Делфин дьо Виган
Силна е нощта (43)

Мъглата, която обгръщаше Люсил, не се вдигна близо десет години.

През този период тя се отказа от магазина на улица „Франсис дьо Пресансе“ (в който никой, освен неколцина приятели и някой и друг любопитен минувач, никога не влизаше) и си намери работа като секретарка у един издател на учебници. Струва ми се, но не съм сигурна, че у „Арман Колен“^[1] я представи една млада жена, с която се бе запознала в квартала. Работата й се състоеше главно в писане на машина и в изпълнение на някои административни задачи. Люсил не се справи зле и след пробния период бе одобрена. Да работи, там или другаде, стана за нея изпитание, подобно на всичко останало в живота й, и в края на всеки уикенд мисълта за новата седмица я изпълваше с безпокойство и й се струваше непреодолима.

 

 

Мисля, че впоследствие, когато се пооправи, тези десет години й изглеждаха като един-единствен монолит, без процеп и без релеф, в който не можеше да различи никакви периоди, монолит, от който пазеше болезнен, непрозрачен спомен, макар да бе преминала и през две маниакални фази.

 

 

Първата настъпи, след като завърших средното си образование, когато тъкмо се бях върнала да живея в Париж и се настаних заедно с нея в малкия двустаен апартамент на улица „Антрепреньор“. Люсил бе поставила матрака си и палитрите си в хола, а аз спях в едно от малките легла в стаята на Манон, която все още живееше в Нормандия и идваше веднъж на две седмици. Бях влязла в подготвителен клас на „Екол нормал“, откривах студентския живот и преоткривах парижкия ритъм. Люсил водеше еднообразен и редовен живот, който зле прикриваше вътрешния й хаос, понякога излизаше от ступора си рязко, грубо, с някоя фраза или каприз. Постепенно се появиха признаци за рецидив, които бързо долових. Люсил започна да се суети, да купува нови кухненски електроуреди (включително една тенджера под налягане), да говори за увеличение на заплатата, което изглеждаше нереалистично, както и за извънредна премия, която щяла да ни позволи да заминем с Манон и Том за остров Джерба през коледната ваканция. Люсил все по-често излизаше под различни претексти и градеше някакви странни планове и проекти, докато една вечер не се прибра. Чаках до късно през нощта, накрая тя се появи с онзи неин далечен поглед, разказа ми за лудата вечер, прекарана у Имануел Кант, и за първата си среща с Клод Моне, която нямало да е последна, беше уверена в това, защото той бил очарователен и двамата се изпълнили със симпатия един към друг. Обадих се на сестрите на Люсил. Жюстин направи необходимото, за да предупреди работодателите й — те бяха започнали да се учудват на внезапната й възбуда и на парите, които раздаваше в коридорите на хора, не по-бедни от нея.

Не след дълго Люсил бе изпратена в клиника в болницата „Сент Ан“, където прекара няколко седмици.

 

 

По време на посещенията, за които скоро получих разрешение, вън от града и все пак в сърцето на града (защото „Сент Ан“ е истински град в града), открих един особен вид нещастие и покруса, за чието съществуване не знаех нищо. Докато четях някаква книга, се бях запитала за точния смисъл на думата отритнат, бях я потърсила в речника. „Сент Ан“ бе нейна илюстрация. Тук жени и мъже се влачеха из свръхотоплените коридори, прекарваха цели дни пред зле регулиран телевизор, поклащаха се на столовете си или се приютяваха под завивките, които по нищо не отстъпваха пред затворническите. Някои бяха тук от години, без перспектива да отидат другаде, защото представляваха опасност за себе си или за другите, защото нямаше къде другаде да ги изпратят, защото семейството им отдавна се бе отказало от тях. След като се върнех вкъщи, преследвана от тази атмосфера, описвах в дневника си вратите, които се затваряха след мен, връзките ключове, които дрънчаха, болните, които бродеха в коридорите, шума на транзисторите, жената, която повтаряше: „Господи, защо ме изостави?“, мъжа, който по десет пъти искаше цигара от всеки, появил се в полезрението му, разглобените механични тела, омекналата от бездействие и скука плът, втренчените погледи, провлечените походки, съществата, които сякаш нищо не можеше да изкара оттам и на които само лекарствата пречеха да се разпищят.

