Делфин дьо Виган
Силна е нощта (59)

Люсил бе оставила за децата ни десетина дребни подаръка с етикети с имената им. Писмото бе пъхнала в сив картонен плик, в който имаше и два пакета, за Манон и мен, всеки съдържащ кристален пандантив във формата на сърце, закачен на платнена каишка.

„Скъпи мои момичета,

Ето че моментът дойде. На края на силите си съм, свършено е с мен. Това със скенерите добре, но човек трябва да слуша и тялото си. Никога на никого не съм говорила за всичките си страдания. Казвам едно на един, друго на друг, останалото на различни хора.

Много съм уморена. Животът ми е труден и може само да стане още по-непоносим.

Откакто взех решението, се чувствам спокойна, въпреки че се боя от преминаването.

Вие двете сте тези, които съм обичала най-много на света и за които съм правила всичко каквото мога, повярвайте.

Прегърнете прекрасните си деца.“

Люсил

„P.S.: По-добре е с верижка. Можете да смените цвета, но трябва да побързате да го направите преди края на разпродажбите, ако е необходимо, идете и двете, тъй като касовата бележка е само една.

Много добре знам, че ще ви е мъчно, но е неизбежно и предпочитам да умра, докато съм жива.“

Препрочитала съм това писмо десетки пъти. Все търсех някакъв знак, някаква подробност, послание отвъд посланието, нещо, което ми е убягнало. Четях и препрочитах сдържаността на Люсил, нейния свян, елегантния начин, по който умее да смесва прозата с болката, дребното с главното. Това писмо й прилича и днес знам до каква степен ни е предала и на двете способността да се вкопчваме в незначителното, тривиалното, в опита да се издигнем над мъглата.

В дните, след като намерихме тялото й, когато ужасът още не бе напуснал моето (ужасът бе в кръвта в ръцете в очите в неритмичното биене на сърцето ми), си мислех, че Люсил не ме бе пощадила. Люсил знаеше, че ще се разтревожим, знаеше, че живея много по-близо до нея от Манон — която живее извън Париж, — знаеше, че имам ключ, че ще отида сама. И пряко волята ми тази констатация ми причиняваше болка.

 

 

Една сутрин, повече от петнайсет дни след смъртта й, ми се обади портиерката на блока й. Бе намерила писмо, написано от Люсил, което й било върнато.

Писмото бе до мен и бе пуснато в деня на смъртта й.

 

 

В това кратко послание, което е трябвало да получа в понеделник, Люсил по свой начин ме предупреждаваше за смъртта си изпращаше ми чек за осем хиляди евро за разноските, надяваше се, че ще остане нещо, за да си купим подарък, уточняваше в послеслов, че е захранила сметката си, за да покрие всички режийни до края на месец март.

Ако бях получила това писмо, щях да имам избор — да отида у тях или да изпратя пожарникарите.

В объркването си, преди да премине към действие, Люсил бе сгрешила номера на улицата.

 

 

В продължение на седмици предъвквах подробностите, думите, ситуациите, забележките, мълчанията, които би трябвало да ме разтревожат, в продължение на седмици се опитвах да подредя по важност причините за самоубийството на Люсил, отчаянието, болестта, умората, смъртта на Лиан, бездействието, делира, после до една ги отхвърлях, в продължение на седмици подхващах всичко отначало, после на обратно, в продължение на седмици си поставях и поставях едни и същи въпроси и добавях нови: защо бе сложила край на живота си, когато изследванията й бяха добри, защо не бе изчакала скенера, на който щеше да мине няколко дни по-късно, защо до края продължаваше да пуши по половин цигара, когато се чувстваше зле, вместо да пропуши истински, след като е трябвало да стигне дотам?

 

 

Защо?

 

 

Бях сигурна в едно: трябваше да съм с нея именно в моментите на празнота и изтощение след лечението. А точно тогава ме нямаше.

С Манон отидохме да се срещнем с психиатъра на Люсил, исках да получа обяснения. Според него въпросът не беше в това по какви причини бе избрала точно този момент, а как изобщо бе издържала толкова години. Каза ни, че тя често говорела за нас, че била горда, че сме основанието й да продължава да живее.

 

 

Ползвах картата й за метрото седмици наред със странно чувство на задоволство: в очите на железопътната администрация, която регистрираше пътуванията, Люсил вземаше метрото, обикаляше из Париж, продължаваше да съществува.

 

 

Всяка нощ виждах майка ми в леглото й, виждах русите й коси и черната й жилетка, обърнатото й към стената тяло, виждах ги, когато легнех настрани, в положението, в което я бях намерила, образът й се връщаше, спираше дъха ми, виждах сините й ръце, каната и чашата с вода, всяка нощ виждах Люсил на 25 януари, петък, увита в завивката си, сама в малкия си апартамент. Представях си дългите минути, предшествали безсъзнанието, без никой, който да я погали по косата, да й държи ръката, и плачех тихо, със сълзи с вкус на детство, със сълзи, лишени от последно сбогом, въртях се в леглото, неспособна да заспя.

 

 

Снимките, писмата, рисунките, млечните зъби, подаръците, получени в деня на майките, книгите, дрехите, украшенията, книжата, вестниците, тетрадките, написаните на машина текстове — Люсил бе запазила всичко.

Когато най-после подредихме невероятната вехтошарница, каквато представляваше жилището й, организирахме ден на отворените врати, за да може всеки да си вземе предмет, бижу, украшение, което да му напомня за Люсил. Останалото щеше да отиде за благотворителност.

Сред всички тези хора дойдоха и децата ми, бяха доволни да видят за последен път зеленото убежище на Люсил, исках да си изберат за спомен по някоя от играчките в дървения сандък, в който тя ги бе пазила за тях.

Тръгнаха си с приятелката ми Мелани — тя откара с колата си кашоните, които не можех да пренеса с метрото. Минаха през дома й, за да оставят няколко в мазето й (при мен нямаше място), преди да донесат вкъщи снимките, растенията и някои нейни вещи, които исках да запазя.

Намерих ги във входа на блока ми, отворих багажника на колата. Върху саковете и кашоните се мъдреше изцапаната с пръст табела „Не гази тревата“, забита пред къщата на Люсил. По искане на децата ми Мелани, която не е от тези, които се подчиняват на всякакви забрани, я бе изтръгнала от земята.

Дъщеря ми ми обясни, сякаш това бе най-естественото нещо на света, че по този начин са отдали почит на баба си.

— Баба Люсил искаше да я махне, затова я взехме.