Делфин дьо Виган
Силна е нощта (55)

Люсил започна кариерата си на социален асистент в болницата „Ависен дьо Бобини“, в отделението на спинозно болните. Знаеше, че не е избрала най-лесното, но искаше да огледа новата си професия, да й вземе истинската мярка, отвъд добрите намерения.

Прекара там четири години, сприятели се с някои от колегите си, работеше извънредно, прояви се като компетентен и борбен работник. Понякога говореше за работата си, за надеждите, разочарованията, за административните формалности, който трябваше да се преодоляват, за да се получи документ за временно пребиваване или социална помощ, за безкрайните постъпки, които трябваше да се предприемат, за да се намери бежански център или център за постоянни грижи, за отчаянието, с което се сблъскваше, внезапната или очакваната смърт на мъж или жена, които наблюдаваше от месеци. Постепенно се научи да оставя всичко това зад гърба си, когато се прибираше вечер, да се радва на мъничките победи, да приема неуспеха. Научи се да стои на точното разстояние и да не жертва нощите си.

 

 

Доколкото знам, само веднъж наруши правилата, които се опитваше да си наложи. Помоли ме да регистрираме на нашия адрес двойка хаитяни, за да могат да останат във Франция и да се лекуват. Няколко години им служих за пощенска кутия, докато Люсил търчеше да им урежда пребиваването и медицинското наблюдение, като често ги канеше на вечеря. Въпреки болестта, от която и двамата страдаха, те успяха да си родят дете. Понякога и аз се срещах с тях. Когато научиха за смъртта на Люсил, те ни написаха на мен и Манон чудесно писмо с благодарности към Люсил за това, което бе направила за тях.

 

 

Между изпълнения си с цветя апартамент и изискванията на професията си Люсил като че ли намери някакво равновесие.

 

 

Манон замина с Антоан за Мексико и няколко месеца по-късно роди първото си момиченце.

 

 

В навечерието на лятото на 2003-та в отделението на Люсил пристигна млада жена на трийсет и четири години, наркоманка, болна от СПИН, малтретирана и по всяка вероятност принуждавана да проституира. Намерили я бяха безжизнена, заклещена зад един хладилник и цялата в рани от гасени в тялото й цигари. Състоянието на младата жена и историята й дълбоко покъртиха Люсил. Тя неведнъж разказваше какъв шок изпитала, когато за първи път видяла жената и ужаса в очите й. Няколко седмици по-късно Люсил реши, че е време да смени отделението, да намери по-лека работа. Кандидатства за болницата „Ларибоазиер“ и я назначиха.

Но образът на младата жена продължаваше да я преследва, горещото лято направи останалото. Заради жегата се наложи Люсил да намали лекарствата и след няколко седмици я обзе параноя. Люсил си въобрази, че около младата жена има заговор, в който участва определен бизнесмен и който има многобройни и опасни разклонения. Реши, че аз се вмъквам в дома й, за да крада снимки и документи, и че портиерката се възползва от отсъствието й, за да пуска газта.

 

 

Въпреки безпокойството ми заминах със семейството си и приятели в Жерс. Редовно се обаждах на Люсил, която изглеждаше все по-тревожна и една сутрин ме уведоми, че има „метални плаки в мозъка“. Манон тъкмо се бе върнала от Мексико, за да прекара няколко седмици в Париж. Внезапно и двете изгубихме контакт с Люсил, която престана да отговаря на телефона и спря да ходи на работа (тъкмо бе започнала в болницата „Ларибоазиер“). С Манон проведохме няколко неспокойни разговора и на другата сутрин сестра ми реши да отиде у Люсил да види какво става. Люсил се съгласила да й отвори вратата, но я затворила под носа на мъжа й. Манон, която носела бебето си в сгъваемо столче, останала сама с Люсил. Изпаднала в паника, бутнала я силно и успяла да вкара в апартамента Антоан. Люсил била в пълна криза и не била спала много нощи наред. Когато дошли пожарникарите, тя избягала по стълбите, отказала да тръгне с тях, скрила се в асансьора, откъдето накрая успели да я извадят.

