и да въведе извънредно положение. Завърнал се полупиян у дома си, той се хвърли в леглото, но преди да заспи, си спомни за Фиген. Кестенява коса. Блестящи, вълнисти коси. Любопитно, самоуверено лице. Загорял тен и живи светлокафяви очи. Тъничко, хармонично тяло и съразмерни дълги крака.

През следващите дни противно на характера си прояви изключителна смелост, за да я открие. Фиген бе завършила английска филология, след това спечелила стипендия и живяла една година във Великобритания. Върнала се преди няколко месеца и започнала работа като преподавателка по английски в една голяма гимназия. Беше от Синоп. Баща й наскоро починал, а майка й бе пенсионирана учителка.

В предсватбения период, който продължи повече от година, изживяха всички вълнения на приятелската и сърдечна връзка. Убежденията и мненията им бяха сходни. И двамата изпитваха загриженост, че светът и по-точно страната им не вървят на добро, бяха сигурни, че са отнели бъдещето от ръцете им. Не бяха песимисти, но бяха наясно със ситуацията и се страхуваха. Въпреки че очакванията им и идеите за това, как трябва да бъде променен ходът на събитията, си приличаха, те оживено спореха върху подробностите и това им харесваше. Отнасяха се със симпатия един към друг, задълбочено и остроумно обсъждаха собствените си настроения и нагласите на обществото. Ожесточено критикуваха семейната институция, все още не мислеха за сватба. Но ако някой ден решат да се оженят, ще останат верни един на друг и ще се стремят добре да възпитат децата си. Вярваха, че са способни на това.

За миг Армаган се потопи в миналото, любовният спомен оживя, като че ли Фиген бе все още онази сладка и красива девойка. Хвърли бегъл поглед към нея. Да, онази красива жена все още беше до него, на метър разстояние. Но кой знае защо, сега му изглеждаше, че е много далеч, че стои на отсрещната страна на дълбока пропаст.

— Потърсих те на годишнината от сватбата ни, но те нямаше вкъщи — продума внезапно.

— Благодаря ти, че си си направил труда. И това е нещо.

— Всъщност ти…

— За бога… спи ми се… — отряза го тя.

Армаган я беше потърсил през деня в момент на внезапен порив, но на четвъртото позвъняване затвори телефона и дори се зарадва. Какво ли можеше да й каже! Реши вечерта пак да й се обади, но тъй като Фиген го търсеше през известни интервали от време, помисли, че тя ще се обади, а после забрави. „Забравих или не намерих за необходимо“, каза си напрегнато.

Тази сутрин, след двумесечната раздяла, за миг му се прииска да я прегърне, да я подържи в обятията си, но се отмести от мястото си, сякаш се страхуваше да я докосне. „Бягаме в различни посоки, това е сигурно“, помисли си горчиво.

Фиген не желаеше той да се впуска в политиката. Всъщност дори не я попита, не бяха разговаряли подробно, но когато Армаган й каза, че се е кандидатирал, тя се отнесе с пренебрежение и неодобрение.

— Преследваш далечни и нереални неща. Запретна ръкави да спасяваш страната. Добре. Желая ти успех. Но за да си с бистър ум, трябва първо да разрешим нашите проблеми.

— Какво, за какво има да говорим? Ти всичко преувеличаваш — бе отвърнал Армаган.

— Щом на теб ти е добре, няма за какво да говорим — отсече Фиген и прекрати разговора.

