Делфин дьо Виган
Силна е нощта (44)

Събудих се посред нощ, седнах в леглото си, затърсих един образ в тъмнината, един глас в тишината и постепенно споменът, който бе разкъсал съня ми, се завърна — ставаше дума за филмчето суперосем, заснето от Габриел, преди да се преместим у него, едно от онези филмчета, които снимаше през училищните ваканции и за които обожавахме да си припомняме. По-точно ставаше дума за мен във филмчето, за моя остър, непоносим глас. Постепенно споменът се проясни, не бях съвсем сигурна в паметта си, бе нещо, свързано с писането и лудостта, може би си въобразявах, може би бях преизградила този откъс, бях го преизмислила, трябваше да видя филма, за да се уверя. Някъде имах копие на дивиди, забутано в хаоса на хола ми. Наложих си да не скоча от леглото в три часа през нощта, отново легнах в тъмното, дълго се въртях и чаках да дойде утрото, за да се заема с търсенето, което да разреши съмненията ми.

 

 

Сутринта намерих филма. Бе заснет от баща ми, когато съм била на тринайсет години, а Манон на девет, не мога да посоча точната дата, но тя е отпреди, отпреди болестта на Люсил и внезапното ни преместване в Нормандия. Под шеговитата режисура на мащехата ни, на фона на класическа музика, добавена от Габриел по време на монтажа, ние пародирахме телевизионно предаване, нещо средно между „Апострофи“ и „Голямата шахматна дъска“^[1]. Преди и тя да потъне в бездните, които й костваха живота, Мари-Ан, нашата втора майка, беше много хубава жена, нелишена от въображение. Сцените са пълна импровизация, нищо не бяхме репетирали. Мари-Ан най-напред интервюира Манон, която играе Кюнегонда Гертруда, световноизвестна певица, в навечерието на четирите седмици, през които се готви да пее в „Олимпия“. Увита в шал тип боа, с очертани с молив вежди, Манон и превзетият й вид ала Едит Пиаф бяха неописуемо смешни. Възхитителното момиченце, което колебливо се вживява в ролята си на звезда, ме вълнува до сълзи. На Мари-Ан, която споменава за слуховете по неин адрес (за идилиите й с Ив Мурузи и принц Чарлс), Манон отговаря, че би могла да свали и още като тях. Малко по-късно Мари-Ан започва следващото интервю. Тази вечер има удоволствието да приеме Жана Шампион, писателка, превеждана в целия свят, чиято тринайсета книга, „Братята Монториан“, се е превърнала в бестселър. На екрана се появявам аз, също гримирана, с начервени устни и почернени очи, докато Мари-Ан резюмира романа, в който се разправя за жестоката ми младост, белязана от кризите на майка ми, алкохолизма на баща ми, накратко, годините на мъки, от които съм се спасила, както изглежда, благодарение на писането. „Има много болезнени пасажи“, предупреждава тя. Аз отговарям на някои въпроси, уточнявам, че романът е преведен в Съединените щати от Орсън Уелс (това явно е първото американско име, което ми идва наум, и за малко да се разкискаме). Малко по-късно Манон пее песен, която импровизира live (думите са рядко забавни), докато аз се правя, че чета на глас откъс от романа, който измислям на момента, като едва се сдържам да не се разсмея. Точно този глас чувам в съня си, този жесток глас, който говори за лууудница. Има нещо трогателно в изпълнението ми, което не мога да определя, отвъд странното пророческо резюме на втората ми майка, намирам се на границата между детството и юношеството, между смеха и сълзите, между битката и отстъплението, нося ужасен зъбен апарат и не спирам да шавам. Ненавиждам този филм, мразя гласа си, жестовете си, голите си рамене, бижутата, с които са ме окичили.

(Обзета от съмнение, току-що проверих в интернет и установих, че Жана Шампион съществува. Истинската Жана Шампион рисува, написала е шест романа и наистина е издала през 1979 година книга, озаглавена „Братята Монториан“.)

 

 

Още нещо си спомних през деня. Преди време с бащата на децата ми, който е режисьор, възнамерявахме да правим късометражен филм, чийто сценарий беше мое дело. В него се разказваше за една жена, хоспитализирана в „Сент Ан“. Дъщеря й, ужасена от мисълта, че майка й, й се изплъзва, отива да я вземе и да я върне в Париж. Звуците, гласовете, обявите по високоговорителите в магазините, разговорите, дочути в автобуса, играеха първостепенна роля. Кандидатствахме със сценария в Националния център по кинематография за финансиране и преодоляхме като по чудо препятствието на първата комисия. Бяхме полудели от радост. Но после ни отхвърлиха със следния аргумент: описанието на психиатричната вселена не е реалистично.

 

 

Манон ми каза онзи ден, че няколко души (сред които баща ни и брат ни) я питали дали не й е проблем, че пиша за Люсил, дали това не я тревожи, не й пречи, не я разстройва, знам ли и аз. Манон отговорила, че книгата ще изразява моето виждане на нещата и следователно засяга само мен, че ми принадлежи, точно както Виолет ми бе казала, че ще е щастлива да прочете за моята Люсил. Днес Манон притежава тази голяма мъдрост, въпреки собствените си рани.

 

 

Не съм описала как след завръщането ми в Париж и престоя на Люсил в „Сент Ан“, по време на една учебна година бях спряла да се храня, докато не усетих смъртта в тялото си. Това бе точно което исках — да усетя смъртта в тялото си. На деветнайсет години тежах трийсет и шест килограма при ръст метър и шейсет и пет, поради което бях приета в болницата в състояние на недохранване, близко до комата.

