Делфин дьо Виган
Силна е нощта (36)

На другия ден Люсил реши, че няма да ходи на работа (и предишния ден не беше ходила). Сметна също, че и ние е добре да се поизлежаваме. Бяхме си легнали късно и ни позволи да не ходим на училище, без да уточни колко време, но по начина, по който го каза, можеше да си помислим, че за дълго. Освен това, понеже усещаше нещата от разстояние, от няколко дни със сигурност знаеше, че господин Ригон, директорът на училището ми, е малко нещо изнервен. Следователно беше за предпочитане да избягваме контактите с него. Нямах никакво желание да оставам с нея, бе започнало да ми се струва, че нещо не е в ред, настоявах да отида на училище и се опитах да убедя Манон и тя да настоява. Манон отказа, тя предпочиташе да остане с Люсил, чието притеснение отгатваше.

В автобуса, който ме отведе на училище, се опитах да анализирам ситуацията. Трябваше ли да се безпокоя? Дори след като си припомнех какво се бе случило вчера и предишните дни, не можех да приема, че Люсил окончателно излиза от релси и, още по-малко, че може да стане опасна за нас или за себе си. Люсил преживяваше лош период, и толкова. Като стигнах в училище, се видях с Виржиния и Жан-Мишел, друг мой съученик, които бяха решили да избягат от гимнастика и да отидат в „Галери Лафайет“. Поговорих малко с тях, бях дошла с автобуса, не ми се щеше да тръгвам обратно, но накрая се съгласих да ги придружа. Поради някаква причина, която съм забравила, минахме през Виржиния. Щом влязохме у тях, аз се приближих до прозореца. От шестия етаж можех да видя какво става вкъщи. Видях Люсил права в салона, гола, тялото й бе боядисано в бяло. Дъхът ми секна. Бях като парализирана, не можех да откъсна поглед от сцената, на която присъствах, без напълно да й вярвам, търсех Манон, която бе извън полезрението ми. Близо два часа бяха изминали, откакто напуснах апартамента, нещо не беше в ред, ама никак, не исках вече да ходя в „Галери Лафайет“, исках да остана тук и всичко да свърши, и отново да стане нормално. Продължих още малко да гледам Люсил, ставаше ми все по-трудно да дишам. Тя все така стоеше права, по нетърпеливите й жестове разбирах, че иска от Манон да се приближи до нея. Люсил тропна с крак, Манон не се появи, очевидно отказваше да се подчини. Внезапно Люсил грабна дървената дъска, която служеше за облегалка на стария бръснарски стол, вдигна я с две ръце над главата си, дъската висеше във въздуха, готова да се стовари върху Манон. Хукнах надолу по стълбите, прекосих улицата, без да се оглеждам, за няколко секунди бях във входа на сградата ни, тичешком изкачих стълбите и останала без дъх, стигнах пред нашата врата. Виолет беше там, бе звънила два-три пъти и никой не бе отворил, аз се разпищях, тя заудря по вратата, аз се хвърлих върху звънеца, натиснах го с всички сили, продължавах да пищя, Виолет ме прегърна и тялото ми се изви назад, Виолет ме задържа така, не можех да дишам. В паниката си най-после осъзнах, че имам ключ. Отворих вратата, втурнахме се в салона, Люсил се опитваше да задържи Манон за косите, Виолет й нареди да я пусне, Манон се хвърли в обятията ми. Сега беше тук, до мен, плачеше, Люсил искала да й забива игли за акупунктура в очите и успяла да забие една под дясното й око. Внезапно зад нас са появиха мъже в униформа, някой бе извикал полицията, полицията беше тук. Настъпи непоносима бъркотия, Люсил беше гола и боядисана в бяло, с безумен поглед и треперещо тяло, Манон бе тероризирана, Виржиния и Жан-Мишел също бяха тук, някой ми подсказа да заведа сестра си при лекаря, който живееше в съседство, на номер седем. Пуснах ръката й и Жан-Мишел я прегърна.