Армаган влезе в политиката със съзнанието, че трябва да поеме отговорността си, вместо да не прави нищо или винаги да е само в положението на критикуваща всичко опозиция. Освен това бе получил уверения, че ще бъде избран. Изборите се оказаха пълно фиаско. Когато се завърна у дома, Фиген бе внимателна и дискретна, почти не разговаряха за случилото се. Армаган чакаше жена му да подхване темата, да му помогне да преодолее болката от претърпяното поражение. Но Фиген не го попита дори какво възнамерява да прави. Тя така се бе отдала на себе си, че… Беше весела и жизнерадостна повече от всякога. Беше си купила малка кола, за да „се почувства свободна“, включи се в кампанията за събиране на подписи за прекратяване на затворническите гладни стачки. Поради нежеланието на Армаган ходеше сама на концерти, на театър, на сбирки. Направи даже самостоятелна фотоизложба, уреждаше си срещи с приятели и се прибираше посред нощите. Армаган забеляза, че въпреки това напрегнато тичане вкъщи не липсваше нищо, и стигна до извода, че Фиген е по-щастлива, спокойна и уравновесена, когато е сама. Нямаше нужда от мъж, който да се мотае наоколо. Живееше пълноценно в собствения си свят. Това внезапно прозрение го потопи в самота. Почувства се излишен и непотребен, депресията му се задълбочи. Затова прие поканата на Илхан, надявайки се, че раздялата с жена му за известно време ще заздрави наранените му чувства.

Именно тук мисълта за развод сякаш за първи път прекоси съзнанието му. Струваше ли си обаче подобно скъпо и радикално решение на тези години? По-лесният и евтин начин бе взаимно да се разберат, да се договорят за умерено поведение, което няма да предизвика развод. Реши, че няма да мисли и да говори за развод, докато Фиген не го предложи.

Противно на успехите, които постигна в кариерата си, в личния си живот победеният бе той. Без да иска, се бе превърнал в дискредитиран социалист, лош съпруг, безотговорен баща. А всъщност бе направил всичко по силите си. Обичаше родината, обичаше и семейството си. Но те се оказаха непризнателни, не можаха да го оценят. Още веднъж се бе потвърдила максимата, че в любовта никога не ти отвръщат с онази сила, с която обичаш ти самият. Като се започне от деня, в който се роди, той бе засвидетелствал на Филиз обич и внимание като на никой друг, изпълняваше всяко нейно желание, за да не й липсва нищо, да не се мъчи, носеше я на гръб и така покоряваше върховете. „Ако аз имах такъв баща, бих постигнал много повече“, обичаше да повтаря той.

Говореше така не за да критикува баща си, обичаше го, беше го обикнал. Когато беше малък, мислеше, че баща му е най-работливият, най-непокорният, най-силният и най-умният. И досега му признаваше всичко това. Защото знаеше колко способности, вяра и воля бяха необходими, за да се превърнеш в значим човек, ако си започнал от нищото. Никога не оформяше сметките, но знаеше наизуст приходите и разходите до последната стотинка. Като гледаше пресмятанията в тетрадките на Гюлджан и Бертан, посочваше главата си и казваше: „Тук, всичко е тук!“

Армаган се сети за Филиз. Макар някои да го смятаха за старомоден обичай, все пак на човек му се иска да види сватбата на дъщеря си, как излиза от къщи с булчинска рокля, защо да не иска? Напускането на дома им от страна на Филиз по този начин не бе приятно, но някои от младите живееха така, а после изведнъж си омръзваха и се разделяха. „Не съм консервативен, но нека уважава обществените порядки, ще й кажа всичко това, когато се видим.“

От доста време Филиз отклоняваше опитите му за разговор. Същевременно усилията му да бъде безпристрастен и да проявява разбиране донякъде му пречеха да изрази спокойно разбиранията си пред дъщеря си. Формулата „Когато аз бях на твоите години“ не служи на човек за нищо друго, освен да си припомня собствената младост, и предизвиква у младите досада. Онова, което очакваше, бе дъщеря му да върви по неговия път. Искаше тя да се възползва от неговия опит, това бе всичко. Допреди една-две години двамата все още разговаряха и спореха. Филиз замълчаваше, когато той бе прав, но когато се налагаше, смело защитаваше собствените си разбирания. Явно й влияеха някакви модни, лустросани, изненадващи и повърхностни мнения. „Съвсем се промени, вече не харесва нито една моя мисъл.“