 

 

Взех влака за Париж същата сутрин. Стана ми зле, когато разбрах, че спешната помощ е дошла от районната болница „Ларибоазиер“, преди да отведе Люсил другаде. Току-що я бяха назначили и още не бе изтекъл пробният й срок.

Люсил бе затръшнала вратата зад гърба си и оставила ключа вътре, така че трябваше да извикаме ключар, за да отворим. Всичко в апартамента беше с краката нагоре, двайсетина празни бутилки се търкаляха по пода, Люсил бе прерязала телефонната жица с ножица и поставила върху някои предмети, книги и репродукции самозалепващи се листчета, върху които бе записала бълнуванията си с треперещия си почерк.

 

 

Бе получила рецидив след близо петнайсет стабилни години.

 

 

Прехвърлиха я в един от филиалите на болницата „Мезон Бланш“, близо до Бют-Шомон, в малка неосветена стая.

Люсил изпусна паметната сватба на Виолет, на която присъства цялото семейство, натруфено с всякакви шарении. Сияйна и великолепна, Виолет подари на къщата в Пиермон последния голям празник.

 

 

Престоят на Люсил в болницата не беше дълъг, рецидивът бе бързо овладян и след няколко седмици я изписаха, предписвайки й ново лечение.

След кратко възстановяване Люсил тръгна на работата, на която я бяха назначили в болницата „Ларибоазиер“, в екипа, който лекуваше наркоманите.

По време на краткия си престой в спешната помощ Люсил бе приета от психиатърката, с която се бе срещала на интервюто за работа и с която щеше да работи. След завръщането си от отпуската по болест Люсил пое поста си. Пред нас изразяваше дълбоката си признателност към тази жена — не знам дали е имала случай да я изрази и пред нея.

Това бяха най-хубавите й години като социален асистент.

 

 

Няколко месеца по-късно, когато като че ли бе намерила опорните си точки и ритъма си, Люсил започна да изпитва страхове, да се чувства объркана, изразяваше подозрения към един или друг, от две предположения избираше по-лошото. Разтревожих се и се обърнах към лекаря, който я бе лекувал в болницата. Той ми обясни съвсем ясно как стоят нещата: или наблъсква Люсил с лекарства, което ще я направи неспособна да работи, или й дава шанс да води нормален живот, като ние трябва да се примирим, че понякога ще има ирационални или параноични идеи.

— Като много хора, които не са смятани за болни — уточни той.

Този разговор ме убеди, че трябва да приемем Люсил такава, каквато е в това време на ново начало, с височината на звука, който понякога дразнеше ушите ни, след като това не й пречеше да живее, да работи, да ни обича. Че трябва да й имаме доверие, да й дадем време сама да приглуши страховете и настроенията си.

 

 

Навсякъде, откъдето бе преминавала през последните петнайсет-двайсет години от живота си, включително през последната кратка хоспитализация, Люсил бе завързвала приятелства. Люсил привличаше хората със своето особено, необичайно излъчване, с лекомислието, съчетано с голяма сериозност. Тя умееше да се запознава с оригинални хора и да се сприятелява за дълго.

 

 

Мисля, че смисълът, който намираше в работата си, чувството, че е полезна, че може да види ефекта от усилията си, волята й да преодолее собственото си страдание, за да опита да облекчи чуждото, бяха за нея извор на стабилност, дори, за първи път в живота й, на самоосъществяване.

Люсил се възползваше от отпуската си, за да ходи при Манон в Мексико, закъдето заминава няколко пъти. Тя обичаше тези паузи, отдалечени от всекидневната й вселена, срещите с Манон и семейството й в хубавата им къща в Койоакан, живописта на Фрида Кало и на Диего Ривера.

 

 

След три години, прекарани в Мексико, малко след раждането на втората й дъщеря, Манон се завърна в Париж.