През 2001 година издадох роман, в който се разказва за хоспитализацията на една млада анорексичка. Студът, който я обхваща, захранването със сонда, срещата с други пациенти, постепенното завръщане на усещанията, на чувствата, оздравяването. „Дни без глад“ е донякъде автобиографичен роман, в който исках да осъществя, като се изключат някои връщания към миналото, единство на време, място и действие. Нито един от второстепенните герои не е съществувал в действителност, в романа има доста фикция и, надявам се, поезия.

Сегашното ми начинание ми се струва едновременно по-опасно и по-безплодно. Днес винаги идва един момент, когато предметите падат от ръцете ми, а възстановката ми се изплъзва, защото търся истина, която се намира отвъд мен, до която нямам достъп.

 

 

Анорексията не се свежда до желанието на някои девойки да приличат на все по-слабите манекенки, които изпълват страниците на женските списания. Постенето е могъщ и евтин наркотик, хората често забравят за това. Състоянието на недохранване упойва болката, емоциите, чувствата и на първо време действа като закрила. Рестриктивната анорексия е зависимост, която създава илюзията за контрол, докато всъщност унищожава тялото. Имах късмета да попадна на лекар, осъзнал всичко това по време, когато повечето от анорексичките биваха принудително затваряни между четири стени в празна стая, докато не възстановят теглото си.

Тук няма да се връщам към този период от живота ми, интересува ме само какво въздействие е оказал върху Люсил.

По-уязвима от всякога, Люсил бе наблюдавала отдалеч моето рухване. Без никакъв жест, нито дума на гняв или на мъка, неспособна да изрази каквото и да било, през цялото време, докато траеше болестта ми, Люсил стоеше до мен безгласна, но не и безразлична. Люсил, чиито късно произнесени думи: „Но ти ще умреш“, и безсилието, което звучеше в тона й, ми дадоха да разбера в каква задънена улица се бях озовала.

Години по-късно, когато на свой ред станах майка, често си мислех за болката, която бях причинила на моята.

 

 

Няколко седмици преди да ме приемат в болницата, психиатърът, който по онова време наблюдаваше Люсил и когото тя явно бе запознала накратко със ситуацията, я бе помолил да ме вземе със себе си. Люсил ми се обади по телефона, настоя, доктор А. Смятал, че това ще ни помогне, да съм го направела заради нея, ако не заради себе си.

Влязох в кабинета след Люсил, нямах никакво желание да съм там, всичко това ми беше труднопоносимо, изкарваше ме от равновесие, нямах работа с тия психиатри, психоаналитици и прочее психотерапевти, които така и не успяха да извадят Люсил от дупката й, нещастници, превърнали майка ми в робот. Доктор А. ми зададе няколко въпроса, които съм забравила, бях напрегната, готова да се защитавам, не исках да говоря с този човек, да се съюзявам с него по какъвто и да било начин, исках да му покажа до каква степен не одобрявам съществуването му, до каква степен ми е ясен. На какво друго беше способен, освен да предпише няколко допълнителни капки в чаша вода? Внезапно доктор А. поиска от мен да седна на коленете на Люсил. За да спестя време, накарах го да повтори, помислих си за какъв се мисли този дръвник, носех дънки като за дванайсетгодишна, чийто цвят си спомням и до днес, едва дишах, а той тихо повтори: „Бих искал да седнете на коленете на майка си“. Тогава аз станах, седнах на коленете на Люсил и след по-малко от десет секунди се сринах. От месеци не бях плакала, защитена от студа, от ниската температура на кръвта ми, бях закоравяла в изолацията си, започвах да оглушавам заради недохранването и в рамките на един ден твърде малко информация стигаше до мозъка ми.

Но този път беше като приливна вълна, като цунами.

Докато ридаех в скута на майка ми, доктор А. й предложи да ми даде хартиена кърпичка. Люсил взе да рови в чантата си, извади кърпичка, подаде ми я, а доктор А. каза:

— Виждате ли, госпожо Поарие, дъщеря ви все още има нужда от вас.

 

 

Еднакво замаяни, излязохме от кабинета и дълго вървяхме една до друга по един от булевардите на 18-и район, чието име не си спомням. Не съм описала тази сцена в първия ми роман по причина, която също съм забравила, може би защото по онова време тя все още е била твърде мъчителна за мен. Но книгата е написана в трето лице и образът на Лор е мой двойник, така че съм разказала как нейната майка е идвала да я навестява в болницата по няколко пъти седмично, как е търсела думите си и постепенно е възвръщала говора си. Как майката на Лор, грубо върната в майчинската си роля, се е изтръгнала от дълбините, за да преоткрие нещо като живот.

Друг един ден, когато обядвахме заедно, Манон отново спомена разговора ни за Лионел Дюроа и за начина, по който е бил отхвърлен от братята и сестрите си, след като издал романа си. Манон одобряваше проекта ми, потвърждаваше подкрепата си, но в крайна сметка се боеше. Боеше се да не представя Люсил като прекалено жестока, прекалено отрицателна. От нейна страна не ставаше дума за отричане, а за свенливост. Например, призна ми тя, сцената в „Дни без глад“, в която майката е пила твърде много бира и тъй като е неспособна да стане от стола си, уринира седнала, й се бе сторила много тежка.

Припомних на Манон, че това се е случвало (сякаш би могла да го забрави).

Аргументът ми беше нелеп, разбира се, и не можеше да служи за оправдание. Впрочем паметта ми пази други сцени, свързани с Люсил, още по-тежки, които никога няма да опиша.