Сякаш чу гласа на Филиз: „Моля те, татенце… Това и друг път съм го слушала от теб. Свободата е илюзия, това го разбираме. Надеждите и плановете ни за бъдещето са неизпълними, защото вече няма дълготрайни неща. Нима ние създадохме този свят? Ние ли сме виновните, кажи? Кажи към какво да се привържем, на какво да се посветим? За какво да се питаме? Ние правим това, което умеем да правим, живеем ден за ден.“

Армаган се безпокоеше, че дъщеря му съзря в атмосфера на аполитичност, но същевременно защитният му рефлекс се обаждаше: „Това е за предпочитане, вместо да си навлече беля на главата…“ Беше заровил това объркано двулично усещане дълбоко в себе си.

Внезапно се разнесе бърза и силна музика. Една гимнастическа група беше започнала да танцува степ на площадката зад бара. Най-отпред стоеше мускулеста, подобна на хрътка учителка, а участниците, повечето от които с наднормено тегло, подскачаха в ритъма на музиката и под нейните команди. Не беше против гимнастическите занимания, но имаше ли нужда от толкова силна музика? „Живеем във века на шума“, помисли си. Тъгата, самотата, всичко потъва в този шум. Хората оглупяват от високите децибели! Погледна наоколо, другите изглеждаха весели и доволни, нямаше друг недоволен, освен него!

В един момент се почувства много стар, много уморен, много самотен.

— Фиген… — каза той, но не знаеше как да продължи.

Жена му спеше с разперени на две страни ръце. Или се правеше, че спи. Не му отговори.

Една пчела с жужене се завъртя около главата му. Прогони я с ръка. Пчелата отлетя, но след това пак се върна. Продължаваше нахално да лети около него. Изправи се. Ще вземе една газирана вода от бара и ще се върне. Докато вървеше към моравата, почувства слабост в краката. От доста дни насам бе в състояние на неспокойствие, унес и нервна преумора. Сутринта се поряза при бръсненето. Нищо не вървеше както трябва.

Спря за миг. Не, вместо газирана вода ще вземе бира, да става каквото ще. С решителността на внезапно озарило го прозрение помисли: „Всичко свърши! Свърши, няма друг изход, освен да се разведем! Но защо изобщо се оженихме? Нима познавахме любовта, как си я представяхме? Какво друго оставаше зад тях, освен спомените от онова, което някога съществуваше между тях — любов или обич, както го наричаха обикновено, оставаше и навикът, с който продължаваха криво-ляво да влачат един стереотип, без надеждата да стане по-добър, оставаше и уморителният инат да издържат.“

Внезапно го обзе някак странен прилив на свобода.

Зад бара стоеше приятно момиче по бикини, слабо, високо, игриво, с шоколадов тен и прибрани назад къдрави черни коси, приличаше на участничка в еротичен филм. Поклащаше бедра в ритъма на музиката. Докато пълнеше чашата, гледаше към Армаган с настойчив празен поглед, с фалшива усмивка, залепена върху пълните й устни. Внезапно Армаган бе обхванат от инстинктивно, неудържимо вълнение и се паникьоса. Грабна чашата с бира от ръката на момичето. Отиде на една от масите под тентата и седна с гръб към нея. И тази рожба сигурно е минала през леглото на Илхан. О, не, вече я имаше Ренгинур, стана баща, укроти се. Че какво, като е станал баща? „Всъщност аз не трябваше да имам жена, дъщеря, не ставам за такива работи. Не ми стигнаха силите за подобен товар.“

