Делфин дьо Виган
Силна е нощта (52)

Люсил постепенно се бе включила в организацията на професионалния салон, управляван от комуникационната група, за която работеше и в която бе поела рекламната дейност. Обичаше да споделя с нас трудностите или успехите си, разправиите с шефа си, да ни разказва мъничките истории, които овкусяваха живота й в службата. Люсил никога не бе гледала на работата като на средство за самоосъществяване, но този път тя поне я разсейваше.

Няколко години по-късно тя усети, че вятърът сменя посоката си. Разнесоха се слухове за значителни съкращения, дори за провеждане на реформи. Люсил беше на четирийсет и девет години, английският й беше доста приблизителен, а компютърната грамотност много по-слаба, отколкото във фантазиите й. Освен някогашно свидетелство, че владее машинопис, тя нямаше никаква квалификация, бе напуснала училище след десети клас, а малкото курсове, на които се бе записвала, отдавна бяха изгубили актуалност. Този път реши да избърза. Яви се на изпити и с лекота взе диплома за средно образование, след това се записа за участие в няколко конкурса в училища за социални работници. Успешно взе писмените изпити, после поиска да й помогнем да се подготви за устните. Люсил се притесняваше на изпити и това много й пречеше. С Манон прекарахме няколко следобеда в опити да я успокоим, като разигравахме евентуалните разговори. Първите два устни изпита завършиха с катастрофа, третият премина успешно. Приеха я в едно училище в 18-и район. Следваше въпросът с финансите — парите трябваше да й стигнат за трите години на ученето. Отказаха й платена отпуска за продължаване на образованието и тя поиска икономическо уволнение, каквото й без това щеше да я сполети по-късно и което й осигуряваше две години обезщетения за безработица, но не повече.

Тъй като искаше да си смени работата, Люсил реши въпреки всичко да започне да учи това, което бе избрала, и да разчита на случая — щеше да му мисли впоследствие.

През есента Люсил напъха тетрадки и химикалки в една ученическа чанта и се записа във Висшето социално училище в Торси.

Направо ни взе ума.

 

 

Повечето от съучениците й бяха завършили първа година в университета или полувисшето си образование, други идваха направо от гимназията. Но Люсил бързо завърза няколко приятелства и стана център на малка разнородна банда, която понякога срещахме.

Люсил нямаше пари, само колкото да живее и да пие по чаша от време на време. Беше усърдна ученичка, работлива, убедена, че е неспособна да изгради или да организира мисълта си. Успехът й опроверга това убеждение, Люсил се справяше много добре.

 

 

Една събота, през юли 1997-а, Люсил яхна колелото си и тръгна на разходка. Някъде в 15-и район срещнала Небо. Любовникът, за когото толкова съжаляваше, карал в обратната посока. Черните му коси били посивели, но погледът му бил останал същият — настойчив и зелен.

Не се бяха виждали от повече от двайсет години, но веднага се познали.

Няколко месеца наред Люсил и Небо се опитваха да определят значението на новата си среща. За Люсил ставаше дума за любов, за Небо — не знам. Люсил удвои грижите си за преоткритата си женственост, взе да носи къси поли и да се парфюмира, червеше устните си, за първи път в живота си сложи ръкавици, докато миеше съдовете (новият стар любовник намерил ръцете й за уморени). Двамата ходеха на изложби, разхождаха се пеш или на колело, през училищната ваканция отидоха за няколко дни в Шамони^[1], говореха си с часове.

Впоследствие Люсил сподели с Манон, че Небо е бил за нея човекът, накарал я да говори, човекът, с когото е споделила всичко, което я е мъчело.

 

 

През третата година Люсил вече не получаваше обезщетения и направи постъпки за получаване на социален минимум^[2].

Въпреки парите, които бе успяла да спести, тя вече не можеше да плаща наема за квартирата на улица „Антрепреньор“ и скоро й се наложи да се изнесе. Намери недалеч от училището си слугинска стая без осветление и без елементарни удобства. В края на учебната година написа дипломната си работа, която трябваше да й позволи да завърши. Прекара над нея много дни и успя да напише петдесетина страници („Договорът за получаване на социален минимум — към педагогика на договарянето“), които ни помоли да прочетем, коментираме и поправим. Нещата се усложниха, когато трябваше да подготви защитата си. Беше парализирана от страх. До безкрай повтаряше изложението си пред мен и Манон, с разтреперани ръце, вкопчена в листата си. Четеше това, което трябваше да каже, убедена, че върви към провал, неспособна да се откъсне от писмения си текст. В деня на защитата изпадна в окончателна паника, затвори се, стегна се и я скъсаха. Бояхме се от най-лошото.

Люсил отложи дипломирането си за следващата година, намери си работа в една асоциация за социална реинтеграция, където изпълняваше определени административни задачи.

След няколко месеца, с помощта на социалната работничка, с която се бе запознала в работата си и която й стана близка приятелка, Люсил получи двустайно жилище в един от социалните блокове в 19-и район. За нея това бе огромно облекчение. Люсил открай време се ужасяваше от мисълта, че би могла да не успее да задоволява нуждите си. В това отношение получаването на жилище й осигуряваше безпрецедентен психологически комфорт, ценна гаранция за бъдещето.

 

 

Манон, която току-що бе завършила школа за художници декоратори, използва апартамента на Люсил за опитно поле. Тя превърна безличните стаи в пристан от цветове и светлина, целия във фрески и патинирана мед. Люсил се настани в бърлогата си с пищни стени, чийто бледозелен фон, избран от нея, напомняше за очите на Небо, който й бе заявил след няколко месеца идилия и за втори път, че не я обича.

Все едно, Люсил бе намерила своето убежище. Люсил, която бе преживяла не една тъга, гледаше разцъфтелите покрай прозорците й растения: здравец, бръшлян, петунии, слабоноги, върбинки, абелии, гербери, борчета…

 

 

Сините, лилавите, жълтите и белите теменужки на Люсил гледаха към небето.

 

 

В края на годината Люсил отново се яви на защита и получи дипломата си за социален асистент. Това беше най-голямата й победа.