 

 

Моите деца и по-късно децата на Манон наричаха Люсил по нейна молба баба Люсил. Така нещата бяха ясни. Люсил бранеше статуса си — за нея той представляваше истинска победа. Бе издържала дотам.

 

 

Посещенията на децата ми у баба им бяха подчинени на неизменен ритуал, за който са съхранили, освен за палачинките и неизбежните разходки в парка „Ла Вийет“, съвсем ясен спомен. Всеки път, когато ги приемаше в дома си, Люсил ги оставяше да сготвят изобретен от тях гювеч, за който им бе разрешено да ползват всякакъв намерен в кухнята й продукт и който тя се задължаваше да опита, каквото и да се случи.

Така Люсил поглъщаше под насмешливия поглед на дъщеря ми и на сина ми възможно най-гадни буламачи от подправки, шоколад, брашно, конфитюр, соев сос, кока-кола, провансалски треви, концентрирано мляко, зехтин и какво ли не още.

 

 

Люсил беше неспокойна и свръхгрижовна баба и изпитваше за внуците си страхове, каквито не бе изпитвала за нас. Не ги оставяше да се отдалечават от нея на една крачка, настояваше да ги държи за ръка, когато пресичат улицата (дори когато доста пораснаха), не оставяше отворен прозорец в тяхно присъствие и си прекарваше времето в измисляне на всякакви ужасии, които биха могли да им се случат (представяше си например как течението ще събори някой предмет, който, падайки, ще повлече друг, който от своя страна ще падне върху… и т.н.).

Спомням си часовете, които прекарвахме оставени без надзор, далеч от погледа й.

 

 

Веднъж, когато имах среща с Люсил в една сладкарница, тя сподели с мен ужасните си безпокойства за децата ми. От известно време виждаше педофили навсякъде и смяташе за подозрителен всеки надхвърлил петнайсет години мъж от близкото и далечното й обкръжение. Тревогите й ме потискаха и се боях да не потискат и децата ми. Спорът ни бързо се разгоря, Люсил бе напрегната и агресивна и аз избухнах. Не си спомням какво точно казах, нещо в смисъл, че тя пренася върху децата страховете, които е било по-добре да има за нас с Манон. Люсил внезапно скочи и с гръм и трясък обърна върху коленете ми масата, на която обядвахме. В елитното кафене на улица „Оберкампф“, под трийсетина смаяни погледа, аз се взирах в пилето с пържени картофи и салатата, разпилени по панталона ми. Люсил бе изчезнала. С достойнство вдигнах масата, събрах картофите един по един, оставих една банкнота и излязох, без да се обърна.

 

 

Никога не споменахме тази случка. С времето и двете се бяхме научили да се караме и да не се обръщаме назад.

 

 

Люсил обичаше авеню „Жан Жорес“, магазините „Фабио Люси“ и „Семпа“, в които имаше всякакви дрехи и аксесоари със спорни качества и вкус. Прекарваше в тях часове, като обикаляше претрупаните рафтове в търсене на червило, чорапогащници, фланелки, сутиени, чанта, обувки, които да й се сторят неоспорими. Люсил плячкосваше магазините с намаление и разпродажбите, където откриваше всякакви сравнително полезни и декоративни предмети. С годините бе развила вкус към евтиното, към кича и дребните украшения.

Обичаше вехтошарниците, битпазарите, откъдето изравяше за внуците си невероятни предмети (дребни украшения, кутийки, шнолки, гривнички, джобни ножчета, моливодържатели, коледни играчки…), колкото причудливи, толкова и безполезни, които им подаряваше с победоносно изражение при всяко от посещенията им.

 

 

Когато си спомням тези няколко години след завръщането на Манон, ми се струва, че за Люсил те съответстват на спокоен период, на време на умиротворение, когато нещата най-после като че ли са заели местата си, на затишие пред буря. За това свидетелстват няколкото снимки, направени от сестра ми на последните рождени дни на Люсил — усмивката й, гордият й вид, свещите, които духа пред всички нас.