През цялата си кариера във факултета бе останал безразличен не само към колежките си — те бяха доста застарели, — но и към хубавите студентки и млади асистентки, възприемаше ги (с изключение на една) като безполови същества. Много рядко му правеше впечатление (все пак една беше успяла да привлече вниманието му) женствеността на колежките му и на семейните им приятелки. В такива моменти се объркваше, ставаше напрегнат, изпитваше желание да се извини. Но вместо извинение внезапно започваше да се държи необяснимо студено. Когато разговаряше с някоя студентка, неочаквано преминаваше от „ти“ на „вие“ (тогава беше преминал от „вие“ на „ти“). Или бързо затваряше папката, над която се беше навела асистентката (тогава я целуна) и прекратяваше работа. Може би заради това колегите му го възприемаха като надменен и прекалено предпазлив (беше му казала, че е смел), а всъщност въобще не беше надменен. Защитният му рефлекс бе прекалено силен. Защо? Нима имаше по-ниско самочувствие от онова, което му се полага като мъж? Ни най-малко. Мразеше идиотките, които без нужда си служеха с мръсни номера, затова се стремеше да държи вратата си затворена (открехна я само за една).

Надигна халбата с бира и я преполови. В чашата му плуваха слънчеви отблясъци. Погледна към морето. Отдалеч виждаше гърба на Фиген, която сега седеше върху пясъка. Гърбът й все още бе красив, но вече не предизвикваше у него желание да го докосне. „Тя също има принос за отношението ми към жените и за охладняването ми към секса.“

Най-сетне прие, че е „отрязан“ заради възрастта си — беше на петдесет. Осъзнаването на това „най-сетне“ продължи доста време и не стана лесно. Да се разсърдиш, че тялото ти изневерява, и да се откажеш от секса, е тежко, дълбоко нещастие, непреодолимо чувство за смърт, болезнено приключение, съпроводено от гняв и безнадеждност, които най-неочаквано те зашлевяват в лицето. През този период се затвори в себе си. Беше свел до минимум разговорите с домашните — само по всекидневни въпроси. Сядаше и ставаше от масата навъсен, като човек, който всеки момент е готов да избухне, даже правеше планове за самоубийство. Приемаше всякакви покани за срещи и събития извън града, за да бъде далеч от къщи, мастурбираше в хотелските стаи, гледайки порно по телевизията. Или си фантазираше неща, които в реалния живот му се струваха отвратителни. Тези му действия не се дължаха на прекалена похотливост или извратеност. Те бяха резултат от желанието му да докаже на себе си, че е все още мъж след преживените с жена му безброй опити и провали.

Ами Фиген? Лежеше върху пясъка и с кръстосани във въздуха крака четеше книга. Какво бе правила през това време? Не знаеше. Не бяха си споделяли какво се случва вътре в тях, в телата им. Изречение, което неволно бе изпуснато при един спор: „Омръзнах ли ти?“ — „Иди и си намери любовница, Армаган, но не ми се цупи!“ — „Искаш ли да поговорим?“ — „Да отидем на лекар!“ — „Не говори глупости, аз съм добре“. Или някое незначително действие, един нетърпелив, отегчен поглед. Но не успяха да седнат и да си поговорят. Изплашиха се, че няма да могат да обяснят правилно чувствата си, че ще ги преувеличат или омаловажат.

 

 

Стана от мястото си и без да знае защо, пак отиде на плажа, при Фиген. Вървеше с тромави, предпазливи крачки като човек, който току-що е станал от сън. Застана над главата й с чаша бира в едната ръка, а другата бе подпрял на кръста си, сякаш го боли.

— Бира ли пиеш? — учуди се тя. — Искаш да навредиш на стомаха си?

— Престани да се правиш на доктор! — отряза я Армаган. — Защо ме гледаш така?

— Болен ли си, луд ли си? Какво ти има, за бога!

— Една хубава кавга може да ни свърши добра работа. И да сложи край на депресията ни.

— Одобряване ли търсиш, война ли обявяваш? Внимавай, и от двете може да пострадаш!

— Не мисля, не се знае кой ще загуби…

Фиген стана бавно. Прибра хавлията си.

— Бягаш ли?

— Да, твоето присъствие ме нервира. Вече не мога да те търпя. Като дете си, да, съвсем като дете…

Тръгна към басейна. Излегна се на един шезлонг и отново отвори книгата си.

