Делфин дьо Виган
Силна е нощта (54)

След затварянето на последната му рекламна агенция Жорж работи няколко години в областта на професионалното образование. Напуска Лиан, за да обикаля по пътищата на Франция, открива в Търговските камари студенти, които учи на маркетинг и реклама и които оставя след всеки стаж покорени и въодушевени. След като се пенсионира, окуражен от успеха на Том в шампионата за хората с увреждания, Жорж успява да създаде и развие на няколко километра от Пиермон клуб по водни ски за умствено недоразвити. После продължава да старее и обзет от меланхолията, присъща на възрастта, постепенно изоставя различните си дейности.

Няколко месеца записва живота си на касети, предназначени за Виолет. След това две-три години пише дневник. После вече не намираше какво да пише, освен някое и друго възмутено и гневно писмо до институциите и медиите. Стоеше с часове в кабинета си, където дремеше седнал или слушаше от един стар магнетофон старите песни, които толкова бе обичал.

С годините Жорж изгуби вкус към словото и парадокса, желанието да спори и преговаря. Жорж е бил очарователен и унищожителен баща, беше забавен и привлекателен дядо, след което се превърна в озлобен старец. Горчивината го победи.

В края на живота си Жорж като че ли преустанови всякакъв контакт с близките си, с изключение на Лиан, на чието великодушие завиждаше, на Том, в когото бе вложил толкова надежди и търпение, и несъмнено на Виолет, която винаги бе проявявала към него над средната семейна снизходителност.

Жорж не понасяше повечето хора, не понасяше мисълта за присъствието им, нито това, че го лишават от вниманието на Лиан. Няколко години по-рано, когато бях отишла да съобщя на баба ми скорошното раждане на първия й правнук, раздразнен от буйната радост на Лиан, Жорж излезе от кухнята, като театрално и неодобрително подхвърли с леден тон: „Сега няма да престане да говори за това“. Раждането на дъщеря ми и на сина ми прие невъзмутимо. Жорж си бе взел дозата (човек може да го разбере) и мисълта за новото потомство не му доставяше никаква радост. Той вече си имаше други занимания, по-специално аперитива, който с времето взимаше все по-рано. Виното го бе правило весел, после заядлив, сега виното за всеобщо облекчение го замайваше и приспиваше. Жорж тежко се качваше по стълбите към леглото си, Лиан отдавна му бе отнела славата.

С течение на времето Лиан бе станала за внуците си нещо като спортна и жизнена икона, към която всеки по свой начин изпитваше почит. Нейният весел нрав, вярата й, умението й да бъде забавна бяха неустоими. Обичахме музиката на гласа й и на смеха й, поезията на езика й, обичливия начин, по който ни говореше на „ви“, сякаш зает директно от мадам дьо Сегюр. Лексиката й (забележително, страхотно, чудесно, великолепно) беше в съзвучие с личността й и с нестихващото й въодушевление. Поне до седемдесет и петата си година Лиан остана вярна на сатенените си трика и два пъти седмично даваше уроци по гимнастика, станали знаменити в Пиермон. Дълго време преподаваше вероучение и веднъж седмично дежуреше в градската библиотека.

Лудориите на Лиан подхранваха семейната ни история. Веднъж, когато беше на повече от осемдесет години, останала сама в къщата в Пиермон, Лиан бе слязла в мазето и паднала с главата надолу в тясната бъчва с омекотител за вода. Само прасците й стърчали отгоре. С нечовешко усилие успяла да се изправи.

Друг един ден баба ми погълна под поразения ми поглед половин литър бензин. Бе започнала да прехвърля в резервоара на колата си с помощта на маркуч горивото, купено с намаление и донесено в бидон. Единственото, което й бе хрумнало, беше да извърши прехвърлянето с уста, което, изглежда, бе успяла да направи. След което започна да кашля, да плюе, да повръща, придоби всички цветове на дъгата, сви се на две, залитна и за малко да припадне. Вече я виждах как си отива под безпомощния ми поглед, когато тя се изправи и заяви с отвратена усмивка: „Много е гадно“.

Друг път в продължение на няколко минути Лиан вися над празното, вкопчена в столчето на лифта, на което не бе успяла да седне и на което ужасените Манон и Антоан, съпругът й, се опитваха да я издърпат.

Лиан, чиито щедри форми с възрастта се стопиха, се превърна в дребен силует във вечно движение — като се изключи всекидневната следобедна почивка, прекарвана в гледане на телевизионни сериали, — в неуморимо, все по-прегърбено джудже, което се качваше и слизаше по стълбите по десет пъти на ден. Лиан се бори срещу обездвижването до самия си край.

В края на живота си Жорж говореше малко, само с въздишка пускаше няколко капки отрова. Раздразнението и досадата бяха деформирали лицето му и устата му бе вечно свита в гримаса на отвращение. Колебаехме се, преди да вземем влака за Пиермон, злобата на Жорж не насърчаваше посещенията. Беше болен и отказваше да се лекува. Понякога падаше на земята ей така, внезапно, от стол или табуретка. Тялото му беше огромно и вдървено, трябваше да викат Том, за да го вдигне. Тогава Том влизаше в кухнята, на свой ред въздишаше, плъзгаше ръце под мишниците на баща си и дърпаше. Но Том от няколко години живееше в дом за умствено изостанали близо до специализирания център, в който работеше, и се прибираше само в края на седмицата.

Една зимна вечер, преди да си легне, Жорж рухнал до леглото си. Останал да лежи там, Лиан не могла да го вдигне. Том го нямало. Лиан завила мъжа си и си казала, че на сутринта ще събере сили да го вдигне. Но и на сутринта не успяла. Жорж бил като парализиран. Когато дошла спешна помощ, той изпаднал в безпрецедентна криза на деменция и го отвели в психиатричната клиника в Оксер.

Диагнозата на Жорж беше синдром на Корсаков. Черният му дроб и целият му организъм бяха разядени от алкохола. От този ден нататък той спря да се храни. Прехвърлиха го в хоспис за последни грижи, където почина след няколко седмици.

С Лиан си бяха обещали да бъдат заедно до последния си дъх и да умрат в къщата в Пиермон. Лиан позволи да го хоспитализират и това я съсипваше.

Люсил изщрака цял филм с Жорж на смъртното легло.

Опелото бе в църквата в Пиермон. Том стоеше пред мен, свит в костюма си, обзет от мъка, която не можеше да сдържа. Скоро вече чувах само това — риданията и стенанията на Том, дрезгава песен, която заглушаваше гласа на свещеника и сякаш никога нямаше да спре, песен в памет на мъртвите и на потиснатата скръб.