Делфин дьо Виган
Силна е нощта (56)

В навечерието на шейсетата си годишнина Люсил направи необходимите постъпки, за да отложи пенсионирането си и да продължи да работи в болницата. Нямаше достатъчно стаж, за да получи пълна пенсия, харесваше работата си и се боеше от бездействието.

Малко след като получи утвърдителен отговор, Люсил, която се оплакваше от болка в рамото, се консултира с личната си лекарка. Тя я посъветва да си направи снимка на белите дробове.

Рентгенът показа петно на десния бял дроб. Предписаха й допълнителни изследвания.

Люсил ми се обади една вечер и ми заяви с категоричен и трескав тон, както само тя умееше, че има рак. Тогава още нямаше окончателни резултати, затова се опитах да я успокоя. Да изчака, може да не е нищо сериозно, да не драматизира, за кога е скенерът?

 

 

Спомням си много добре, че завърших разговора с оптимистичен тон, затворих и си казах: тя има рак и го знае.

 

 

Предишното лято Люсил неведнъж се беше оплаквала от необичайна умора. През един уикенд в Пиермон с нея, Манон и децата ни (в отсъствието на Лиан, която охотно напускаше къщата си през лятото) отдадохме изтощението й на работата й, на пътуването, на безсънието й, на шумния й апартамент, на парижкия ритъм, дори на отвращението й от домакинската работа. После Люсил отиде на почивка с Манон за една седмица и успя да се посъвземе.

 

 

След допълнителните изследвания интуицията на Люсил се потвърди.

Помоли ни на първо време да не говорим за това и премина през всички необходими прегледи. Отначало щеше да се подложи на операция, за да премахнат тумора (който изглеждаше разположен на сравнително удобно място), следваше химиотерапия, после лъчетерапия.

Люсил изчака до последния момент, преди да уведоми семейството си.

Оплака ни се от реакцията на Лиан, която според нея не й обърнала особено внимание. На Лиан не й пукало, никога не й било пукало.

 

 

В деня на постъпването й в института „Монсури“ обядвахме заедно в кафене в 14-ти район, на две крачки от апартамента на улица „Огюст Лансон“ (където бяхме живели с нея и Габриел), на две крачки от парка „Монсури“, където ни разхождаше като малки, на две крачки от апартамента на Беренис, на две крачки от болницата „Сент Ан“.

Всички тези години шеметно се явиха пред очите ми, разстлани върху хартиената покривка, без да мога да ги свържа една с друга, докато Люсил седеше срещу мен напрегната и се опитваше да се държи нормално. Бе спряла да пуши, бъдещето й се свеждаше до лечения, цикли, лъчи, катетри, опитваше се все пак да говори за друго, зададе ми няколко въпроса за излизането на книгата ми и за работата ми в службата, където преминавах през труден период.

 

 

Оперираха я една понеделнишка сутрин. Не беше разрешено да влизаме в реанимацията, предупредиха ни, че трябва да изчакаме до другия ден. Можахме все пак след излизането й от операционната да получим новини по телефона. Операцията бе минала добре, макар че се наложило да й премахнат две оплетени в метастази ребра.

 

 

На другия ден излязох от работа възможно най-рано, за да отида да видя Люсил. Цялата в дренажи и тръбички, тя току-що бе прехвърлена в отделението и се опитваше да се събуди въпреки големите дози морфин, които потискаха болките й. Успя да произнесе няколко думи.

Дни наред с Манон се редувахме да стоим при нея.

На четвъртия или петия ден от операцията заварих Люсил седнала в леглото си, много разстроена и възбудена. Едва бях влязла в стаята и тя ме хвана за ръката и ме замоли да я измъкна оттам. Обясни ми объркано, че била жертва на наказателни мерки от страна на лекуващия екип, даваше за доказателство телевизора, който бил настроен така, че да може да гледа само един канал, шести, който ненавиждаше, както добре знаех, и по който по цял ден вървели предавания кое от кое по-тъпо, на всичкото отгоре предназначени да й навредят. Трябвало да й повярвам и да се организирам с Манон, с която била говорила по телефона сутринта, за да я изкараме оттам в най-скоро време.