„Дете ли?“ Че изобщо бил ли съм дете? Седна на мястото, откъдето стана Фиген. По пясъка още имаше следи от нейната топлина. Изтегна се, покри с хавлията главата си, за да се предпази от слънчевите лъчи. Дете бил! Какво представлява детството? Кадри, които преминават като през прозореца на бърз влак? Продължителни лета, топли слънчеви дни, игри на улицата. Игри на обръч, топка, криеница.

Преди да се пренесат в къщата с градината, живееха на една малка, тясна уличка, застроена от двете страни със стари гръцки къщи, чиито основи и мазета бяха от камък и покрити отгоре с тухли, а портите им отвеждаха към двора. Повечето от обитателите им бяха преселници, дошли от различни страни. Босненци, албанци, критяни, янинци, цигани, семейства от най-различни народности. Имаше и една госпожа Учителка — не знаеха името й, — която всички уважаваха и на която помагаха. Всички деца от махалата ходеха при нея на уроци. Религиозното образование, естествено, бе забранено, но това не можеше да се нарече точно образование. Научаваха няколко молитви, няколко кратки глави от Корана, после продължаваха с малки книжки, съдържащи по-големи части от Корана, и най-накрая наизустяваха целия Коран. И Илхан, и Армаган в продължение на година посещаваха госпожа Учителката. После, с тръгването на училище, прекъснаха религиозното си обучение.

Дъщерята на Малка — Малике — имаше две красиви дъщери. Руси момичета със сиво-сини очи. Говореха, че били от двама различни мъже. Голямата се бе омъжила за един старшина и на сватбата в градината на Малка малката Айтен бе изпяла песента „Околностите на Урфа“^[4]. Толкова добре я изпя, че започнаха да наричат момичето „Планините на Урфа“.

Хамди, мъжът на циганката Фирдевс, правеше сладкиши и ги продаваше, за да издържа семейството си. Синът на обущаря Бехчет приготвяше разноцветни женски налъми и ги пращаше в Истанбул за продан. Дъщерите на кебапчията Помак Исак — Незахат и Перизат, по хубост се съревноваваха с дъщерите на Малка.

Изправи се и седна. Слънцето бе точно над главата му. Беше плувнал в пот. Беше нещастен. Не му се мислеше за детството. Имаше нужда от тишина и самота. Не му се искаше да участва във веселбата тази вечер. Как в тези изпълнени с болка дни, съвестта на Илхан му позволяваше да прави толкова скъпо угощение за рождения ден на невръстния си син? Само преди месец бе станало земетресение, което отне живота на хиляди хора. Миналата седмица Армаган бе посетил пострадалия от земетресението район, видя палатковите селища, хората, които бяха изгубили близките си. Илхан бе изпратил на пострадалите камион с храна и перилни препарати, бе изпълнил посвоему дълга си. Тази вечер щяха да се веселят до насита. Ако Фиген не беше дошла, можеше да си тръгне още преди няколко дни.

Под мокрия й сутиен прозираха зърната на гърдите й. Белите й бикини изглеждаха като долно бельо. „Вече не е на възраст за бикини, някой трябва да й го каже.“ Изпита смътно съжаление към нея. Предала се бе на младежката си мания, беше самоуверена и не можеше да си представи, че в цял черен бански щеше да е по-привлекателна. И все пак не изглеждаше зле. За годините си, разбира се. Ако не му беше жена, тоест, ако не я познаваше, можеше да му хареса. За годините си, естествено…

Внезапно го разтърси неприятно вътрешно чувство. „А дали пък тази кучка не ме мами?“ Ако се съдеше по това, колко независима, предизвикателна и непукистки настроена бе Фиген, най-вероятно си бе намерила някого! Не, подобно нещо не съответстваше на нейните правила. Винаги бе защитавала мнението, че случайните сексуални връзки не са сериозни и удовлетворителни. „А ако не е случайна? Ако е нещо сериозно? Или пък се е влюбила… но в такъв случай трябваше да ми каже. А ако не изпитва нужда да ми го каже или не е намерила време?“

Когато сексуалното желание надделее над разума на човек, той може да изпита безскрупулното желание да опита нещо ново.