Наложи се да излезем от апартамента, наложи се да оставим Люсил гола и бяла в компанията на половин дузина ченгета.

У лекаря дойде и един сержант.

 

 

Лекарят извади парченцата боя, които Манон имаше в двете очи, почисти малката следа от игла под дясното й око. По-късно излязохме от лекарския кабинет и докато се занимаваха с Люсил в апартамента ни, нас ни прибраха в полицейската камионетка, паркирана пред сградата. Веднага се събра тълпа. От другата страна на прозорците хората се блъскаха, натискаха се, повдигаха се на пръсти. Погледите бяха отправени към нас, жадни за отоци и кървящи рани. Имах желанието да им се изплюя в лицето.

Когато облякоха Люсил — Виолет я бе изкъпала, за да я успокои и да се опита да свали боята от тялото й, — й отстъпихме мястото си.

За да не я срещнем, ни изведоха, преди да я вкарат в колата.

 

 

Беше единайсет часът сутринта, улицата продължаваше да живее, все едно нищо не се бе случило, нищо не спираше, нито доставките, нито клаксоните, нито миризмата на пържено, нито мигането на надписите. Нищо, освен нашия живот.

През този зимен четвъртък Виолет ни взе със себе си като два повредени колета. Беше на двайсет и пет години.

 

 

Следобеда се върнахме в апартамента да си вземем някои неща за през нощта. Вечерта Виолет ни заведе в малкото си студио и ни сложи да спим. Увити в спалните чували от пътуванията й в Южна Америка, накрая потънахме в сън.

На другия ден се събудих схваната и замаяна, настоях да отида на училище. Знаех, че вече няма да се върна там. Всеки час имаше вкуса на последния път, последен час по френски, последен час по история, последни разменени бележки със съучениците, последни шепнешком споделяни тайни в двора, където преди няколко седмици сама си бях разбила главата в една стена, за да не правя контролно по немски. (Номерът мина така добре, че ме заведоха в болницата. След това не спах през нощта, чувствах се виновна, че съм струвала на Люсил една ненужна радиография.)

Всичко това нямаше никакво значение. Майка ми беше полудяла, майка ми бе получила пристъп на лудост, майка ми не беше в ред. Думата пристъп ми се струваше особено неприятна, тъй като твърде много напомняше за нападение и аз, честно казано, не разбирах какво се опитваха да ни обяснят — Люсил била много уморена, трябвало да си почива, не искала да нарани Манон, просто не била в нормалното си състояние, обичала ни от цялото си сърце, но си изпуснала нервите, всичко щяло да се оправи, накрая всичко винаги се оправяше.

 

 

Вечерта взехме, както бе предвидено, влака за Нормандия, където баща ни все още живееше с жена си и малкото ни братче. С опряно на прозореца чело гледах отминаващия пейзаж, който добре познавахме, после затворих очи и се помъчих да открадна време от времето, когато всичко това не се бе случило.

Като стигнахме, трябваше да разказваме това, което самите ние не разбирахме, което се подчиняваше на друга логика, не се връзваше с нищо и въпреки това се бе случило.

 

 

Следващия понеделник без всякаква подготовка ме записаха в колежа „Егл“ в Орн, а Манон в началното училище в същия град. Замаяни и прокудени. Кройката на дънките ми, наречени каубойски (широки горе и тесни долу) още не бе стигнала до тези места, децата се учудваха на дрехите ми и се смееха зад гърба ми.

 

 

Няколко дни по-късно втората ни майка ни купи някои дрехи. Щяха да минат седмици преди да се върнем в апартамента на Люсил, за да си вземем нещата, и месеци, преди да я видим отново.

Тук щяхме да живеем няколко години. Все още не осъзнавахме до каква степен се бе променил животът ни.

В хубавата къща на Габриел в края на един черен път щяхме да открием друга форма на насилие, която години наред нямаше да можем да назовем с думи.