В състоянието на физическа слабост, в което се намираше, паниката й ме потресе. Веднага разбрах какво ставаше.

Намерих една сестра, която със звучна въздишка и още преди да съм й задала въпроса, който ме тревожеше, ме уведоми, че Люсил е трудна пациентка. Беше съвършено логично. Указанията за възобновяване на медикаментозното лечение, прекратено за операцията поради респираторната недостатъчност, която можеше да предизвика, се бяха изгубили някъде по пътя. Люсил получаваше високи дози морфин без никакво лекарство за баланс.

Размених няколко сухи реплики със сестрата, която обеща да говори с лекаря. Всичко се оправи веднага щом Люсил спря морфина и започна да си взима лекарствата.

 

 

Петнайсет дни по-късно Люсил излезе от института, откъдето я взех с такси и я заведох директно у Манон.

Манон се беше организирала да приеме Люсил, докато се възстанови. Аз не бях предложила да я взема вкъщи не толкова поради липса на място, колкото защото бях неспособна да я гледам. Болна или не, не бих могла да понеса Люсил повече от няколко дни. Възхищавах се от сестра ми, че можеше да го прави.

Знам колко благодарна й бе Люсил.

 

 

Когато се раздвижи и събра достатъчно сили, Люсил се върна в малкия си апартамент с цветята, които редовно бях поливала през отсъствието й.

 

 

Една неделя следобед Люсил дойде вкъщи в часа, който си бяхме определили да пием чай, и ми заяви без всякакво предисловие — призна, че е направила същото с Манон предишния ден, — че няма намерение да продължава. Размислила била, операцията била необходима, тумора вече го нямало, но отказвала да се подложи на химиотерапия.

Не мога да кажа какво точно стана в главата ми в този момент, какво късо съединение с изключителна мощност, като се има предвид моята сдържаност, но аз избухнах в сълзи и се разкрещях на Люсил, че няма право да върши това. Паниката и яростта ми я стреснаха. Отчаянието ми я разколеба. Успях да я убедя да се срещне още веднъж в мое присъствие с онколога (с когото се бе виждала, но, както ми призна, без да го уведоми за решението си), за да чуем какви ще са последствията от решението й. Исках да е напълно информирана и после щях да уважа желанието й, ако не го промени.

Люсил прие.

Няколко дни по-късно я придружих в „Сен Луи“, където лекарят, който какво ли не бе виждал, успя да я убеди окончателно.

 

 

Няма да се спирам на месеците на химиотерапията. Днес всеки от нас е близък с някой, който е изпитвал на гърба си изключителната агресия на рака и на леченията му.

Люсил не оплешивя, наддаде, прекара часове в леглото си, смазана от умора, поду се от кортизона. После продължи с лъчетерапията, която й изгори кожата.

 

 

През всичкото това време с Манон бяхме до нея всяка по своя начин. Аз лично се сближих повече с Люсил, по-често й телефонирах, по-често ходех да я виждам.

 

 

През всичкото това време така и не можах да притисна Люсил до себе си, нито веднъж, нито дори да я прегърна през рамо, нито дори да поставя ръка върху нейната. Люсил беше вдървена, неуловима, държеше се на разстояние, загърната в мъката си. Като не се смятат бързите целувки за добър ден и довиждане, които претупвахме, държането на Люсил отдавна не позволяваше никакъв физически контакт.

 

 

Не знам точно в кой момент разбрахме, че Лиан има рак на панкреаса и че й остават няколко месеца живот.

 

 

След година лечение Люсил беше обезкървена и изтощена. Поради дългите й болнични не продължиха отлагането на пенсионирането й и трябваше да подаде документите си. За нея това беше шок, тя се надяваше след време да се върне на работа.

 

 

Люсил потърси в интернет статистически данни за рецидивите при нейния вид рак. Само 25% от пациентите оцеляваха пет години. Опитах се да я убедя, че няма никакъв смисъл да се занимава с това и я накарах да ми обещае, че няма да го прави.

 

 

Три месеца след края на лечението Люсил за първи път отиде на контролен преглед. Приятелката й Мари я придружи в кабинета по онкология. Вече можеше да си отдъхне, резултатите бяха добри.