„Фиген е способна да направи всичко това. Може би е обсебена от усилието да поправи собствените си разочарования. Възможно е да я мъчи желание да ми отмъсти. А сега прикрива угризението на съвестта си под булото на невинността. Безразличието й към мен произтича от безграничното й самочувствие, произтичащо от собствената й смелост.“ Ярките слънчеви лъчи проникваха в сякаш прозрачното му сърце и го изгаряха. Но не можеше да е сигурен, че жена му не го мами. Не можеше, докато не го чуе от нея…

Подвикна към Фиген, която се опитваше да мине край него тихомълком и без да го поглежда.

— Имаш ли цигари?

— Оставих ги на шезлонга край басейна. Какво, пак ли ще пропушиш?

— Прииска ми се една цигара. Това пречи ли ти?

— Твоето здраве си е твоя работа. Цялото ти същество излъчва самота и изолация — рече Фиген с половинчата усмивка. — Хайде, ела, седни до мен.

— Точно това смятах да направя — каза Армаган.

Седна. Всмукна от цигарата и мълчаливо зачака.

— Да започна аз: досега, по-точно през последните десет години, въобще не се интересуваше какво чувствам. Или се преструваше, че не те интересува. Ти винаги доминираше в нашите отношения. Твоите чувства, твоята работа, разбиранията ти за света, здравето ти, щастието, твоите нужди. Аз не съществувах. Понасях капризите ти, но вече… Не знам, силите ми сякаш се изчерпаха…

— Нима твърдиш, че миналото ни е изпълнено с неравноправия, егоизъм, неудобство, нещастие и преумора? Защо тогава ме търпя през всичкото това време?

— Защото те обичах — каза Фиген. — Ценях те, защото ти си добър, емоционален, сериозен, непретенциозен, верен на принципите си, смел, и защото притежаваш вътрешна и външна красота. Понякога си казвам, че щеше да е по-добре, ако не беше мъж. Твоята провинциална мъжественост засенчва всичко хубаво у теб.

— Какво искаш, какво целиш?

— Искам с теб някак да се разберем, но не намирам начин. Сексът в известна степен може да послужи като поле за разбирателство, но ние го изгубихме.

— Аха, значи това е същинският въпрос — Армаган почувства топлина в задната част на главата си. Очите му бяха пресъхнали и започнаха да парят.

— В момента не му отдавам такова голямо значение — каза Фиген. — Схванах се. Не искам. Но не мога да отрека, че не ме мъчи. Защото изгубеното време не може да се върне обратно, дори и да го викаш, то пак няма да се върне. Но се надявах, че ще продължим да живеем заедно приятелски, с взаимно уважение и при равностойни условия. Сега виждам, че и това е напразна надежда. Няма защо да насилваме нещата, когато не се получават.

Настана дълго мълчание, в края на което Армаган каза:

— Ако вината е моя, съгласен съм да понеса наказанието си. Какво предлагаш? Развод ли?

Млад мъж скочи в басейна, водата изпръска краката на Армаган. Фиген погледна часовника си.

— Омръзна ми да се правиш на глупак, когато разговарям с теб. Ако искаш, утре пак ще поговорим, става ли?

— Почакай минута — Армаган едва се сдържаше.

— Хайде, питай — каза спокойно и безцеремонно Фиген, докато прибираше хавлията си.

— Не, няма смисъл. Отказах се. Тръгвай, да не изгориш. Аз ще изпия още една бира.

Фиген не настоя, погледна го снизходително и си тръгна.

Армаган отново потъна в себе си.

Внимателно се опита да се вгледа в миналото, в някогашното си „аз“. За някои моменти паметта му бе неясна, а за други — прозрачна като чиста вода. Малко по-нататък по плажа се разхождаше призракът на детството му и дълбоките, небесносини очи на онова момче изумено гледаха към сегашния Армаган.