След няколко дни Люсил вече познаваше всички обитатели на отделението и държеше при всяко мое посещение да ме запознава с тях. Госпожа М., господин В., Надин, Елен, госпожа Г. — представяне, завършващо с дългата, облечена в черно жена, която ме гледаше с един и същи неадекватен вид и повтаряше на Люсил: „Хубава е дъщеря ви“, така сякаш произнасяше проклятие. Люсил делеше стаята си с една унгарка с прозрачна кожа, чието лице изглеждаше непокътнато от времето.

Бях на седемнайсет години, не знаех нищо за душевните болести. Погледите, срещнати в това отделение на покрусата, понякога ме преследваха с дни.

 

 

След няколко седмици Люсил получи правото да излиза в отпуск. Един съботен следобед отидох да я взема от „Сент Ан“, където тя ме чакаше, седнала на един стол и скръстила ръце върху дамската си чанта. Прекарахме няколко часа навън, след като взехме автобуса, за да отидем в нашия квартал. В супера един мазен и пеещ глас ни обеща безумни цени, 50% намаление на спалното бельо, на чаршафите, кърпите, калъфките, безумни цени, от които можехме да се възползваме само още няколко минути. Като става дума за безумие, ужасяваше ме мисълта, че Люсил може да избяга, да се измъкне от надзора ми или че може да не поиска да се върне в болницата. Но привечер Люсил започна да си поглежда часовника, боеше се да не закъснее, не трябвало да изпуска вечерята, нито часа на взимането на лекарства. Не се наложи да я моля, за да тръгне. Там се чувстваше добре, в безопасност, бе толкова уморена.

Щеше да има и други отпуски, други следобеди, откраднати от душния въздух на отделението, други мигове на свобода, далеч от бездейните часове, прекарани в общата зала, в която не проникваше въздух.

 

 

Във влака, който ни отведе за края на седмицата в Пиермон, Люсил, още не напълно излязла от делира си, говореше на всички на някакъв приблизителен английски, който развесели целия вагон. Не знаех как да я спра, правех плахи жестове на извинение зад гърба й. Люсил искаше да седне тук, а не там, после там, а не тук, поиска от един от пътниците да се премести, от друг да махне сака си, would you mind please разкара your bag somewhere else because you know it is difficult for me to stay here, I mean in a train. I’m sorry. От болест you know, but let me introduce you my daughter she is very gentle but a bit susceptible.

 

 

На следващата Коледа вече не ставаше дума за Джерба, нито за какъвто и да било плаж, Манон дойде в Париж и двете отведохме Люсил в Пиермон, където от седмици се готвеха грандиозни празненства. През тази година темата на Бъдни вечер бе обагрена в три цвята: червено, бяло и сребърно. Уважихме този дрескод и си разменихме всякакви символични подаръци или чудесни картички, написани с любов, всички бяхме останали без пукната пара. Люсил зае мястото си на фигурантка и дума не обели.

 

 

Когато няколко седмици по-късно Люсил излезе от болницата, аз напуснах апартамента й. Отдадох се на поредица от съжителства, повече или по-малко приятни в зависимост от случая, които траяха почти две години.

Люсил се върна на работното си място, където милостиво я задържаха.

Манон поднови посещенията си в края на седмицата.

Мечтаех си да й помогна да се успокои, да се съвземе, а не можех да й предложа нищо друго, освен присъствието си у Люсил, когато тя идваше там колкото да обядваме заедно, да се поразходим, както и упоритата ми и несъмнено сляпа воля да оцелеем.

 

 

По същото време Люсил срещна Едгар, художник акварелист, съсипан от алкохола и чийто талант не можеше вече да го спаси. Едгар й стана любовник, двамата започнаха да пият заедно литри и литри бира, Люсил видимо напълня и още повече се отдалечи.